сряда, 30 декември 2009 г.

Болгария в илюминаторе

Какво е общото между следните песни:
- „Земля в илюминаторе” на Машина времени, известна у нас и като песента, след която Заекът се въртеше в симулатора в серията от Ну-погоди в Дома на науката и техниката;
- Две праскови & две череши на Диана Експрес;
- Urgent на Foreigner;
- „Моя страна, моя България”, но поне не на тов. Кобзон;
- „Детелини” на ю-ноу-ху - това парче трябва одма да го лансираме в Македония под заглавието "Death, елини!" ;)
- Big in Japan на Alphaville;
- „Катюша” на хора към МВДРФ;
- Hit the Road Jack на не-знам-чий-е-оригиналът (а и не ме интересува);
- „Среща” на Щурците;
- „Тум-балалайка”, за която всичките й фенове сигурно не знаят, че не е руска, а стара ашкеназка еврейска песен – ако знаеха, надали щяха толкова да се кефят;
- Proud Мери, дет’ колелото й се врътка;
- „Една българска роза”;
- Стоп дет трейн и айде сички се фащаме на влакче;
- Заклех сеееееее;
- Нещо на Бони Ем или АББА, или и двете;
- Парап-парап-парадуемся;
- Веееетрооовееееееее;
- Лимбото, на което настава надпревара във ваденето на колани;
- Chubby Checker, последван от Chubby-Russka (Песничката на Чебурашка)
- да продължавам ли или някой ще подскаже? :)

Не знам какво е общото, ама това е сърцевината на репертоара на неподозирано голяма част от заведенията в България, претендиращи да не са чалготеки и целящи предполагаемо вече достатъчно платежоспособната и все още веселяща се публика във възрастовия диапазон 25 – 39 г., съставена от хора, повечето имали (но не задължително осъзнали) нещастието да израснат сред звуковите издевателства на социалистическото естрадно стопанство.
В тази графа попадат например странният за мен феномен на пръкналите се пиено-барове в столицата (лични вчепетления от Магнито Гранде и Камино), но също и барът на Гранд-хотел "Казанлък" (или подобно име - но сведението е съвсем прясно от проверен другар), и в ... – вече не помня къде ли още не са ме изтезавали с тази стилна комбинация.

Това са хитовете на плейлиста(та), казано на чист новобългарски (жалко, че в изречението няма пълен член, за да го пропусна демонстративно), когато всички се умиляваме - ой нерадост, опустяла младост - късаме си ризите, прегръщаме се в колело и вием прочувствено.
Бива веднъж (годишно?), бива втори път, но всяко нещо си има граници.

Да уточним (disclaimer) - нямам нищичко против повечето от горните песни, изпълнителите и почитателите им, взети поотделно – въпрос на вкус. И за мен някои от тези песни са много хубави, а други просто са за предпочитане пред много други неща на този звуково изтерзан свят, но това натрапчиво соц.-съвпадение, тази еднаквост, всеки път, навсякъде, ми действат леко потискащо.
Понякога имам чувството, че дори и последователността на парчетата е една и съща. Сякаш всички диджеи са презаписвали една и съща касета (Dragor?) и сега я въртят до скъсване на лентата.

Отговорът на всичките ми чуденки е един – това се харесва, това продава, хората се кефят и купонясват (бррр, че гадно звучаща дума...).

Нямам никакъв проблем с този отговор – като не ми харесва, стоя си вкъщи, в колата, у приятели, в бара на Ники, в „Ушите”, когато моите хора пускат музика (все по-рядко, уви), чат-пат некое Мохито (но в малкия салон!), въобще – екстра съм си!

Ще спра обаче дотук и няма да задълбавам в твърде показателното, симптоматичното и всички други извън-музикални аспекти на този миш-маш, кич-маш, миш-борш или каквото е.
То е ясно.
Вместо цветя – кренвирши от края на 80-те.

Носталготеки...
...
..
.

Ноооо, не! No pasarás, другарко Иванова!

Няма да завърша така, не и 2009-та!
Годината, в която ми се случи след повече от 10 г. слушане и ненадяване да бъда на концерт на Ska-P, когато чух отново Контрол с Гилъна на живо и то в компанията на Гюров и Витков, а също така и New Model Army, когато Милена чукна четвърт век на сцената (не е истина... времето...), а пък Депеш - е, почти за малко да повторят ;)
*
Затова - утре вечер Бойко да си пее с новата групировка на Брегович, а нека всички ние да погледнем към небето и нека да забравиме за грижите си тук - в тази година, разбира се, за да посрещнем 2010-та с вярата, че ще е по-добра!
*

сряда, 23 декември 2009 г.

Каси, мотори, вериги

Разнообразно е някакси тази година преди Коледа.

От една страна – кризисни приказки и облекчаваща сдържаност в разните безсмислени празнични бюджети за картички, календари и вещи, маде ин Чайна, от друга - безспирни задръствания по пазарища и дюкяни.

От една страна – показната над- и безколедност на някои интернет флагмани на пропагандния вакуум-либерализъм, от друга – неизбежният (въпреки намаляването си) предпразничен спам от медийни текстове, пожелания и размисли.

От една страна – водящи криминални журналисти* доблестно си споделят в радио ефир как веднага след събитието Х на журналиста Y му се обадил факторът Z, за да поясни „правилното” отразяване на същото събитие Х - следват подметка „Дори се сещаме кой” и добре модериран като височина и интензивност дамски смях в ефир, от друга – нито същият този доблестен Y, нито проницателната му събеседничка назовават поименно Z.

От една страна – друг от водящите криминални журналисти жали горките полицаи как, ако не е новият закон за електронното следене (ЗЕС), щели да разследват престъпните мрежи, като за едно СРС трябва да чакат по няколко дена съдията да им разреши, от друга – никой от същите тези журналисти не пита, а не може ли за по-лесно просто да стане така, че съдията да не го чакат по няколко дена.

От една - от друга...
И не знам защо, но се сетих за хубавата стара песен на Милена и „Ревю”:

Личност, пола-панталон,
моди все до умора,
видео - магнетофон,
уиски с лед и „Малборо”,

Каси, мотори, вериги,
New Wave, Punk, Heavy Metal,
плейбои, клюки, интриги,
бар, дискотека, кафета.
...

В края на деня обаче видях една новина, която е наистина хубава и предпразнична – на 15.01.2010 г. след 12 години чакане ще открият новия граничен пункт Златоград – Ксанти. И се сетих за една още по-стара и също хубава песен, която пее баба ми, за един момък, който много си падал по една „скеченска** бяла гъркиня”.

Хубава новина, на хаирлия да е!

ВЕСЕЛА КОЛЕДА НА ВСИЧКИ!

---

* В ефира на Радик, ок. 11 ч. – мисля, че бяха Огнян Стефанов (въпросният „Y”), Слави Ангелов („жалещият” полицаите) и ??? Гайтанджиева („проницателната”) на гости на Нина Александрова.
** Скеча (или Скече) е турското име на Ксанти



P.S.
На днешния ден преди 103 г. загива Даме Груев.


От една страна
, именно той, наричаният „Волята на Организацията”, казва:

„Мислехме, че трябва да се тури на дневен ред идеята за освобождение на Македония преди да успее сръбската пропаганда да се засили и раздроби народа.”

От друга, преди няколко дена, на сбирка в Скопие на женската организация към управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ, ръководена от депутатката с антично-македонско име Косана Николич – Мазнева, взели та си пуснали епична сръбска народна песен за Косовската битка...

петък, 27 ноември 2009 г.

Ако...

Допреди 65 г. днешната дата е била ден на национален траур. И е имало защо. Само дето имам смътното усещане, че май дори не са подозирали всичкото или точното защо.

В историята няма „ако”, а както казвахме в първи клас, втори срок, „ако цапа гащи и мирише”. Мирише и ако разровиш историята – така съвсем правилно е установил още и заблуденият, но все пак доста талантлив син на баба Елена и дедо Йонката, който преди три дни щеше да навърши сто години (по стар стил)*.

И ако все пак допуснем едно „ако”, дори за секунда, в тази секунда бих казал, че ако на България не й се беше случил Ньой, то нямаше да й се случи и Потсдам. Нали не допускате дори за миг, че чичко Чърчил щеше да остави салфетката да изглежда по същия начин, ако България имаше излаз на Бяло море? А дали въобще щяхме да се набъркаме в хитлеровата каша по точно този начин преди това, ако бяхме запазили поне същия този излаз? А дали въобще щяхме да имаме всички кръвопролития през 20-те, ако предишното десетилетие не беше завършило по малко по-различен начин? Къде ли щяха да бъдат оранжевите, червените, червено-черните, виолетовите, ако...
А дали... ако.. ако... ако...



Днес вече няма значение. Преди 90 г. в онова предградие на Париж съвсем пряко и болезнено е решена съдбата на половината ми род, а вероятно косвено, предвид всичките „ако” – и на другата.

Справедливостта обаче изисква да погледнем трезво и да кажем, че траурен за България е трябвало да бъде не днешният ден, а 14. октомври - денят, в който трагичното съчетание на заслепения и нетърпелив, дори донякъде и незрял, реваншизъм на многото и хладната лична пресметливост и цинизъм на малкото ни вкарва в безумието на Първата световна война. От трите войни в онова кърваво десетилетие, тази навярно е била единствената, която е можело да си спестим.
Излишната война.
Колко щастлив бих бил, ако имената Каймакчалан, Кубадин, Черна, Яребична бяха запазили само географското си значение (Дойран вече е бил „белязан”) и не бяха се превърнали в гроб на толкова хора, вкл. 115 000 българи.
Ако само Добро поле си беше останало добро...



Най-вероятно въобще нямаше да се стигне до появата ми на този свят, макар че неведоми са пътищата Му...


Ако..
Народите са като хората. И за тях важи:

If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools.


* P.S.
Като споменах трагичната фигура на Никола Вапцаров, ето на каква изключително интересна информация попаднах наскоро в сайта на Агенция „Фокус”:


петък, 20 ноември 2009 г.

Мали Видовданчиньа и големи шанси

Злорадството не е хубаво нещо, ама как да не се усмихне човек, като види шока и ужаса, в които хвърли македонската общественост подкрепата на сръбския външен министър Вук Йеремич към позицията на Гърция в спора за името на Република Македония.
Разгледайте подробно коментарите във форума на телевизия А 1. Струва си!

Surpirse, surprise!
или
Добро jутро, джезери!

Ама как звучи само – името на държавата, чиято столица е Скопие... Кофти малко, а? Любимият брат се оказва всъщност такъв на единия от двата зли архиврага? Бяхте забравили историята? Или не сте я чели въобще? Или само това, което и само така, както ви се е искало?
Нема везе.
Да оставим брат’чедите да поближат лютите любовни рани во срце и да си погледнем в нашия двор.

Какво се случва тук на фона на тези словесни искри:

В първия ден от седмицата, понеделник, македонският премиер пристига на внезапно и обявено едва в неделя следобед посещение в София. Домакинът му с удоволствие отбелязва, че му идат на нозе и благо отбелязва, че сме братски народи.
Но и че подкрепата ни не е безусловна. Следват дежурните фрази.
Извън това никой нищо друго не разбира.

В последния ден от седмицата, петък, македонският президент звъни на българския си колега. Какво точно са си говорили – отново само те си знаят, но новината е една.
Подкрепяме, но подкрепата ни не е безусловна + дежурното бла-бла.

Същия ден македонският печат съобщава и една друга, много интересна новина отвъд Голямата вода.

Какво следва от всичко това.
Очевидно, притисната от безизходицата преди датата 7.12., докогато би трябвало да има развитие по спора за името, за да получи Македония дата за започване на преговорите за членство в ЕС, от непоколебимата позиция на Гърция и от недотам добрите сигнали от близо и далеч, баба е дошла за огънче.

Както се казва – мораме да ja искористиме ова голема шанса!
Шанса, но не за да се правим на много велики и диктуващи условия, градейки образ за вътрешна употреба, а за да покажем, че наистина сме братски народи и че наистина сме приятели на Македония. Да спечелим малко там, не тук.
И вместо да повтаряме мантрата „Не е безусловна подкрепата, не е безусловна подкрепа, не е подкрепа, пардон – не е безусловна...”, просто можеше само да заявим подкрепата, пък другото да си остане между нас си. И без това вече от година и нещо (от миналото лято, когато Калфин за пръв път почна да повтаря фразата) не сме сменяли тази плоча.
Самочувствие ли градим? Подкрепяме ли? Не подкрепяме ли?

Сега е моментът.
Дано не се окаже, че беше – така, както изтървахме Букурещ, когато тихомълком застанахме по-близо до Гърция.

вторник, 10 ноември 2009 г.

Двадесет години по-късно. Тъжната ко(н)чина на мускетарите

В дните на голямото юбилейно плямпане, когато наред с искрените спомени на искрени хора от прахта на времето изплуваха всевъзможни чудовища, а хищни коментатори наточиха медийни зъби, да взема да се отчета и аз, преди др. Райчефф отново да е обявил назидателно, че преходът е свършил в някоя отминала събота, някъде около 14.25 между 17-та и 18-та дупка на игрището, начертано от Gary Player.

Преходът е в нас и ние сме в прехода. За мен надали ще свърши когато и да било - с хубавото, с лошото, с тръпките и поривите на младостта, но и с възкиселото усещане за нещата, които някой ми открадна. Жигоса ме от екрана на героичния „Юность” в кухнята в онзи мърляв ноемврийски петък вечер след даскало и ще си го нося до края. Опитвам се да не се спомням последвалите приказки под лукановия храст от 90-та, когато голямото чудене беше дали да изберем шоковата терапия по "полски модел" и да се оправим за 1-2 тежки години или да търсим плавен чалъм, при който трудното ще е по-малко трудно, но пък ще трябва да потраем повечко – 4-5 годинки, преди да ни сервират коктейлите на плажа на Хотел „Рай” в Майорка (помните ли сериала?)...

Двадесет години по-късно от онова време наред сред многото, включително и много хубави спомени, останаха и шокът, и равният старт в различните коридори, и средният пръст на Адам Михник в студиото на о.з. Димитър.
И все пак...

Все пак, да не забравяме.
Вместо понататъшни излишни философствания и равносметки, копирам един коментар, написан преди време във форума на „Дневник” от форумника с ник „Хан Крум”, чиито коментари винаги са били угнетително точни и искрени. Наскоро самият той ми го припомни във форума под една статия на „Капитал”. Когато имате време, прочетете и другите му ударни коментари, по-скоро разкази, на същото място. Вярвам, че няма да ми се сърди, че го цитирам без предварителното му съгласие.

---

Хан Крум:

Когато престарелите утихнали хора тътрят в предпоследни разходки краката си в днешния шум, ревящи коли и мръсен въздух, когато се качват в трамвая на Женския пазар, бързащи по инстинкт да седнат, а седнат ли, бъбрят си - трамваят е често тяхното единствено място за контакт, ти ги гледаш и се питаш: какви съдби са протекли зад сбръчканите лица. Това са те - преживелите в единствения си живот злощастната участ да се родят тук и да изживеят заедно цели шестдесет години в една от най-мрачните дупки в човешката история, в клоаката на комунистическия строй. Докато на Трокадеро техните връстници са се возели на скутери и са бързали да забравят ужасите на нацистката окупация, слушайки джаз през дима на американските цигари; докато новото френско кино и литература са напирали в цветущата атмосфера на мира и красотата на живота, тук в последните магазини са привършвали хубавите платове, обувките със скърцащи подметки са изчезвали постепенно, а нощем камионите са откарвали от хубавите домове ужасените собственици към кланицата на лагерите и са настанявали на тяхно място брадясали зверове с каскети, убийци, препасани с червени ленти над лактите. Често в немия ужас на 45-та сталинистките продажници са трошели главите на жертвите си с кирки, а общите гробове се издигали като гигантски къртичини. Достатъчно било някакъв превъртял садист да посочи някого и да изкрещи: „Дръжте врага” и всички веднага са гледали да се вредят на първа линия в линча, за да не последват в дупката смазаната глава на нещастника. Произволът на първите пет месеца и до днес не е изследван, цялото общество мълчи грозно, защото всеки косвено се е съгласявал и със страха и мълчанието си, с наведената глава е косвен съучастник. Всички българи под ботуша на съветските окупатори са били принудени да сведат глави пред новите господари - комунистите. Те само това и чакали. Нашите комунисти, другарки и другари, са най-гадната порода изверги, появявали се някога тъдява. Кръволоци, крадци, садисти, лицемери, покварени лъжци, те никога не са имали друга цел освен да заживеят по-добре, много по-добре и са виждали единственото възможно средство за това в убийството на „народния враг”, конфискуването на имотите му, както и в заробването на сънародниците си в клетката на комунистическата утопия, експлоатирайки ги зверски в името на своето собствено господство. Разрушаването на нормалния свят, късането на пъпната връв на живота било нещо като главна цел в тяхната идеология. Те извратено карали хората да скандират пред гроба на зачеркнатата си свобода колко щастливи щели да бъдат някога при комунизма. Нямало голям избор, а повод за нови убийства било дори и по-тихото скандиране на комунистическите лозунги. Това общество на нашите сънародници било заченато в греха на братоубийството, лъжата, страха и обезличаването на последните остатъци от човещина. Настъпил сатанински кървав мрак. Хората просто изгубили сетивата си. Те виждали щастие в това да копат с кирки камънаците край бригадирските колички и, предано получавайки мизерните дажби на купонните времена, да работят като луди в името на партийния произвол. Но това не било достатъчно за новите господари - докато по бреговете на западните страни хората танцували по дансингите вечер, докато щастливите младежи и девойки бързали с целувки да наваксат пропуснатите мигове на живота си през войната, тук се провеждали събрания, нарочвали се вътрешни врагове и шпиони, сурови мутри с карабини обикаляли във вечерния час кварталите, а само някоя загубила разсъдъка си девойка да имала глупостта да си сложи червило, веднага я пращали в каменоломната, където след няколко изнасилвания угасвала с кървища по тялото си. Налудничавата саморазправа се прехвърлила в университетите, врагове се търсели дори в семействата.

Нататък историята продължава с дневника на комунистическата проказа. Тя продължава и до днес. Вижте Гоце, вижте диктата на екскомунистическата каста, синчетата, дъщерите, вижте номенклатурата, продължаваща в неистовата си алчност да лочи, вижте ДС-апаратчиците, промъкнали се навсякъде и контролиращи всичко тук от гнездата на птиците до урните на умрелите и ще се отвратите от зловещия конструкт на уродливата метаморфоза на другарите. Те продължават да се наричат помежду си другари. Аз бих заменил тази негодна заради тях дума „другари” със „съучастници”. През целия период те си бяха и са си до днес просто разбойници. Нагли престъпници, кретени, садисти, а съучастничеството като знак за преданост е главната им отличителна черта. Няма морал, няма чест, няма човек, има само ПАРТИЯТА, стръвното забогатяване и плячкосване, тъпченето по главата на жертвите. Целият днешен преход е огледално повторение на предишните изстъпления, а героите на зловещия калейдоскоп са точно същите другари. Точно те откраднаха двайсет и пет милиарда долара, раздадоха си ги, хвърлиха народа си в мизерията на изплащането, разделиха си държавното имущество, заграбиха имоти, курорти, банкови средства, пенсионни фондове, затриха с хиперинфлацията спестяванията на хората, омерзиха надеждите на хората за освобождаване от комунистическия гнет. И всичко това безнаказано. Няма провидение за българския пъкъл. Няма косъм, паднал от главата на поне един от тях. Не. Нещо повече, надигат глави в неокомунистически реваншизъм и искат да се кланяме отново на идолите им. На същите идоли, които обявяваха религията за опиум на народа, а предателството на ближния и убийството класовия враг като висша ценност на социалистическия човек. Хората, преживели ужаса, сами ще се самозаровят, там в самотата на ковчега ще направят своята екзистенциална последна трагична крачка към нищото, урните ще побират червения прах.

А Трокадеро - ами там младите продължават да се целуват, те дори не знаят какво точно е това комунизъм. Фамилиите от ЦК, Иван Славковци, Гоце, Р.Овч и компанията бригадири-генерали знаят.

И още ни управляват.


Снимката е от електронното издание на в-к „Сега”

петък, 6 ноември 2009 г.

Оня списък, тия доклади, едни дискове и некои въпроси

Пак няма да мога да разкажа това, което исках за някои впечатления от Беломорска Македония, макар че щеше да е съвсем на място в навечерието на Архангелова – Мъжка Задушница. Вместо заслужено да споменавам имената на хора, за чиито души утре е редно да запалим свещ, ще се наложи да се омърся с ченгесарското цунами, която ни заля последните дни.
Неизбежно е обаче, натрупаха се много съвпадения, които не мога да отмина.

Седя си кротко оня ден в колата в едно от многото задръствания и слушам Радик Дарио, в частност – предаването „Афера” на Богдана Лазарова, която ми припомни историята с „Оня списък”. Помните ли я? Какъвто и да е отговорът, прочетете интервютата, много е интересно, струва си.

Слушам и неизбежно се сещам за сегашните течове на крастафицирана информация по нетове, лоялници и премиерски каси. Слушам, сещам се и си мисля – добре, че поне сега нещата не са толкова груби и сериозни като тогава, с „Оня списък”. Голема работа – некой се издрашкал, друг се посертил, трети се нагамизил. Приказки под ушавия храст, нищо съществено, нищо, което да не сме чували – те и те (авторите) сякаш отнякъде нещо чули. Баба бабу сказала.
Голема работа (втори път).

Да, ама май не съвсем.

Половин година по-рано в Македония за кратко се вдигна шумотевица за това как български митничари са задържали голяма пратка с агитационни печатни и мултимедийни материали (дискове) на „Виножито” („Дъга” на един от местните диалекти, на гръцки: Ουράνιο Τόξο - Уранио Токсо) - македонистката партия в Гърция, нещо като гръцко ОМО „Илинден”, истерично подкрепяна от Скопие. За друг разговор оставям малката разлика, че независимо от скопския си „гръб”, „Виножито” е съвсем надлежно регистрирана в Гърция като политическа партия (да, да, няма лъжа, няма измама) и си участва редовно на избори, печели едни 3-4 илядо гласа от македонците с про-скопска ориентация в пограничните райони на Леринско и... толкоз. Голема работа (трети път) - гръцката държава още не се е срутила, нищо че леко, но доброволно, е полегнала като антична Раймонда Диен Милоска връз калните коловози пред талигата на скопската евроинтеграция.
Междувременно и Лерин продължава да си е Флорина. Но не за това иде реч.

Та, разказвах за дисковете на „Виножито”. 15 хиляди броя.
Спрели ги нашите митничари на Кулата, но не кога да е, ами две-три седмици някъде преди изборите за Европейски парламент, на които със свои кандидати – македонци гръцки граждани, участва и „Виножито”.
Официално основанието за спирането било, че имало подозрения за нарушаване на авторски и сродни права, а ние, като страна, бореща се с пиратството, взимаме съответните мерки. В такива случаи, съмнителните стоки се задържат за срок до десет работни дни и, ако лицата, чиито права може да са накърнени, не предприемат определени действия, стоките се връщат на собствениците им, от които са били задържани.
Бравос, лошо няма. Но в случая имаше много съмнителни и въпросителни като например:
- По едно съвпадение, след изтичането на десетте работни дни (2 седмици) изборите вече са щели да бъдат факт, а предизборната кампания – свършила.
- Откога на Кулата отново има рутинен митнически контрол? Нали с приемането ни в ЕС митническа граница между България и Гърция вече няма. Как пък точно тогава са решили да проверят точно тази пратка.
- Граничните мерки за защита на правата на интелектуалната собственост в общия случай се налагат по нечия молба – някой трябва да поиска от митницата да проверява влизащите в страната стоки за пиратски такива, които нарушават правата му. По чие ли искане са били спрени материалите на „Виножито”? Кой е следвало да направи нещо в срока от десет работни дни? Може би митничарите съвестно са решили, че дисковете може да са пиратски записи на холивудски филми? Или пиратски концерти? На кой ли правопритежател са се обадили да му кажат? На Митьо Пайнера – да не би да са нелегални записи на някое турне?
И т.н.
В Македония, разбира се, се вдигна голяма врява.
В България – нищо не се чу – нормално, на кого му пука.

Още тогава си казах – странна работа, понамирисва. Не ще да е самоинициатива на самотен антипиратски рейнджър-митничар това. Несъмнено, работено е „по сигнал”.

Така, връщаме се към докладите.
Шест месеца след случката с дисковете, намерих потвърждението, че съм бил прав относно мириса. Тъй като отново се размириса много и ароматът премина границите на татковината ни, злите империалистически медии не просто не отвърнаха глава със заровен в дантелена кърпичка нос, ами напротив – да вземат, че да се взрат, сякаш си нямат друга работа.
И хоп – ето какво стига до мен пред същите тези македонски медии, само че този път, цитирайки вездесъщата Дойче Веле.
Бугарските разузнавачи минатата година ги блокирале материјалите на партијата на Македонците во Грција, „Виножито“, се наведува во документите на бугарската агенција за државна безбедност- ДАНС кои протекоа во јавноста.


Бугарски разузнавач, маскиран като
митничар, бранещ интелектуалната собственост

(колаж Дойче Веле)

Не било минатата година, а баш ова, и не било пред парламентарните избори в Гърция (както пише по-надолу в текста на Д.В.), а пред европейските, но нейсе – случката явно е същата.

Както разбираме от текста в Дойче Веле, в докладите, които доблестно си признавам, че не съм чел и няма и да чета, се осветляват и подробности от работата на българските, се извинувам – бугарските, пардон – болгарско-булгаристанските тайни служби в Македония, включително агентурни имена на техни сътрудници в Републиката.
Не че е кой знае каква тайна какво правят нашите служби там и техните – тук, не че е кой знае каква тайна кой – кому, а вероятно – и колко, ама все пак това далеч вече не са шушу-мушки за енергийни лобисти прочие градски легенди...

И тук се сетих отново за „Оня списък”. И си зададох следните неизбежни въпроси:

- Защо вадим на гърците кестените от огъня? Тъй като е очевидно, че гръцките служби са дали на нашите сигнала, свършил като невинно митническо задържане на въпросните дискове.

- Ако го правим (ваденето на кестени), какво получаваме в замяна? Хубаво е да си сътрудничим със съседите, включително Гърция, още повече, че сме съюзници в НАТО, но в случая правим това с цената на демонизирането ни в Република Македония, където темата е чувствителна и хората с право ще си кажат – „Еве ги бугарите, само комплоти со андартите против Македония праваат”. Поставянето ни в Македония в една редица с гърците като техни съюзници трябва да има своята цена, защото и нашата собствена кауза в Македония, а не само гръцката (гърците всъщност нямат там такава извън бизнес интересите си, пука им, те си пазят тяхното) търпи удари от това сътрудничество. Дали е само защото нашите другари се подмокрят, като се сетят за гръцките (и сръбските) такива? Или има сделки, за които не знаем? Да припомням ли едни думи на др. Виденов от парламентарната трибуна, докато беше премиер?

- Врагове ли са ни македонистите в Гърция? Ако да, само защото са противници на наш съюзник, то защо досега не сме получили от Атина подкрепа по нашите собствени исторически търкания със Скопие.

- Защо Калфин ни лъжеше, колко много сме били подкрепяли Македония за членството й в НАТО, при условие че на всеки позапознат му е ясно, че нашето мълчание и скатаване беше де факто подкрепа за позицията на Гърция. Не коментирам кое е правилно и кое – не, само установявам, че ни лъжат. Нас, не македонците, защото там много добре разбраха, че ги подкрепят Турция, Словения и Чехия, но не и България.

- Защо толкова много българи почнаха да повтарят мантрата „и ние трябва като гърците” – дали в резултат на анализ или някой се опитва да внуши точно това?

- Има ли целенасочена кампания за раздухване на всяка възможна искра и търсене под Букефал теле в българо-македонските отношения и то напоследък откъм София? Държи ли се общественото мнение у нас, водено от няколко о.з. кресльовци по същия начин, по който се държи скопската официална пропаганда? Целенасочено ли е или си е просто все същата некадърност и неадекватност на същите онези „митничари” и техните наставници от славните „патриотични” едновремешни служби, които днешновремешно намериха пристан в ДАНС? Вижте и мнение от другата страна на границата – при Петър.

Не знам отговорите на тези и много други свързани с тях въпроси. Знам само, че се държим не просто неадекватно, а направо глупаво, но с това едва ли казвам нещо ново.
По-зле сме от шестокласник, който дърпа плитките на момичето, което хем понякога много харесва, хем пък се сърди и я тормози, защото тя не му отвръща ентусиазирано на чувствата.
Време е да пораснем, но това няма да стане, ако дърпаме плитките още по-силно.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Подир сенките на облаците

В същия октомврийски ден, но преди 95 години, един истински мъж, изправил се пред най-тежкия избор, пише следните думи:

Брате Тодоре,
Прости ме, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора.
Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости. Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мен през дни на големи изпитания. Благодаря ти за тия деветстотин лева помощ от Организацията, без които бих умрял от глад, вместо от куршум, както ми приляга.
Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син /аз се считам за неин/ умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета.
И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже:
- Поздрав от нашата майка мъченица, тя вече е щастлива...
Предай моите сърдечни поздрави на домашните си. Горещо стискам ръцете на Христо Матов, Христо Татарчев и Александър Протогеров.
Целувам те.
Сбогом.
Твой Пейо

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Роднина, милиционер, роднина, милиционер, но без роднините

Денеска петок – сабота,
Утре е света недела...

Така започва песента за смъртта на Марко Лерински в село Пътеле, до което при последното си шетане низ Егейскиот дел за малко не стигнах поради липсата на достатъчно време и прекалено амбициозната програма. Нищо, следващия път...
Щях да пиша разни (надявам се) интересни впечатления от района, но като се замисля какво ще се случва во сабота и света недела, ще отложа емоционалните пътеписи за следващата седмица и ще се върна към злободневието, макар и не по-малко емоционално.

И така, какво ще се случва през уикенда:
Твърде грубо, но пък очарователно образно казано, един „македонец” от Русе – бивш сътрудник на „национално-отговорните” кръгове на комунистическите тайни служби и един „македонец” от Карлово - бивш ЗКПЧ от не по-малко „национално-отговорните” кръгове на съответните служби в БНА ще се борят за управителското място на Общо събрание на съдружниците и статистите в „МВРО” ООД.
Накратко - куките се сръфаха над изстиващото тяло или, по-скоро, агонизиращите официални останки на В.М.Р.О.
Още по-накратко – Д(КМ)С в действие.

След 15 г. царуване коронованият крал на „Пиротска” 5, о.з. Иван, идеалният събеседник на Цветелин Кънчев по сутрешни блокове и други ТВ-„Втръсъци” може да се раздели с поста си. Вечният веяч на байраци за щяло и нещяло, стига само да е в кадър, е предизвикан от кмета на Пловдив и духовния му наставник о.з. Бойко Ватев – пак ченге, дългогодишен водач на МВРО – Пловдив.

Какво по-хубаво, би казал някой – да се самоизядат, дано.
Че в МВРО е време за промяна, няма съмнение. Че малцина останаха слепи за лъжите и неотегчени от плямпането - също е верно. Че КК трябва да е щастлив, че времената и способите за конгресни борби на Пиротска са други - както му припомнят и на глас хора, които имат моралното право да го правят, пък е безспорно.
Но, че предизвикателството дойде от някога най-верните му поддръжници от Пловдив, това вече си пада малко изненада. Не може да се отрече постоянството и упоритостта на същото това МВРО – Пловдив, което вече 15 г. се опитва да използва абревиатурата В.М.Р.О., за да спретне популистка политическа партия тип „Атака”, която да влезе в „голямата политика” и да се занимава с всички актуални общонационални проблеми, но не и с Македония. Така навремето се създаде апендиксът БНД - Българското национално движение, формална политическа партия, създадена на Пиротска, чиято регистрация се използва по избори. Затова не се чудете като видите веднъж ВМРО, веднъж ВМРО-БНД. И те не знаят кои искат да са точно.

Пошлата политизация на ВМРО се случва вече от много години насам, но, докато развърташе бизнеса с имотите, събирани от залъка на бежанците, КК поне лицемерно се опитваше да използва македонската романтика помежду два дебата за сектите и циганите.
Но ето че сега, поради унизително слабите изборни резултати именно ултрасите на пловдивската линия, същата която поведе МВРО към незавидното й положение на евтин брокер на 1 % електорална подкрепа, баш те вдигнаха мерника на лидера си.
Те искат повече, искат да играят извън регионалните групи и, естествено, треньорът им е виновен.
Сега искат да доведат клоунадата до победен край.

Но, да се върнем към фактите. Какви са основните задачи, които двамата кандидат-„войводи” си поставят:

КК
Човекът, превърнал ВМРО в ООД щял да връща достойнството на Организацията. Интересно къде ли е избягало то, при условие че от 15 г. именно същото лице е начело. Къде ли не го търси? На Раковска, в Мадрид, на Московска, по Гергьовденските ливади, в Славовица, по линията Самоков – Бобовдол, в Банкя и къде ли още не...
За имотите на Организацията знаем къде отидоха – в частната фондация, ръководена от същия КК.
Запазването на статуквото означава само едно – нищо. Във всеки един смисъл.

Славчо Атанасов
От десетте си прокламирани принципа пловдивският кмет е оставил на Македония осмото място. Толкова заслужава явно сред приоритетите на Вътр.Мак.Рев.Орг. - след всичкото бла-бла-бла от общи приказки без съдържание и с водещ мотив – власт. Местна, централна – к’вот’ дойде, където колкото може. Днес в Пловдив и Банско, утре и в други градове. Важното е избори да има.
А Македония ли... Нея кучетата я яли, като вземем властта, ще я мислим, няма да избяга (а тя отдавна избяга, напоследък с още двадесет години встрани...). Един от основните укори на ЗКПЧ-то към сегашния управител е това, че КК прекалено много залагал на историческите реминисценции и разните там чествания...
От трън, та на Славчо, както вероятно би казал Славчо Трънски.

Както казваше бай Постоль в „Мера”-та - „Куршум за тебе, куршум за нея”...
Патова ситуация. От нийде взорът надежда не види. Който и да спечели, знаем какво е изгубено, при това май безвъзвратно.

Време е Законът за опазване на културното наследство да предвиди забрана за използване на абревиатури с историческо значение с цел предотвратяване на опошляването им, като изрично посочи В.М.Р.О. сред тях.
Щото рано или късно на онези в гробовете ще им писне да се въртят като вентилатори (то затова сигурно в Републиката поне си туриха вентилатор на знамето, да се знае отношението им към дедите) и ще излязат, а дървета – бол.



Дървото, на което Апостол Петков (бай Постоль) Ениджевардарското слънце е бесил андартите във Воденско

понеделник, 28 септември 2009 г.

Новото гробище край Прилеп

Не знам и не искам да знам какви велемъдри глупотевини е изприказвал о.з. Гоце във връзка с националния празник на 22.09.2009 г.
Не знам и не искам да знам какви злободневни проблеми е решил да спомене, използвайки повода, б. Бойко.
Не знам и не искам да знам колко много от хората, хванати в крачка на улицата от анкетите на тази или онази телевизия по време на „празничната” им разходка по градинки и молове, отново не са знаели какво точно и защо се празнува на тази дата.

Лично аз, с приятели, отбелязах празника по един по-подобаващ (поне според мен) начин – на гроба на български войници в Македония. Там, където е крушението на въжделенията, родени с обявяването на Независимостта... Така беше и миналата година, когато посрещнахме 22-ри край останките от паметника на полковник Каварналиев край Дойран, навръх 90 години от най-големите сражения в района по време на Първата световна война.
И тази година решихме да отбележим празника по подобен начин, като на връщане от едно изключително интересно пътуване в Костурско, района на Мала Преспа (Гърция) и албанската част на Голяма Преспа (за впечатленията от тези посещения – отделно, при първа възможност, т.е. свободно време) посетихме запазените гробове и паметници на български офицери в двора на църквата на с. Цапари, Битолско, и съвсем наскоро възстановеното германско военно гробище в Прилеп, където почиват и останките на общо 60 български войници.

Цапари

Село Цапари е неголямо, но живописно село, недалеч от Битоля. Измежду по-новите къщи се срещат и повече или по-малко запазени стари къщи, които дават добра представа за облика на селото отпреди век. Цапари е означено на повечето пътни карти на Република Македония и до него се стига по отбивка от главния път Ресен – Битоля, като на табелите на пътя като основна посока е означено близкото село Ротино, а не и самото Цапари, за което има малък знак на второстепенния път.

Без особена трудност, следвайки най-добре асфалтираните улици и минавайки покрай внушителен паметник на жертвите на антифашистката съпротива, се стига до голямата и добре поддържана с помощта на емигранти от селото селска църква „Св. Георги”.



Надписът над входа на църквата и езикът, на който е изписан, говорят сами за себе си.



За съжаление, по време на посещението ни църквата беше затворена, а нямахме време да потърсим у кого е ключа, затова така и не можахме да разгледаме вътрешността на църквата, но на двора й, зад олтара, има достатъчно ценни за всеки българин паметници.
В двора на църквата все още стои изградената през 1906 г. внушителната костница на загиналите през Илинденско-преображенското въстание местни жители.



Гробницата неслучайно е голяма – близо 100 въстаници от селото (от общо няколкостотин!) загиват във въстанието, а самото село е сред взелите особено дейно участие.
Логичен е въпросът защо и кому е било нужно костите на загиналите въстаници да бъдат преместени от костницата, изградена от съселяните им – пропагандните причини в търсенето на приемственост за новата (тогава) държавна идеология прозират зад решението костите да бъдат положени в основата на антифашисткия паметник.

Село Цапари стана известно в България преди няколко години, когато се оказа, че единствените (поне засега) запазени паметници над гробове на български войници от войните в началото на миналия век са именно в това село, в двора на църквата. Става дума за паметниците на 7 погребани там офицери, командвали части на Битолския фронт по време на Първата световна война.



Войнишкото гробище, намирало се близо до селото не е запазено, но мястото се знае и доколкото ми е известно там също вече има паметник. Оказахме се обаче слабо подготвени и решихме да не се лутаме по пътеките в околностите на селото без точна информация.
На паметниците ясно личат имената на загиналите офицери, частите им и мястото, където са срещнали смъртта – Червената стена, кота 1248 – места познати, ако не от друго, поне от едноименните улици из градовете в България.



Спретнатият и добре поддържан църковен двор неминуемо кара посетителя да си помисли, че погребаните тук са късметлии спрямо останалите им загинали бойни другари, чиито имена и гробове са останали запазени само във военния архив...

Прилеп

Прилеп, сам по себе си, винаги си струва да бъде посетен. Родният град на Димитър Талев, прототип на неговата Преспа, е за мен е едно от най-приятните места в Р. Македония - Марковите кули, Чаршията, църквата „Благовещение Богородично”, разбира се, кръчмите и не на последното място – Прилеп е домът на прекрасната бира „Даб”! Поводът за последното ми посещение обаче този път беше друг.

Преди около месец в града беше официално открито възстановеното германско военно гробище, в което, наред с над 1 600 германски войници, загинали на Македонския (Солунския) фронт през Първата световна война, почиват и 60 български войници.
Историята на гробище е твърде показателна - създаден като гробище на разположената в града германска военнополева болница, мемориалът е изграден в първоначалния си вид в началото на 30-те години по силата на договор между Германия и тогавашна Кралска Югославия. След Втората световна война и създаването на Титова Югославия съдбата на гробището е незавидна – местните комунистически власти поощряват разрушаването му и с типичния за породата си скверен плам дори насърчават хората от околните махали да използват надгробните камъни при строежа на новите си къщи! Самото гробище е превърнато първо в тържище за добитък, а накрая, съвсем емблематично - в бунище...

Така до скоро, когато събитията преминават в друга посока – общината получава от Германия сериозна финансова инжекция от (ако не ме лъже паметта) половин милион евро за изграждането на инфраструктура в квартала и местните власти разрешават на германската обществена организация, която се грижи за гробовете на германските войници от двете световни войни из цяла Европа, да възстанови (със собствени средства, разбира се) военното гробище. И прави това по немски, макар и с решаваща информационна помощ от българска страна...



Малко са запазените автентични надгробни плочи от първото гробище и заради това повечето от тях са вградени символично в оградата на гробището. В средата е вдигнат голям кръст с паметна плоча и послание за помирението между някога воювалите помежду си европейски народи.
Особено ефектна е паметната книга с метални страници, на които са изписани имената на всички погребани тук германски войници.



В единия от краищата на гробището, с прекрасен изглед към Марковите кули, е българският „кът” с паметна плоча, върху която са изписани имената на 60 българи, намерили тук вечен покой (като не броим 60 години обругаване).


Запазени са и малко останки от войнишки надгробни кръстове и паметник на български офицер.



Не е много от количествена гледна точка, но изобщо не е малко от качествена.
В Прилеп вече има още едно място за поклонение на българите.





Гатанка с предизвестен отговор и нулев бонус за повишена трудност

Познайте от веднъж дали на паметниците на българските офицери в с. Цапари и на паметната плоча на българските войници в германското военно гробище имаше свежи венци и цветя, поставени на националния празник 22.09. от базирания в недалечната Битоля български генерален консул?
Възможните отговори са:
а) Съвсем не.
б) Ц.
в) Ептен ич.
г) Ти луд ли си, въпросът е риторичен.
Позналите не печелят нищо.

Некои съображения, заключения и предложения

Още преди година на Дойран, където британски войници от международните сили в Косово щъкаха в района на сраженията и очевидно течеше подготовка за обновяване на британските военни паметници в района, си зададохме с приятелите, с които бях там, въпроса – след като македонските власти имат проблем с възстановяването на българските гробища, а с британските очевидно не, не е ли възможно нашето Министерство на отбраната да предложи на колегите си в Лондон изграждането на съвместен мемориален парк там, където още се виждат окопите и бункерите и до ден днешен се намират шрапнели. Не можем ли днес, когато с англичани и французи сме военни съюзници в НАТО - организация, към която иска да се присъедини и Македония, да дадем пример за това как миналото е останало в миналото, а единственото, което искаме днес, е да почетем по човешки паметта на загиналите, без да разсъждаваме прекалено задълбочено за това кой бил крив и кой прав. History is written, както четох някъде наскоро по форумите и нямам друг избор освен да се съглася с тази горчива, но реалистична констатация.
След 9 г. ще отбележим 100 г. от Дойранската епопея – събития, записани във военната история не само на България, но и на Великобритания. Има време, а не е нужно много - само добра воля, инициативност и малко пари. Нещо повече – от изграждането на подобен мемориален парк ще спечелят и местните, тъй като много повече туристи ще се насочат към красивото Дойранско езеро, тъжно навяващо спомен за повяхнала туристическа слава в стил югославски „Балкантурист”.
Колкото и цинично да звучи – от гледна точка на местните едни пари стоят забутани сред гробовете на българските войници в шубраците и тръните на височините край Дойран. Лошото е, че дълго време съответните служби на комунистическа Югославия са пускали буквално същите слухове – че българските войници са били погребвани със златно имане в шинелите си, което е допринесло за бастисването на много от гробовете в района...

И още – в България, а и в международен план, периодично се вдига много шум за отказа на македонските власти да съдействат за възстановяването на българските войнишки гробища. Добрите примери – Цапари, Ново село (Струмишко) и Прилеп се неглижират, а се акцентира върху отказа на македонските власти да разрешат възстановяването на паметника на полковник Коста Каварналиев край Дойран и т.нар. чешма „Фердинандка”, изградена от българските войници в тила на позициите им над града. Дали не можеше да се иска възстановяване не на паметника на българския офицер (при всичкото уважение, което дължим на паметта му), а на намиралото се там войнишкото гробище на 58-ми пехотен полк, в което гробище да бъде поставен и паметникът на офицера, също почиващ там? Дали вместо възстановяването на чешмата в чест на един спорен като оценка дори и у нас владетел не може да се иска възстановяването на намиращото се в шубраците на едно недостъпно близко дере гробище, където лежат близо 200 войници?

Питам с ясното съзнание, че вероятно не знам много важни подробности и сигурно бъркам. Питам, не за да се заяждам с когото и да било, а защото съгласно международните конвенции, по които страна е и Македония, местните власти са длъжни да поддържат войнишките гробища, а не паметниците на командирите им. Искаме ли реалното и постижимото или понякога сами търсим отказа и конфликта, акцентирайки върху това, което е ясно, че трудно ще получим? Република Македония е суверенна държава с народ, чието мнозинство има разбирания за историята, с които може и да не сме съгласни, но сме длъжни поне на официално равнище да приемем като факт, без оценки и наставления.
Убеден съм, че днес с подходящия подход може да получим много повече – и за нас, и за съседите, и, най-сетне, за паметта и покоя на загиналите.

Толкова засега. Имам още ужасно много неща за разказване.

сряда, 9 септември 2009 г.

Number of the beast

Честито, другари!
Да не пропуснете празничния Деветосептемврийски концерт довечера:

Звярът номерата си върти (666 / 9.9.9.), нрава си – никога...

петък, 28 август 2009 г.

Трима дебели германци

По соцвреме имаше някакъв тъп виц за „трима дебели германци”. Вече не помня вица, но помня, че беше доста тъп.
Сетих се за него днес, когато прочетох една новина и подсъзнателно преброих три германски нишки в събития от отминалата седмица.

Първото събитие се случи миналата неделя - поредният събор на социалистите в прослава на героичната Жабокрекска акция на Рило-Пиринския партизански отряд. За пореден път сума ти народ – цели две хиляди ... (попълнете епитет според вътрешното усещане), се събрали да бастисат по някое кебапче в памет на избиването на дузина и половина зли хитлерофашистки инвалиди и обслужващите ги монархофашистки невъоръжени санитари, както и изнасилването на дъщерята на главния инженер на близката ВЕЦ. Даже имало и горд участник в събитията – с извинение, партизанин.

Както и друг път съм казвал (без претенция за уникалност) - каквото името на местността, такъв и подвигът.
Не зная какво трябва да стане, за да престанат тези празненства на безсрамието и лъжата.

Второто събитие е предстоящо, утре. В Прилеп ще открият възстановено германско военно гробище от Първата световна война. За щастие в него ще има и малка част, където почиват близо 60 български войници, чиито гробове доскоро са лежали под градското сметище. Добре, че местните власти правят мили очи на германските, та и ние да се „вредим”, защото трябва да е пределно ясно, че, ако гробището не беше германско, нищо нямаше да бъде възстановено.
Все пак вестта е добра. Ще се постарая при първа сгода да мина оттам.

Накрая, преди малко видях новината, че в Германия са арестували бивша активистка от някогашната крайнолява терористична група „Фракция Червена армия” заради участие в организирането на политическо убийство отпреди 22 (двадесет и две) години.
Какво нещо е германецът...” казваше с въздишка Петар Пóпара Црни в „Ъндърграунд”. У нас обаче, обяснимо по-популярна си остана само репликата с „...майку фашистичку” накрая.

А жабите крякат ли, крякат... Жаби, какво да ги правиш.

четвъртък, 23 юли 2009 г.

Сенките на забравените прадеди (закъсняло продължение)

Ще започна оттам, където свърших предишния път.
Хората ги има, докато е жив споменът за тях. Със смъртта на спомена настава забвението, което живите рядко могат да предотвратят, но поне могат да отложат.

Заедно с хората умират и изчезват завинаги и свързаните с тях пресечни точки на времето и пространството – дух, имена, дела, бит, идеи, та дори и цели населени места. Ако възкресим и поддържаме жив спомена за тях, не само почитаме паметта на предците, но и продължаваме, колкото можем, съществуването им. И не само това – не само отдаваме почит, не само удължаваме материалните измерения на духовни категории, но и умножаваме собственото си знание, разширяваме собственото си така ограничено от битието съществуване, предаваме миналото на бъдещето, ставаме не само обекти, но и субекти - проводници на времето. Напук на всички, които се опитват да ни убедят, че паметта е вредна, споменът – излишен, а историята – достигнала своя край. Наскоро, макар и в съвсем друг контекст, Templar го описа достатъчно добре и за пореден път не виждам смисъл да преразказвам думите му (вижте т. 3).
Вярвам, че всеки може да направи нещо. Вярвам, че духът на предците ще оцени стореното и ще намери покой поне за миг, дори и само за броените минути, отредени на една единствена свещ да изгори. Вярвам също, че ако сторим това на място, конкретното място, вероятно го правим още по-добре.

Затова от известно време имам слабост към историческия туризъм в изгубената България. Доживяната свобода на придвижването, съчетана с удобството на неголемия необходим бюджет ме кара да очаквам с нетърпение следващото посещение по инак безвъзвратно изгубени паметни места, свързани с недалечната история на България. Там, където нищо българско, освен духът на предците, не е останало, се чувствам далеч по-уютно отколкото сред шумните (и по правило – лицемерни) глашатаи на показното родолюбие и родохвалене. Чувствам се далеч по-добре, когато търся и откривам гаснещите следи на изгубеното време и име в някое забравено село, когато викам духовете на изгубените и ги споменавам там, където сигурно още витаят.

Редно е вече да преведа това протяжно лирико-носталгично начало „на говорим език”.
От известно време с група приятели (и съмишленици) обикаляме из Република Македония и днешна Северна Гърция по места, за които сме чели и чували. Съвсем различно е усещането, когато стъпиш на същата земя, на която се е случило едно или друго, за което си чел, или пък нищо кой-знае-какво не се е случило, освен това, че едни хора, които отдавна вече ги няма, са живели и са се радвали и страдали и докато са се радвали и страдали, са говорили на езика, на който говорим ние. Днес, особено в Северна Гърция, за която ще иде по-подробно реч тук, този език е забравен и вече почти не се чува по същите тези места. Затова е хубаво от време на време там да се появи някой, който да проговори на езика, разбираем за духа на предците, и да изрече забравени имена. Добре би било по възможност това да не е само гласът на някой изнурен гастарбайтер, който дори не знае къде точно по българската топонимия се намира и какво се е случвало там преди има-няма стотина години.
За да не бъда разбран погрешно, нека отсега кажа, че когато отивам там, не отивам с чувство за реваншизъм или нездрави мераци. Каквото било – било, каквото станало – станало, изгубеното – изгубено. Факт. Това не пречи да почетем и да си спомним пък макар и в една, за съжаление, не винаги приятелски настроена от гледна точка на днешните реалности среда. Напротив – ровейки се в кървавите дири на историята, доброжелателният и обективен наблюдател открива това, което нашите собствени пропагандни клишета понякога гузно подминават. Това обаче е друга тема.

А сега - конкретно:
В края на май имах удоволствието на участвам в една кратка обиколка на района северно от Серес – т.нар. Мървашки край, известен в миналото с рудничарските и ковашките умения на населението си. Освен изключително красивата природа на планините в района (Славянка, Шарлия, Змийница и т.н.) посетихме и някой от по-известните, някога български, а сега, разбира се, вече не, села в района. За три от тях ще спомена малко по-подробно.

Горно Броди

До Горно Броди (днес Ано Вронду - Άνω Βροντού) се стига лесно по пътя от границата при ГКПП Илинден в посока Серес. Пътят е планински, много живописен и като повечето пътища в Гърция – в добро състояние. Всъщност, убедихме се неведнъж в едно – дори черните пътища в уж слабо развитата за атинските стандарти Северна Гърция са по-добри от повечето първокласни републикански пътища в рОдината!
Има (поне) три причини да се отбиете в Горно Броди:

Внушителната стара камбанария (цяла кула), построена преди повече от 130 г.




Недалеч от кулата са останките от полуразрушената стара голяма селска църква. Това, което е останало, свидетелства за някогашните й размери, а оттам – и за развитието на днес малкото село.



Непосредствено до старата църква е селското футболно игрище.



Нямаше да споменавам това монументално спортно съоръжение, ако под перфектно поддържаната трева на игрището (колко ли градски стадиони у нас могат да се сравнят?!) не се намира някогашното гробище на тогава голямото и чисто българско село.
От него днес няма и помен. Запалихме свещ за душите на всички онези под игрището и продължихме нататък.

Баница

На средата на пътя от границата към Серес вдясно има отбивка за черния път към село Орини (Фращани) – на някои карти пътят, макар и черен, е означен. Съвсем близо до шосето черният пък минава край останките на село Баница, в което на 4.05.1903 г. е убит Гоце Делчев. Единствено самотната, по чудо оцеляла, камбанария сочи, че купчините обгорели камъни наоколо са всъщност останки от къщи, а многото орехи, са орехите, хвърляли сянка над дворовете на местните.



Ако човек знае накъде да погледне, камбанарията се вижда от шосето за Серес. В основата й някой (може и да е от Републиката, иска ми се да мисля, че не е така) е вградил малка паметна плоча на Гоце.



Точно под покрива на камбанарията се вижда друг, не по-малко важен, паметник - изненадващо запазена насред заличеното минало следа – надпис на български, оставен от строителя – „Мастора Георги Диму Жилюв”. Който и да бил той, добре си е свършил работа – истински „мастор”!



Под пътя са останките на църквата, зад чиито олтар е бил първият гроб на Гоце – докато не пренасят останките му в София, в Македонския дом на Пиротска 5 (днес търговска площ на МВРО ООД на о.з. Иван), откъдето аверите на Зайков и Станишев старши ги предават на титовите бандити.



Днес костите на Гоце са в двора на някогашната сърбоманска църква „Св. Спас” в Скопие. Шегите на съдбата...

Баница е тъжен спомен, символ на всичко това, което писах в началото. Призрак – паметник на призраци...


единственият жив обитател на с. Баница
Крушево

Не това не е онова Крушево от песента, в Битолско, а Серско Крушево (днес Ахладохори, пътят към него тръгва от Сидирокастро / Демир Хисар / Валовища).
Селото е показателен пример за това как изглеждат „затънтените” села в Гърция. Добре, вярвайте ми, съвсем добре. В селото още могат да се срещнат по-възрастни хора, които говорят чист български, но от това не следва да се правят каквито и да е изводи.
На около 6-7 км от селото, по поредния крайно равен черен път се стига до пещерата Капе в южните склонове на Али Ботуш (Славянка). Същото място, за което разказва Яворов и където през февруари 1903-та е направена ето тази снимка



В пещерата има прекрасна скална църква със стари стенописи (за съжаление надписите не се четат с просто око), като цяло добре поддържана от местните, които отбелязват в нея празника на селото – Свети Спас.



Природата в района е изумителна, а споменът за онези от снимката прави усещането още по-така...



Аху-ихи отклонение

А сега малко по-друга романтика:
Окупацията на серските кафани е неизбежна част от всяко високопатриотично дело, а подхранването на местната обслужваща сфера – задължение на всеки милеещ за благосъстоянието на европейската икономика и добросъседските отношения гражданин на ЕС. Няма да се спирам на вероятно съвсем прясно замразените морски дарове и неизбежното ципуро (силна, но пивка анасонлийка – както казват местните, "узото е химия за туристи"). Ще спомена само прекрасния бар „Goya” в центъра, чието меню с непознати бири от непознати видове от цял свят (двойно, тройно, че и четворно силни, с бутилки като за шампанско и т.н.) още ме кара да потръпвам в умиление. Ако имате път към Серес, не пропускайте най-добрия начин да оползотворите всяка наличност, кратна на пет евро!

Епичен финал

Вместо финал ще кажа следното – отидете, вижте, запомнете, разкажете.
Малцина подозират колко много красота се крие на четвърт резервоар разстояние. Гърция не е само плажовете на Халкидики и таверните. Кривнете от пътя, насладете се, научете, спомнете, пълният пансион няма да избяга!
Този призив важи с многократно по-голяма сила за всеки, който в миг на патриотично умиление разказва, че (пра)дядо му или (пра)баба му бил(а) от не-знам-къде-си, ама той не знаел от кое точно село, щото хората си отишли, а пък мама / тате с промития от шумкарите мозък така и никога не попитали... Разпитайте, проучете, отидете, обогатете се! Направете го заради онези, които някога са предпочели името и езика пред дома и имането, направете го заради себе си, направете го най-вече заради децата си, за да им дадете още едно място, което да чувстват близко, пък било то и толкова далечно.



Втори финал

Тази, а и други подобни прекрасни разходки нямаше да станат възможни, ако не бяха анонимните герои, които тихо, кротко, но изключително обективно и професионално попълват страниците на Портал „Македония” в Уикипедия. Не познавам лично никой от тези достойни хора, но това, което правят, заслужава най-искрените ми признателност и възхищение.
Покорно им благодаря за къртовския труд!
Послепис
Ако някой има път към Серес и иска да види Баница или пещерата Капе, нека даде знак, за да дам по-подробни указания.

петък, 5 юни 2009 г.

Сенките на забравените прадеди


Пиша тези думи в навечерието на Задушница, но съвпадението е по-скоро случайно.

Прииска ми се да ги напиша още преди месец, на Гергьовден - най-големият (извън Коледа и Великден, разбира се) празник за семейството ми. Тогава имаме имен ден и аз, и дядо ми, на когото съм кръстен, а пък и майка ми, и баба ми по неведома тяхна логика се присламчват към нашия си имен ден.

Дядо ми е бежанец от Беломорието, на свой ред кръстен на чичо си Георги, който, точно когато дядо се родил, бил мобилизиран от гръцката армия и изпратен заедно със стотици* други български момчета да възстановява славата на Византия из пустошта на Анадола. Никога не го видели отново, върнали се единствено двете думи „безследно изчезнал”. Както почти всички други българи, участвали по абсурдните прищевки на съдбата в една малко позната у нас война, променила съдбата, ако не на целия ни полуостров, то поне на южната му половина. Сред безследно изчезналите бил и друг мой роднина, пак Георги, вуйчо на баба ми. Малцината оцелели измежду мобилизираните българи разказвали, че всички са били изпращани направо на първа линия, буквално срещу огъня и щиковете на кемаловата армия. Само този спомен останал...

Когато няколко години след края на войната, семейството на Георги, комуто косвено съм кръстен, събирало покъщнината си, за да напусне завинаги селцето си, намиращо се през един баир от Бяло море, горките хора явно още са имали някаква надежда, че детето им ще се върне, че може би ще се появи отнякъде, само позабавил се по пътя от малоазийските дебри към дома. И понеже нямали какво друго да сторят, оставили на свой познат – грък от съседното село, 20 кози, така че, ако Георги все пак върне и не завари своите близки, вече поели пътя на север, да има барем нещо, с което да се прехрани на първо време. Милите...
Но той не се върнал, а козите станали част от семейните легенди - най-вече повод за закачки с дядо ми.

Когато на Гергьовден неволно разлях чашата с вино на масата и веднага беше споменато обичайното - че на някого (от покойните) му се е допило, а баба ми и майка ми започнаха да споменават всички онези прекрасни лели и чичовци от детството ми, с екзотични за съвременните българи имена, аз знаех чий дух търси споменуване. На онези двамата чичовци. И тогава, сред почетната шумотевица за Деня на храбростта и развяването на знамената, отново си спомних за тези стотици трагични войници българи, останали в Анадола и забравени във всяко отношение.
Блажени сигурно са загиналите в победоносните войни – тяхната памет се чества от благодарните потомци. Блажени сигурно са и загиналите достойно, защитавайки родината в загубените войни – с каквито историята ни изобилства, за тях остава споменът за достойната им загуба и почитта към жертвата им. Дори и гробовете им да са незнайни, дори хора, носещи същата кръв, днес да се опитват да заличат спомена за тях, той ще остане още малко жив. Дори и без имена. Дори и днес, когато всяка ценност се топи и все по-малко хора спират, когато зазвучат сирените.
За онези изгубени деца на България обаче надали има кой да се сети. Вероятно дори и роднините им днес не познават съдбата им, тъй като в бежанския въртоп лесно се губят и имена, и образи.

Затова, споменавайки имената им утре, ще си мисля за всички онези като тях. Защото хората ги има, докато го има споменът за тях. Рано или късно и той умира и всичко отива в забвение, но ние, живите, можем да отложим този миг доколкото зависи от нас. Дължим им поне това.
Бог да ги прости!

* Семейните спомени говорят за хиляди, но не съм убеден, че мярката е реалистична. Някой ден ще напиша вежливо писмо до съответните архиви на Гърция, където, вярвам, се пази точна информация и надали ще ми откажат справка - кой, къде, кога.
Това би било най-малкото, което мога да направя наместо сълзливи писания из мрежата.

понеделник, 11 май 2009 г.

Сарко, Барко, Туркия и евроизборите

Така.
Остана един месец до изборите за европейски парламент. До момента са видими следните послания:
- БСП вече пусна своята заявка за почетно място сред „Комиците” и „Царете на комедията” под формата на умилителни себепохвални клипове и вестникарски карета. В тях обаче не се споменава и дума за евроизборите, а се диплят единствено наболяли вътрешнонационални проблеми;
- Десницата на свой ред продължава (макар и не по своя воля) с новите серии на „Али Макбийл” и „Адвокатите от Бостън”, по сценарии от DS Productions, като междувременно повтаря очевидната мантра, че е време всички лоши да си ходят;
- Yaneto е ясно;
- останалите (вкл. партията на "бъдещия премиер") или мълчат, или се задоволяват с това да разглеждат европейските измерения на наболелите национални въпроси в присъствието на някой евродепутат.

Тук идва въпросът – да си представим, че евроизборите не бяха генерална репетиция за един твърде важен вот за национален парламент. Ако успеем, нека си зададем въпроса – кой какво ни предлага за европейските избори. Какви позиции, какви предложения по конкретни европейски въпроси.
Знае и казва ли някой въобще кои са тези въпроси. Нужно ли е да знаем или още сме в състоянието, за което споменах още в първото си писание в този блог - България е в Европейския съюз, но българите още не сме.

Да започнем с питане твърде елементарно, емблематично и лесно за коментиране (отбелязвам - лесно не за задълбочен анализ, а просто за коментиране, вкл. на маса), а именно – перспективите за европейското членство на Турция.

През последните няколко месеца можем да отбележим следните събития, пряко свързани с темата:

1. Суперреформаторът отвъд Голямата вода направи знаково посещение в Анкара, в което косвено потвърди, че реформи относно американската позиция за подкрепа на членството на Турция в ЕС няма да има. Чичко Обама дори в пряк текст „посъветва” европейците да не се чудят и маят много, ами да се прегърнат с аркадашите си, защото, както ние много добре знаем, пътят към Голяма Европа минавал през Мала Азия.
Интересно е да отбележим тук, че Обама беше избран и с голямата поддръжка на гръцкото лоби в Америка. В предизборната кампания имаше много срещи с влиятелни фактори от гръцки произход, което подхрани гръцките надежди за подкрепа към Атина по отношение както на проблемите със Скопие, така и относно някои от висящите проблеми с Турция. По скопската тема засега нищо ново.
Един от конкретните проблеми, по който гърците очакваха подкрепа, например беше възстановяването на духовната академия на Вселенската патриаршия в Халки. Засега обаче по-вероятно остава откриването й в Халкидики, но не и в Халки. Да, Обама спомена нещо за Халки по време на посещението си, но като краен резултат в медиите въпросът беше някакси, неясно защо, обвързан с някои питания относно статута на турското малцинство в Беломорието, т.е. успешно замотан.
Накратко - гръцките надежди за подкрепа от Вашингтон си остават засега надежди, докато Турция получи поредното здраво рамо откъм Вашингтон в посока Брюксел.

2. Френският президент Никола Саркози веднага реагира на приказките на Обама и кратко и ясно отбеляза, че единствено ЕС ще решава кого да приема. И потвърди позицията си за привилегировано партньорство, но не и членство за Турция.
Преди дни тази позиция беше отново потвърдена и от германския канцлер Ангела Меркел.

Както казват голф-предприемачите: Къде сме ние?
Чули ли сте в рамките на европейската кампания някой да спомене нещо по въпроса?
Чули ли сте в обществото ни да има дебат по тази така важна за нас самите тема. Като казвам важна, нямам предвид само наслоенията от миналото, вкл. неразрешените въпроси като обезщетенията на наследниците на бежанците от Одринска Тракия. Имам предвид конкретни практически въпроси от кратко-, средно- и дългосрочно естество, като например (но наистина само например):
- какво предпочитаме да сме – външна или вътрешна граница на ЕС (поне в посока Азия, вярвайки, че един ден и Сърбия и Македония ще намерят мястото си в съюза)? Защо? Кое е по-изгодно за икономиката ни? За геостратегическото ни положение и т.н.?
- като членове на ЕС, абстрахирайки се от собственото си минало, доколкото това е възможно, какво смятаме принципно относно разширяването на ЕС – докога, докъде, как? Това, че минахме метър и получихме „уайлд кард” не означава, че трябва да мълчим гузно в кьошето и да оставим другите да решават вместо нас.
- а какво смятаме конкретно спрямо Турция? И защо? Смятаме ли, че е нормално границата на ЕС да опре библейски до Реках Вавилонских? Смятаме ли за необходимо в ЕС да влезе още една голяма държава, която тотално ще пренареди административната аритметика? Ако да - защо, ако не - пак защо?
И т.н., и т.н....

Не би било справедливо да кажа, че въобще не сме чували позиции от политическите сили. Напротив.

БСП казва:
Да, Турция трябва да има перспектива за членство и България подкрепя това членство - обаче така и не казва защо (най-вероятно щото така казват от Партията на европейските социалисти и от коалиционния им партньор).

ДСБ казва (чест им прави, че са единствените със сравнително ясна, пък макар и отчасти аргументирана позиция - отчасти, тъй като не виждам икономически анализ):
Не, Турция не трябва да става член на ЕС, защото не е усвоила европейските ценности, а пък и Анкара подкрепя ДПС, намесвайки се във вътрешните ни работи.

ДПС и Атака са ясни по default, а от останалите нищо смислено не съм чул.

Като усмихната черешка на тортата можем да добавим дребно-психологическия факт, че именно гласоподавателите на БСП при евентуален референдум по въпроса сигурно единодушно биха гласували срещу приемането на Турция в ЕС, а евентуалната подкрепа (извън ДПС) би дошла единствено откъм по-либерално настроените привърженици на ДСБ и десницата въобще.

Да обобщим - дебат по темата в обществото ни до момента не се е състоял.
Може би няма нужда от него, може би позицията трябва да се изгражда в кабинетите по министерствата, по университетските центрове (кои баш точно е друг въпрос) и т.н. – но това също е част от дебата – да го има ли или не.
Да се скатаваме и да оставим на германци, французи, австрийци, белгийци и холандци да се оправят с турския парещ картоф – това също е позиция (нещо подобно прави Гърция – благо подвиква на съседа отстрани „Машалла”, но всъщност съвсем неприкрито, дори съвсем откровено са оставили въпроса на „големите недоволни”).
Нека поне обаче знаем коя е позицията ни, а и защо.

Евроизборите идат, а мълчанието остава.
Ще благоволи ли някой да изсимулира барем за спорта някакъв дебат и кампания?

P.S.
Поводът да напиша горното е не само личното ми убеждение за необходимостта от такъв дебат, но и напомнянето на Й, който преди време разви интересна дискусия с Димо под един мой емоционален отзив на съвсем друга тема (вижте в коментарите най-долу).
Благодаря на Й за напомнянето в коментарите на предишното ми писание и се надявам и Димо да си припомни обсъжданията им, вкл. относно новия външен министър Ахмет Давутоглу.

сряда, 22 април 2009 г.

Борци безчет

В България има 2 500 (две хиляди и петстотин) партизани.

Това не е статистиката към дата 9.9.44, а към днешната – 22.04.2009 г.
Или поне така твърди цоциалисткият депутат Захари Георгиев от високата (над 550 м надморска височина) трибуна на парламента, който се занимава тия дни с явно спешния и належащ проблем дали участниците в „антифашистката съпротива (1939-1945 г.)” да бъдат признати за ветерани от Втората световна война.

Не ми се коментират терминологичните и моралните аспекти на въпроса.
Замислих се обаче за цифрите...

Ако днес има още живи 2 500 „участници в антифашистката съпротива”, то колко ще да са били те по време на самата „съпротива” и за кой чорт им е трябвало да чакат освободителната Червена армия?

четвъртък, 16 април 2009 г.

Памет за хората в Страстната седмица

Позволявам си да използвам без предварително разрешение заглавието на Templar по повод днешната годишнина. Написал го е достатъчно добре, за да си струва да експериментирам и аз по темата.


Освен това Templar е направил нещо, достойно за най-гореща похвала в днешните времена, когато най-лесното е да се зъбим на тирана във форумните и блогови механи. На страницата на „Един завет” можете да откриете списък на пострадалите от атентата.
Сред имената на загиналите видях и това това на ген. Стефан Нерезов – един от командирите на легендарната 9-та пехотна Плевенска дивизия, изнесла под командването на ген. Вазов основната тежест на английските атаки срещу Дойранската позиция през 1918 г. Имах удоволствието миналата година да посрещна там (Дойран) стогодишнината от независимостта на България и да издирвам мемориалната чешма, наречена в чест на генерал Нерезов.

В тази „дойранска” връзка, настоящата година е интересна от съвпаденията на две дати в Страстната седмица.
Първата е днешната, Велики четвъртък, 16.04.
Втората е в неделя, на Великден.
На същата дата – 19.04., но 1941 г., отново на Великден, злите български фашистички окупатори влизат в Македония. Понеже местните са били хитри, решили да започнат съпротивата, като замерят окупаторите с цветя. Лошите окупатори, понеже били още по-хитри, решили да тормозят окупираните, като отделят ок. 40 % от държавния си бюджет за благоустройството на окупираните територии.



Знаем как приключва и тази история.

Каква е връзката между съвпаденията двете годишнини? Паметта за и отговорността към хората – всички онези, с конкретните имена, които днес все повече и повече избледняват и за които все по-често ни убеждават, че няма нужда да се сещаме, защото не е, например, достатъчно постмодерно...

понеделник, 30 март 2009 г.

You gotta keep 'em separated

Вие ме познавате...
Това май беше нагъл слоган от кампанията на няк’ъв боклук. Или на някой, който имаше взимане-даване с боклука? Или пък доказал, че не е боклук?
Абе боклучава работа някаква беше, но точно за боклука ще иде реч тук.

Та, казвам, вие ме познавате... Верно е - ако живеете на моята улица, значи 100 % ме познавате. Аз съм ненормалният, дето през сутрин се изтъпанчва пред кофите за разделно събиране на отпадъци и идиотски губи поне 5 минути от живота си, за да разпредели съдържанието на една торба из трите шарени контейнера. Дори когато в контейнера за хартия е пълно с торби с разнообразно битово гюбре, дори когато от жълтата кофа преливат кашони с изгнил зарзават от близкия плод & зеленчук, тогава аз, като един същи Гюро Михайлов на разделното събиране, пак стоя на своя пост и разделям, ли разделям... Направо разпределям и дистрибутирам (това последното за да звучи по-чисто на български).

Трудно ми беше, съвсем в началото, да осъзная в колко опакован свят живеем...
Кротко и търпеливо убедих семейните си в смисъла от безсмислието на действията си. Преглътнах доводите на съседката, че няма никаква полза, тъй като тя била виждала, че всички контейнери се събират от един и същи камион.
Заниманието бе прието за част от тихите ми лудости и домашните дори взеха да ми угаждат, пълнейки надлежно нарочната торба.

Забавлението ми не остава обаче без коментар от страна на минувачите.
Трима направо се спряха при мен и ме заприказваха:

Първа сцена
Достолепна, спретнато облечена дама в третата възраст. Видимо образована, „от добро семейство”, навяваща деликатна буржоазна носталгия.
Приближава се ненатрапчиво, някакси от нищото, леко заговорнически навежда напред глава и казва тихо с най-приятния любезен тон:
Господине, Вие нали знаете, че те всички отпадъци накрая ги събират на едно място...

Втора сцена
Характерно опърпана в облеклото си дама от ромски произход. Върви по средата на улицата с торби и видим интерес към сектора на улицата, окупиран от всякакви шарени и нешарени контейнери за отпадъци. Приближава се към мен с бодра стъпка, усмихва се отдалеч и се провиква:
Ееей, най-накрая да видим един блъгáрин да си фърли разделно боклука...

Трета сцена
Твърде зле облечен господин с типично неустановими възраст, произход и други външни белези, видимо подлежащ на определяне като „клошар”. Поглежда в кофите, не, вероятно не е от инспектората на почитаемата община. Изчакваме се вежливо, на раздяла се обръща и казва:
Браво, браво, ей така всички ако правеха...

Има една категория ноо широко скроени хора, които напоследък ýмрат да правят народопсихологически заключения за „българина” от всичко – от избора с есемеси на това, на онова, от реакцията на тоя на това и на оня на онова. С удоволствие бих им предоставил възможността да направят възможно най-есенциалистки заключения. Понеже не съм нито толкова ентюлюгентен, нито толкова космополиран, няма да направя никакви заключения.

За какво ви разказвах обаче... А, да, за боклука.
Та боклукът е хубаво да бъде разделян, да не мешаш огризките със стария вестник, или найлона с бутилката от виното, дарило ти хубави мигове предишната вечер. Обидно е някак си...
Да не говорим, че, ако юрнем всичко в една и съща кофа, общият обем на боклука ще изглежда много повече, но реално не само ще е все същият, а може би дори и малкото възможни ползи, ще бъдат пропуснати.
Само дето концесионерите ще въртят повече курсове.

Въобще, много боклук ни чака това лято... Дано поне в синия контейнер за хартията не метнат прекалено много огризани гюбрета, че ще ухае и той като останалите.