понеделник, 28 септември 2009 г.

Новото гробище край Прилеп

Не знам и не искам да знам какви велемъдри глупотевини е изприказвал о.з. Гоце във връзка с националния празник на 22.09.2009 г.
Не знам и не искам да знам какви злободневни проблеми е решил да спомене, използвайки повода, б. Бойко.
Не знам и не искам да знам колко много от хората, хванати в крачка на улицата от анкетите на тази или онази телевизия по време на „празничната” им разходка по градинки и молове, отново не са знаели какво точно и защо се празнува на тази дата.

Лично аз, с приятели, отбелязах празника по един по-подобаващ (поне според мен) начин – на гроба на български войници в Македония. Там, където е крушението на въжделенията, родени с обявяването на Независимостта... Така беше и миналата година, когато посрещнахме 22-ри край останките от паметника на полковник Каварналиев край Дойран, навръх 90 години от най-големите сражения в района по време на Първата световна война.
И тази година решихме да отбележим празника по подобен начин, като на връщане от едно изключително интересно пътуване в Костурско, района на Мала Преспа (Гърция) и албанската част на Голяма Преспа (за впечатленията от тези посещения – отделно, при първа възможност, т.е. свободно време) посетихме запазените гробове и паметници на български офицери в двора на църквата на с. Цапари, Битолско, и съвсем наскоро възстановеното германско военно гробище в Прилеп, където почиват и останките на общо 60 български войници.

Цапари

Село Цапари е неголямо, но живописно село, недалеч от Битоля. Измежду по-новите къщи се срещат и повече или по-малко запазени стари къщи, които дават добра представа за облика на селото отпреди век. Цапари е означено на повечето пътни карти на Република Македония и до него се стига по отбивка от главния път Ресен – Битоля, като на табелите на пътя като основна посока е означено близкото село Ротино, а не и самото Цапари, за което има малък знак на второстепенния път.

Без особена трудност, следвайки най-добре асфалтираните улици и минавайки покрай внушителен паметник на жертвите на антифашистката съпротива, се стига до голямата и добре поддържана с помощта на емигранти от селото селска църква „Св. Георги”.



Надписът над входа на църквата и езикът, на който е изписан, говорят сами за себе си.



За съжаление, по време на посещението ни църквата беше затворена, а нямахме време да потърсим у кого е ключа, затова така и не можахме да разгледаме вътрешността на църквата, но на двора й, зад олтара, има достатъчно ценни за всеки българин паметници.
В двора на църквата все още стои изградената през 1906 г. внушителната костница на загиналите през Илинденско-преображенското въстание местни жители.



Гробницата неслучайно е голяма – близо 100 въстаници от селото (от общо няколкостотин!) загиват във въстанието, а самото село е сред взелите особено дейно участие.
Логичен е въпросът защо и кому е било нужно костите на загиналите въстаници да бъдат преместени от костницата, изградена от съселяните им – пропагандните причини в търсенето на приемственост за новата (тогава) държавна идеология прозират зад решението костите да бъдат положени в основата на антифашисткия паметник.

Село Цапари стана известно в България преди няколко години, когато се оказа, че единствените (поне засега) запазени паметници над гробове на български войници от войните в началото на миналия век са именно в това село, в двора на църквата. Става дума за паметниците на 7 погребани там офицери, командвали части на Битолския фронт по време на Първата световна война.



Войнишкото гробище, намирало се близо до селото не е запазено, но мястото се знае и доколкото ми е известно там също вече има паметник. Оказахме се обаче слабо подготвени и решихме да не се лутаме по пътеките в околностите на селото без точна информация.
На паметниците ясно личат имената на загиналите офицери, частите им и мястото, където са срещнали смъртта – Червената стена, кота 1248 – места познати, ако не от друго, поне от едноименните улици из градовете в България.



Спретнатият и добре поддържан църковен двор неминуемо кара посетителя да си помисли, че погребаните тук са късметлии спрямо останалите им загинали бойни другари, чиито имена и гробове са останали запазени само във военния архив...

Прилеп

Прилеп, сам по себе си, винаги си струва да бъде посетен. Родният град на Димитър Талев, прототип на неговата Преспа, е за мен е едно от най-приятните места в Р. Македония - Марковите кули, Чаршията, църквата „Благовещение Богородично”, разбира се, кръчмите и не на последното място – Прилеп е домът на прекрасната бира „Даб”! Поводът за последното ми посещение обаче този път беше друг.

Преди около месец в града беше официално открито възстановеното германско военно гробище, в което, наред с над 1 600 германски войници, загинали на Македонския (Солунския) фронт през Първата световна война, почиват и 60 български войници.
Историята на гробище е твърде показателна - създаден като гробище на разположената в града германска военнополева болница, мемориалът е изграден в първоначалния си вид в началото на 30-те години по силата на договор между Германия и тогавашна Кралска Югославия. След Втората световна война и създаването на Титова Югославия съдбата на гробището е незавидна – местните комунистически власти поощряват разрушаването му и с типичния за породата си скверен плам дори насърчават хората от околните махали да използват надгробните камъни при строежа на новите си къщи! Самото гробище е превърнато първо в тържище за добитък, а накрая, съвсем емблематично - в бунище...

Така до скоро, когато събитията преминават в друга посока – общината получава от Германия сериозна финансова инжекция от (ако не ме лъже паметта) половин милион евро за изграждането на инфраструктура в квартала и местните власти разрешават на германската обществена организация, която се грижи за гробовете на германските войници от двете световни войни из цяла Европа, да възстанови (със собствени средства, разбира се) военното гробище. И прави това по немски, макар и с решаваща информационна помощ от българска страна...



Малко са запазените автентични надгробни плочи от първото гробище и заради това повечето от тях са вградени символично в оградата на гробището. В средата е вдигнат голям кръст с паметна плоча и послание за помирението между някога воювалите помежду си европейски народи.
Особено ефектна е паметната книга с метални страници, на които са изписани имената на всички погребани тук германски войници.



В единия от краищата на гробището, с прекрасен изглед към Марковите кули, е българският „кът” с паметна плоча, върху която са изписани имената на 60 българи, намерили тук вечен покой (като не броим 60 години обругаване).


Запазени са и малко останки от войнишки надгробни кръстове и паметник на български офицер.



Не е много от количествена гледна точка, но изобщо не е малко от качествена.
В Прилеп вече има още едно място за поклонение на българите.





Гатанка с предизвестен отговор и нулев бонус за повишена трудност

Познайте от веднъж дали на паметниците на българските офицери в с. Цапари и на паметната плоча на българските войници в германското военно гробище имаше свежи венци и цветя, поставени на националния празник 22.09. от базирания в недалечната Битоля български генерален консул?
Възможните отговори са:
а) Съвсем не.
б) Ц.
в) Ептен ич.
г) Ти луд ли си, въпросът е риторичен.
Позналите не печелят нищо.

Некои съображения, заключения и предложения

Още преди година на Дойран, където британски войници от международните сили в Косово щъкаха в района на сраженията и очевидно течеше подготовка за обновяване на британските военни паметници в района, си зададохме с приятелите, с които бях там, въпроса – след като македонските власти имат проблем с възстановяването на българските гробища, а с британските очевидно не, не е ли възможно нашето Министерство на отбраната да предложи на колегите си в Лондон изграждането на съвместен мемориален парк там, където още се виждат окопите и бункерите и до ден днешен се намират шрапнели. Не можем ли днес, когато с англичани и французи сме военни съюзници в НАТО - организация, към която иска да се присъедини и Македония, да дадем пример за това как миналото е останало в миналото, а единственото, което искаме днес, е да почетем по човешки паметта на загиналите, без да разсъждаваме прекалено задълбочено за това кой бил крив и кой прав. History is written, както четох някъде наскоро по форумите и нямам друг избор освен да се съглася с тази горчива, но реалистична констатация.
След 9 г. ще отбележим 100 г. от Дойранската епопея – събития, записани във военната история не само на България, но и на Великобритания. Има време, а не е нужно много - само добра воля, инициативност и малко пари. Нещо повече – от изграждането на подобен мемориален парк ще спечелят и местните, тъй като много повече туристи ще се насочат към красивото Дойранско езеро, тъжно навяващо спомен за повяхнала туристическа слава в стил югославски „Балкантурист”.
Колкото и цинично да звучи – от гледна точка на местните едни пари стоят забутани сред гробовете на българските войници в шубраците и тръните на височините край Дойран. Лошото е, че дълго време съответните служби на комунистическа Югославия са пускали буквално същите слухове – че българските войници са били погребвани със златно имане в шинелите си, което е допринесло за бастисването на много от гробовете в района...

И още – в България, а и в международен план, периодично се вдига много шум за отказа на македонските власти да съдействат за възстановяването на българските войнишки гробища. Добрите примери – Цапари, Ново село (Струмишко) и Прилеп се неглижират, а се акцентира върху отказа на македонските власти да разрешат възстановяването на паметника на полковник Коста Каварналиев край Дойран и т.нар. чешма „Фердинандка”, изградена от българските войници в тила на позициите им над града. Дали не можеше да се иска възстановяване не на паметника на българския офицер (при всичкото уважение, което дължим на паметта му), а на намиралото се там войнишкото гробище на 58-ми пехотен полк, в което гробище да бъде поставен и паметникът на офицера, също почиващ там? Дали вместо възстановяването на чешмата в чест на един спорен като оценка дори и у нас владетел не може да се иска възстановяването на намиращото се в шубраците на едно недостъпно близко дере гробище, където лежат близо 200 войници?

Питам с ясното съзнание, че вероятно не знам много важни подробности и сигурно бъркам. Питам, не за да се заяждам с когото и да било, а защото съгласно международните конвенции, по които страна е и Македония, местните власти са длъжни да поддържат войнишките гробища, а не паметниците на командирите им. Искаме ли реалното и постижимото или понякога сами търсим отказа и конфликта, акцентирайки върху това, което е ясно, че трудно ще получим? Република Македония е суверенна държава с народ, чието мнозинство има разбирания за историята, с които може и да не сме съгласни, но сме длъжни поне на официално равнище да приемем като факт, без оценки и наставления.
Убеден съм, че днес с подходящия подход може да получим много повече – и за нас, и за съседите, и, най-сетне, за паметта и покоя на загиналите.

Толкова засега. Имам още ужасно много неща за разказване.

сряда, 9 септември 2009 г.

Number of the beast

Честито, другари!
Да не пропуснете празничния Деветосептемврийски концерт довечера:

Звярът номерата си върти (666 / 9.9.9.), нрава си – никога...