петък, 27 ноември 2009 г.

Ако...

Допреди 65 г. днешната дата е била ден на национален траур. И е имало защо. Само дето имам смътното усещане, че май дори не са подозирали всичкото или точното защо.

В историята няма „ако”, а както казвахме в първи клас, втори срок, „ако цапа гащи и мирише”. Мирише и ако разровиш историята – така съвсем правилно е установил още и заблуденият, но все пак доста талантлив син на баба Елена и дедо Йонката, който преди три дни щеше да навърши сто години (по стар стил)*.

И ако все пак допуснем едно „ако”, дори за секунда, в тази секунда бих казал, че ако на България не й се беше случил Ньой, то нямаше да й се случи и Потсдам. Нали не допускате дори за миг, че чичко Чърчил щеше да остави салфетката да изглежда по същия начин, ако България имаше излаз на Бяло море? А дали въобще щяхме да се набъркаме в хитлеровата каша по точно този начин преди това, ако бяхме запазили поне същия този излаз? А дали въобще щяхме да имаме всички кръвопролития през 20-те, ако предишното десетилетие не беше завършило по малко по-различен начин? Къде ли щяха да бъдат оранжевите, червените, червено-черните, виолетовите, ако...
А дали... ако.. ако... ако...



Днес вече няма значение. Преди 90 г. в онова предградие на Париж съвсем пряко и болезнено е решена съдбата на половината ми род, а вероятно косвено, предвид всичките „ако” – и на другата.

Справедливостта обаче изисква да погледнем трезво и да кажем, че траурен за България е трябвало да бъде не днешният ден, а 14. октомври - денят, в който трагичното съчетание на заслепения и нетърпелив, дори донякъде и незрял, реваншизъм на многото и хладната лична пресметливост и цинизъм на малкото ни вкарва в безумието на Първата световна война. От трите войни в онова кърваво десетилетие, тази навярно е била единствената, която е можело да си спестим.
Излишната война.
Колко щастлив бих бил, ако имената Каймакчалан, Кубадин, Черна, Яребична бяха запазили само географското си значение (Дойран вече е бил „белязан”) и не бяха се превърнали в гроб на толкова хора, вкл. 115 000 българи.
Ако само Добро поле си беше останало добро...



Най-вероятно въобще нямаше да се стигне до появата ми на този свят, макар че неведоми са пътищата Му...


Ако..
Народите са като хората. И за тях важи:

If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools.


* P.S.
Като споменах трагичната фигура на Никола Вапцаров, ето на каква изключително интересна информация попаднах наскоро в сайта на Агенция „Фокус”:


петък, 20 ноември 2009 г.

Мали Видовданчиньа и големи шанси

Злорадството не е хубаво нещо, ама как да не се усмихне човек, като види шока и ужаса, в които хвърли македонската общественост подкрепата на сръбския външен министър Вук Йеремич към позицията на Гърция в спора за името на Република Македония.
Разгледайте подробно коментарите във форума на телевизия А 1. Струва си!

Surpirse, surprise!
или
Добро jутро, джезери!

Ама как звучи само – името на държавата, чиято столица е Скопие... Кофти малко, а? Любимият брат се оказва всъщност такъв на единия от двата зли архиврага? Бяхте забравили историята? Или не сте я чели въобще? Или само това, което и само така, както ви се е искало?
Нема везе.
Да оставим брат’чедите да поближат лютите любовни рани во срце и да си погледнем в нашия двор.

Какво се случва тук на фона на тези словесни искри:

В първия ден от седмицата, понеделник, македонският премиер пристига на внезапно и обявено едва в неделя следобед посещение в София. Домакинът му с удоволствие отбелязва, че му идат на нозе и благо отбелязва, че сме братски народи.
Но и че подкрепата ни не е безусловна. Следват дежурните фрази.
Извън това никой нищо друго не разбира.

В последния ден от седмицата, петък, македонският президент звъни на българския си колега. Какво точно са си говорили – отново само те си знаят, но новината е една.
Подкрепяме, но подкрепата ни не е безусловна + дежурното бла-бла.

Същия ден македонският печат съобщава и една друга, много интересна новина отвъд Голямата вода.

Какво следва от всичко това.
Очевидно, притисната от безизходицата преди датата 7.12., докогато би трябвало да има развитие по спора за името, за да получи Македония дата за започване на преговорите за членство в ЕС, от непоколебимата позиция на Гърция и от недотам добрите сигнали от близо и далеч, баба е дошла за огънче.

Както се казва – мораме да ja искористиме ова голема шанса!
Шанса, но не за да се правим на много велики и диктуващи условия, градейки образ за вътрешна употреба, а за да покажем, че наистина сме братски народи и че наистина сме приятели на Македония. Да спечелим малко там, не тук.
И вместо да повтаряме мантрата „Не е безусловна подкрепата, не е безусловна подкрепа, не е подкрепа, пардон – не е безусловна...”, просто можеше само да заявим подкрепата, пък другото да си остане между нас си. И без това вече от година и нещо (от миналото лято, когато Калфин за пръв път почна да повтаря фразата) не сме сменяли тази плоча.
Самочувствие ли градим? Подкрепяме ли? Не подкрепяме ли?

Сега е моментът.
Дано не се окаже, че беше – така, както изтървахме Букурещ, когато тихомълком застанахме по-близо до Гърция.

вторник, 10 ноември 2009 г.

Двадесет години по-късно. Тъжната ко(н)чина на мускетарите

В дните на голямото юбилейно плямпане, когато наред с искрените спомени на искрени хора от прахта на времето изплуваха всевъзможни чудовища, а хищни коментатори наточиха медийни зъби, да взема да се отчета и аз, преди др. Райчефф отново да е обявил назидателно, че преходът е свършил в някоя отминала събота, някъде около 14.25 между 17-та и 18-та дупка на игрището, начертано от Gary Player.

Преходът е в нас и ние сме в прехода. За мен надали ще свърши когато и да било - с хубавото, с лошото, с тръпките и поривите на младостта, но и с възкиселото усещане за нещата, които някой ми открадна. Жигоса ме от екрана на героичния „Юность” в кухнята в онзи мърляв ноемврийски петък вечер след даскало и ще си го нося до края. Опитвам се да не се спомням последвалите приказки под лукановия храст от 90-та, когато голямото чудене беше дали да изберем шоковата терапия по "полски модел" и да се оправим за 1-2 тежки години или да търсим плавен чалъм, при който трудното ще е по-малко трудно, но пък ще трябва да потраем повечко – 4-5 годинки, преди да ни сервират коктейлите на плажа на Хотел „Рай” в Майорка (помните ли сериала?)...

Двадесет години по-късно от онова време наред сред многото, включително и много хубави спомени, останаха и шокът, и равният старт в различните коридори, и средният пръст на Адам Михник в студиото на о.з. Димитър.
И все пак...

Все пак, да не забравяме.
Вместо понататъшни излишни философствания и равносметки, копирам един коментар, написан преди време във форума на „Дневник” от форумника с ник „Хан Крум”, чиито коментари винаги са били угнетително точни и искрени. Наскоро самият той ми го припомни във форума под една статия на „Капитал”. Когато имате време, прочетете и другите му ударни коментари, по-скоро разкази, на същото място. Вярвам, че няма да ми се сърди, че го цитирам без предварителното му съгласие.

---

Хан Крум:

Когато престарелите утихнали хора тътрят в предпоследни разходки краката си в днешния шум, ревящи коли и мръсен въздух, когато се качват в трамвая на Женския пазар, бързащи по инстинкт да седнат, а седнат ли, бъбрят си - трамваят е често тяхното единствено място за контакт, ти ги гледаш и се питаш: какви съдби са протекли зад сбръчканите лица. Това са те - преживелите в единствения си живот злощастната участ да се родят тук и да изживеят заедно цели шестдесет години в една от най-мрачните дупки в човешката история, в клоаката на комунистическия строй. Докато на Трокадеро техните връстници са се возели на скутери и са бързали да забравят ужасите на нацистката окупация, слушайки джаз през дима на американските цигари; докато новото френско кино и литература са напирали в цветущата атмосфера на мира и красотата на живота, тук в последните магазини са привършвали хубавите платове, обувките със скърцащи подметки са изчезвали постепенно, а нощем камионите са откарвали от хубавите домове ужасените собственици към кланицата на лагерите и са настанявали на тяхно място брадясали зверове с каскети, убийци, препасани с червени ленти над лактите. Често в немия ужас на 45-та сталинистките продажници са трошели главите на жертвите си с кирки, а общите гробове се издигали като гигантски къртичини. Достатъчно било някакъв превъртял садист да посочи някого и да изкрещи: „Дръжте врага” и всички веднага са гледали да се вредят на първа линия в линча, за да не последват в дупката смазаната глава на нещастника. Произволът на първите пет месеца и до днес не е изследван, цялото общество мълчи грозно, защото всеки косвено се е съгласявал и със страха и мълчанието си, с наведената глава е косвен съучастник. Всички българи под ботуша на съветските окупатори са били принудени да сведат глави пред новите господари - комунистите. Те само това и чакали. Нашите комунисти, другарки и другари, са най-гадната порода изверги, появявали се някога тъдява. Кръволоци, крадци, садисти, лицемери, покварени лъжци, те никога не са имали друга цел освен да заживеят по-добре, много по-добре и са виждали единственото възможно средство за това в убийството на „народния враг”, конфискуването на имотите му, както и в заробването на сънародниците си в клетката на комунистическата утопия, експлоатирайки ги зверски в името на своето собствено господство. Разрушаването на нормалния свят, късането на пъпната връв на живота било нещо като главна цел в тяхната идеология. Те извратено карали хората да скандират пред гроба на зачеркнатата си свобода колко щастливи щели да бъдат някога при комунизма. Нямало голям избор, а повод за нови убийства било дори и по-тихото скандиране на комунистическите лозунги. Това общество на нашите сънародници било заченато в греха на братоубийството, лъжата, страха и обезличаването на последните остатъци от човещина. Настъпил сатанински кървав мрак. Хората просто изгубили сетивата си. Те виждали щастие в това да копат с кирки камънаците край бригадирските колички и, предано получавайки мизерните дажби на купонните времена, да работят като луди в името на партийния произвол. Но това не било достатъчно за новите господари - докато по бреговете на западните страни хората танцували по дансингите вечер, докато щастливите младежи и девойки бързали с целувки да наваксат пропуснатите мигове на живота си през войната, тук се провеждали събрания, нарочвали се вътрешни врагове и шпиони, сурови мутри с карабини обикаляли във вечерния час кварталите, а само някоя загубила разсъдъка си девойка да имала глупостта да си сложи червило, веднага я пращали в каменоломната, където след няколко изнасилвания угасвала с кървища по тялото си. Налудничавата саморазправа се прехвърлила в университетите, врагове се търсели дори в семействата.

Нататък историята продължава с дневника на комунистическата проказа. Тя продължава и до днес. Вижте Гоце, вижте диктата на екскомунистическата каста, синчетата, дъщерите, вижте номенклатурата, продължаваща в неистовата си алчност да лочи, вижте ДС-апаратчиците, промъкнали се навсякъде и контролиращи всичко тук от гнездата на птиците до урните на умрелите и ще се отвратите от зловещия конструкт на уродливата метаморфоза на другарите. Те продължават да се наричат помежду си другари. Аз бих заменил тази негодна заради тях дума „другари” със „съучастници”. През целия период те си бяха и са си до днес просто разбойници. Нагли престъпници, кретени, садисти, а съучастничеството като знак за преданост е главната им отличителна черта. Няма морал, няма чест, няма човек, има само ПАРТИЯТА, стръвното забогатяване и плячкосване, тъпченето по главата на жертвите. Целият днешен преход е огледално повторение на предишните изстъпления, а героите на зловещия калейдоскоп са точно същите другари. Точно те откраднаха двайсет и пет милиарда долара, раздадоха си ги, хвърлиха народа си в мизерията на изплащането, разделиха си държавното имущество, заграбиха имоти, курорти, банкови средства, пенсионни фондове, затриха с хиперинфлацията спестяванията на хората, омерзиха надеждите на хората за освобождаване от комунистическия гнет. И всичко това безнаказано. Няма провидение за българския пъкъл. Няма косъм, паднал от главата на поне един от тях. Не. Нещо повече, надигат глави в неокомунистически реваншизъм и искат да се кланяме отново на идолите им. На същите идоли, които обявяваха религията за опиум на народа, а предателството на ближния и убийството класовия враг като висша ценност на социалистическия човек. Хората, преживели ужаса, сами ще се самозаровят, там в самотата на ковчега ще направят своята екзистенциална последна трагична крачка към нищото, урните ще побират червения прах.

А Трокадеро - ами там младите продължават да се целуват, те дори не знаят какво точно е това комунизъм. Фамилиите от ЦК, Иван Славковци, Гоце, Р.Овч и компанията бригадири-генерали знаят.

И още ни управляват.


Снимката е от електронното издание на в-к „Сега”

петък, 6 ноември 2009 г.

Оня списък, тия доклади, едни дискове и некои въпроси

Пак няма да мога да разкажа това, което исках за някои впечатления от Беломорска Македония, макар че щеше да е съвсем на място в навечерието на Архангелова – Мъжка Задушница. Вместо заслужено да споменавам имената на хора, за чиито души утре е редно да запалим свещ, ще се наложи да се омърся с ченгесарското цунами, която ни заля последните дни.
Неизбежно е обаче, натрупаха се много съвпадения, които не мога да отмина.

Седя си кротко оня ден в колата в едно от многото задръствания и слушам Радик Дарио, в частност – предаването „Афера” на Богдана Лазарова, която ми припомни историята с „Оня списък”. Помните ли я? Какъвто и да е отговорът, прочетете интервютата, много е интересно, струва си.

Слушам и неизбежно се сещам за сегашните течове на крастафицирана информация по нетове, лоялници и премиерски каси. Слушам, сещам се и си мисля – добре, че поне сега нещата не са толкова груби и сериозни като тогава, с „Оня списък”. Голема работа – некой се издрашкал, друг се посертил, трети се нагамизил. Приказки под ушавия храст, нищо съществено, нищо, което да не сме чували – те и те (авторите) сякаш отнякъде нещо чули. Баба бабу сказала.
Голема работа (втори път).

Да, ама май не съвсем.

Половин година по-рано в Македония за кратко се вдигна шумотевица за това как български митничари са задържали голяма пратка с агитационни печатни и мултимедийни материали (дискове) на „Виножито” („Дъга” на един от местните диалекти, на гръцки: Ουράνιο Τόξο - Уранио Токсо) - македонистката партия в Гърция, нещо като гръцко ОМО „Илинден”, истерично подкрепяна от Скопие. За друг разговор оставям малката разлика, че независимо от скопския си „гръб”, „Виножито” е съвсем надлежно регистрирана в Гърция като политическа партия (да, да, няма лъжа, няма измама) и си участва редовно на избори, печели едни 3-4 илядо гласа от македонците с про-скопска ориентация в пограничните райони на Леринско и... толкоз. Голема работа (трети път) - гръцката държава още не се е срутила, нищо че леко, но доброволно, е полегнала като антична Раймонда Диен Милоска връз калните коловози пред талигата на скопската евроинтеграция.
Междувременно и Лерин продължава да си е Флорина. Но не за това иде реч.

Та, разказвах за дисковете на „Виножито”. 15 хиляди броя.
Спрели ги нашите митничари на Кулата, но не кога да е, ами две-три седмици някъде преди изборите за Европейски парламент, на които със свои кандидати – македонци гръцки граждани, участва и „Виножито”.
Официално основанието за спирането било, че имало подозрения за нарушаване на авторски и сродни права, а ние, като страна, бореща се с пиратството, взимаме съответните мерки. В такива случаи, съмнителните стоки се задържат за срок до десет работни дни и, ако лицата, чиито права може да са накърнени, не предприемат определени действия, стоките се връщат на собствениците им, от които са били задържани.
Бравос, лошо няма. Но в случая имаше много съмнителни и въпросителни като например:
- По едно съвпадение, след изтичането на десетте работни дни (2 седмици) изборите вече са щели да бъдат факт, а предизборната кампания – свършила.
- Откога на Кулата отново има рутинен митнически контрол? Нали с приемането ни в ЕС митническа граница между България и Гърция вече няма. Как пък точно тогава са решили да проверят точно тази пратка.
- Граничните мерки за защита на правата на интелектуалната собственост в общия случай се налагат по нечия молба – някой трябва да поиска от митницата да проверява влизащите в страната стоки за пиратски такива, които нарушават правата му. По чие ли искане са били спрени материалите на „Виножито”? Кой е следвало да направи нещо в срока от десет работни дни? Може би митничарите съвестно са решили, че дисковете може да са пиратски записи на холивудски филми? Или пиратски концерти? На кой ли правопритежател са се обадили да му кажат? На Митьо Пайнера – да не би да са нелегални записи на някое турне?
И т.н.
В Македония, разбира се, се вдигна голяма врява.
В България – нищо не се чу – нормално, на кого му пука.

Още тогава си казах – странна работа, понамирисва. Не ще да е самоинициатива на самотен антипиратски рейнджър-митничар това. Несъмнено, работено е „по сигнал”.

Така, връщаме се към докладите.
Шест месеца след случката с дисковете, намерих потвърждението, че съм бил прав относно мириса. Тъй като отново се размириса много и ароматът премина границите на татковината ни, злите империалистически медии не просто не отвърнаха глава със заровен в дантелена кърпичка нос, ами напротив – да вземат, че да се взрат, сякаш си нямат друга работа.
И хоп – ето какво стига до мен пред същите тези македонски медии, само че този път, цитирайки вездесъщата Дойче Веле.
Бугарските разузнавачи минатата година ги блокирале материјалите на партијата на Македонците во Грција, „Виножито“, се наведува во документите на бугарската агенција за државна безбедност- ДАНС кои протекоа во јавноста.


Бугарски разузнавач, маскиран като
митничар, бранещ интелектуалната собственост

(колаж Дойче Веле)

Не било минатата година, а баш ова, и не било пред парламентарните избори в Гърция (както пише по-надолу в текста на Д.В.), а пред европейските, но нейсе – случката явно е същата.

Както разбираме от текста в Дойче Веле, в докладите, които доблестно си признавам, че не съм чел и няма и да чета, се осветляват и подробности от работата на българските, се извинувам – бугарските, пардон – болгарско-булгаристанските тайни служби в Македония, включително агентурни имена на техни сътрудници в Републиката.
Не че е кой знае каква тайна какво правят нашите служби там и техните – тук, не че е кой знае каква тайна кой – кому, а вероятно – и колко, ама все пак това далеч вече не са шушу-мушки за енергийни лобисти прочие градски легенди...

И тук се сетих отново за „Оня списък”. И си зададох следните неизбежни въпроси:

- Защо вадим на гърците кестените от огъня? Тъй като е очевидно, че гръцките служби са дали на нашите сигнала, свършил като невинно митническо задържане на въпросните дискове.

- Ако го правим (ваденето на кестени), какво получаваме в замяна? Хубаво е да си сътрудничим със съседите, включително Гърция, още повече, че сме съюзници в НАТО, но в случая правим това с цената на демонизирането ни в Република Македония, където темата е чувствителна и хората с право ще си кажат – „Еве ги бугарите, само комплоти со андартите против Македония праваат”. Поставянето ни в Македония в една редица с гърците като техни съюзници трябва да има своята цена, защото и нашата собствена кауза в Македония, а не само гръцката (гърците всъщност нямат там такава извън бизнес интересите си, пука им, те си пазят тяхното) търпи удари от това сътрудничество. Дали е само защото нашите другари се подмокрят, като се сетят за гръцките (и сръбските) такива? Или има сделки, за които не знаем? Да припомням ли едни думи на др. Виденов от парламентарната трибуна, докато беше премиер?

- Врагове ли са ни македонистите в Гърция? Ако да, само защото са противници на наш съюзник, то защо досега не сме получили от Атина подкрепа по нашите собствени исторически търкания със Скопие.

- Защо Калфин ни лъжеше, колко много сме били подкрепяли Македония за членството й в НАТО, при условие че на всеки позапознат му е ясно, че нашето мълчание и скатаване беше де факто подкрепа за позицията на Гърция. Не коментирам кое е правилно и кое – не, само установявам, че ни лъжат. Нас, не македонците, защото там много добре разбраха, че ги подкрепят Турция, Словения и Чехия, но не и България.

- Защо толкова много българи почнаха да повтарят мантрата „и ние трябва като гърците” – дали в резултат на анализ или някой се опитва да внуши точно това?

- Има ли целенасочена кампания за раздухване на всяка възможна искра и търсене под Букефал теле в българо-македонските отношения и то напоследък откъм София? Държи ли се общественото мнение у нас, водено от няколко о.з. кресльовци по същия начин, по който се държи скопската официална пропаганда? Целенасочено ли е или си е просто все същата некадърност и неадекватност на същите онези „митничари” и техните наставници от славните „патриотични” едновремешни служби, които днешновремешно намериха пристан в ДАНС? Вижте и мнение от другата страна на границата – при Петър.

Не знам отговорите на тези и много други свързани с тях въпроси. Знам само, че се държим не просто неадекватно, а направо глупаво, но с това едва ли казвам нещо ново.
По-зле сме от шестокласник, който дърпа плитките на момичето, което хем понякога много харесва, хем пък се сърди и я тормози, защото тя не му отвръща ентусиазирано на чувствата.
Време е да пораснем, но това няма да стане, ако дърпаме плитките още по-силно.