четвъртък, 23 юли 2009 г.

Сенките на забравените прадеди (закъсняло продължение)

Ще започна оттам, където свърших предишния път.
Хората ги има, докато е жив споменът за тях. Със смъртта на спомена настава забвението, което живите рядко могат да предотвратят, но поне могат да отложат.

Заедно с хората умират и изчезват завинаги и свързаните с тях пресечни точки на времето и пространството – дух, имена, дела, бит, идеи, та дори и цели населени места. Ако възкресим и поддържаме жив спомена за тях, не само почитаме паметта на предците, но и продължаваме, колкото можем, съществуването им. И не само това – не само отдаваме почит, не само удължаваме материалните измерения на духовни категории, но и умножаваме собственото си знание, разширяваме собственото си така ограничено от битието съществуване, предаваме миналото на бъдещето, ставаме не само обекти, но и субекти - проводници на времето. Напук на всички, които се опитват да ни убедят, че паметта е вредна, споменът – излишен, а историята – достигнала своя край. Наскоро, макар и в съвсем друг контекст, Templar го описа достатъчно добре и за пореден път не виждам смисъл да преразказвам думите му (вижте т. 3).
Вярвам, че всеки може да направи нещо. Вярвам, че духът на предците ще оцени стореното и ще намери покой поне за миг, дори и само за броените минути, отредени на една единствена свещ да изгори. Вярвам също, че ако сторим това на място, конкретното място, вероятно го правим още по-добре.

Затова от известно време имам слабост към историческия туризъм в изгубената България. Доживяната свобода на придвижването, съчетана с удобството на неголемия необходим бюджет ме кара да очаквам с нетърпение следващото посещение по инак безвъзвратно изгубени паметни места, свързани с недалечната история на България. Там, където нищо българско, освен духът на предците, не е останало, се чувствам далеч по-уютно отколкото сред шумните (и по правило – лицемерни) глашатаи на показното родолюбие и родохвалене. Чувствам се далеч по-добре, когато търся и откривам гаснещите следи на изгубеното време и име в някое забравено село, когато викам духовете на изгубените и ги споменавам там, където сигурно още витаят.

Редно е вече да преведа това протяжно лирико-носталгично начало „на говорим език”.
От известно време с група приятели (и съмишленици) обикаляме из Република Македония и днешна Северна Гърция по места, за които сме чели и чували. Съвсем различно е усещането, когато стъпиш на същата земя, на която се е случило едно или друго, за което си чел, или пък нищо кой-знае-какво не се е случило, освен това, че едни хора, които отдавна вече ги няма, са живели и са се радвали и страдали и докато са се радвали и страдали, са говорили на езика, на който говорим ние. Днес, особено в Северна Гърция, за която ще иде по-подробно реч тук, този език е забравен и вече почти не се чува по същите тези места. Затова е хубаво от време на време там да се появи някой, който да проговори на езика, разбираем за духа на предците, и да изрече забравени имена. Добре би било по възможност това да не е само гласът на някой изнурен гастарбайтер, който дори не знае къде точно по българската топонимия се намира и какво се е случвало там преди има-няма стотина години.
За да не бъда разбран погрешно, нека отсега кажа, че когато отивам там, не отивам с чувство за реваншизъм или нездрави мераци. Каквото било – било, каквото станало – станало, изгубеното – изгубено. Факт. Това не пречи да почетем и да си спомним пък макар и в една, за съжаление, не винаги приятелски настроена от гледна точка на днешните реалности среда. Напротив – ровейки се в кървавите дири на историята, доброжелателният и обективен наблюдател открива това, което нашите собствени пропагандни клишета понякога гузно подминават. Това обаче е друга тема.

А сега - конкретно:
В края на май имах удоволствието на участвам в една кратка обиколка на района северно от Серес – т.нар. Мървашки край, известен в миналото с рудничарските и ковашките умения на населението си. Освен изключително красивата природа на планините в района (Славянка, Шарлия, Змийница и т.н.) посетихме и някой от по-известните, някога български, а сега, разбира се, вече не, села в района. За три от тях ще спомена малко по-подробно.

Горно Броди

До Горно Броди (днес Ано Вронду - Άνω Βροντού) се стига лесно по пътя от границата при ГКПП Илинден в посока Серес. Пътят е планински, много живописен и като повечето пътища в Гърция – в добро състояние. Всъщност, убедихме се неведнъж в едно – дори черните пътища в уж слабо развитата за атинските стандарти Северна Гърция са по-добри от повечето първокласни републикански пътища в рОдината!
Има (поне) три причини да се отбиете в Горно Броди:

Внушителната стара камбанария (цяла кула), построена преди повече от 130 г.




Недалеч от кулата са останките от полуразрушената стара голяма селска църква. Това, което е останало, свидетелства за някогашните й размери, а оттам – и за развитието на днес малкото село.



Непосредствено до старата църква е селското футболно игрище.



Нямаше да споменавам това монументално спортно съоръжение, ако под перфектно поддържаната трева на игрището (колко ли градски стадиони у нас могат да се сравнят?!) не се намира някогашното гробище на тогава голямото и чисто българско село.
От него днес няма и помен. Запалихме свещ за душите на всички онези под игрището и продължихме нататък.

Баница

На средата на пътя от границата към Серес вдясно има отбивка за черния път към село Орини (Фращани) – на някои карти пътят, макар и черен, е означен. Съвсем близо до шосето черният пък минава край останките на село Баница, в което на 4.05.1903 г. е убит Гоце Делчев. Единствено самотната, по чудо оцеляла, камбанария сочи, че купчините обгорели камъни наоколо са всъщност останки от къщи, а многото орехи, са орехите, хвърляли сянка над дворовете на местните.



Ако човек знае накъде да погледне, камбанарията се вижда от шосето за Серес. В основата й някой (може и да е от Републиката, иска ми се да мисля, че не е така) е вградил малка паметна плоча на Гоце.



Точно под покрива на камбанарията се вижда друг, не по-малко важен, паметник - изненадващо запазена насред заличеното минало следа – надпис на български, оставен от строителя – „Мастора Георги Диму Жилюв”. Който и да бил той, добре си е свършил работа – истински „мастор”!



Под пътя са останките на църквата, зад чиито олтар е бил първият гроб на Гоце – докато не пренасят останките му в София, в Македонския дом на Пиротска 5 (днес търговска площ на МВРО ООД на о.з. Иван), откъдето аверите на Зайков и Станишев старши ги предават на титовите бандити.



Днес костите на Гоце са в двора на някогашната сърбоманска църква „Св. Спас” в Скопие. Шегите на съдбата...

Баница е тъжен спомен, символ на всичко това, което писах в началото. Призрак – паметник на призраци...


единственият жив обитател на с. Баница
Крушево

Не това не е онова Крушево от песента, в Битолско, а Серско Крушево (днес Ахладохори, пътят към него тръгва от Сидирокастро / Демир Хисар / Валовища).
Селото е показателен пример за това как изглеждат „затънтените” села в Гърция. Добре, вярвайте ми, съвсем добре. В селото още могат да се срещнат по-възрастни хора, които говорят чист български, но от това не следва да се правят каквито и да е изводи.
На около 6-7 км от селото, по поредния крайно равен черен път се стига до пещерата Капе в южните склонове на Али Ботуш (Славянка). Същото място, за което разказва Яворов и където през февруари 1903-та е направена ето тази снимка



В пещерата има прекрасна скална църква със стари стенописи (за съжаление надписите не се четат с просто око), като цяло добре поддържана от местните, които отбелязват в нея празника на селото – Свети Спас.



Природата в района е изумителна, а споменът за онези от снимката прави усещането още по-така...



Аху-ихи отклонение

А сега малко по-друга романтика:
Окупацията на серските кафани е неизбежна част от всяко високопатриотично дело, а подхранването на местната обслужваща сфера – задължение на всеки милеещ за благосъстоянието на европейската икономика и добросъседските отношения гражданин на ЕС. Няма да се спирам на вероятно съвсем прясно замразените морски дарове и неизбежното ципуро (силна, но пивка анасонлийка – както казват местните, "узото е химия за туристи"). Ще спомена само прекрасния бар „Goya” в центъра, чието меню с непознати бири от непознати видове от цял свят (двойно, тройно, че и четворно силни, с бутилки като за шампанско и т.н.) още ме кара да потръпвам в умиление. Ако имате път към Серес, не пропускайте най-добрия начин да оползотворите всяка наличност, кратна на пет евро!

Епичен финал

Вместо финал ще кажа следното – отидете, вижте, запомнете, разкажете.
Малцина подозират колко много красота се крие на четвърт резервоар разстояние. Гърция не е само плажовете на Халкидики и таверните. Кривнете от пътя, насладете се, научете, спомнете, пълният пансион няма да избяга!
Този призив важи с многократно по-голяма сила за всеки, който в миг на патриотично умиление разказва, че (пра)дядо му или (пра)баба му бил(а) от не-знам-къде-си, ама той не знаел от кое точно село, щото хората си отишли, а пък мама / тате с промития от шумкарите мозък така и никога не попитали... Разпитайте, проучете, отидете, обогатете се! Направете го заради онези, които някога са предпочели името и езика пред дома и имането, направете го заради себе си, направете го най-вече заради децата си, за да им дадете още едно място, което да чувстват близко, пък било то и толкова далечно.



Втори финал

Тази, а и други подобни прекрасни разходки нямаше да станат възможни, ако не бяха анонимните герои, които тихо, кротко, но изключително обективно и професионално попълват страниците на Портал „Македония” в Уикипедия. Не познавам лично никой от тези достойни хора, но това, което правят, заслужава най-искрените ми признателност и възхищение.
Покорно им благодаря за къртовския труд!
Послепис
Ако някой има път към Серес и иска да види Баница или пещерата Капе, нека даде знак, за да дам по-подробни указания.