петък, 5 юни 2009 г.

Сенките на забравените прадеди


Пиша тези думи в навечерието на Задушница, но съвпадението е по-скоро случайно.

Прииска ми се да ги напиша още преди месец, на Гергьовден - най-големият (извън Коледа и Великден, разбира се) празник за семейството ми. Тогава имаме имен ден и аз, и дядо ми, на когото съм кръстен, а пък и майка ми, и баба ми по неведома тяхна логика се присламчват към нашия си имен ден.

Дядо ми е бежанец от Беломорието, на свой ред кръстен на чичо си Георги, който, точно когато дядо се родил, бил мобилизиран от гръцката армия и изпратен заедно със стотици* други български момчета да възстановява славата на Византия из пустошта на Анадола. Никога не го видели отново, върнали се единствено двете думи „безследно изчезнал”. Както почти всички други българи, участвали по абсурдните прищевки на съдбата в една малко позната у нас война, променила съдбата, ако не на целия ни полуостров, то поне на южната му половина. Сред безследно изчезналите бил и друг мой роднина, пак Георги, вуйчо на баба ми. Малцината оцелели измежду мобилизираните българи разказвали, че всички са били изпращани направо на първа линия, буквално срещу огъня и щиковете на кемаловата армия. Само този спомен останал...

Когато няколко години след края на войната, семейството на Георги, комуто косвено съм кръстен, събирало покъщнината си, за да напусне завинаги селцето си, намиращо се през един баир от Бяло море, горките хора явно още са имали някаква надежда, че детето им ще се върне, че може би ще се появи отнякъде, само позабавил се по пътя от малоазийските дебри към дома. И понеже нямали какво друго да сторят, оставили на свой познат – грък от съседното село, 20 кози, така че, ако Георги все пак върне и не завари своите близки, вече поели пътя на север, да има барем нещо, с което да се прехрани на първо време. Милите...
Но той не се върнал, а козите станали част от семейните легенди - най-вече повод за закачки с дядо ми.

Когато на Гергьовден неволно разлях чашата с вино на масата и веднага беше споменато обичайното - че на някого (от покойните) му се е допило, а баба ми и майка ми започнаха да споменават всички онези прекрасни лели и чичовци от детството ми, с екзотични за съвременните българи имена, аз знаех чий дух търси споменуване. На онези двамата чичовци. И тогава, сред почетната шумотевица за Деня на храбростта и развяването на знамената, отново си спомних за тези стотици трагични войници българи, останали в Анадола и забравени във всяко отношение.
Блажени сигурно са загиналите в победоносните войни – тяхната памет се чества от благодарните потомци. Блажени сигурно са и загиналите достойно, защитавайки родината в загубените войни – с каквито историята ни изобилства, за тях остава споменът за достойната им загуба и почитта към жертвата им. Дори и гробовете им да са незнайни, дори хора, носещи същата кръв, днес да се опитват да заличат спомена за тях, той ще остане още малко жив. Дори и без имена. Дори и днес, когато всяка ценност се топи и все по-малко хора спират, когато зазвучат сирените.
За онези изгубени деца на България обаче надали има кой да се сети. Вероятно дори и роднините им днес не познават съдбата им, тъй като в бежанския въртоп лесно се губят и имена, и образи.

Затова, споменавайки имената им утре, ще си мисля за всички онези като тях. Защото хората ги има, докато го има споменът за тях. Рано или късно и той умира и всичко отива в забвение, но ние, живите, можем да отложим този миг доколкото зависи от нас. Дължим им поне това.
Бог да ги прости!

* Семейните спомени говорят за хиляди, но не съм убеден, че мярката е реалистична. Някой ден ще напиша вежливо писмо до съответните архиви на Гърция, където, вярвам, се пази точна информация и надали ще ми откажат справка - кой, къде, кога.
Това би било най-малкото, което мога да направя наместо сълзливи писания из мрежата.

6 коментара:

Търновец каза...

Една снимка от скромния паметник в селото на пра-баба ми/Северна България. Ремонтираха го през 80-те и затова изглеждат така шрифта и правописа - ни стар , ни нов.

Мир на праха на всички загинали!

Търновец каза...

Поправи си линка към уикипедия и балгодарности за споделеното!

Belomore каза...

Мерси за забележката за линка, не знам защо но често ми се получават такива грешки с Уики-то.

Снимката (плочата) е чутовна!
Ремонтът от 80те да не е бил от кампанията за войнишките паметници на Кеворк и "Всяка неделя" - не знам дали помниш, но някъде в средата на 80те имаше една такава инициатива, за чийто ефект ми е трудно да съдя по чисто възрастови причини.

Търновец каза...

Така става с уикипедия линковете на кирилица - и на мен ми се е случвало. може би комитата е трябвало да спомене нещо на Джимбо Уейлс онзи ден, ама вече минало-заминало :)

За паметника и аз съм бил на твоите години и си спомянм смътно з аинициативата на всяка неделя тогава, но не си спомням и именно Кеворкян да е имал пръст в тая работа. По скоро ми се струва, че роднините на една известна оперна певица, родена в селото поизмъкнаха доста пари от нея за това и онова в селот, че и в Търново... и нищо чудно и за ремонта на паметника да е било същото, като гледам, че две от 3~4-те дузини имена на загинали изписани на него са от нейния род. Поне те са гравирани без грешка.

Иначе въпросната жена почина преди 6-7 години и по нейно желание тялото и беше транпспортирано от Канада и погребано в родното и село... И като за финал семейството и постави като последен подарък един голям часовник с камбанка на пощата в центъра, който хубаво чукаше на всеки кръгъл час и се чуваше в цялото село. Доколкото си спомням имаше нещо, че рода на съпруга и били потомци на един от американските президенти... но това е друга история. Часовника се развали преди няколко години, и поради факта, че не е поправен толкова време съдя, че и роднините и може би не са се навъртали насам.

templar каза...

Чудесна статия! Бях я проспал, но сега ми напълни душата!

Василена каза...

Я кажи малко от тези екзотичните в днешно време имена, интересно е.