събота, 21 януари 2012 г.

За глистовия газ, яловите матроси и шистовите амбразури


Тръгнах да пиша коментар под последните думи в блога на Радан (не е тайна, че се познаваме, затова ще си спестя официалностите).
Но понеже стана твърде дълъг, ще продължа тук.

Много пъти съм писал, най-вече при Комитата – презрителното присмиване над Бойко-Божо-Вежди-Цецо-Мецо-и-С-ие е ниска топка за отговорния не само политик, но и пишман активен гражданин въобще.
Славолюби Русеви, Зароцвет Томовци и подобни филипикотворни флагмани на призрачни армади от крайцери с празни трюмове можем намери колкото щеш, но колкото и витиевато да е било, словото на Демостена не успяло нито да погуби Филипа, нито да предотврати прекланянето на свободна Атина пред сина му (разгеле, в суетата си наш Филип не би и могъл да си отгледа син).

Лесно е да откриваш гредите в чуждите очи, трудно е обаче да поставиш две сламки една връз друга, без да паднат.
Казвам го и от личен опит - лесно ми е да критикувам критиците, трудно ми е да предложа как критиката да еволюира в нещо по-смислено.
Не знам как трябва да е, ама така не става.

Последните години и особено най-последната, изборна такава, бяха похабени гигавати и тетраджаули обществена енергия в яростна словесна борба срещу тая или оная глупава реплика, срещу клането на прасета (ах, какъв цивилизационен потрес), срещу парите, крайно нелиберално отпуснати (вероятно користно, да) за ремонт на тая или оная църква, срещу тоя или оня глупав музей или антиколюбив, или пък, не-дай-либерални-Боже, показно патриотарски (о, ужас, черней горо космополитска, плачи сестро глобална) наратив, проект и прочие повърхностни тъпотии.
Biasna strelba, както пишеше навремето около Френската и другаде, но напосоки и нахалос.

Громен с небивал патос беше навред, на всеки фронт и курган, и простият недорасъл народ (впрочем, същият, който ще разкара ББ, както и го докара, от немай къде) - за това, че не гласувал, после затова, че гласувал така, а не (по инерция и заслуги отпреди десетилетие) онака, че не прозрял, че не преодолял, че не узрял за две петилетки толкова, колкото други народи за десетилетия, за това, че не протестирал, после за това, че протестирал, ама неправилно и в грешна посока, за това, че не искал искрено реформи, а искал само да плюска от данъците на другите (каквито данъци НПО- и фрийланс-рупорите вероятно надали и сами плащат, но пък броят свидно), и така до безкрай – винаги има за какво, винаги.

Въобще, хора, бдете, вижте Буда и Пеща горят, фашизмът аха-аха ще дойде и тук до няколко минути на първи коловоз и всички, които не слушат чалга, ще ги товарят в пернишки гоуфове и шлепове с имена на фолкпевици...
А в почти религиозното съзерцание и очакване на неизбежното гражданско мъченичество, някакси е неудобно да се принизяваме до проблемите на плебеите, които няма как да не са заслужили мизерията си.

Свободата, вместо да води Народа, му се обиди и го заплаши, че щяла да емигрира. Никой не искаше да е на къра сред калта и селяните, всички искаха на Олимп, а полето беше оставено на калпави орачи като Цецо и Цецка.

И какво очаквахте да се роди тогава, земята да зачене от погледа свише ли?

Мнозина вярваха и сякаш беше предопределено, че до дни Туркия ке падне и ще моли с поглед към Олимп, дойдите велемъдри и единствени, поемете властта вместо нас в експертното си сияние и избавете ни от собствената ни суета и некадърност. Водете ни, бъдете елегантна глава за туловището ни, вие, които сте само мозък и нямате нужда от тленни тела.
Балсам за наивни очи...

Съзерцавайки интелектуалното си превъзходство опозицията (не броя лявоосъзнатата) - и политическа, и гражданска, забрави, че част от условията на играта, както и във футбола, изисква не само да показваш ловки финтове, докато загряваш „на двайсеиедно” край тъча, а да вкарваш голове в игровото време на шампионата.

И докато гражданята запушваха уши в и оправдана, но и показно претенциозна погнуса пред гърма на чалгата по улицата и с все така запушени уши крещяха колко готини са любимите им джазмени, оказа се, че в по същото време предизборният джем сешън на фаворитите им въобще не е почвал и никой не го е чул.
Така и не разбрахме могат ли въобще да свирят тия хора (съмнявам се).
А точно тогава, сред тонове вяло и неадекватно мрънкане за „Модела Софиянски”, сякаш Софиянски ни управлява, по абсолютно същото време същите тези джазмени в чуден пакет гласуваха „За” продажбата на Булгартабак, чийто истински собственик все още не знаем. Тепърва предстояха изборът на съдебните инспектори и на съдебните заседатели за спецсъда... 

Месеци минаха оттогава, но и брюкселската Райна Княгиня още шие байряка си и не е спуснала даже списъка на одобрените членове на Хвърковатата й чета.
А времето продължава да тече, зимата ще свърши, ще дойде пролет, после лято...

И насред тази зимна бяла приказка най-„автентичната” измежду автентичните опозиции реши да оплиска белия сняг с кръвта си, мятайки се съвършено ненужно връз амбразурата на шистовата глупост, сондирайки дълбините на политическото умопомрачение и обществената темерутщина в търсене на глистовия газ на собствената си стерилност и невъзможност да роди каквото и да е друго освен преклонението пред непогрешимостта на идола на експертността си.

Но ще дойде - дали наесен, дали догодина, време за нови избори, и народът пак ще е прост и виновен, хлябът ще е отново от мъката по-чер, а взорът от нийде надежда не ще види...

И единственото, което ще ни остане тогава, наистина ще бъде да палим стърнищата, за да изгорим плевелите, за да има къде да никне новото, което тепърва ще садим и пазим от бурените, докато отминат дните ни в напразни очаквания, но, надявам се, поне в изпълнение на дълга към корените, доколкото съдбата ни позволи.


P.S.
Гоце си тръгва утре, превáлихме зимата.
Посидел на дорожку, както се казваше в руския виц от ранния путинизъм, но нему и безразличието ни се явява незаслужено внимание.
ПЕСовете да го ядат...

четвъртък, 19 януари 2012 г.

Спомен за Таньо Николов

За пръв път видях тази снимка в една статия преди сигур вейке 20 години.

Тогава още не знаех кой и какъв точно е бил Таньо (Тане) Николов, къде и как е шетал, от Бяло море до Морава.

Но образът и погледът му плениха момчето, което още е някъде в мен.



Години по-късно животът ме срещна (за добро) с пряк потомък на човек, загинал от неговата ръка - в последните часове от трагичния недоизяснен край на войводата, а след още години, съвсем наскоро, случайно разбрах за това.

За света не знам, но България не е голяма и сал едни съвпадения дебнат отвсякъде.

Правил е, каквото е правил, Таньо – кому добро, кому лошо.
Когато трябвало – наказвал доскорошни другари, когато трябвало – подавал ръка на доскорошни първи врагове.
Със сигурност обаче бил истински българин и истински мъж, и в грешките, и в правдите си.


65 години след смъртта му този биологичен вид не вирее вече по тези земи.