сряда, 24 декември 2008 г.

Тиха нощ...

От край време дните ми са изпълнени с думи.
Работя с думи, развличам се с думи, разпъвам се с думи. Толкова много думи, че понякога ми идват твърде в повече. Хората се научиха да използват думите не като слово, а като слава. Слава, суета и ужасно много лъжи - кога нарочни, кога дори незабелязани.
Празни думи, превърнали се в оръжие, а не в дар. Ужасен безсмислен самоцелен суетен брътвеж, който ни залива отвсякъде. Универсалният заместител на всяка празнота.

Затова в навечерието на най-важната нощ пожелавам на всички, минаващи оттук, спокойствие и тишина, за да могат да чуят истинските думи - думите на най-близките си, далеч от шума и празнословието, които ни заобикалят.

Нека нощта е тиха, за да могат тези, които поискат, да почувстват, че е свята.

понеделник, 8 декември 2008 г.

Внимавайте в картинката, мушмороци такива…


Не, не мога…

Не мога да не сетя за храбрия борец с престъпността Спартак Дочев, докато чета изобличителния патос на един смел заместник-министър, намерил сили да се изправи срещу клеветниците от котилото на наследниците на Балдуина Фландърски и да ги постави на мястото им извън кабинета си…

И след като си(л)ният език на Брюксел ни удря по джоба, какво ни остава освен да им отговорим по същия начин на тези самозабравили се еврократни ниедни – със същия син, пардон, силен език.

Плюнчим калема и почвам:

Лошите
Брюксел, на центъра
Тук*

Внимавайте с картинката, мушмороци такива!

На първо място, въпросите задаваме ние:
1. Кой е тоя Лий Майкълсън…

И докато чакам Спартак, Савин и Меглевината, пардон – Меглената, да помогнат с текста, виждам, че соцактивът от героичното село Борован мисли за своя президентин и страстта му към козлите, овните и прочие чисти, едри и красиви постсъветски барани – при това на цени, добри за бюджета на едно президентство в условията на световна финансова криза.

Так держать, маладци! Повече барани ни трябват, повече!

---
* или „Там”? Никога не съм разбирал свещения характер на тази бележка, пардон – отметка (на българо-съвецки)…

сряда, 3 декември 2008 г.

С Кубадински в сърцето

Скръбна вест за тежко братоубийство долетя от дальный Узбекистан...

Главният ни авджия е посегнал на свой – от Червената книга.
Отдавна знаем, че за родените от Червеното знаме първа радост е да гърмят свои. Това още отпреди да вземат властта го разбраха и Методи Шаторов, горкият Кочо Рацин и много други. За след взимането на властта въобще да не споменаваме...
Ядат се до ден днешен.

Явно за нашенския големец има нещо сюблимно в авджилъка. Някаква комбинация от чувства - останка от гена на волните предци, гърмяли с шишането по каквото пролази селската мера, чувството да разполагаш с нечий живот и неувяхващата мечта на всеки борец срещу капитализма да прави това, което злите капиталисти правят. Като пурите и членството в рицарски орден.
Така легендарният др. Пенчо Кубадински прочистваше серенгетитата, о.з. др. Кюлев биеше карпатски мечки, парвенюто от „Белла...” гърмя белите (не гвардейци, мечки), а от о.з. Гоце психически здрав симитлийски вълк, чакал и лесик не остана.



За досадния ляв депутат от Плевенския избирателен район, почитател на писалката, Запалката и оптични мерници пък да не говорим.





И така до днес. Традициите продължават. Ловните екскурзии също.



Гоце е наш и ние сме Гоцеви

Очакваме средноазиатска заповед за арест за увреждане на природното наследство на Узбекистан. По-вероятно обаче да дочакаме гневно опровержение и кака Бойка бойко да сгрее нечии телефони.

Следите обаче остават, другарю!

сряда, 12 ноември 2008 г.

Кажи ми кои са ти в четата, пардон - коалицията...

Убаво му велехме на пишман-войводата за пишман-коалициите, ама то кой какво си бара, такова ке найде...

Кога напечатиха плакатите, кога обявиха коалицията, кога за гаранция събираха...
Горчиви наистина могат да бъдат шегите на историята.
Най- ми ареса обаче ето този пасаж от статията в Медиапул:

"Твърди се, че лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов миналата седмица трескаво е разпитвал хора от управляващата коалиция за евентуални действия срещу Ковачки."

Късно е, либе, за коалиционна китка...

вторник, 4 ноември 2008 г.

Блекута, Мекута и Пекута

Помните ли емблематичния за детството на всеки от моето поколение чешки сериал „Арабела”?
Помните, помните...
А злия магьосник Румбурак? И неговите трима слуги – Блекута, Мекута и Пекута?
Не може при обществената поръчка за разпределянето на прякорите в училище да не сте имали поне една тройка Блекута, Мекута и Пекута?!
Блекута си махаше главата, какво правеха другите двама не помня – сигурно е било също толкова завидно умение, ценно за всеки Румбурак...
Не, не се напъвайте да си спомните какво точно ставаше накрая във филма с Румбурак, Блекута, Мекута и Пекута – те са си тук, сред нас.
Да, няма шега, няма измама. Румбурак се крие в Столична община и, като всеки вълк, върколак и начинаещ магесник, си сменя физиономията, но не и нравът.
Великият екзорсист и Главен вълшебник на образите Христо Комарницки го разкри.

И понеже Румбурак несъмнено се крие в общината, там са и Блекута, Мекута и Пекута. Или всъщност – бяха, а сега остана само един. Трите кита на днешна София, трите вица, пардон вицета, тримата зам-ове, ценни като безценното.

Блекута



Мекута





и

Пекута




Тримата заместник-кметове, които решиха толкова проблеми при предишния мандат на Румбурак (в тогавашния му образ), бяха толкова велики професионалисти и незаменими, че нямаше как и новият образ на Румбурак да не ги остави в свитата си.

Пекута оправи всички проблеми в екологията на града, реши въпроса с боклука, с разделното събиране на отпадъци, зелените площи и т.н.
Когато обаче Пекута разкри от какво смърди край Суходол, тъпата Арабела и другите немагьосници не оцениха труда му и той падна пръв – още през есента на далечната 2006-та.

Останаха Блекута и Мекута.
До вчера, когато на Блекута му падна главата, този път не по негово желание.
Вечната Амгъл, пардон Амбър на столичния транспорт, чиято глава оставаше на раменете, всеки път когато трябваше да падне.
Когато всички се смееха на „Цариградско море”, той нарече това „излишно преекспониране на фактите в отрицателна посока”...
Когато шофьорите попържаха из летните задръствания, причинени от показните ремонти на здрави участъци, Блекута обясняваше как току-що минал лично за пет минути през най-кофти отсечките и всичко било нормално.
И така нататък...

Отиде си и Блекута, но не просто така – главата му падна, обаче той я взе смело в ръце и тръгна по медиите да обяснява, че и неговият труд не бил оценен от тъпата Арабела.

Но ако Блекута няма избор, освен да се прави на неразбран и почтен политически обезглавен труп, то не можах да разбера един друг приказен герой – общинския съветник от партията на много злите червени вещери от изток, маг Жельо Бойчев. Същият той, в присъствието на Блекута, в ефира на едно национално радио обясни, че Румбурак е много лош и именно и само той трябва да понесе политическата отговорност (то и това трябва, ама е друг въпрос), а Блекута, видиш ли, бил просто един технократ, професионалист, който обаче сглупил да отиде на една среща, на която не е трябвало да ходи, но никой не поставял под съмнение неговия принос и прочие глупости.

Блекута – технократът и Жельо. Огън от любов, най-щастливият пожар.
Не повърнах единствено защото щях да си изцапам колата.

А на Румбурак му остана само един-едничък Мекута.
Мекута обаче е нинджа, сървайвър – все пак е бивш спецагент. Бонд от ВИПОНД.

четвъртък, 23 октомври 2008 г.

Стани, Давидов, от гроба черен*

или колко горчиви могат да бъдат шегите на историята...

Просто няма как да подмина датата и да замълча.
Няма как да простя или да забравя, въпреки че искам.

На 23.10.1893 г. в Солун шестима българи основават организация, чието първо име е Български Македоно-Одрински революционни комитети (БМОРК). Организацията мени името си, за да остане в историята като Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), след 1919-та и като ВМРО или накратко - Организацията.
През повечето от 115-те изминали години същата Организация тъче червено-черното си знаме с кръв, пепел и сълзи. Трагичният й път минава през кратки радости и вечна болка, възходи и провали, подвизи и предателства, романтика и обикновен рекет, безпримерна самоотверженост и безсмислени братоубийства, но преди всичко през кръв и преди всичко – своя, българска, пролята от чужди и свои.

Чудя се дали един ден всичката тази кръв няма, подобно на сцена с калпави спецефекти от второразряден филм на ужасите, да избие изпод земята, да разкъса асфалта и изригне на ъгъла на „Пиротска” и „Вашингтон”, за да отнесе цялото котило, узурпирало сградата, известна някога като Македонския дом, а сега като седалище (колко подходящо звучи тази дума в контекста на тези люде) на МВРО ООД...

Вероятно в същата тази сграда преценяват като особено ловък ПР ход да обявят точно ден пред годишнината създаването на новата си коалиция.
МВРО, Ковачки и ЗНС (която и точно земеделска люспа да бяха тия последните)...

Още от миналите избори знаем, че о.з. Иван, като достоен син на о.з. член на Постоянното присъствие на БЗНС (онова отпреди 1989-та) го влече към земеделската кауза. Чудна картинка бяха тогава с Мозер на земеделския събор в Славовица в памет на Стамболийски.
Така че ЗеНеСето не е интересно освен в контекста на питането - защо въобще им е нужно на Иван и Ковачки?

Няма да припомням как през 2001-ва КК прокара пътека до Мадрид, но когато г-н С-К-Готски го подмина, изведнъж стана върл антицарист, или как гласове от четата на Иван подкрепяха парламентарните машинации на БСП около механизмите за гласуване на правителството. Слава Богу, че с клякането си пред Гоце, горите и обещанията за магистрала „Тракия” г-н С-К-Готски ни спести да видим как претендиращите за наследници на Тодор Александров, Иван Михайлов, Жоро Настев, Кирил Дрангов и всички хиляди достойни български патриоти, затрити от комунистите в кървавата вакханалия след 9.9., гласуват за правителство на партията, извършила най-грозното родоотстъпничество.
Няма дори да попитам, знае ли някой за какво се харчат парите от имотите, създадени от залъка на бежанците, за да подкрепят каузата на свободата на българите в Македония.
Въобще даже не се замислям как така стана, че „съмишлениците” на Владо Куртев, който стоеше в основата на спасяването на българските евреи, на Иван Михайлов, чиято кауза беше защитавана от помашките чети на ВМРО, на влаха Питу Гули, днес използват за основна своя политическа стратегия надвикването с дон Цеци и гей-активисти по сутрешните блокове.
Не се изненадвам, че т.нар. „войводи” са били щатни и нещатни четници на службите, избивали истински такива, само защото са защитавали достойнството си като българи.

Предвид всичко дотук не ме учудва и, че Иван се съюзява с човека, купувал гласове за Доган и крупен инвеститор в Сърбия (но не в Западните покрайнини, да не си помислите) и че същият Иван е готов да даде единия си процент и четирите букви, чиито изключителен дистрибутор се явява, за легитимация на вот-шопинга, който предстои.
Бизнес, какво да се прави. Нищо повече от баналността на гнусотата, която се кани да ни управлява.

Малко успокоение е, че годишнината на ВМРО беше посрещната със съизмерим цирк и в Република Македония, където да кажеш истината, пък било то и с половин уста, все още е повод за медиен линч. Друг е въпросът имаме ли право да очакваме от другите да изчистят Авгиевите си обори, след като при нас Авгий ръководи ХЕИ.

* „Стани, Давидов, от гроба черен” е песен, посветена на поручик Тома Давидов, загинал като охридски войвода на ВМРО.
Чудя се понякога, нима трябва някой да стане от гроба черен, та да си прибере вересиите от „Пиротска”?

понеделник, 20 октомври 2008 г.

Да не живеем повече в лъжа!

С малка промяна използвам заглавието от една днешна публикация на Комитата, който пък го заимства от покойния Солженицин.

Когато работи доста и няма време, човек се предпазва от изкушението да коментира поотделно и по-обстойно трагикомичните събития на съвременна България.
Гнусотата на деня и бита ни се натрупва като зловещ джакпот, който, от една страна, знаем, че рано или късно ще падне, но ние няма да сме печеливши, а, от друга, въпреки това предизвиква някаква мазохистична радост (по-скоро злорадство) от натрупването си.
Числата на гнусния тотализатор, в който се джуркаме всички обитаващи тази изстрадала земя, се търкалят едно след друго и всяко едно поотделно има много и никакво значение – хем всяко е за себе си, хем извадени от сферата са просто едни обикновени пинг-понг топчета, които никому не правят впечатление.

Има ли значение, че Гоце е дал почетната значка на ДС на поредната знакова за непазарната ни неикономика, негражданското ни необщество и неправосъдната ни несистема фигура? Нито е първият, нито ще е последният.
Можем да гадаем кой още чутовен общественик ще бъде декориран до заветната 2011-та и дали ще е допринесъл за българската култура барем с непреходното this English homosexual
Можем, но няма смисъл.

Има ли значение, че трупата на театъра на МВР е поставила в Дупнишкия театър новата си пиеса? Заглавието в качулат милиционеро-гангста стайл (Respect! Yo, bro!) е ново, но сценарият е стар и сме го гледали много пъти.

Има ли значение, че най-находчивият финансов гений, новият Уорън Бъфет на „Епъл” (sic! – a mozhe bi s.i.c.?) се е родил именно в България, без баща, без чичо, от чифтосването на чисти финансови знания и непогрешим делови нюх? Не, от такива феноменални бизнесмени сме заобиколени навсякъде.

Има ли значение, че и тази година, 2008 (две хиляди и осма) е имало чутовен събор, на който хиляди септемврийци по душа са прославяли с бира и кебапчета епопеята край Жабокрек, когато безумно смели партизани с риск за живота си са избили една дузина германски инвалиди и невъоръжените санитари, а преди това, за още по-голям героизъм, са изнасилили пред баща й дъщерята на главния инженер на близката ВЕЦ?
Каквото името на местността, такъв и подвигът.

Има ли значение, че наследниците на Тарабата, Чочоолу, Главинчев и прочие не ебават (няма друга дума, която да опише такъв гьонсуратлък) вече двайсета година да кажат барем едно „простете”?
То затова и надали ще получат прошка, но за тях и това няма значение.

Има ли значение, че нямат причини да съжаляват за станалото? То и да имаха, пак нямаше да съжаляват.

Има ли значение, че управителният съвет на „България” АД подписва постоянно неизгодни за дружеството сделки?
Има ли значение, че в по-света е важно да имаш know-how, а в България е важно да имаш know-who?
Има ли значение, че наложникът на лъжата пише в будоара й книги за нея, Иван, Жан и не-знам кой още?
Има ли значение, че ни убеждават, че някой може да живее със 180 лева пенсия?
Има ли значение, че депутатите и кметовете се избиват да работят за по 1200 лева заплата?
Има ли значение колко точно шашми направиха едни или други в цветово отношение крадци?
Има ли значение как от заплатата си в тотализатора една жена си купи няколко вестника?
Има ли значение, че синът й продължава да е заместник министър, а един приятел на едни братя – министър?
Има ли значение равносметката от сделките за БТК, външния дълг и прочие?
Има ли значение, че си имаме падишах?
Има ли значение, че най-доброто (и всъщност единственото функциониращо) здравно осигуряване е да даде Бог живот и здраве?!
Има ли значение, че перверзната шега с „новото” здравното осигуряване ти я предлага една лига, която лигави българското здравеопазване вече толкова време и все още не го изяла окончателно?
Има ли значение дали Гоце е хванал хламидии или буби?
Има ли значение дали Боце е бил мутра или охранител, след като го чакат да си побъбрят с него тарикатски на некой Европейски съвет, бате?

Има ли значение, че това изброяване може да бъде безкрайно?

Не и нищо поотделно няма да има значение, докато живеем в лъжа, докато живеем в грях.
От много време досаждам на близките си с тезата, че ние – българите, сме хора, които живеят в лъжа, а това значи в грях и затова сме наказвани, не, не – не от световната конспирация, жидовете, мириканците и другите врагове на космически избраната ни нация, а от себе си, от лъжите и греховността си.

Живеем в лъжа вече повече от шест десетилетия.
Живеем в лъжа за въпросните шест десетилетия.
Живеем в лъжа заради същите шест десетилетия.

Големите майстори на лъжата, родени от червеното знаме, създадоха паралелните светове на обществените метаприказки и публичната индивидуална реалност – светове, в които от една страна, всички знаем за какво става дума, но никой не го казва. Създадоха пластелинена история, която да моделират както искат и да покриват с каквото искат, за да я забравим, за да не ровим, за да не помним.

Най-важното – създадоха убеждението, че сами, всеки за себе си, можем да живеем добре сред лъжата, че алибито на всеобщата лъжа оправдава нашите собствени малки лъжички.
Че всички са / сме маскари и затова маскарадът трябва да продължи.

Затова днес текстът на Солженицин е повече от актуален.
След четири десетилетия, след ‘сичката уж-демокрация и след приемането ни в Европейския съюз.

Затова днес трябва да спрем да живеем в лъжа.
Разчупим ли оковите на греха, само тогава имаме надежда да бъдем свободни.

Не го ли сторим, по-добре отсега да приготвим пепелта за туряне и да поемаме към музея на съвременното изкуство в Правец, за да последваме величавата повеля на един друг лауреат на почетната значка:

След като поубият един елен, след като поиграят малко голф и като изпият една водка, на туристите ще им се прииска да видят и нещо духовно.

петък, 19 септември 2008 г.

Мацата, Тарабата, Сергей и дон Нуцо ефенди

Коце Маца като Георги Димитров...
Ние това много добре го знаеме! Едновремешните тараби отдавна се преродиха в маци. Хубаво е, че рано или късно все опират до германския съд.

За храбрия пирински орел – следовник на делото на тарабите, кумец на кумеца си, президент на президентството си и т.н. много се писа, но историческия паралел, тънката червена линия покрай тарабата на историята ни, нямаше как да пропусна. От тарабата през жалона на соц-а – легендарният мотел с кореком Църна Маца, та до Коце такава.

Тънкият ред лайн ми напомни и за един друг емблематичен образ, който олицетворява още по-добре развитието на родените от червеното знаме* от тарабата до мацата, че и до други висоти.
Другарят Сергей. Не, не този, когото Ъпсурт пророчески възпяха**, а истинският, вечният и святият. От "най-българския" сериал, по думите и акъла на човека, написал една радио-реклама.
Да, Ламбо, Мастера и прочие, или с думи прости – н.а. мин. Стефан Данаилов, известен понякога в Италия и като Stefano Danilov.

Той започна като др. Сергей и бързо стана майор Деянов.
После, в средата на 90-те някакси естествено и нормално стана мафиотски бос със звучното име дон Нуцо.
А накрая, по време на мандата на ДПС, съвсем логично – турски паша.

Всяка прилика на професионалната му биография с действителни лица, партии и събития от историята на България е, можете да бъдете сигурни, напълно неслучайна.

Весел празник!

-
* вж. предишния ми матр’ял :)
** „И тази вечер лифтът е едноседалков,
Чекай, чекай малко, чекай, чекай малко...”

Е в Сочи верно си отчака човекът, ама явно си е струвало...

вторник, 9 септември 2008 г.

Тях червеното знаме роди ги...

Тях не ще ги уплаши смъртта...
Особено чуждата.

Днешната светла за НРБ и КНДР дата няма как да остане неподмината.
Разбира се, не заради кръглата 60-та годишнина от Ким-Ир-Сен-овата декларация за особена народодемократичност, а заради невзрачната поради геометричната си некръглост 64-та такава от нашенския преврат.
Виж, догодина ще е ноо яко – 9.9.9-та + кръгла 65-ка, т.е. фатална 13та петилетка!
За кого ли...

Преврат е много хубава дума, особено когато говорим за 9.9.44. Превъртели са се много неща, превърнали са се едни в други, трети в небитие и прочие. И много хора покрай тях се превъртели и хоп – в небитието.

Не се съмнявах, че templar не ще пропусне датата и, сменяйки малки консервативни памперси :) , ще се обърне поне за малко към пълните със съсиреци памперси на историята.
За днешните пълни с трагикомични red-лайн пеленки пък споменава накратко (то повече не си и струва) Радан.
В този повивъчен ред на мисли, най-истинските 9-то септемврийски памперси обаче са тези, които ведри мои съседи упорито хвърлят в канализацията до окончателното й задръстване. Ще кажете – каква пък е връзката?! Ами такваз една – деветосептемврийска. И тогава е имало тежък цивилизационен сблъсък с канализацията.
Тъй е отсекла историята - red line води до задръстване!

Днес сигурно има много други, много и всякакви коментари.
Много думи, затова се опитвам да бъда кратък, въпреки че въобще не ми се отдава...

На днешната дата се сещам за няколко картини от семейната памет, която, за щастие, далеч не е познала цялата ужасна сила на вихъра, помел десетки хиляди български семейства:

Северна крайдунавска България.
Черни автомобили обикалят по тъмно града. Където минат, хората се чудят чий ли ред е дошъл.
В селата зли кулаци още пият кръв и не подозират, че ще има да се търкалят в бъчви по склоновете, за да се запишат доброволно в кооперацията.

Беломорието
На площада на един град гневен партиец - функционер на новата власт, обяснява разпалено на българското население (завърнали се през 1941-ва бежанци), че нямат никаква работа по родните си места и който ги е докарал, да си ги връща обратно.

Неизменно се сещам и за две реплики* от два нови български филма, едни от малкото стрували си гледането.

Единият („Подгреване на вчерашния обед”) го даваха наскоро и по БНТ. Та там, старият комита казва на прясно взелия властта млад партизанин, дошъл да конфискува с цел унищожаване църковната и фашистката книжнина:
- Вие не сте от майка раждани, вие сте от дявола раждани...

От апокрифния (защо ли...) за т.нар. ново българско кино филм „Сирна неделя” пък още ехтят в ушите ми думите в затвора на ослепелия войвода на горянската чета**:
- Да ти прóстим... Нема да ти прóстим... На тебе и Господ нема да ти прóсти...

Всичко друго за днешната дата е написано от Христо Троански в книгата „Убийствено червено”.
Пожелавам на всички сила до тройната*** 9-9-9 догодина да я изчетат докрай!

-
* цитирам по памет
** да бе – имало и такива хора, ама кой да ни каже?! По-лесно е да обясняваш за Будапеща 1956, Прага 1968, Гданск 1980 и че не сме народ, а мърша. Да убеждаваш, че всичко е било по мед и масло и съпротива не е имало, сещай се, щото въобще не е било толкова лошо / страшно, колкото лъжат недоубитите фашисти...
*** барем Тройната няма да го изкара до тройната... :)

четвъртък, 14 август 2008 г.

Да ýмреш за наденица

Нещата някакси се насложиха от само себе си.
Преди няколко седмици в приповдигнат от употребените увеселителни напитки тон разпалено клеймях на маса някои недостатъци в творческата част на българския рекламен бизнес. Обяснявах как крайният му продукт е функция на определени слабости в личните качества на хората от този бизнес – най-вече липсата на естетически критерии, иначе казано – вкус, чувство за мярка и необходимата на всеки, произвеждащ публичен продукт, минимална доза гражданска отговорност. И прочие субективни глупости, които не си заслужават да се ровя в често незаслужено тормозената си памет.
На сутринта с насмешка си спомних за патоса си и се упрекнах за морализаторското си критикарство, склонността към излишни обобщения и вероятно неоправданото светоусещане, позволяващо коментари от пиедестала на проповедник от еснафска епархия.
Както и да е...

След известно време epistemic murk сподели серия от свои впечатления, изцяло съвпадащи с моите, относно съвременната реклама – не само българска, но и „вносна” (отделните статии вижте тук, тук, тук и тук).
Недалеч смислово е и видяното от Иван Бедров.

Отдавна си мисля, че всяка работеща в България (независимо от собствеността – българска или чужда) рекламна агенция има компютърна програма генерираща автоматично рекламите – задаваш продукта, предлагащия го на пазара, таргет аудиторията и някой друг параметър, програмата се замисля и след малко ти дава да си избереш от следното меню:

Кликнете върху предпочитаната матрица:
1. Ърбан сайънс фикшън лайфстайл
2. Пички (с премиум пакет според бюджета – певачки)
3. Стари български филми
4. Който играй - пичели
5. Драм-кръжок към читалище „Светлина”.


Рекламният гений мисли, избира, кликва и получава готова реклама.
Х дена по-късно от телевизора / билборда / ефира ни се усмихва Пепи, тръгнала на лов за спомени аха-аха да спечели поредната голяма награда насред сезона на дините и т.н.

В повечето случаи качеството на рекламата отговаря на качеството на продукта – така, както пещерският спирт, пардон - „Флирт”, се отнася като качество към J&B, Smirnoff, така се отнася и пещерският лов на спомени към Nightology, рекламите на Bacardi и т.н.
Вероятно това не е проблем, а аз съм мнителен застаряващ соц-дънер.
Сигурно бърка или умишлено подвежда от конкурентна завист и Ели Герганова – човек с опит в големия рекламен бизнес, председател на УС на Обществения съвет по саморегулация в рекламата (по темата - последните два въпроса в нейно неотдавашно интервю за „Дневник”).

Нямаше да напиша обаче и ред от всичко това, ако наскоро, някъде около Илинден и поредната, тази година – сто и пета, годишнина от едноименното въстание, не преля капката под формата на втората „серия” от телевизионната реклама на една марка македонска наденица, пунтираща (визуално несъмнено добре, от диалектологическа гледна точка – не дотам) с безспорно чувство за хумор легендарния епос „Мера според мера”. Първата серия беше забавна, докосвайки закачливо мерата на приемливостта.
Когато обаче чух финала на втората серия (цитирам по памет) – „...и избухна въстанието, ама за какво беше – за свободата ли, за наденицата ли, така и не се разбра”, се замислих – колко ли пари трябва да е взел човекът, написал тези редове от сценария, за да упражни чувството си за хумор върху паметта на загиналите – застреляните, закланите, изгорените, изнасилените, осакатените, отвлечените, прокудените, всички онези загинали 994 въстаници, 4694 убити цивилни и 3122 изнасилени жени и момичета.

Браво, майсторе, алал ти вера!

105 години не са малко, но не и чак толкова много. Зад всяка от студените цифри на статистиката стои жена, дете или мъж - конкретни хора, с конкретни, белязани от насилието, лица и конкретни прекъснати съдби, братя и сестри на нашите собствени прадядовци и прабаби.
По същото време Петър писа за „Забравения Илинден”.

четвъртък, 31 юли 2008 г.

Вегета(ция)

Помните ли „Вегета”?


Легендарната югославска (днес – хърватска) подправка, която беше една от емблематичните стоки за късния соц и имаше заслужената слава на статусово благо - да имаш и ползваш „Вегета” беше съизмеримо с това да имаш вила, видео, лада и т.н.
Внос, разбира се, официално нямаше. Чакаш някой да ти я донесе от непосредствения Запад. С връзки, с две думи...

Сетих се за „Вегета” след новината, че създателката й е починала. Бог да я прости, благодарим й за всички вкусни моменти!

Днес „Вегета” е един от многото продукти на рафтовете на хипермаркетите. Никой не чака никого да я донесе от Югославия. То и самата Югославия я няма, ама нейсе. Средностатистическият ползвател на „Вегета” от онова време днес има друга малка статусова консуматорска мечта – да мине, по възможност, през „Икеа” в Солун на връщане от курорта в Гърция.
Дребни проблеми на битието. Защо да се затормозваш с глупости. С етика, морал, почтеност (не онази, която е „във всичко”), солидарност, отговорност и т.н. празни понятия. Защо да се мърсиш с политика, гласуване, мислене, избор...
Пълни хладилници и празни сърца.

„Вегета” е хубава, звучна дума.
Според българския тълковен речник „вегетирам” означава:
1. (спец.) за растение – развивам се, раста.
2. (прен.) - живея без духовни стремежи, без идеали, без да се случва нещо интересно.

„Вегета” беше смесена подправка – много сол и много други работи, не можеш дори да им хванеш края. Не биваше обаче да се прекалява с нея.

Въпрос на вкус и избор.

P.S.
В един форум, един активно левичарстващ и борещ империализма и родните му слуги форумник коментира днес протестите на фермерите от Кърджалийско така:
Ега ти „фермерите”...овчари...Пфу-у-у.

вторник, 29 юли 2008 г.

Ключ към историята и паметта

На днешната дата неизбежно си припомням за жалкото състояние на паметния комплекс при с. Ключ, посветен на битката, повела Самуиловото царство към гибелта му. Който не е ходил скоро (впечатленията ми са от миналото лято), по-добре да не ходи.
За съжаление (или за щастие?) не разполагам в момента със снимки.
Комплексът се намира на броени километри от границата с Македония – държава, която претендира за същия тоя Самуил, за същата тази битка при същото това село и за кръвта от очите на същите тези войници...

Със състоянието си паметникът ясно показва какво е отношението ни към историята – същата тази, с която толкова се гордеят разни хора. Ако беше от другата страна на границата (която и от двете – на запад или юг), паметникът надали щеше да изглежда така. Справка – Самуиловата крепост край Охрид и останките от двореца му на о-в Св. Ахил в Гърция.

Тук ще спра и ще припомня думите на Далчев „към родината”, написани през 1965-та:

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

Благодаря на Драго Симеонов от „Дарик” за това, че ми припомни датата.

понеделник, 28 юли 2008 г.

SPAйс Грррлс

Още незаглъхнал над София призивът на еврокомисарите …and justice for all !, и същите заветни думи разтресоха отново града пак по съюзническа, но този път отвъдокеанска линия!
Въобще - не можем да се оплачем това лято от концерти.
Събитията продължават! Следващият епизод – в събота на Бузлуджа, където ще има ред парейд на р.е.д. лайн-а (R.E.D. Line) в рамките на голямото r.e.d. турне.

Организаторите на това турне обаче пропускат най-големите звезди, които е redно да бъдат с r.e.d. младежта, а именно – големите, великите, неповторимите SPАйс Грррлс.
Да помечтаем, колко яко ред би било:

Лейдизенджентълмен, пардон – ваши величества таваришлар, директно от Дандукавский праспект № 1, идват горещите работещи момичета на големия зъл Вълкодав!
Моля, посрещнете ги, уан бай уан, неповторимите SPAAAAAAAйс Гррррррррррлс:

1.
Само една може да бъде първа – тайфунът с № 112, изящната ML Çok Scary Spice:


Жената, за която всички знаят какво не работи.

2.
Posh Spice е омъжена за Бекъм. Ние не знаем за кого е омъжена Тя, но солидарността ни с него е безгранична...
Да, това е Тя – нашата one & only Posh-ла Спайс! Таз’ година póshла, догодина poshлá, както казват в Матушката!


Жената, за която всички се чудят защо работи.

3.
Тя много иска да е строга и още по-много й се иска да е справедлива. Тя можеше да е кошмарът на едни други кошмари, но не би...
Тя е Out-of-Spice:

Жената, за която всички се питат - какво, като работи.
4.
Нов внос от Германия, малко употребявана. Идеална за нашите пътища и за нуждите в земеделието.
Тя е AGRO-Spice:



Жената, за която всички недоумяваме, нужно ли беше да се стигне до това, което работи.

5.
Последна, но само защото трябваше да затаите дъх, е загадъчното жълто цвете на европустинята, Мiss-тик Спайс:



Жената, за която никой така и не разбра какво точно работи.
(неспирни овации, чува се звук от ритуално късане на рубашки...)

Билети – на касата на Мавзолея.
Побързайте! Количествата са ограничени и съвсем скоро могат да бъдат замразени от продуцентите.

вторник, 22 юли 2008 г.

ОЛАФ моабет

БСП разкри пъклен план, по който България е изкупителна жертва на Евросъюза

Президентинът пък бил всъщност първа дама

Страната на първите европейци е африканска

Обаче чиновниците се множат - вероятно бидейки властващ в африканската държава биологичен вид

Асен Гагаузов нямал данни за конфликт на интереси във фонд „Републиканска пътна инфраструктура”

А и Людмил Стойков не е участвал в схемата по източване на пари от САПАРД

Шефката на Административния съд във Варна си намерила дома 150 иляди гроша като компенсация за любовни мъки, причинени другиму

Шефовете на варненската шефка пък се нацупили и измислили нова дума – „упрекативен

Доган си имал само малко земица в село Дръндар

Други фукари ползват скромна кола на аванта, ама данъчните сигур са забравили да питат платен ли е данък за дохода под формата на аванта

Бедний, бедний Радоване, защо се не кри само в България?!

неделя, 13 юли 2008 г.

Хунзите, Балхара и суданските унгарци

Не зная кому е нужна тази приказка, по-точно – кому са нужни всичките тези аналогични, дори стереотипни приказки. Във всеки случай обаче от всяка една има съвсем прагматични последствия с днешна дата.

Тези дни в съседна Република Македония гостува висока почти-държавна делегация от пакистанската народност хунзи, която смята себе си за наследници на част от войските на Александър Македонски, заселили ли се по североизточните граници на неговата краткотрайна империя. Комитата си е направил труда да обобщи на литературен източномакедонски в няколко части (1 , 2 & unplugged) информацията относно високия градус на посещението, така че е безсмислено да повтарям неговата информация.
Също така безсмислено е да влизаме в историческите подробности за произхода на самите хунзи и прави ли ги той роднини на днешните жители на РМ.

Сред вероятно заслужената вълна от сарказъм и ирония обаче сякаш никой не си дава сметка, че ситуацията е до голяма степен „хърбел на щърбел”. Колко хунзи бяха открити последните петнайсетина години из по-близките и по-далечни степи на Матушката? Нима един средноазиатски Нурсултан не спомена именно в нашия парламент за „общия ни прародител Аспарух”? Нима две национални телевизии – държавна и частна не създадоха умилителни поредици в търсене на сенките на изгубените прадеди? Нима дисковете със записите на една от тези поредици не бяха разпространявани с вестниците? Не сме ли чували / учили / чели всички за Волжка България (а далеч по-малко – за Куберова България в Битолското поле)? Убеждавали ли са ви във величието и точността на прабългарския лунен календар? Колко от вас са чували някой разумен човек в умилително-епичен унес да обяснява как Великата китайска стена е била построена, за да предпази Поднебесната империя именно от (пра)българите?
Като си говорим за Великата китайска стена, ще цитирам финала на една статия на Сашо Кокаланов от съботния брой на скопския „Дневник”:
Няма майтап. Сърбия до Токио*, Македония до Хималая! А тъй като ни е тежко разграничаването, може да я прогласим Китайската стена за наша обща граница.
-
* Србија до Токија – популярен шеговит сръбски четнически лозунг от времето на войните за югославското наследство

Тц, братовчеде, Китайската стена със сигурност ще ви е обща граница, но не със сърбите, а с нас. Отдавна ви чакаме ние на тоз’ митичен ГКПП Гюешево – Хан Тенгри – Деве Баир!
И след като ни е толкова трудно да се срещнем днес и тук, то за по-пряко да си бием среща на югоизточния склон на Тян-Шан?! Или на граничния пункт между Хунзкия емират в Пакистан и територията на някогашна Бактрия в Афганистан. Да, същата Бактрия, от която някой твърдят, че е тръгнала конницата на Аспаруховите прадеди, същата Бактрия, където също имало град Балхара, а пък пендарите по разкритите женски гробници били досущ същите като тези от сценичните костюми на сестри Кушлеви.

И като си говорим за пендари и шевици, не мога да ви спестя една забавна история, разказана ми от един мой приятел унгарец (от същите тези маджари, дето ни се падали братовчеди по волжка линия), която ясно показва, че хунзо-балхарският патент не подлежи на македоно-българска регистрация поради липса на новост:
Седнали унгарските хунзофили и организирали световен конгрес на унгарците и унгароподобните племена. Дошли гости отблизо и далеч. Сред тях били и представителите на една суданска народност, която имала носии и напеви поразително близки до традиционните унгарски. Изобщо – прави маджари! Но имало една малка подробност – цветът на кожата им бил по судански ... черен... доста тъмно черен...

Та, нека не прекаляваме с подигравките над обърканите ни братовчеди от Републиката. Както е тръгнало, нима можем да сме сигурни, че след някоя друга година и ние няма да посрещаме Кирсан Илюмжинов (например) на червен килим с носии и конски опашки...

Вместо послепис:
С друг един приятел – умерен бугараш от Охрид, отдавна се опитахме да намерим положителното в хунзо-балхарската митология, която всъщност ни сближава много повече, отколкото ни разделя. Според нашата трактовка, част от бойците от македонската фаланга на Аликзандър дъ Грейт, които си паднали по екзотичните хубавици и станали родоначалници на хунзите, по-късно мигрирали на север към Бактрия или която-там-Балхара-се-пада. От хунзи станали хуни и понеже носталгията много ги тресяла, накрая не издържали, метнали се конете и тръгнали да се връщат дома. И така пътешествали стотици километри и стотици години, докато накрая, водени от Аспарух и Кубер, не се върнали у дома, където роднините им ги посрещнали с хляб и сол, почти като пакистански емир на летище „Петровец”, уупс, пардон, летище „Александър Велики”...

вторник, 8 юли 2008 г.

Ако зажалиш някой ден за драмска ракия...

(мини за по-кратко през Кулата)

ГКПП-Илинден може да бъде затворен поради дефекти. Тази ведра Джулай-морнинг новина май мина между капките и последвалите фойерверки.

Тълкувание А:
Разгеле! Държавата погна некачественото строителство! Да му мислят всички строители на обществено значими проекти, които вместо неустойки за издънките си получават допълнителни плащания!
Да му мислят всички частни предприемачи, които решиха, че строителството е фасулска работа, в която брат’чеда познава един човек в ... (попълва се по избор според естеството на проекта), взимаш едни пари на тъмно-зелено, лееш бетон на – 10 градуса със строителни анаболи и т.н.

Тълкувание Б:
Това, което гръцките кафяви мечки (от чист македонски произход...) не успяха да постигнат, е на път да го постигне митичният наследствен талант на потомците на Кольо Фичето.
Как ли се е „вадел” Акт 16 по времето на отоманския строителен надзор?

Тълкувание В:
Пътят към Драма и без това си е бял-вятър-работа.

Дуйни ми, дуйни, бел ветре, (2)
разлюляй гора зелена, (2)
разтопи бели снегове,
отвори пътя за Драма.

събота, 5 юли 2008 г.

Ave, Slovenia!

Абе к’ва Словения?
Аве?
Не, бе, не Словакия, Словения, т’ва беха нек’ви сърби. Е, да, де, не точно, ама...
Баси глупостите...
-
България е в Европейския съюз, но българите още не сме. Не, не става дума за това какви са заплатите и кои точно фондове са ни спрени.
Още не чувстваме ЕС като нещо свое, нещо, от което сме част. Причините за това са лесно откриваеми и обясними. Вероятно са разгледани подробно от някои тинк-танк на някой уъркшоп, организиран от някое енджио(у) с пари от някой грант.
Добрият (лошият) чичко Брюксел с голямата мониторингова тояга и така далечният фондов морков.
Ирландците отхвърлиха договора от Лисабон, защото...
Следва анализ от а/ Огнян Минчев, б/ Гергана Грънчарова, в/ Кристиян Вигенин.
Дистанционното влиза в сила.
Ротационното председателство премина от Словения във Франция. Фойерверки, речи, шарено, Айфеловата кула. Даже и анализи няма.
Словения...
Малка страна, с ... опа – май не е с героично минало. Е нали малките страни бяхме винаги с героично минало? А настоящето е тегаво... Не, бе, там не е тегаво или поне не толкова.
Малка страна, бивша югославска република, бивша австрийска провинция. Барем едно читаво въстание с трагичен край да бяха спретнали. Но не би, бах’ти бюргерите.
Не търсете приликите с миналото на Словения. Всъщност не търсете прилики, защото няма да ги откриете.
Словения е член на ЕС от 2004 г. Вече е член на Еврозоната и Шенген. Развита индустриална страна, използвала преимуществата на членството си и отдавна задминала икономически някои от така близките ни като манталитет по-стари членки - планинско лего, току-що приключило едно съвсем достойно ротационно председателство на ЕС. Ако не беше ирландският референдум (независещ от Словения) сигурно щеше да бъде определено като много успешно. Със сигурност беше председателство със самочувствие и без комплекси – председателство от страна равностоен член на една модерна общност, в която размерът няма значение. И тук идва силно притеснителното въображаемо сравнение с неизбежното, поне за момента, предвид клиничната смърт на Лисабонския договор, председателство на Гоцетата и Боцетата.
Не, дори не искам да си представя...
Носии, песни и танци, златни съкровища и неимоверни приноси към европейската култура. Не, не ме разбирайте погрешно, нито за миг не бих подценил значението и чара на всяка европейска провинция. Защото Европа е и това – провинциалната палитра от равнозначна красота и цветове, далеч от патината на погиналите империи. Провинция, която не се срамува от провинциализма си, гради и оценява стойността си, и без капка притеснение е готова да покори всяка метрополия.
Не би могло да бъде иначе. Словенското председателство започна още през 1980-та, когато Словения даде на Европа своя емблематичен принос към съвременната европейска култура – явление, което можеше да се роди само в Европа, родено от и за Европа.
На 1.06.1980 г. в един словенски Перник се ражда Laibach, а по-късно и цялото движение Neue Slowenische Kunst (NSK). Европа от и за Европа. Сага, която, за щастие, продължава.

Ave, Slovenia, твоите европейски съграждани те поздравяват!