понеделник, 7 октомври 2013 г.

Ам’нао сме имяли да теглим...

(помен за бýлината-Кéрина дýша)

С тези думи баба ми обобщаваше съдбата на българите от Беломорска Тракия:

Ам’нао сме имя'ли да теглим...
(Ами много сме имали да теглим, ударението на имяли е на Я)

Далеч от времето ни, далеч от София, трагедията на беломорските тракийци днес е слабо позната на сънародниците на наследниците им. Съизмерима във всяко отношение с „мита” Батак, при това дори по-близка с цели четири десетилетия до нас, тази черна страница от историята дори не се класирала в дневния ред на съвременното митоборство, защото колкото и кърваво да е всъщност, бялото петно не може да е „мит”.

Затова нека обобщя още отсега така – за по-малко от две десетилетия, няколко десетки хиляди българи изживяват всички възможни ужаси, които Балканите от края на ХІХ и началото на ХХ в. познават.

Случва се така, че една част от българския народ плаща несъразмерно голяма цена за недалновидността, глупостта и слабостта на ръководилите съдбините на държавата ни преди век, изоставили ги съвсем съзнателно на произвола на първичните инстинкти и жестокостта на съседите им.
Фактологията на тази трагедия е дотолкова брутална и непонятна за съвременния европеец, че всеки опит накратко да бъде описана и пресъздадена с думи може само да принизи измеренията на случилото се.

Точната дума е „неописуема” - затова и описанията са малко, но и едно може да бъде достатъчно.

Книгата

Веднага след началото на прехода, някъде сигурно през късната зима или ранната пролет на 1990 г. пред мен попадна първото фототипно издание на „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” на проф. Любомир Милетич. Веднага си я купих, но още след разлистването на първите няколко произволно избрани страници разбрах, че аз тази книга няма да я прочета. Просто защото нямах силата да позная и осмисля фактологията на случилото се през проклетото лято на 1913-та. Не можех, не посмях.
Прочетох книгата 20 г. по-късно, когато едно предстоящо пътуване в Одринска Тракия и турската част на Странджа изискваше от добросъвестния пътешественик във времето и пространството да знае по чии гробове стъпва.

Не е четиво, което бих препоръчал комуто и да било.

Корицата на засега последното (мисля) издание на „Разорението...”

Вечна памет на родения в Щип Милетич за това, че е запечатал всичко, което паметта на всеки здрав организъм би се стремяла да изхвърли и забрави с цел собственото си оцеляване.

Разлиствах със страх всеки лист от частта със събитията около Гюмюрджинската автономия от септември 1913 г., в напрегнатото очакване да прочета някъде познато фамилно име. За мой късмет, това не се случи.


Събитията

В края на септември преди точно сто години неустановен брой – вероятно поне 20 хиляди български селяни от Беломорска Тракия са събрали останките от семействата и имуществата си в околностите на Дедеагач. 


Жени, деца, възрастни. Повечето здрави млади мъже отдавна са били мобилизирани в българската армия и още са някъде на запад в Македония, където ги е заварил краят на Междусъюзническата война.
Два месеца по-рано Букурещкият договор е казал къде ще минат по новоналожените граници на България със Сърбия и Гърция. За границата с Турция известно е едно – линията Мидия - Енос е отишла в историята, още преди да е успяла да стане истинска държавна граница и за ден. През юли Турция се връща в Одринска Тракия и по пътя на войските българин не остава, остават само пепел и кръв. Трагични са и събитията от другата страна на Марица, в днешно Ивайловградско и по спускащите се към Бяло море южни склонове на Родопите. Най-страшното в Беломорието обаче тепърва предстои.

След горещото затишие на август, през септември вече всички са сравнително наясно, че Беломорска Тракия – между Места и Марица, ще остане за България, наясно постепенно стават и местните турци, помаци и гърци.
Използвайки колапса на България, а и за да решат завинаги въпроса с пречещите на всички българи, местните мюсюлмани, насърчавани от официална Турция и гръцките активисти, обявяват т.нар. Гюмюрджинска автономна република, чиято основна задача и дейност се свежда до физическото изтребление на българите от Беломорска Тракия – кратко, но пределно изчерпателно казано.


Скоро българските села пламват, а жителите им са подложени на невиждани безчинства. Местните мюсюлмани – и турци, и помаци, ревностно се надпреварват кой ще извърши по-грозни злодеяния. Някои от селата, като голямото българско село Сачанли опитват да се защитят сами, но въпреки всичко отбраната е предварително обреченаПритиснати между стената на Родопите и безкрая на морето, оцелелите (все още) търсят спасение край Дедеагач (днешният Александруполис), където са разположени консулства на „Великите” за времето си сили на християнска Европа.

Наивна е била вярата, че някой ще им помогне...

Да предположим, че консулствата може би са изглеждали така –
инак Дедеагач е сринат от флотата на Антантата
през Първата световна война

По-активен е местният гръцки владика, който веднага предлага да посредничи за прехвърлянето на всички цивилни по море до стара Гърция (с което реално да ги спаси), стига само всички, желаещи спасение да декларират, че са гърци и да заявят лоялността си към гръцката кауза и държава.

Любезното елинско предложение не е прието и единственият изход остава пътят към България – пеша, на всички хиляди, с децата, жените, старите и болните... Пътят е трябвало да бъде покрай Марица, към Свиленград, с ескорт и „защита” от редовни турски части. Това обаче остава само на приказки и още в първите километри след като фарът на Дедеагач се скрива от хоризонта, насилието започва отново.

Делтата на Марица - край пътя от Дедеагач към Фере,
планината отсреща е в Турция, до Енос  
Върху беззащитната бежанска колона се нахвърля всеки пожелал да опита било острието на ятагана си, било лесна печалба - но и печалба вече няма от кого да се получи, защото всичкото имущество на оцелелите отдавна е било дадено на предишния насилник като откуп за още малко време и шанс за живот.

И така до намесата на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, чиито две чети – единствената въоръжена българска сила в областта тогава – след сражение с турците при Фере поемат  защитата на бежанската колона и я повежда по свой път към България.

Известната, почти „хамлетовска”, снимка
на Д. Маджаров пред останките на загинали другари
на мястото на сражението при Фере,
година по-късно
Следват още сто кървави километра, в които многохилядната колона бяга от равнината и селата, където е лесно уязвима и търси спасение в скрити планински пътища и нощни преходи.
Отклонилите се и изостаналите никой не ги вижда повече...

Представяте ли си как се крият двадесет хиляди души?
Как пътуват нощем, как търсят вода, храна и подслон – първо за децата, а после... после няма... Краят на септември в Беломорието е топъл, но нощем планината е планина – пътят е през Родопите и близките им по-малки планини.


Планината Пеперуда между Дедеагач и източните подстъпи към Родопите - 
край село Дервент (днес Авас), по пътя към родното село на Капитан Петко войвода Доганхисар – пейзажът е показателен за ландшафта по пътя на бежанците

И така – до деня 4.Х. и брега на река Арда, където е минавала границата отпреди войната. При тогавашното село Ятаджик, днешното градче Маджарово.

Арда и Родопите край Маджарово -
тук до 1912 г. е минавала границата между България и Османска Турция
Дотам присъствието на двете чети успява да намали жертвите и решава съдбата на мнозинството оцелели. Но при реката сбиралият се по дирите на бежанците башибозук успява да настигне колоната... и реката потича червена...


Само за броени часове близо две хиляди невинни човешки същества губят живота си. Четниците на Маджаров и Славов буквално не знаят дали по-напред да стрелят по нападателите или да помагат на хората, опитващи се да минат реката.
200 за 20 000 – физическите им сили не стигат нито за едното, нито за другото.

Паметниците на Димитър Маджаров и Руси Славов
в днешно Маджарово
Когато преди седмица стоях на същото място, се чудех как може всичката тази красота – а природата край Маджарово наистина е великолепна – как може тази красота да е просмукана с толкова болка и зло...

На това място, където в Арда се влива един от малките й притоци,
бежанците се опитват да преминат реката...

...която след това потича кървава...
Преминалите затлачената от човешки тела река оцеляват.
Поне на 4.Х.


Петнадесет години по-късно на същото място още са се намирали кости на загиналите, тогава (1928 г.) е направен и първият масов гроб, близо до който днес се издига паметникът – костница, съвсем основателно наречен „Тракийски пантеон”.





В него, над останките на загиналите тракийци стоят шепи пръст от някои от селата им. От някои от селата, това е единственото останало – след опожаряването им те никога не са възстановени.

Спомен за героично защитавалото се село Сачанли –
едно от най-големите български села в Беломорието

Де е България

През септември 1913 г. България я няма.
Тя се е хвърлила надолу с главата в абсурдната авантюра срещу Сърбия и Гърция без мисъл каква ще е съдбата на цивилните заложници, които изоставя в Тракия.

Историята обаче е още по-грозна.
Освен че тракийци са оставени без грам организирана военна защита, през септември 1913-та повечето здрави млади мъже от селата близо година вече са мобилизирани в българската войска и са някъде по македонските фронтове.
Но не всички. Някои са в частите си, разположени по билото на Родопите, по старите граници на България и гледат от високото как горят родните им села в ниското или по отсрещните крайморски планини. До старата граница достигат бежанци, които разказват ужасната съдба на близките им.
Командващите обаче не дават никакви заповеди. Тъй като не било ясно каква точно е ситуацията долу, има ли, няма ли редовна турска армия, за да се избегнат рисковете, българското командване решава да си стои на стратегическите височини, докато долу башибозукът на ятаган-автономистите осъществява това, което десетилетия по-късно ще бъде определено като етническо прочистване.
Мобилизираните тракийци са пределно наясно какво се случва, наясно са и че първата поява на българска униформа ще тури край на бабаитлъка на ятаган-автономистите към беззащитните. Увещават, молят се на командирите си да ги пуснат със зачислените им оръжия да отидат по добре познатите пътища и да защитят близките си.
Командването обаче мълчи. Тихо, невъзмутимо.

Мълчи и командването на граничния пункт край Арда, когато буквално пред очите на граничарите започват да избиват сънародниците им, идващи от юг.
Нито един изстрел не идва от северния бряг.

Само два дни по-късно, на 6.Х. българските войски получават необходимата заповед и навлизат в Беломорието, за да завземат отново земята край недоизпепелените още домове на тракийци...
Два дни.

Наследници на тракийските бежанци пред параклиса „Света Петка”
до Тракийския пантеон - 100 г. по-късно, в Деня на Тракийската памет, 2013 г.
(провежда се край Маджарово ежегодно всяка последна събота преди датата 4.Х.)

Вместо Human Story

Съгласно всички писани и неписани правила на телевизионната журналистика - както сте виждали по всички телевизии, а най-вече по „американските”, за да бъде достоверен и убедителен един репортаж или документален разказ, трябва същината му да бъде накратко въплътена в хюман стори – конкретна човешка история, която да придаде плът и осезаемост на събитията, които инак рискуват да останат далечни и неразбрани от зрителя.

За хюман стори на своя разказ избирам вероятно една от най-късметлийските и положителни, предвид общият фон на възможните развръзки в сюжета.

Пътят от Дедеагач до Арда изминал и прадядо ми Митрьо - с напреднало бременната си жена (прабаба ми) и с двамата си малки синове (братята на баба ми).

Село Чадърли (днес - Стрими), Гюмюрджинско - изглед към селото от Горната махала,
откъде тръгнал прадядо ми
 
Как са стигнали до Дедеагач не се знае, неизвестно е и откъде намират сили да изминат кървавите сто километра на север. Но успяват да минат реката и е твърде възможно днес да пиша тези редове, само защото преди сто години край Маджарово някой е замахнал с ятагана си наляво, а не надясно...
Прадядо ми стига с децата и бременната си жена до близкото хасковско село Малево, където намират приют и спасение в плевнята на местно семейство. Остават седмици, може би дори месеци, в които есента настъпва и студът, и гладът става все по-истински. Там прабаба ми ражда момиченце, което наричат с (характерното тракийско) име Кера и което малко по-късно умира от студа и глада в същата тази плевня.

Разказват, че и десетилетия след това прабаба ми често молела децата си да не забравят за сестричката им и да споменават душата й по християнски.

Църквата „Св. Димитър” в някогашното Чадърли (днес Стрими)
Баба ми, която се родила по-късно, след връщането в Беломорието, пазеше повелята на майка си и споменаваше за душата на невръстната си кака (по тракийски – „бýля”) Кера - нищо, че никога не я беше виждала.

За бýлината-Кéрина дýша...

Споменавам днес и аз.

Краят

Събитията от 4.Х.1913 г. не слагат край на ужасите за българите от Беломорска Тракия. Тепърва предстои да преживеят пристигането на гръцката власт и нейните изстъпления, войната (на Гърция) с Турция, напразните опити за борба, довели дотам същият този Маджаров да вдигне отново пушката този път редом със същите тези турци, от които е спасявал земляците си, новото преселение и загубата на дома...

Но това вече е друг разказ.

Памучните полета на Беломорието днес, там където се раждали
до три реколти на година - по думите на баба ми
Днес от времето на българите в Беломорска Тракия оттатък границата остават само църквите – някои, така както са изглеждали навремето, други – „пременени” от новото си паство...


Впечатляващата църква „Св. Димитър” в някогашното Калайджидере, днес Каситера, завършена 1858 г.
Обновената и като цялостен облик църквата „Св. Богородица” в с. Доган Хисар, днес Есими

Старата зидария все още се вижда само зад олтара

„Св. Харалмпий” в с. Дервент, днес Авас – завършена през 1860 г.

Параклисът „Св. Илия” от 1873 г.–
на няколко километра вляво от пътя от Дедеагач през Дервент за Доган Хисар
И последните къщи, останали от едно време, бавно се сливат със земята – отиват при строителите и първите си обитатели, а на тяхно място се издигат нови.


Хубаво е, че поне преди месец най-накрая отвориха Маказа – пътят, по който през есента на 44-та, тракийците се прибират от последното си бежанско пътуване.
Със затварянето на Маказа тогава се затваря и страницата от историята на българския народ, наречена Беломорска Тракия.

Днес Маказа най-сетне е отворена и от Кърджали до Гюмюрджина вече се стига за малко повече от час...

Графит от Комотини (Гюмюрджина)
...

Епитаф

Приписват (и) на самия Маджаров думите, станали девиз на тракийските бежанци: 

Не забравяйте, но не отмъщавайте


Днес за отмъщения отдавна място няма, остава само да не забравим...