петък, 15 март 2013 г.

На сто години от върха


Опитвам се да си представя какво ли е било утрото на 14-ти март преди сто години.

Предишният ден е паднал Одрин.
Оръдията са замлъкнали, героите – погребани.

Пленниците на остров Сарай още не са почнали да измират с десетки, може би стотици, а местните гърци - да мародерстват над турските си съседи (и впоследствие да приписват всичко на бугарскиот фашистички окупатор, опс – пардон, на чудовищата от София)...

България се е събудила на върха на силите и възхода си, опиянена от триумфа си, без да подозира, че само няколко месеца я делят от бездната...

Никога няма да се завърнем там, където сме били преди сто години, никога.
Делят ни точно сто години падение... падане, ставане, препъване, лутане, братоубийства, самоунищожение, загуба на наивността и невинността, откровена поквара.

Мислех да споделя впечатленията си от посещението си преди две-три години в Одрин, двете български църкви там и, разбира се, в музея на Шюкрю паша с изобилстващите в него художествено-пропагандни материали, от които не става ясно кой точно е победил в тази битка.

Не остана време за думи обаче, пък и толкова излишни думи се приказват тия дни.


Затова – само образи и мисъл за падналите в битката за крепостта - и свои, и съюзници, пък били те и разбойници (по стар навик още от същата 1913-та, удобно забравяме за съвсем несимволичното сръбско участие в обсадата), но и за достойните ни противници – бранителите й, които заслужават уважение за техния си кураж и техните си жертви.

Българската църква "Св. Георги" - в нея има малка етнографска сбирка със скромен спомен за тракийските българи - както от Одринска, така и от Беломорска Тракия. На Гергьовден тракийските дружества организират посещения с хубав празник в двора на църквата.
По-старата българска църква "Св.Св.Констатин и Елена", построена 1869 г.

Чест и благодарност на комшиите за възможността двете църкви да бъдат възстановявани и поддържани! 
Паметникът на коменданта на Одрин по време на обсадата - Шюкрю (Шукри) паша, комуто е именуван музеят в запазените фортове над града 
Представителна извадка за голяма част от материалите по вътрешните стени на музейните фортове. Никой не спори, че войната е жестока към всички и в нея светци няма, а само жертви, ама айде да не си мерим зулумите, комшулар, че рахат няма да види никой... 
Булгар аборигенлер се дивят на джамията Селимие (същата, за която нашето командване е заповядала изрично на артилерията да бъде пазена заради художествената и историческата й стойност) - след влизането си при тактическото временно отстъпване на Одрин на 13.03.1913 г. - художествена репродукция с безспорна аха-аха фотографска автентичност, пак от музея. Историята знае и други версии за събитията... ;)
И отново - бугарскиот фашистички окупатор в действие.
Жертвите му са досущ като српската войска от вица - брой немат, затова и цифри никъде няма. Не като при онзи дребнав педант Милетич...
Между другото, точно за тази снимка май се знае кой точно и защо точно се е озовал точно по този начин там.
Не е било много arbitrarily.
Одрин със Селимие днес - поглед от фортовете в музея на Шюкрю паша

сряда, 6 март 2013 г.

Траури


Днес е ден за траур в памет на Пламен Горанов.
Но не само.

Днес трябва да е ден за траур в памет и на човека, който се запали и почина на главната във Велико Търново, чието име дори и не разбрахме.
Днес е и ден за солидарност с онзи мъж от Раднево, който също се запали и сега лежи в болницата в Пловдив, и с близките му.

Днес за мен е ден за траур и за двете дечица, които собственият им баща застреля в съня им преди няколко седмици в Пловдив, преди да застреля и майка им, а накрая и себе си.
Помните ли случая или вече го забравихте? Аз не мога.
За петимата от семейството в София…
За трите деца, изгорели вчера във фургона, в който са мизерствали в битието на родителите си, които сега са арестувани и вероятно ще отидат в затвора заради мизерията на съзнанието си.
За всички пенсионери, избити като кучета в къщите си в умиращите села, за всички деца, които не се родиха и не пораснаха поради повсеместната мизерия на духа.
Господи…


Днес е ден за траур в памет на чувството ни за срам и човечност, в памет на способността ни да видим и почувстваме болката и отчаянието на ближните си.
В памет на неспособността ни да надскочим клишетата на суетата си. Нямам предвид личната, материална суета, а гражданската - изтъкана от пози, превземки, предразсъдъци, нелепо високомерие, комплекси и словоблудства.

Днес обаче е и ден за траур в памет на връзката на българина с главния мозък.
В памет на способността за преценка на реалността – и личната, и обществената. В памет на здравата (може би дори съвсем селска) връзка със земята – не като единица субсидируема площ, а като единствена опора, върху която човек стъпва. Връзка, която беше набързо изтуитната и шерната някъде из динамиката на крайно нереалното „реално време”, из ненужните барикади на всеобща истерия и липса на търпение и градивност.
Всичко, тук, веднага, при това единствено и само по нашия начин – няма ли кой да го пусне, в противен случай сме дислайк.
Пардон – ДИСЛАЙК!!!

Ние сме безкрайно наивен народ и това би било хубаво, ако все още бяхме наивните деца от Възраждането, а не наивните старци от Прехода.

След само десетина дни, на 17-ти, е Сирна Неделя, денят за прошки.

Вместо поредния парад на исканията, може би е редно да се съберем на някой площад и да си поискаме прошка – от себе си, един от друг и от всички, от които не поискахме навреме.