четвъртък, 23 декември 2010 г.

По-малко приказки, повече Приказки!

Ден преди Бъдни вечер искам най-тържествено да благодаря на правителството, лично на премиера, на вътрешния министър, депутатите и робокоп, пардон – рабофак, вождката им, на опозицията – открита или пишман такава, както и на вся астальная палитическая и ваапше - апшественная ..., опа, извинете – елит, за това че с непрестанния си поток от словесни и действени глупости не остави на будната обществена съвест в лицето на журналисти, коментатори, анал-лизатори, блогъри и прочие обикновени логъри, да се чуди с какво да си пълни страниците предколедно.

Благодарение на осигурената богата основа за алтернативна писателска заетост, тази година ни бяха спестени много от дежурните моло- и пазаро-борчески, кахърно-разчувствени духовни и антикомерсиални около-коледни писания на погнусени или трогнати от това и онова общественици. Ако не броим някои, които не си струват споменаването, засега сал един Георги Господинов (инак уважаван от мен и като писател, и като публицист) зае жертвоготовна поза на тематичната амбразура. Но има още време, цели петъчно-предпразнични броеве за напълване, да не избързвам с оптимистичните заключения...

На всички, които вярват, че има за какво и искат да празнуват, пожелавам Весела Коледа, съпътствана от по-малко безсмислени приказки, но повече истински Приказки и то с щастлив край!



На останалите – приятни почивни дни.

P.S.

Искам специално да благодаря и на другарите комисари от Брюксел, които показаха, че на чужд гръб и сто, хм, чувала с подаръци са малко.

А данъцих наших ядат камисааары,

И девачек наших ведут в кабинет.

(народна песен, особено популярна във Фонд „Земеделие”, където обаче се пее във вариант, от който не е ясно кой кого всъщност води в кабинета...)



петък, 10 септември 2010 г.

500

Кой (не) формира бъдещето (си)?!


Под заглавието „Who is shaping tomorrow?” („Кой формира утрешния ден?”) Световната консултантска компания Делойт (Deloitte) публикува класацията си за 2010 г. на 500-те най-големи компании в Централна Европа.

Под „Централна” явно се разбира Централна и Източна Европа (без Русия), доколкото класацията включва наред с безспорните лидери от централноевропейските страни от Вишеградската тройко-четворка и Балтика, също и Балканите (без Гърция и Турция) и Украйна, т.е. бившия соцлагер с присъдружната му бивша Югославия.

Критерият за класацията е обемът на продажбите, което обяснява и предопределя мнозина от участниците – енергийни дружества и големи търговски вериги. По-важни и показателни са останалите. Независимо от относителността на критерия, наблюдението и сравнението на това кои са българските участници и кои - от останалите страни, будят у мен някои тъжни мисли, които не си струва да излагам пространно поради пълната липса на новост и особено откривателско умение...

Та, нека видим кои са „нашите” (по места) и всичко става безпощадно ясно:

47. Лукойл Нефтохим – ясно кой е

77. Лукойл България – също ясно

85. НЕК – и те

139. Аурубис (Aurubis) – разбирай МДК Пирдоп

264. ОМВ България – я. (ясно)

277. Мобилтел – я.

294. ЧЕЗ Електро – я.

347. БТК – я.

386. Метро България – я.

396. Нафтекс – я.

398. Космо България – разбирай Глобул

425. АЕЦ Козлодуй – я.

450. К & К Електроникс – вносители на Самсунг и куп други техники и собственици на веригата магазини „Техномаркет”

478. Е-Он – я.

Единствената загадка е защо ги няма ЕВН, завалиите, но сигурно са „изпаднали” за една бройка...

Лекинка изненада за мен поне са K & K, но не повече от лекинка – бая плоски телевизори се накупиха напоследък...

Не се подвеждайте по участниците от другите страни и не търсете наред с енергийните дружества и търговските вериги нещо като Volkswagen Bulgaria, Nokia Bulgaria, Phillips Bulgaria, Iveco Bulgaria, British-American Tobacco / Phillip Morris Bulgaria, GE Bulgaria, Samsung Bulgaria, KIA Bulgaria и прочие.

То и едно Фантастико даже не мож изправи горда снага до словенската Меркатор, литовската Максима (Т-Маркет) или сръбската Делта (собствениците на Пикадили)...

Това е резултатът от епохата „Рекордни инвестиции, рекорден растеж”.

вторник, 31 август 2010 г.

95 години кръгла национална глупост

Обичам да следвам историческия календар и да отбелязвам разни годишнини.

Днес поводът е такъв, че ме кара да изневеря на „предначертанието”, което отново не успявам да спазя, относно третата и последна част на географско-историческия си пъте-лето-пис относно Югозападна Македония.

Преди 95 г., през 1915 г., на днешната дата България получава трета нота от Антантата, в която й е предложена „безспорната зона” (югоизточно от линията Крива паланка — Струга) от Вардарска Македония в замяна на нейната ненамеса.

Подчертавам – ненамеса.

Малко предистория, обобщена от Агенция „Фокус”:

Първата нота на Антантата е изпратена на 16 май 1915 г., в разгара на водения от Чърчил съюзен десант в Галиполи. В нея се настоява България да нападне Османската империя и да завземе Източна Тракия до линията Мидия - Енос, а след войната ще получи „безспорната зона” във Вардарска Македония и съдействие за Кавала и Южна Добруджа.

На 21 юли 1915 г. е изпратена втора нота на Антантата, която повтаря предложението от май с.г.

Цар Фердинанд І и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна и се предоставят земите, отнети и от съседните балкански държави след поражението и в Междусъюзническата война.

Всичко това гарнирано с пари, много пари – заеми, афери, комисионни и прочие непреходни ценности на българския политически живот.


Следисторията я знаем, уви.

С този тъжен спомен за чутовната и непреходна слепота и глупост е лесно да се правят преценки сто години по-късно, когато не само колата, но и целия път не само се е обърнал, но се е търкалял десетилетия в кръв и кал.

Историята рядко дава шанса да стоиш на първия ред сред зрителите и всички участници да наддават, за да се качиш при тях, в техния ъгъл на ринга.

Още по-рядко обаче историята дава шанса да ти предлагат желани награди, за да си останеш сред зрителите, при това при нулев риск (за разлика от няколко десетилетия по-късно).

Изборът винаги е решаващ - за поколения и десетилетия напред.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Помнете Загоричани...

Приказки за отрязани глави, забравени войни и изгубени съдби

Закъсняло продължение - част ІІ:

Гласовете им чувам...

Мина доста време, дойде пролетта и пак се обръщам да пуля към село Загоричани, Костурско.

Тъжният залез на един красив език

Предполагам, че на всеки що-годе исторически грамотен българин, кривнал из некурортните дебри на Северна Гърция и попаднал на местните славяноезични гърци, му е направило впечатление прекрасното звучене на езика, който говорят помежду си. Оставяме настрани романтичния гъдел на гадаенето в онези първи секунди преди да разбереш дали си попаднал на „правилния” събеседник и дали разговорът въобще ще потръгне, както и неестественото усещане, когато изведнъж започваш да се разбираш безпроблемно с хората, които в голямата си част не са имали никога досег с каквото и да било българско. Езикът на тези хора е толкова красив – мелодичен, звучен и благ, че от първата секунда те пленява завинаги.

Imagine…

Хубаво е човек да чуе как е звучал българският език преди навлизането на русизмите и европеизмите, преди шаблонизирането му от администрацията, преди огрубяването и ограбването му от формирането на днешните източнобългарски и шопско-софийски градски наречия, преди появата на „батките”, „бацетата”, „майните”, „човечетата”, „меновете” и прочие нарицателни.

Или, погледнато от другата страна, хубаво е да чуеш как е можело да звучи съвременният македонски език, ако не беше минал през грубата мичуринска обработка на сърбо-скопската езикова каменоделна.

Преди, ако...

Днес, без преди-та и ако-та, поне за мен лично няма съмнение, че този език е диалект на българския. Подробният анализ е работа на диалектолозите, но трябва да си глух или прекомерно обсебен от химерите на съвременната политическата коректност, за да отречеш това.

Отново днес, тези разсъждения, за съжаление, имат малко значение, а след само 20-30 години – вероятно никакво. Не е нужно човек да вижда в бъдещето, за да прозре, че този така красив език тлее и си отива. Говорят го все по-малко и предимно по-възрастни хора, а писмена кодификация си няма, няма и никога да проима.

Жалко, защото си отива едно богатство, затворено в обречен шагренов езиков резерват.

За буквите

Неведнъж в разговорите си с хората по селата в Гръцка Македония съм забелязвал изненадата им от това, че някой външен човек, при това от нещо толкова далечно като България проявява интерес към селото им и историческите му или природни забележителности, които понякога са непознати дори и на самите му жители. И още по-голяма е изненадата, когато хората разберат, че посетители като мен нямат никаква родова връзка със селото им, а просто са чели тук-там това-онова. Следва въпросът – „а откъде можем и ние да прочетем / научим?

Тук идва сложното и то точно в епохата на Интернет, където вече има достъпна информация почти за всичко. Сложно, просто защото мнозинството от хората в тези села не познават кирилицата и не могат да прочетат нищо от обилната информация в българските (или пък дори и в македонските) сайтове. В гръцките надали има нещо извън официалната историография, а да се очаква някой обикновен човек да търси и пресява из информацията на английски е по-скоро цинично. Малцина са тези, учили в Република Македония, които могат да четат на кирилица.

И тук се връщаме години, дори векове назад – до екзотичната идея да се пише на български език с гръцки букви.

Всъщност това е и единственото ми „прозрение” и заключение – ако някой днес в България претендира да търси нещо българско или поне свързано с българското сред местните „славяногласни елини”, то първото и най-важното нещо, което трябва да направи, е да даде едни пари на някого, който го може, за да „препише” част поне от обилната информация в българското интернет-пространство на български език, но с гръцката азбука.

Нека направя задължителното уточнение – целта на подобен проект, както и на каквото и да било действие на българската държава или общество спрямо хората, говорещи същия език в Беломорието, не би била да се гради някакво българско съзнание в Гръцка Македония, което, освен обречено, днес би било нелепо, а да се съхрани едно отиващо си историческо богатство, което е част от миналото и наследството ни и към което, именно по тази причина, имаме някаква отговорност и към предците, и към децата си. Най-добрият вариант би бил, разбира се, ако подобни проекти се развиват в сътрудничество със самата Гърция – в крайна сметка, днес не сме врагове и нямаме какво да делим, напротив - малко и малки жестове от тяхна страна хем биха имали значителен принос към развитието на приятелските ни отношения, хем биха могли да бъдат използвани от тях самите в собствените им търкания с македонистите.

Вярвам ли си сам – не, разбира се, но не пречи да помечтая.

Каквото и да (ако въобще) се направи, разбира се, ще е закъсняло, защото, докато разните професионални патриоти в България броят „десетки или дори стотици хиляди българи” в Гърция и злорадстват над фалиралите византийци по форумите, поддръжниците на македонистката кауза работят. Така, преди броени седмици, местната македонистка партия „Виножито” („Дъга”) в Лерин започна да издава свой вестник – „Нова зора”, списван на гръцки и на скопски македонски.

С това вероятно започва последният етап от „македонизацията” на „славяноезичните”. Не случайно още в първия брой на „Нова зора” присъстваше пространно интервю с един от лидерите на ОМО Илинден – ПИРИН. По нов канал се разширява тезата за сходната съдба на поробените македонци от Пирин и Егея, за нуждата от сътрудничеството между тях в отстояване на асимилаторските попълзновения на върховистите и андартите.

Учудващо, но факт – в Гърция вече има вестник, който говори за ВМРО, за Илинден, за героите на ... македонскиот народ, разбира се! Първият брой беше посветен на годишнината от смъртта на Гоце, а във втория се представя не кой да е, а учителят от българското училище в Костур Лазар поп Трайков.

Ай, да кажим, Бог да прости, Лазо Папатрайков –

първиот и най-големиот костурски началник...

Как да се отнасяме към това развитие предвид повече от деликатната (ни) ситуация? Да се отнасяме ли някак въобще?

От една страна, няма никакъв повод за толериране или неглижиране на подобни исторически паралели (ОМО-Виножито / Пирин-Егей). От друга, именно същите тези македонисти в Гърция са единствените, които работят за съхраняването на езика на сънародниците си. Ако в Гърция се запази нещо славяно-македоно-българско, то заслугата ще е именно тяхна.

Иначе казано - обсебвайки общото ни, те (македонистите) работят за съхраняването на поне част от него. Не давайки другиму същото това общо, но и не правейки нищо за запазването му, ние (българите) го обричаме на гибел и забрава.

И пак се връщам към въпроса, който вече съм задавал – врагове ли са ни македонистите в Гърция? Каква е точно сделката на българските управници с гръцките им колеги? Не може ли да е по-добра за нас?

Кой е добрият, кой е лошият? Кому да помагаме? Трябва ли въобще да мислим за това?

Отговори на държавно равнище няма, поради което приемам, че българската държава, за мое съжаление, е избрала да се дезинтересира почти напълно, като спорадичните й пробуждания досега са изцяло в подкрепа на Атина. Както вече уточних, противното не е задължително да означава конфронтация с Гърция, напротив. Варианти много – стига някой да иска. За момента явно никой. Съмнявам се, че в българското Външно министерство въобще има хора, компетентни по темата (особено, след като се спрели да взимат консултации от о.з. Иван!).

От Загоричани до Мокрени – да преброим Македониите

Ако се върна към пътуването си из Костурско, трябва да продължа разказа си по пътя от Загоричани до Мокрени (днес Варико / Βαρικό) – родното село на слабо познатия в днешна България Никола Милев.

По пътя се минава през изключително живописното село Клисура или Влахоклисура, което, без изненада, е предимно влашко.

В българската история Клисура влиза с превземането му през Илинденското въстание от обединените чети, водени от Васил Чекаларов.

От Клисура пътят се спуска сред красива природа покрай не по-малко красивия Клисурски манастир „Света Богородица”. Вече в ниското, в крайната южна периферия на Леринското поле е и Мокрени.

Повеят на промените и отслабването на хватката на гръцката националистическа пропаганда в Мокрени се вижда с просто око още на селския площад – едно от заведенията там носи старото име на селото – Мокрини.

Мокрени днес е известно с фестивала на боба, който се отглежда повсеместно в Костурско и Леринско (прекрасен много едър боб на цена 4-5 евро килото). Не бях там по фестивално време (август), затова основен център на вниманието ми беше местната стара църква.

Край църквата се запознахме с възрастен човек от местните „славяногласни”.

Не мога да отрека, че контрастът спрямо Загоричани се наби веднага на очи, т.е. – в уши. Докато в Загоричани не усетихме никакво противопоставяне, а със събеседниците си усещаш чувството на общност поради общия език, без да е нужно да се уточнява или разграничава каквото и да било, тук веднага на преден план изплува разделението – ние (македонците), вие (българите) и те (гърците). Вие и те сте съюзници и приятели в НАТО и ЕС. Ние сме други, ваши общи жертви и неприятели.

И всичко това в село Мокрени, което само преди 70 години гръцкият жандармерийски началник в Лерин посочва като едно от селата с „най-голяма концентрация на българомислещи в региона”.

Как и кога стигнахме до тук?

Краят на песента

Ако трябва да поставим смъртна дата на българската кауза в Беломорска Македония или просто вододел, то той би бил някъде във втората половина на 40-те години на миналия век, когато отекват изстрелите от последните екзекуции на водачи и членове на „Охрана” – забравената и непозната дори и в България организация за самозащита на македонските българи от Беломорска Македония, оставени през Втората световна война в германската окупационна зона на произвола на местните гръцки колаборационистки и партизански (леви и десни такива) чети. Заклеймена с етикета на колаборационизма с германските и италиански окупационни сили, „Охрана” е осъдена на забвение, а членовете й - повечето някогашни дейци на В.М.Р.О. – на затвор, репресии и смърт.

Докато отекват последните изстрели от екзекуциите, в Гърция вече гори новата война, която ще реши съдбата на българоезичните жители на македонските й провинции – Гражданската война в Гърция. Като всяко комунистическо дело, най-потърпевши от него, разбира се, са редовите участници, а задължително – и българската кауза.

Със създаването на СНОФ - Славяномакедонския народоосвободителен фронт, като контрапункт на „Охрана”, в Беломорска Македония стъпва и новата идеология на комунистическия македонизъм, търсещ опора, наред с класическите леви идеологически постулати, и в антибългаризма.

Оттам нататък събитията са ясни – гражданската война, партизани, контра-партизани, подпалени села, прогонени и избити жители, отнети и прокудени из цяла Европа деца-бежанци и още повече изгубени съдби.

В Гражданската война гръцките комунисти изгубиха, но гръцката кауза в Македония спечели – в района се утвърди националистическата власт, безкомпромисно поддържащата завета на Мелас „Българин да не остане”. И не остана...

На практика по един и друг начин спечелиха също и югославските комунисти, а и родените от техния полог днешни македонисти – след като българин не остана и връзката на останалите по чудо оцелели от десетилетията огън местни славяноезични с България беше пресечена из корен, те вече нямаха друга опора за отстояване на езиковата и народностната си негръцка самостоятелност извън единствено близката им Република Македония. И затова не бива да се чудим, че дори и извън прегръдката на Тито, македонците във вътрешността на Гръцка Македония също прегърнаха македонизма – за тях алтернатива просто нямаше.

Предполагам обаче, че за тях - местните, е много важно, че днес поне вече могат спокойно да танцуват своите си хора на своята си музика, макар и в типичния за скопските музичари леко "кръчмарски" аранжимент.

Хоро на площада на село Шестеово (Сидирохори), Костурско - родното село на певицата Любка Рондова. Около 2 мин. и 40 сек. след началото на клипа "зашумяват" и добре познатите на всички ни буки...

Може би тук е мястото да направя едно финално (за тази част от повествованието) уточнение – опитах се да проява деликатност и прецизност, като умишлено избягвам да определям еднозначно етнически и национално хората, които и до днес говорят споменатия в началото език и не са гърци по рождение. Затова и използвам неведнъж донякъде безличното „местни” или съмнителното „славяноезични”. Отбягвам, просто защото не знам кое би било най-точно и верното – славяноговорящи гърци, славомакедонци, българоезични гърци с македонско самосъзнание, само македонци?

Наистина не знам.

Да търсим и откриваме днес българи там, при това осъзнаващи се като такива, е наивна самозаблуда. Да, има такива, които помнят някъде в далечината на семейния спомен нещо, свързващо ги с България – братовчеди, невиждани отдавна, спотаени разкази, премълчани истини, но всичко това е обречено от времето и безмилостния ход на историята.

Да кажем, че всички са македонци в смисъла на македонците от Републиката – също би било превратно тълкуване, макар че има немалко хора, осъзнаващи се единствено и точно като такива.

Има и други, въобще избягващи нарочната и недвусмислена национална идентификация с която и да било съседна нация, хора, за които е достатъчно просто, че говорят своя си език и са наистина просто „местни” като контрапункт на по-късно дошлите гръцки изселници от Мала Азия.

Разбира се, има обаче и голяма част, наследници на някогашните гъркомани, които нямат проблем с гръцката си националност съвсем независимо от ясното осъзнаване на факта, че говорят в семействата си на език, очевидно различен от гръцкия.

Колко възможни и реални определения, колко тълкувания, колко въпроси без лесен отговор...

Въобще – колко, в крайна сметка, са Македониите, чийто дух все още диша из прекрасните планини, езера и села във вътрешността на Беломорска Македония?

Докато във въздуха над безбройните паметници на гръцката „Македонска борба” още се носи и отчетливо усеща пепелта на изгорената из основи „Българска Македония”, от север все по-настоятелно подухва повеят на заквасената с Новаковича мая съвременна Македония.

Тъжната истина обаче е, че днешният македонски възел в беломорската си част е само с двама участници и за трети място няма. Страните са ясни – македонизмът срещу елинизма. Наистина, и едните, и другите градят кулите си връз прахта на наши сънародници. Но днес ние сме излишните, освен ако гърците не пожелаят друго.

Всичко това обаче не пречи да понахалстваме още малко, като за последно.

(и пак следва продължение, дано този път успея да е по-скоро...)

четвъртък, 25 март 2010 г.

Помнете Загоричани...

Приказки за отрязани глави, забравени войни и изгубени съдби

(част І - Загоричани)
Дали някой от „днешното” време може да предположи каква е тази картичка и по какъв повод е създадена?

Село Загоричани се намира в Костурско, Беломорска Македония, и днес се нарича Василиада. В най-добрия случай някой може да се сети, че там е родено лицето, на което днес е именуван най-големият град на Пиринска Македония.

Преди 105 г., на 25.03.1905 г. (07.04. нов стил) гръцки чети, общо над 300 андарти, нападат село Загоричани и избиват над 100 души беззащитни българи – предимно жени, деца и старци. Предимно, защото повечето мъже вече са тръгнали на гурбет.

По това време Македония и особено Костурско, Леринско, Воденско и Серско са мястото, където се развива една от забравените граждански войни на Европа от 20-ти век – българо-гръцката четническа война за турското наследство. Няма смисъл да се установява кой е спечелил тази малка война, при условие че знаем кой спечели последвалите големи войни за същия предмет – Гърция. Но това не пречи да споменем жестокостта на тази война, по време на която в едно или друго село през ден влизала ту една, ту друга чета и прокламирала върховенството ту на Патриаршията, ту на Екзархията, с поглед я към Атина, я към София... Не пречи, разбира се, да почетем и падналите за нашата кауза, т.е. нашите си...

Да се върнем към днешния ден, през март (април) 1905-та, когато андартите бастисват селото. Бастисват го ритуално, на връх годишнината от началото на „Етерията” – гръцкото въстание за освобождение от Османската империя. Бастисват го на тази дата, защото Загоричани е една от малките „Софии” – трън в очите на гръцката пропаганда в Македония. „Честта” да бъдат наричани така имат само няколко селаГорно Броди в Серско, Екши Су, Леринско, и Велгощи, Охридско.

През същата тази 1905-та, населението на Загоричани намалява с 300 души, за съдбата на сто от които има ясна представа. По-интересното е как същата тази година 500 души изведнъж решават, че вече не са българи, а гърци. Не стотици, а хиляди в цяла Македония са подобните резки промени в националното съзнание през онези кръвопролитни години. За последвалите ги десетилетия на национално изграждане във вече Гръцка Македония въобще и не иде реч.

Когато истината за случилото се в Загоричани стига „стара” България, близо година по-късно, гръцките махали на Анхиало и Станимака лумват в огъня на безсмисленото „възмездие”. Загиват невинни местни гърци, чиято гибел няма как да върне умрелите на стотици километри югозапад...

Сто години по-късно, в Загоричани времето изглежда като да е спряло.
Спряло, някъде около 80-те години на ХХ век. Тогава някъде или дори по-късно е била разрушена къщата, в която е надал първия си вик онзи объркан в идеите и съзнанието си руски възпитаник, известен сред кръвожадните си последователи като Дядото, роден някъде тук:



Според местните, единствената причина за събарянето на къщата е била прекъсването на физическата връзка между името и мястото. Да не остане и спомен...

Селото днес се нарича Василиада – на името на родения в него гръцки митрополит на същото това Анхиало (Поморие) и Смирна (Измир) Василий Смирненски... „Шегите” на съдбата, свързали Загоричани и Анхиало с огъня и една биография...

Днешната Василиада е хубаво, подредено село, като повечето в Беломорска Македония, и се намира на броени метри от главния път от Костур за Лерин (южно) и Кайляри. В чистия и спретнат център на селото има поставен като паметник съвременен изтребител F-не-знам-колко-си, в памет на гръцки летец, загинал наблизо при боен полет през италиано-гръцката война от 1940-та. Безспорно добър пропаганден ход – всяко момче, родено в селото, ще има пример, на който да подражава и, ако иска - да може да стане летец в гръцките ВВС...


Но не всяко момче, родено в селото, би имало по рождение предпоставките да иска да стане гръцки пилот... Защото в селото все още преобладават „местните”, говорещи помежду си някакъв друг, негръцки, език.

Преди шест месеца, когато посетих Загоричани, този език беше все така потискащо близък до езика, на който пиша тези думи. Наречете го както искате, но езикът беше същият. Не го говореше само попът от местната църква, но селяните в кафенето срещу същата тази църква го говореха. Единствената „трудност” в комуникацията се появи, докато разберем, че глаголът „пуля” (невъзвратен) на костурски означава „гледам, виждам”, а не специфичният начин на гледане, означаван със същия, но вече възвратен, глагол в литературния български език...
Отгоре, от хълма над селото се пули най-добре.


От същия хълм селото е обстрелвано неведнъж от зложелателите му – били те турци или гърци. Пак там, на хълма е имало и манастир, изгорен според местните през 1903, по време на въстанието, от който е останал само една стара каменна плоча.


Сега същите тези местни се опитват да облагородят мястото и са построили нова църква и спретната площадка за събори и почивка.


Но да се върнем в селото, където и отблизо имаше също много за пулене.
Дядо поп, чист грък, ни прие с недоверие, което бързо беше преодоляно. Не знам дали е повярвал на приказките ни, че случайно сме разбрали за хубавата стара църква и тя е единственият повод да се отклоним от пътя и да посетим селото. В крайна сметка, отношението постепенно изкласи до доброжелателно и се разделихме с добро и, надявам се, взаимни приятелски чувства.А църквата безспорно е прекрасна и отвън, и отвътре. Неизбежният паметник на гръцките борци за Македония в двора й не поражда особена изненада.



Интересно е и вътре, където се пазят старини и от едновремешната малка селска църква (олтарът й се намира в единия параклис в галерията на втория етаж), на чието място жителите през 1860-61 построяват сегашната голяма, но и донесени от църквите по родните места на гърците, изселени от Егейския бряг на Турция и намерили нов дом чак в Костурско.

Вероятно надписът над входната врата на църквата днес е единственото място, където се споменава старото име на селото.



(следва продължение...)

понеделник, 15 март 2010 г.

Какъв човек е германецът?!

Тази реплика беше една от емблематичните в екранния речник на Петар Попара – Црни, главен герой в югославския филм „Ъндърграунд”. Изразяваше онази смесица от къде стаено възхищение, къде откровена комплексираност, къде лека омраза, къде завист, къде малко страхопочитание дори, което хората на Балканите или поне жителите на бивша Югославия и на България изпитват към германеца.

Немски (германски) марки, немски коли, немски ред – нарицателни понятия от Адриатика до Черно море.

Но да се върна на въпроса – какъв човек е германецът...?

Ами явно не е извънземен и може би не чак толкова много различен от нас – тъпите прости балкански селяндури, както обичат да наричат мнозинството от сънародниците си, онези наши събитийници, гнусливо парадиращи с непринадлежността си към околните скот като скот, хиляди маса народ, обитаващи същата географска ширина.

Защо смятам така – отговорът дава готовността на три четвърти от днешните германци да живеят при социализма, резултат от проучване, цитирано от вестник „Билд”:

80% от жителите на Източна Германия и 72% от населяващите западните провинции са напълно готови да живеят в социалистическа държава от типа на бившата ГДР, ако им бъде гарантирана работата и имат сигурна социална защита.
...
Всеки четвърти от анкетираните или 23% в Източна Германия и 24% в Западна Германия признава, че "би било добре", ако Берлинската стена, разделяща 40 години Германия, продължава да стои.


Прави впечатление, че отговорите на въпросите от проучването са сравнително равномерно разпределени и в източните, и в западните германски провинции.
Отговорите са много показателни за най-различни неща – споделеното носталгичарство по ефимерната „сигурност” на социализма, романтизирането на младостта, нездравото толериране на комунистическите режими от западноевропейската интелигенция и въобще - общественост, която упорито държи да си затвори очите за мащабите на извършените на изток престъпления, и така нататък.

Излишно е да припомням, че резултатите от всяко подобно проучване у нас обикновено водят до крайно тежки народопсихологически обобщения най-малкото в минорен, а по-често в откровен нападателно-отрицателен тон.
Не че няма основания, не че прякото сравнение между „там” и „тук” е уместно, ама хайде няма нужда от чак пък толкова много самобичуване и самоунижения и по най-малкия повод.
Всички сме хора и споделяме не чак толкова различни слабости.

В този ред, бих доразвил изключително правилния и навременен въпрос на Комитата „Омръзна ли ни демокрацията?” така:
„Приехме ли за неотменима даденост и свикнахме ли толкова бързо с хубавото сега и забравихме ли толкова бързо лошото тогава?”
Вероятно това въобще не са ненормални ефекти и не знам дали положителният отговор задължително е изцяло лош.
Реално и редно ли е да очакваме от мнозинството от хората повече?
Пак не знам.
А да им се цупим, ако отговорите им на един или друг въпрос не ни харесват?
Тук вече знам, че отговорът е „не”. Който смята, че знае повече от другите, трябва да сподели с тях „върховното” си знание, да ги убеди в правотата му, а не да се сърди на народа, че е прост, а хлябът – от мъката по-чер...
Само понеслият тази неблагодарна задача и отговорност може да бъде и да заслужи да е истински водач и да има претенциите за принедлежност към някакъв истински или въображаем елит, интелигенция и прочие примамливи категории.
Останалото е обикновено дуднене и суета.

сряда, 10 март 2010 г.

Зимите, които отново ни изненадаха

Ръководителката на столичния инспекторат Веска Георгиева твърди, че фирмите за почистване на София били показали, че при 24-часов снеговалеж могат да се справят.
I don't subscribe to this point of view.
Предлагам на г-жа Веска да дойде да се повеселим заедно из улиците на моя квартал, където последните два дни явно се полагат основите на махленската железница, ако съдим по изумителните коловози.
Можеше да се повеселим и повъртим заедно и последните две вечери на градския карусел по главните булеварди. Поне ми се изясни произходът на думата: сar-у-сел...
Утъпканият сняг обаче има своите предимства. Запушва или поне омекотавя падането в дупките, зейнали последните седмици. Всъщност не знам дали „зейнали” е правилният термин за моя квартал – дупките там си седят там от сумати време, просто сега са се превърнали в миникратери.

Зима покри и земеделието. Министър Мирослав Найденов и шармантната ръководителка на Фонд „Земеделие” Калина Илиева се обидили вчера, че недоволни земеделски производители си искат субсидиите, които им били забавени. Същите двама обаче обещаха гордо в началото на февруари, че субсидиите ще бъдат платени на всички до края на същия месец (т.е. февруари). Сега казват, че ги били платили на огромната част, а за останалите срокът всъщност бил до края на юни. И към момента обаче стотици земеделци, продължават да проверяват всеки ден сметките си с напразната надежда, че парите са дошли. Пари няма, няма и кой да каже кога точно ще дойдат. Съседът отляво получил, съседът отдясно получил, вече купуват торове и фуражи, а някой по средата стои и чака.
А земята, казват, не чакала.
Арктически студ скова и здравеопазването. Така се е заскрежило всичко там, че никой вече не види откъде и накъде се движат едни пари, дето освен всичко друго май ги и няма...

Лед пълзи и към заплатите на депутатите. Антикризисната програма на управляващите достига своя връх. За замръзналото връщане на ДДС и 10 % извънреден данък „криза” всичко е отдавна казано. За замръзналите реформи в митниците и данъчната администрация също. А къде ли зимуват г-жа Мургина, Шперплата, Цайса, Пурата и другите щипкащи герои? Зима е, но май не ще да са „на топло” в желания от простосмъртните смисъл.

Зимата в отношенията с тов. гоцэ изненада и господина Дянков и прекия му ръководител.
С летни гуми през зимата в Пернишкия регион не се пътува.

Застуди и замръзнаха напразните надежди и на всички, които наивно са си мислили, че другата Голяма поразяваща уста в правителството - БДШНИМ, Бранителят на българщината в Македония, наричан понякога фамилиарно и Джаба, може да направи нещо за положителното развитие на отношенията със Скопие. Дано поне оправи батака с гражданството, преди да се върне в Боянския си музей-сарай, ако междувременно астралният му близнак – академикът от Васюковската културна академия в Масква, не му смени местоработата в чисто географски смисъл.

Въобще – зима е. Вънка вие хор от вуци. Пъдаринът ги плаши с оставка. Вуците, и червените, и сивите, се рият у снега от смех, а селяните вдигат яките на кожусите и преглъщат. Добитъкът ближе буци медийна сол.
Всички чакат пролетта. Тогава оцелелият добитък ще преяде с тревичка и ще стане още по-бавен и тромав, та изгладнелите вуци също да понапълнят търбуси. Дано поне тревата стигне...

А после накъде?
Същото съвсем основателно пита и Иван Груйкин. И пак основателно вижда ледниковия период вдясно, но май не иска още да забие пикела във фирма на последния айсберг.

А зимата си пее свойта зла песен и вихровете си гонят тръни в полето.
И студ, и мраз, и хленч без надежда.

сряда, 3 март 2010 г.

Честит празник!

И днес, а сигурно и утре, множество гръмогласни слепци ще видят в датата и мястото само един предварително обречен договор, с който в едно кално цариградско предградие се слага край на една хладно пресметлива война между две империи. Ще обяснят пренебрежително и велемъдро това и онова, ще подметнат за "подарената свобода", която предопределила такива или онакива народопсихологични черти, и ще се подиграят на едно или друго.
За капак, някои, по-снизходителни, изобретателно ще подметнат, че, всъщност, истинският празник трябвало да бъде друг и ще подметнат дежурни идеи втора свежест.
Нека слепците виждат каквото искат, нека пропуснат празника, нека нямат такъв, щом не искат.

Днес аз празнувам и поздравявам всички, които го правят.
Празнувам в почит на свободата и символа, с който живяха, умираха и създаваха поколения българи. Защото - харесва се или не, символът на Сан Стефано предопредели живота на България поне за четири деситилетия напред, поне докато мечтата, родена в цариградското предградие, не рухна в едно друго, този път парижко, предградие.

И до днес няма символ и мечта, които да се сравнят с призрачния блян по Сан Стефано. И това празнуваме или по-скоро почитаме сега, когато си нямаме такива мечти. Почитаме и отминалите мечти, почитаме и хората, живели с тях, почитаме и делата им. А не само един документ, оцелял толкова болезнено кратко.

Но хората, които не могат да разберат въжделенията на българите тогава, няма как да споделят празника им днес.

събота, 6 февруари 2010 г.

Атентати, плочи, филми

Не, тук няма да стане дума за тазседмичните резултати от поредицата класации на БНТ за ХХ в., макар че ще ги използвам като информационен повод.
Само накратко ще изразя задоволството си, че въпреки чевръстите си усилия и противно на споделените и от мен опасения на Петър, бригадирите този път не са успяли да изгласуват неатентата срещу иначе изключителния поет Гео Милев за български атентат на ХХ в.

Ще спомена обаче имената на извършителите на два други – „образцови” от гледна точка на дефинициите, атентата – Мара Бунева и Владо Черноземски.
Докато за самия Владо Черноземски и атентата в Марсилия последните две десителития малко или много имаше повече или поне – по-често, информация, личността на Мара Бунева стана позната извън „македонстващите” среди, най-вече покрай тъжната история на плочата в нейна памет, заради която всяка от последните няколко години името на Бунева буни духовете в Скопие около всеки 14.01. – датата на саможертвата й.

Ето как изглежда спорната плоча в памет на Мара Бунева:


Снимка на „ВМРО”-БНД

В това отношение Владо Черноземски поне има земната привилегия плочата в родния му Велинград (тогава с. Каменица) да стои необругавана и да вижда цветя в памет на Владо.
Ето как изглежда тя:


Снимка от Стефан

Освен приликата в цвета, има още нещо общо в двете плочи, което е всъщност на настоящото писание. Това, разбира се, е езикът, по-точно – наличието на нещо особено в езика спрямо средата. Самите особености се различават, разбира се, както и средата.

Надписът на плочата за Мара Бунева, която е поставяна и събаряна неколкократно на каменния мост на Вардар, е на литературен български език, по правилата на българския правопис, нищо, че плочата е предназначена да стои в центъра на столицата на Република Македония, където официалният език – македонският, има други правила и звучене.
Ясно е внушението – Мара Бунева е била (македонска) българка, следователно и надписът на плочата може и трябва да е на литературен български език.

Надписът на плочата за Владо Черноземски пък е на някакъв странен псевдомакедонски диалект, но изписан на българска кирилица, т.е. с използване на „я”, „ъ” и „й”, каквито македонската азбука (т.нар. „коневица”) не познава. Казвам псевдомакедонски, защото словосъчетанието „наша вдъхновение” ми звучи повече от куриозно, особено от гледна точка на езика, говорен в Република Македония.
И тук внушението е ясно – плочата е „од македонските българи” и именно затова надписът може и трябва да е на диалект и с демонстративно неспазване на официалния български правопис.

Внушенията са ясни, но и в двата случая не ми е ясно едно – кому беше нужно?

Кому беше нужно надписът на плочата за Мара Бунева да е на литературен български, че да дразни още повече скопските българомразци?
Не беше ли по-важно плочата да имаше поне теоретичния шанс веднъж барем да осъмне и да постои малко повече от половин ден, пък белки някой се заинтересува коя е била тази жена, какво и защо е направила? А и да изглежда сякаш генезисът й е местен?
Явно някому е било по-важно да има „творческа” провокация и проблем, за да има шумотевица и нетворчески дивиденти.

Кому беше нужно надписът на иначе стилната плоча за Владо да е на този съмнително умилителен квазидиалект, така че от километри да афишира автентичността на произхода й? Дали ако авторите й наистина са македонски българи толкова не са можели и искали, именно бидейки такива, показно да се спазят правилата на литературния български език?
Въобще не ми е убедителна цялата случка...

Вместо отворен финал – малка кино препоръка или просто мнение.
На фона на цялата аватара-бала, предвид горната атентаторска тематика препоръчвам филма „Терористите Баадер Майнхоф” (оригинално заглавие – „Комплексът Баадер Майнхоф” / Der Baader Meinhof Komplex). Чух за него преди година, но мисля, че така и не стигна нито до кината у нас, нито дори до Киномания или София Филм Фест.



До миналата седмица, когато случайно се натъкнах на него в кварталната видеотека (още си имаме такава, ура! Приятели се изненадаха, че въобще съществува още такова нещо някъде)!

След „Крахът на Третия Райх” (Der Untergang), това е вторият германски филм по болезнена за съвременните германци тема, който успява по скромното ми мнение да представи един трезв и изключително балансиран поглед.
Няма забежки, няма крайности – нито левичарско умиление, нито излишно демониризиране.
Добре изградени образи, добре пресъздадена атмосфера, добре разказан истински сюжет и никакви компютърни ефекти.
Какво повече му трябва на човек :)

сряда, 27 януари 2010 г.

МНЗ preduprezhdava...

Когато мобилните оператори ме тормозиха в продължение на седмици с SMS-и за игрите си за 500 или 5 000, или колкото там бяха лева, просто въздишах с досада и триех.

Когато вчера oriflame любезно ми предложиха със SMS някаква супер яка промоция на свои продукти, сериозно се притесних от перспективата всички примоции в рОдината да минат през телефона ми.

Днес обаче получих цвета и каймака на SMS-комуникацията – следното съобщение от някои си MZ i NZOK:

Kak da se lekuvame v bolnitsa – nauchete ot lichnia si lekar, regionalnite zdravni i meditsinski tsentrove, RZOK, na www.nhif.bg ili www.mh.government.bg.

Ако правилно съм разбрал, в болницата вече ще си се лекуваме сам сами.
Който се е научил - да се оправя!

сряда, 13 януари 2010 г.

Проактивните усилия на посредствеността

Всичко вече е казано и то за по-малко от 24 часа, всичко е ясно, независимо от крайния резултат, който, какъвто и да е, ще е несъмнено краен.

Ще ми се обаче да отбележа няколко по-скоро странични аспекта на казуса с изслушването на г-жа Йелева.

1. Симптомът и суетата в транскрипцията

Проблемът с транскрипцията на името Желева сам по себе си не е чак такъв проблем, ако не беше показателен в едно отношение – непукизмът на всеки озовал се по приумиците на съдбата сред т.нар. (политически) „елит” спрямо всякакви установени по един или друг начин правила.
Бидейки запозната с немския език още от гимназията, г-жа Желева много добре знае, че на този език Jeleva се произнася Йелева, а на английски (с който също донякъде е запозната) се произнася Джелева. Защо един нефранкофон е избрал френската транскрипция можем да гадаем – аз залагам два и пеесе, че е по естетически причини – Jeleva й се е видяло някакси по-хубаво от Zheleva, пък и да не вземе някой да каже „Зелева”...
Хората от Евронюз обаче не знаеха тази подробност и съвсем коректно си наричаха дамата г-жа Йелева.

Горната забележка би била в графата дребни заяждания, ако нямаше една още по-дребна подробност – съгласно приетия не толкова отдавна закон за транскрипцията на българските имена, а и съгласно всякаква нормална съвременна лингвистична логика, „Ж” се изписва като “Zh”.
Така се изписваше и навремето името на президента Желю Желев. Надали и на него му е било приятно да му викат Зелю Зелев, но не си спомням да са го наричали Йелю Йелев при все всичката му франкофония.

Както и да е, това да беше само... Но не е.

2. Немците в българската политика

Известна е теорията, че названието „немци” на германците идва от Русия, където германските колонисти по времето на Екатерина Велика били наричани така, тъй като не знаели чуждия руски език и за местните (те пък незнаещи чуждия германски език) били „неми”.
Още от съвсем малък знам от баба си известната мъдрост, че Jede Fremdsprache ist eine Waffe im Kampf des Lebens („Всеки чужд език е оръжие в борбата на живота”), затова винаги съм се отнасял с известно учудване, да не кажа дори – подозрение, към хората, които за 30 и кусур години не са успели барем и един чужд език да научат (дори и зад „владеенето” на руски от българите в повечето случаи знаем много добре какво се крие).
Като почитател на историята и географията пък, винаги съм смятал, че едно определено равнище на познание относно неголямата ни планета, на която живеем, и, въобще - обща култура, е абсолютно задължително за съвременния цивилизован човек.

Когато се появи новата управляваща „гарнитура” първото нещо, което ми направи впечатление, още преди да почнат да излизат информациите за този или онзи конфликт на интереси беше изобилието от немци на първите линии.
Премиерът ни не знае и един чужд език. Председателят на парламента – също. Повечето министри май и те така. За г-жа Фидосова не ми се и мисли. Можем да продължим изброяването до безкрай.
И за президента си знаем, но не за него иде реч тук.

Толкова „немски” управляващи накуп не сме имали сигурно от 89-та насам. Само по себе си това не е престъпно, не е и задължително лошо, но точно когато сме вече членове на ЕС и НАТО е просто нелепо и смешно.

Затова следва ли да се изненадваме, че г-жа Йелева с двата си езика вероятно веднага е била назначена за двуокия в селото на слепците.
Говорящата сред немците.
За немците това вероятно е достатъчно. За германците – надали.

3. Първото поколение на Изпълнителни директори

Това, което в цялата галимация надали и малцина си дават сметка (въх, че съм откривател и анализатор!) е показателността на г-жа Йелева за едно цяло поколение на определен типаж, и то първото от породата. Фърст едишън...
Иде реч за хората, чиято професионална биография започва с позицията „изпълнителен директор”, „член на надзорен / управителен съвет”, „еди-къв-си главен мениджър / директор” или в най-лошия случай - „управител” (щото ООД-тата са за простолюдието).
Благодарение на някои изисквания на Търговския закон (за начина на управление на акционерните дружества например) и други нормативни актове, в българския бизнес и, особено, в (а) по-сенчестата му част и в (б) тази, свързана с държавата, винаги е имало нужда от хора, подлежащи на вписване – вписване в търговския регистър като изпълнителни директори, управители, членове на разни съвети и прочие.
В повечето случаи тези хора никога не са имали реални правомощия в съответните дружества, а само са служили като пълнеж на фирмени документи – понеже трябва да пишем някого на съответната позиция поради причина, че не можем – с оглед едно или друго, да пишем този, който реално управлява, притежава или просто - извлича облагата. Затова и изискванията към тези хора никога не са били реални – да разбират от съответния бизнес или от каквото и да е, да имат конкретни качества и опит и т.н. Просто трябва някой да фигурира някъде и/или (в определени случаи) да има формално основание да взима едни пари за взимане.

Така се появиха стотици, а може би и хиляди тогава млади, а вече поузрели хора, чиято първа работа е изпълнителен директор и които никога не са изкарали и един лев със собствени усилия и/или умения – не защото трябва по някакви морално-етически или обществени съображения, а защото така се трупа ценен опит – и професионален, и социален, че и точно морално-етически.
Нямам предвид всички онези счетоводители, секретари, офис мениджъри и други работещи хора, които, вършейки съвестно задълженията си, съвместяват на хартия и позиции, които реално не заемат.

Имам предвид онези, които нищо не са работили, а само са подписвали каквото трябва и за разлика от „бизнесмените” от видинския кв. „Нов път” са получавали съществени облаги и позиция в т.нар. ни „общество”.
Пари, офиси, коли, тоалети, телефони, и всички други, най-общо казано - екстри.

Това са хората от фирмите от обръчите – там където са лесните и обилни пари със съмнителен от морален, но не винаги и от законов характер, произход.

Защо въобще говоря за тях ли – защото, когато 15 г. работиш изпълнителен директор и се шеташ от офис на офис, от фитнес на фитнес и от коктейл на коктейл, е съвсем нормално да натрупаш самочувствие. Когато го гарнираш с набор от нищонезначещи изтъркани от употреба фрази като „проект”, „екип”, „проактивност” и прочие, нещата излизат извън контрол.

Това самочувствие сигурно е достатъчно за средата тук, но е явно недостатъчно за средата там и г-жа Йелева продължава да бъде един болезнено красноречив пример за типажа на едно цяло поколение на самоопределил се и повярвал си „елит” - първото поколение на изпълнителните директори.

4. Инатът на Индже

Още когато премиерът ни се появи на политическата сцена, някакси веднага ми се припокри с архетипа „Индже” – разбойникът, превърнал се в народен закрилник.
Знаете как Индже, след метаморфозата си, доказал, че инвентаризацията на кърджалийския и даалийския криминален контингент е приключила успешно – пратил най-личната чорбаджийска щерка с три наниза пендари да занесе пеша стомна вода от Жеравна до Бакъджика и никой не я докоснал с пръст.

Сега Индже е пратил най-личната си мома пеша от Бакъджика до Брюксел, но защо ли му е трябвало да я праща със счупена стомна? Не е ли знаел, а и тя, не е ли усетила, че нещо й капе по чумбера?!

Знаели са, усещали са много добре, но какво от това – където Zh, там и J, на кой му пука, нали Индже я е пратил...

5. Криворазбраната народна солидарност

За финал оставям впечатленията си от някои еднотипни реакции по форуми, коментари под статии, блогове и прочие интернет-паланки, а именно - смешния плач за предателството на Х и У - изложителите на нацията, липсата на национално единство и баналните самосъжалителни заключения за българите в казана на оня свят.

Да не се излагаме пред чужденците...
Да си остане между нас си...

Свърши тая, другари, свърши и няма нищо драматично в събитията. Няма вече чужденци, няма нас си, няма мое, няма твое. И Берое го няма.

Има нашият общ съюз, нашите общи правила, нашата обща етика, нашите общи изисквания и очаквания от нашите общи доста добре платени служители, които ще ръководят нашите общи дела за сметка на нашите общи пари, които поради преждеспоменатите наши общи правила си остават предимно наши общи, но не и наши собствени.

Та нима нелепата английска баронеса, която по логиката на неведомите и нездрави брюкселски коридори на компромиса стана наш общ външен министър, не бе подложена на подобни терзания по време на нейния си разпит най-вече от нейните си собствени сънародници?

Айде нема нужда от поредната смешна и нелепа жал в грохотно, жестоко време.
Тя взе що й се пада.