неделя, 30 декември 2012 г.

Големите надежди

Големите надежди са най-сигурният път към големите разочарования.
Така както надеждите въобще - към разочарованията въобще.
Но пък за къде бихме били без тях, надеждите... Важното, вероятно, е да се запази връзката с реалността... може би, кой знае...

Изминалата година донесе достатъчно разочарования и болезнени мигове, за да не изпитвам в края й никаква нужда от равносметки, а единственото, което да ми идва, да бъде кольо-гилъновото:
- Ти още ли си тука, ма?!...

Но и не само.
Не искам да звуча като кисел неблагодарник, защото не съм.
Благодаря!

На близки и далечни пожелавам надеждите през новата година да бъдат умерено реални и да се сбъднат умерено достатъчно, за да остане нещо и за по-нататък! :)

сряда, 19 декември 2012 г.

Четвърто и следващите полувремена


Татарот, 12.12.2012 11:19:29
Еве го четварто полувреме. Заслужува Оскар, нели?


Ма, верно си е за Оскар! Найс, а?!

Набихме им канчетата, показАхме им кого Обама нарече лидер на Балканите, сега да си ни я вратат бързо историята, да изтеглят Полувремето и ритуално да изгорят лентата на Каменния мост, след което да вадят тефтерите и да записват що е туй добросъседство и има ли то почва около Осогово.

И, за да няма грешка в комуникацията - няма и седмица по-късно отново плеснахме с ръце и се прегърнахме с братята андарти.
В частност – с внука на Пенелопи Делта, „възпяла” гръцката „македонска борба”, включая коварния й враг, ениджевардарското „чудовище” Апостол Петков.

Ептен найс, а?!
Филики етерия, та дрънка.


Епимено!

Чакам с нетърпение следващото съвместно заседание на българското и гръцкото правителства догодина.
Може да е изнесено на остров Трикери например.
Да дадем чуден пример за добросъседство, като направим съвместно честване на 100 г. от Междусъюзническата война.

Междувременно букефалите ще подпишат договора за добросъседство, ако може на чист български, в който ще запишем, че признават всичко за признаване, задължават се да въведат цензура над публичното говорене по отношение на България и дължат по 10 кв.км от територията си като неустойка за всяка антибългарска статия и за всеки 10 минути антибългарска кинематография.
После вадим изпълнителен лист от брюкселския районен съд и ги дебнем и подпукваме със съдия-изпълнител, всеки път като стъпят накриво.

Низ раята цари усещане за справедливо възмездие. Откъслечни и приглушени са гласовете, неразбиращи историческият поврат.
Оттатък – същото (измамно) усещане за справедливост, само че в гнева и разочарованието. Добре пак, че и там има остатъци нормалност.

Четвърто полувреме беше кратко и безспорно ефектно, но няма да е последното.
Следващите сигурно ще са доста по-скучни.

В тях шавливата лепотица Убавка* ще продължи да се цупи, че ревнивият й отколешен ухажор Ганчо** не проявява разбиране към поредната й забежка и вместо да я подкрепя и насърчава, й върти шамари. А той ще продължи след всяка плесница да се чуди защо от шамарите тя не почва да го обича - както някога, когато трендафил цвеке пагяше, Милице, край чичовото (пардон – вече прадядовото) градинче...

И така до следващия край на света***...

* Убавка – нарицателното име на персонаж - македонка от сръбски телевизионни скечове, чието име не помня, с участие по сценарий на едни и същи типологизирани представители на всяка от народностите в бивша Югославия;

** Ганчовци – подигравателно нарицателно във Вардарска Македония по време на българското управление през Втората световна война спрямо българите, особено тези от Източна България.

*** или докато не дойде албанският съдия-изпълнител да разтури седянката...

понеделник, 12 ноември 2012 г.

Сто години тъпота


Заглавия от днешния и утрешния печат:



и подобни.

Отдоле по форумето, народът ликува – набихме канчетата на отродените братчеди, сега ще видят те лев наш балкански боб яде ли! 

Доктрината „Божидар Димитров” в действие.
(снимка: БГнес)














Междувременно, в Солун някои дялкат нова „носеща греда на Балканите”, само че май от вида греди, дето по традиция все не щем да ги видим овреме, но все свършват в нашето око:


Да бяхме дооправили първо Сирия, ли, що ли?!


P.S.
И още едно заглавие по темата:



Брей да му се не знае, доживях да съм донякъде (но само толкова!) съгласен и с тов. Вигенин верно ще е најлошо сценарио!

P.P.S.
Ден по-късно следва продължение - Божидар Димитров заклеймява др. Вигенин:


Какво извършва Димитров не знаем - може би ще разберем, когато му бъде връчена почетната значка имени Германоса Каравангелиса...

неделя, 4 ноември 2012 г.

Спомен за Чаталджа


Ден след Войнишка Задушница, някак естествено сякаш дойде стотната годишнина от атаката при Чаталджа.
Двата дни завинаги ще останат свързани в българския календар.

Бях край Чаталджа преди две години и половина - не в студената есенна кал, а под пролетното слънце.
С приятелите търсехме из хълмята край заспалото безлично (полу)ориенталско градче някакъв спомен за събитията отпреди век и с известна почуда не срещнахме следа – нямаше мемориали за епичната защита подобни на онзи на Шюкрю (Шукри) Паша в Одрин, от който не ти става ясно как точно е свършила битката и кой точно е бил победителят...

С голяма доза упоритост и с помощта на комбинацията от кафяв цвят на табелите и познатата ни вече дума Şehitler (шехитлер – мъченици, герои – нарицателно в турския за падналите войници) успяхме да открием накрая един единствен паметник.


От хълма на този паметник в далечината се виждаше езерото Деркос, чиято вода пият в Истанбул, както и селата край него – изградени вероятно върху останките на някогашните български села Деркос, Тарфа...

Тогава, крачейки върху засипаните окопи и – твърде вероятно, и върху костите на бойните другари на прадядовците ми, си мислех, че легналите в пръстта под мен може и да нямат паметник от камък, но винаги ще имат паметника, издигнат им от Йовков в един негов разказ, написан две години след атаката на Чаталджа...
И от който, винаги когато само се сетя за него, дори и без да го препрочитам за пореден път, потръпвам...

Напред! Ние ще се удавим, но вие минете по нас!


Йордан Йовков


Има много места и много средства за увековечаване на мъченичествата, подвизите и големите дела. Едно от тях и, може би, най-популярното, привично и любимо на всеки ум - това са годишнините. Народите, подобно на отделните личности, обичат да подчертават и отбелязват паметните дати на живота си и много дни в календари, отредени на светци и мъченици, се посветяват на други труженици и други герои. Ние преживяхме една година, изпълнена с радост и тържество, но и помрачена с нещастие и горест. Всеки ден на тая година има своето събитие, своя празник или своя траур. И когато времето повръща отново дните, всеки от тях донася някой спомен и сключва една годишнина.
Навършват се две години от атаката на Чаталджа. Не виденията на едно минало, а като че виждам суровата и мрачна действителност на тия дни. Нахлуването и настъплението в Тракия ставаше с една невероятна стремителност и бързина. Над разкаляните полета, под облачното и дъждовно небе, войната преминаваше с бързината и свирепостта на буря, която с блясъка на светкавиците си, с тежкия грохот на гърмежите си се местеше от едно място на друго, отминаваше и глъхнеше все повече и повече на юг.
В последните дни на октомври армията беше вече пред Чаталджа. Настъпи напрегната и заплашителна пауза, която все пак даваше радостно облекчение след умората и страданията. Бяха хубави и слънчеви дни. Навред се редяха биваци сред пейзажите на една екзотична природа, разкошна и хубава дори в късната есен: горите пазеха зеленината си, в полетата имаше още цветя, южният вятър идеше на страстни и огнедишащи пориви. Отвсякъде се откриваха нови и невиждани хоризонти, които учудваха и смайваха, подобно па панорамата, която се открива пред очите на пътника, достигнал най-високия планински връх. От скалите на Акаланската височина войниците, облечени в сивите си шинели, със загорели и обветрени лица, можеха да виждат сега на една страна Черно море, мъгляво, тъмно и неприветливо, а на друга — Мраморно море, бяло и светло, като разляно сребро, задрямало в тишината и негата на топлия юг. Очите се взираха и по-далече, зад мълчеливата и загадъчна линия на чаталджанските хълмове, погледът чезнеше в мъглявите далечини, без да открие нещо, но във въображението въставаше мистичното видение на големия град, безбройни бели минарета, отправени към небето, мраморни дворци, хвърлили отраженията си в огледалото на тихите заливи — всички чудеса и всички тайни на приказките от хиляда и една нощ.
И всичко това, което векове е било само мечта, а сега ставаше действителност, справедливо и естествено даваше вярата в края на едно тържество, в последните дарове на едно щастие, което се беше показало разточително и щедро. В душите проникваше насладата от честно завършения труд и тихият зов на далечните огнища. Но в такива минути на упование и надежда идат големите нещастия, за да бъдат по-жестоки и по-мъчителни. Наместо разбития неприятел, към когото сега нямаше повече омраза, който даже изглеждаше добър, защото беше нещастен — наместо него се яви друг, невидим и непобедим. Яви се холерата. Яви се неочаквано и внезапно, като че в един само час, в една само нощ. Никое сражение не беше дало толкова много и безполезни жертви. И тая армия от калени и изпитани войници, която сама носеше стихията на разрушението и смъртта, против тая напаст нямаше още средства, изтръпна и се смути. Тия хора бяха навикнали да гледат право в лицето на смъртта, но сега тая смърт беше друга, коварна и невидима, тържествуваща и неумолима. Тя се втурваше сред най-голямото безгрижие, сред смеха и шегите, отнасяше жертвите си още с усмивката на устните им, с недовършените им разговори. Неведнъж при първото развиделяване на деня намираха мъртъв тоя, когото през нощта мислеха само задрямал, сложил доверчиво глава върху рамото на другаря си. Няма друг по-страшен и по-вледеняващ от тоя ужас, който беше прострял тъмните си крила над чаталджанските лагери!

Млади и жизнерадостни момчета, които имаха още много сили и много здраве, умираха нечакано и безропотно, умираха с някакво недоумение и с един трагичен въпрос в застиналия и неподвижен поглед. Това напомняше само безнадеждността и жестоката гибел на хора, поглъщани от подвижни пясъци, напомняше безпомощността и страданията на лъв, който трябва да умре не от друго, а от невидимите жила на отровни мухи.

На 4 ноември се почна атаката. Тарфа, Софас, Калфакьой — това не бяха нищо друго, освен пространни и мрачни гробници. Но ето из тия гнезда на заразата и на смъртта, измежду купищата непогребани трупове, измежду хилядите нови гробове, които още нямаха ни кръст, ни надпис — отново се явиха и потеглиха гъсти и стройни колони. И те изглеждаха пак така могъщи и уверени, както някога. Това приличаше на едно чудотворно възкресение, едно преобразяване, което поразяваше и трогваше. Стихийният устрем, който няколко дни беше спрял неудържимото и непобедимото движение напред, което още запазваше инерцията си, тая скрита и могъща сила на духа живееше още, издигаше се над смъртта, изправяше болните, искаше сякаш да възкреси и мъртвите. Имаше, помня, много войници с бледи и изпити лица, с хлътнали и угаснали очи, някакви мълчеливи и покорни призраци, които отиваха напред, като се подпираха на тояги или на пушките си. Това бяха отбелязаните вече жертви на холерата. Това бяха неизстинали трупове, непогребани мъртъвци, които в увлечението и екстаза на живите и здравите отиваха да намерят още една по-достойна и по-хубава смърт.

Аз няма да описвам това голямо и кърваво сражение, няма да търся разумното му оправдание, историческата му необходимост и полза. Може би всичко това да се отрече. Но то ще си остане сражение на най-безумната храброст и на най-беззаветното самопожертвуване. В него няма отделни подвизи и те не могат да се изброят, защото то цялото е голям и рядък подвиг. Мъчно е да се опише и да се обгърне с преценките и разбиранията на ума, както беше мъчно да се разпознае кои от хилядите загинали войници бяха умрели от рани и кои, в самите превзети вече окопи и фортове, бяха издъхнали в последните конвулсии на холерата.

Имаше много и покъртителни епизоди. Между многото разкази, които бях слушал още там, не мога да не си спомня сега особено за един. Тоя разказ се предаваше от уста на уста, повтаряше се всякога тихо и някак тържествено, с това благоговение, което вдъхва всяко мъченичество, и с това непресторено вдъхновение, което иде от всяка легенда.
Рано сутринта, в още мъглявия здрач, някои дружини в настъплението си достигат до Кара су. Изведнъж пред тях се изпречва една от никого неподозирана река, без брод, без мостове, враждебна и зла с дълбоките си и студени води. Да се стои под дъжда на гранатите и куршумите е невъзможно, за връщане назад не може и да се помисли. Една минута мъчително колебание и недоумение у всички. „Напред! Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ Кой или кои са извикали това, не зная. Тия хора обикновено остават неизвестни и безименни. Но спрените за минута и разколебани редици се хвърлят всички в реката. Мнозина се удавят, но другите преминават и продължават атаката.
За първи път аз чух да разказва това един непознат войник. Наблизо в окопа нашите войници, тъй предани, тъй наивно добродушни сред големите опасности и усилия, внимателно и напрегнато слушаха. Той свършва и всички замълчават. Лицата стават сериозни и замислени, чува се тиха въздишка, погледите бавно се откъсват от войника и неподвижно се спират, устремени в пространството. Някой продумва тихо:
„Господи… Какви момчета!…“ Никой не иска да узнае повече подробности, никой за нищо не запита вече. И какво виждаха тия скръбни и замечтани очи? Не виждаха ли тая непозната и чужда река, широка и ослепително светла в свежестта на утрото, огнения наниз на шрапнелите и под тях спрените на брега вериги. „Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ И ето тая светла река изведнъж потъмнява, спряна, свързана и победена. Маса трупове я запълват, преплетени, притиснати близо един до други в последните прегръдки на задушевна и нежна обич. Твърдо упорство и непоколебима решителност, но и някакво блаженство и странна усмивка стоят на тия бледи и безжизнени лица, върху които падат мокри и разбъркани коси. Вкоченени и оголени ръце се протягат, вчепкани в корените на брега със свръхестествената и страшна сила на предсмъртните минути.

„Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ Какъв трагизъм и каква чиста и безпределна доброта има в тия думи! В тях е цялата душа на любими и млади хора, на мъченици и герои. Ето защо и самата тая случка не се виждаше вече тъй, както всъщност може би е станала, а се рисуваше картината на едно чудо, пред което се благоговее и в което трябва да се вярва. А там, в окопите, ония, които слушаха тоя разказ, сами създаваха в душите си тая легенда, но вярваха в нея.

И наистина, дълбоките и студени води на Кара су не спряха дружините, които атакуваха Чаталджа. Не ги спряха и хиляди други опасности и пречки. Тоя ден като че ли нямаше една разумна и ясно поставена цел, която методично и упорито трябваше да се постигне. Нямаше връзка, нямаше координирани усилия. Сред влажната и гъста мъгла, която припадаше и се раздигаше, сред гърмежите и хаоса на един ад, виждаха се тия отделни дружини, всяка устремена по своя посока и свой път, черни купчини от хора, които ту изчезваха, ту отново се показваха на някой гребен, намаляваха се, разпръсваха се и се събираха наново, но отиваха все напред и напред. Те превземаха окопи и след това ги напущаха, влизаха във фортове, застилаха ги с трупове и след това ги оставяха. Като стоманените чела на старовремските стенобойни машини, тия живи ядра се удряха в твърдините на укрепленията и в повратната сила на своя удар се повръщаха назад. А пред тях отново се изпречваше Кара су, все така дълбока и студена, все така враждебна и зла.
На другия ден останалите живи от тия войници стояха в същите окопи, от които бяха настъпили. Нямаше никаква стрелба, не се забелязваше никакво движение. Но това мълчание беше и заплашително, и зловещо, чувствуваше се в него неутихнал гняв и неразколебана сила. И може би затова от всички фортове на Чаталджа се започна трескава и честа стрелба, безвредна и суетна. И това не беше тържеството на една победа, увереността в собственото си надмощие, а страхът и безпокойствието пред един втори и по-страшен удар.
Но втора атака не се предприе. Още много дни войниците останаха в окопите си. Всички стихии, всички лишения и нужди, всички болести и мъки бяха се сдружили против тях.

Те не отстъпиха. Тяхното велико страдание беше равно само на тяхната велика любов.

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Прасета в Космоса


От много време единственият ми коментар за събитията около / във / по повод правораздавателната ни система е единствено възможното кратко и ясно:

Прасета в Космоса!


Само че, докато героите от тази гениална космическа сага могат да достигнат до някакъв предел, до самия край на Вселената дори, за героите от нашата сага предели няма открити, няма открити!

петък, 19 октомври 2012 г.

Ирония на кон

Скопските общинари най-накрая си признаха, че вдигнатият в кв. Кисела вода паметник, доскоро известен като „Войвода на кон”, всъщност е паметник на Тодор Александров.


Снимка - ???, циркулира "из нета"

Похвално, крайно време беше!
И за това да бъде издигнат паметник на Тодор, и за това – веднъж издигнат, да си признаят, че е негов.
Щото последното беше ясно от самото начало, когато в скопските медии спореха свенливо каква била всъщност точно тая новокомпонирана кокарда на шапката на войводата на коня...

Снимка - пак оттам (вж. по-горе)
Искрено ме развесели обаче многопластовата ирония, струяща обилно от информацията, че паметникът на Тодор Александров е излят в сръбски завод!

Алал им вера и на скопските общинари, и на сръбските леяри!

Шегите настрана.
Независимо от всички манипулации и интерпретации, важното е, че в Скопие вече има паметник на Тодор!
Ще мине време, глупостите ще отминат, но паметникът ще си седи и все повече местни ще се запитат какъв точно, аджеба, е бил тоя Тодор и защо е толкова "противоречив". Така и истината ще изплува все по-често.

Само дето междувременно градът може би окончателно ще се раздели на (юго)македонска и албанска част.
И само паметниците на някогашните съюзници в борбата срещу сърбите Тодор Александров и Хасан бей Прищина ще се гледат отдалече, от двата бряга на Вардар...

Откриването на паметника на Хасан Прищина в Скопие миналата неделя  (14.10.)
(снимка - пак там)

петък, 5 октомври 2012 г.

100


Нямам представа - извън създадената от филмите, как точно изглежда нощна атака „на нож”. Радвам се, че е така.
Нямам ни най-малко съмнение, че когато на сутринта светлината разкриела истинската картина, тя никога не е била хубава, дори и за победилите.

На днешния ден преди 100 г. духът на българското Възраждане достига подножието на върха, от който го е деляла последната крачка, направена на 13.03.1913 г.
Следва шеметен пад, за който в следващите месеци ще се опитам да не мисля.

Пак на същия ден преди 100 г. четиринадесет българи от 30-ти Шейновски полк падат на първия измежду многото превзети на нож в следващите седмици върхове.

Имената им – или това, което е запазено от тях на лобното им място, са:
Димо Р. Чакъров от с. Българин
Иван П. Манолов от с. Обручище
Пеню И. Енчев от с. Стражари
Петър П. Петров от с. Брест
Теню И. Гавем от с. Климентиево
Точо Д. Стоев от с. Остър камък
Петко Ж. от с. Брест
Жеко С. Желев от с. Обручище
Илия В. Гешев от с. Виница
Пеню И. Петров от с. Климентиево
Райко С. Колев от с. М. Борисово
Теню Т. Тренов от с. Статан
Петко Ч. от с. Обручище
Димо К. Даф. (от ...).

Имената на другите над 50 000 техни другари, последвали съдбата им – християни, мюсюлмани, евреи, също са известни и благодарение на Държавния архив днес можем да ги прочетем.

Не знаем имената на противниците им, паднали редом до тях за своята родина, но костите им са по същите места, заедно завинаги.

Бог да ги прости всички!

Плочата в основата на паметника на връх Шейновец (Курт кале),
над с. Мезек, до Свиленград


петък, 28 септември 2012 г.

Последният бежанец



Дядо ми бил заченат в Царство България, бил износен в международен протекторат, а накрая се родил там, където само няколко седмици по-рано било станало вече Гърция.
И всичко това - без прабаба ми да излезе и на километър от родното му село. Тогава границите се местели по-бързо от хората, а хората следвали границите...

Първият спомен на дядо ми бил как неговият дядо го водел през един баир до приятеля си грък Бербер Коста в Мароня да го подстриже. 


Изглед от Мароня с планината Кара Кус (Исмарос)

Сигурно е било хубаво подстригване – от къщата на Бербер Коста се виждат и Бяло море, и Самотраки, и маслините, и парналът, обилно обрасъл по хълмовете на червеникавия тракийски бряг.


Следващият спомен – как баща му товари покъщнината във влака за Свиленград, където всички се разтоварили и на брезентови палатки чакали мъжете да се разберат с властите кой към кое село да поеме с челядта си, за да търсят нов дом. Гледали обаче да са близо до границата, защото не знаели кога пак (а се надявали) ще тръгне отново на юг...

Петнайсетина години по-късно дядо ми отишъл войник и малко след това заминал да окупира родното си място. Буквално. От лагера до Шапчи (дядо ми все го наричаше Шипчи), където били разквартирувани, се вижда баирът с родното му село, до което има-няма десет километра по права линия.

После поокупирал за малко и Кавала, а сетне се уволнил и отишъл в Гюмюрджина и се хванал на работа в ресторанта на хотел „Астория” в самия център - както бихме казали днес, най-лъскавото място в града тогава. 

Хотел "Астория" на централния площад в Гюмюрджина

А градът бил шарен, много шарен – новозавърналата се българска администрация, лутащи се някогашни (и бъдещи) български бежанци в търсене на изгубения дом, гърци – местни, малоазийски и одрински бежанци, турци, помаци, евреи, арменци, минаващи германски офицери, въобще – мющерии бол.

Дядо ми не се плашел от работа и работил наистина здраво, дотам че бързо от наемен работник станал самонает. Отворил в съдружие собствен ресторант и печелел добре, достатъчно да се задоми и да завърти с баба ми скромен дом в арменската махала, в който дом се родила майка ми.
И така – до Девети... 
И до прословутите думи на Добри Терпешев от балкона на същия този хотел „Астория” – нямате работа тук, който ви е докарал, той да ви връща...
Прав е бил по своему другарят и без да го осъзнава – верно нямали повече работа там, задавала се гражданска война. Върнали се кой както може, така както и дошли.

И така после цели няколко десетилетия тези три години бяха основна тема на спомени, шеги, закачки и налудни мечтания...
Като това за хотела, издигнат днес на мястото на дядовата кръчма на същия централен площад в Гюмюрджина, като вечния спор дали дядовото или бабиното село е по-хубаво, за Сариевци и Тантъровци, за оставеното едно или друго будещо усмивка днес с размерите си „имане”, за пушените змиорки от Буругьол, турския пилаф и гръцките маслини „пастърма”, за това как когато един ден като отворят пак Маказа...

Хотел "Орфей" на централния площад в Гюмюрджина -
високата сграда вдясно, на мястото на дядовата кръчма

Гюмюрджина днес е малко по-малко шарен, но все така чудесен жив град.
Гърците са станали още по-разнообразни с пристигането и на понтийците от следсъветския Кавказ, турците и помаците (макар и все по-турцизирани) са си тук, арменците са намалели, но още ги има, само българите и евреите ги няма... 

Гюмюрджина - Комотини

И арменската махала не е съвсем същата – няма ги старите къщи, на тяхно място са издигнати хубави блокчета, приютили рускоезичните понтийски емигранти.
Арменската църква си стои, стои и старата църква „Св. Георги”, в която са се черкували моите...

Мароня е архитектурен резерват, към който водят „кафяви табели”, морето, езерата и памучните поля край тях са все така безумно красиви, а в дядовото село наследниците на други бежанци танцуват танците на техните си баби, пренесени през стотици километри и цяло едно море от далечна Кападокия...




Стои си и каменната църква, построена от българите - същата, в която е бил кръстен дядо ми.

Църквата "Св. Георги" в с. Софулар


Само дето Маказа продължава да е затворена. Може би – догодина, евентуално...
Не можах да мина през нея и последната неделя, когато отново, след едва година и половина, пак се връщах към София с шепа беломорска пръст.

Отлетя преди малко повече от 40 дни живият спомен и за още едно изчезнало българско село - Суфлар (по-„правилното” е Софулар, но дядо ми и роднините го наричаха така), Гюмюрджинска околия. Отидоха си - селото в историята, а дядо ми - при баба ми и всички онези, които ги чакаха там горе, на онази част от небето точно над мястото, където почти се докосват синьото на Бяло море и зеленото на Родопите, и с които дядо в сетните дни сякаш си говореше по-често отколкото с нас, тук долу.
Един ден там ще ги търся - над брега на морето...

Но и съвсем до края, когато, останал сам като скрита музейна антика, вече пристъпваше полека към света на сенките, все имаше едни и същи думи, които винаги будеха гаснещия пламък в очите и му даваха сили – „Беломорието”... „Гърция”... 

Последния път, когато му казах, че имам път надолу, единствената му заръка беше да нося много поздрави на бай Ставри - фурнаджията (грък) от младостта му и вероятно отдавна покойник.  Занесох ги, макар че междувременно сигурно вече се бяха намерили горе... 

Някогашната фурна на бай Ставри в центъра на Гюмюрджина

Колко ли хубави са били онези инак толкова малко на брой години, за да оставят толкова силен спомен – дали заради младостта, дали заради усещането за свобода, самостоятелност и перспектива, дали заради близостта до родния дом - вероятно заради всичко накуп.



Така и не се начудих и на друго – дядо ми никога не каза лоша дума за днешните стопани на тази земя, не таеше и капка ненавист или реваншизъм, напротив – покрай земята, обичаше и хората й, те бяха свързани в очите му.

И това – макар че знаеше за гоненията, за интернирането по островите, за насила мобилизираните за пушечно месо, за дебнещите в тъмното призраци, слухтящи да чуят някоя дума на български, за която да последват наказания...

Мисля си – дали, защото по-късно беше видял, че земята му е припознала новите си стопани и просто беше приел волята и избора й, или заради усещането за съпричастност към същите тези нови стопани, самите те също споделили същата бежанска съдба, дали пък травматичният колективен спомен за ужасите от лятото и есента на фаталната 1913-та е бил толкова силен, че нищо вече не е можело да се сравни с него и вкаменената от издевателствата тракийска душа вече е била претръпнала към дошлите впоследствие нови тегла...

Не го разбрах, но се опитвам по свои си пътища да мисля по същия начин – и защото е по-леко, и защото няма смисъл да бъде иначе, но и защото така мога всеки път с радост да отивам там, където и морето, и земята, в която лежат предците, дават сили.

И се радвам, че за разлика от много свои земляци, които си отидоха от тоя свят с мисълта за родния дом и с отворени на юг очи, дядо ми можа още няколко пъти да отиде там, където е бил роден и където е бил толкова щастлив.
 
Радвам се, че последния път бяхме заедно и можах да споделя вълнението му в търсенето на следите от изгубения свят.

Портолагос, 2007 - бистрим тракийските работи...

Радвам се, че познавах всички онези хора, че бях част от дните им и те от моите, че познах и усмивките, и сълзите им, с които разказваха за там и за бежанската си съдба. Който не се е докоснал сам и не е поел сам част от тежестта на тъгата им, не може да го разбере.

Затова сега се прощавам не само с приказните духове от детството си, не само с моите си покойници, но и с всички онези, до чиято болка се докоснах и – за добро или за тегло, поех в себе си.
Прощавам се не само с лелите и с калековците, вуйчовците, с всяка буля и няста, но и с вече отдавна призрачните съседски фигури от махалата, с бай Стамо и баба Деля с тъмните им дедеагачки носии, завършени с каскета му и вечната й кърпа върху дебелите й бели плитки, с баба Карагьозка, която не само ни хвърляше бонбони от балкона на панелния си градски затвор, но и разказваше смразяващия си детски спомен за оскотелите от глад жени и деца, биещи се за подхвърляните къшеи хляб по палубите на гръцките кораби, с които ги карали по островите... с всички познати и непознати...

И някак съвсем естествено ми е сега да попитам – дали статистиката ни ще отчете, ще разберем ли въобще, когато си отиде и последният бежанец?
Този съвсем истински миг ще дойде, виждах сам как се приближава още като дете, през най-безгрижните си лета по улиците на К., когато учех имената на отдавна несъществуващи села от некролозите по стълбовете в махалата.
Кой ли ще е последният?


За последно...

В памет на дядо ми Георги Делчев Илиев (1920-2012)
от рода Тантърови, 
род. в с. Софулар (днес Аскитес), Беломорска Тракия

вторник, 7 август 2012 г.

Място за всеки и всеки на мястото си


Днешната вчерашна преса ни носи радостната вест, че осмокрилият пентафалос край НДК се стяга за последния си полет - към небитието.
Лети, лети, лети...

Крайно време беше.
След толкова дълготрайни и крайно ненужни опити да бъде спасено неспасяемото и да бъде върнато към живот мъртвороденото отпреди трийсе години, време беше на агонията на кичозавъра да се сложи край.

Дотук с добрите новини обаче, следват некои питания.

При внимателен прочит разбираме, че ще се демонтират части от пентафалоса, а някакви неща щели да останат.
Кои части, докога, защо въобще, бе, хора*?!
* ако сте хора

При невнимателен прочит разбираме или, по-точно, не разбираме дали за момента се предвижда например възстановяване на паметните плочи на 1-ви и 6-ти пехотни полкове на Първа софийска дивизия, наричана някога „Желязна”.















А точно там е точно тяхното място.
Какво по-хубаво за нехубавия център на вероятно афектационно хубавата ни столица за юбилея от началото на Балканската война?!
А в следващите няколко години предстоят толкова военни юбилеи, свързани с живота, смъртта и паметта на тези, чиито имена са изписани на плочите, незаслужено пенсионирани в задния двор на Военноисторическия музей.

Кажете, недраги ми общински бюджетоусвоители, нима е толкова трудно да спретнете съответния бюджет за свои хора при възстановяването на плочите?







четвъртък, 19 юли 2012 г.

When the sunny days are over...

What are you gonna do,
when the sunny days are over?
Who will you be turning to,
when the sunny days are over?

("Sunny Days", Vaya con Dios)

Тъжна е тази наша насилствена раздяла с провинциализма като универсално и по хлапашки (уж) невинно алиби, обяснение и оправдание за всичко.
"Аз съм късоглед и пея в хора" вече не върши работа. 

Добре дошли в новините от телевизора, в новото старо време, в историята след края й!
Никой не е обещавал, че ще има рози и ще се чува приглушена и приятна музика.

Бог да е на помощ на всички, които имат нужда сега от нея!

събота, 14 юли 2012 г.

Радлери ІІІ (и последно, закле’амсе!)


Утре е първият от Горещниците, та ако не напиша това днес, няма за кога.

Метнах се преди месец и кусур до Алба Булгарика, по-известен днес като Белград. Край Дунав и Сава е екстра, а Лайбах са си все така велики, включително и когато музиката им става филмова, но за това – някой друг път (или по-скоро мало сутра).

Та, шетам се по Кнеза-Михайлова, жега као и данас, па ща да видим – Jelen Pivo са пуснали грейпфрутова бира. Споменът за люблянския Унион нахлува във вкусовите ми рецептори, бам, давай да видим колко можем отнесе набързо за един следобед, вóзи Мишко!



Добро е Jéленчето, добро е, а грейпфрутът си пасва на бирата като масон, завършил в Симеоново, на независима съдебна система!

Връщам се от Сава край Перловската и пак, също като преди година се гнетя и си викам – добре, де, защо там, така, разнообразие, пък тук всичко така, по-бавно и плахо някакси... Буквално след два дена се залоствам в тетриса на (да бъдем актуални с датата и събитията) Площада-пред-Бастилията-наричан-още-Орлов-мост и пак ща да видим – стои пред мен горд камион на Каменица, а на камиона – реклама на Kamenitza Fresh лимон... и грейпфрут!
Оле!




Следват degustatio ad momentum и констатацията, че грейпфрутовата Каменица също е добра, определено по-добра от лимоновата си сестрица, което донякъде неизбежно с оглед особеностите на грейпфрута, посочени по-горе.




След утихването на първоначалния потребителски ентусиазъм решавам да подходя  научно и правя сравнителен анализ без особено смислена цел и каквито и да било заключения.
За пълнота на изложението дотук:





Припомням си умилението пред пионерското в Каменица, нооо... конкуренцията не спи и от Заарата отвръщат на удара!





Поздравявам Загорка за новаторството, но Fusion определено няма да стане моята лятна бира. Сладостта и преобладаващият вкус на бяло вино ме карат от само себе си да заключа, че ако искам вкус на бяло вино, просто ще си сипя бяло вино!
Но това по-никакъв начин не значи, че Фюжънът не е добър, опитайте - въпрос на вкус!

И точно когато си казах – ОК, дотук добре, една година по-късно - к’вото е, т’ва е и е баш супер и фино, от Шумен ме довършиха softly с два премерени удара.






И двете са добри, но портокалът ми е поне една идея по-сладък от необходимото, затова за пореден път залагам на грейпфрута и, написвайки това, веднага се стрелвам към хладилника, където ме чака един!

Да обобщим - изборът е тук, шофьори и нешофьори, при това – обилен, жегата също е тук и обилна, затова...
Рад(лер)вайте се, за едно свежо и весело лято!






петък, 27 април 2012 г.

Радлери ІІ

(продължение от ... миналата година) 

Пролетта дойде, иде лятото, а с него - жегата и нуждата от прохлада.
Мисълта за идващото ми припомня миналото лято, когато в едно прекрасно пътуване се запознах и залюбих жарко с радлерите, за които и писах.
Тогава бях угнетен, защо нашенските пивоварни не уважават своя местен европейски потребител и не блазнят вкуса и жаждата му с подобни глезотии. Затова с радост приветствах пионерите от Каменица, пардон – Kamenitza, с техния „Fresh”, към чийто вкус имах сериозни, но все пак преодолими забележки.
Каменица безспорно са новатори на нашия пазар и за това ги уважавам. Обаче това, което инак се сещат да правят първи, не винаги го правят добре... Пример - първи пуснаха Каменица Бяло – обаче Болярка направиха своя Weiss по-добре. И сега така – Каменица първи пуснаха „лимонова” бира - поздравления, но пак други я направиха по-добре...

Така идваме до същината - тази година още отпреди Великден даде сериозна заявка за предстоящо благородно пивоварно съревнование. Седя си кротко, гледам телевизора и изведнъж, хоп – да! - появи се истинският Радлер!


И като казвам истински, вервайте ми - наистина е като истински!
От първата глътка Ариана спечели овациите и клиентския ми избор. Хич не съм почитател на Газорка, но което е добро – добро е! Че и образователно даже:

Аванта за рекламата не съм ни получил, ни търсил, но ако добри хора искат да ме почерпят, приемам одма и с признателно гърло J - емайлът работи, чета го, пратете оферта, не се стеснявайте...
И както си се радвах на Арианата, само дни по-късно, пак зяпам ТВ-то (кой казва, че нямало полза...) и изведнъж – втори хоп! - ха сега - Шуменско Twist lemon!
Имам трайно уважение към Шуменско и Пиринско, нооо... на фона на Ариана, тук Карлсберг / Туборг издиша...
Шуменско Twist lemon е на равнището на Каменица Fresh – става, не е лошо, но осезаемият пред-, под-, над- и послевкус на лимонена киселина и нещо изначално (ал)химично категорично отстъпва на далеч по-хомогенния и естествен вкус на Ариана Радлер.

За мен турнирът е решен, при това категорично, с убедителен първенец:
1. Ариана Радлер 
две победи, голова разлика 6-0
2.-3. Каменица Фреш и Шуменско Туист 
всеки с по един равен и една загуба, голова разлика 1-3

Бонус извън националната класация

За пълнота на изложението представям и един малко по-особен представител на биреноподобния-лимонен вкус – френската Panaché, която е далеч от разбирането за същинска бира, пък била тя и по шофьорски слаба, но пък е добро решение за разхлаждане в лятна жега.


По-скоро безалкохолно, напомнящо на бира, отколкото бира с вкус на лимон, но определено от светлата страна на течната Сила.
Желаещите да опитат, могат да я открият в Карфур на рафтовете с бирите.

Наздраве и приятни почивни дни!

събота, 21 април 2012 г.

БЕХти приватизацията...


Нищо не разбирам.
Това е факт и не го крия.

Не разбирам как точно и защо ще се приватизира прословутият БЕХ (Български енергиен холдинг).
Докато се дрънкаме за тоя или оня реактор, тоя или оня товар въглища или някоя друга перка, соларка или прочие касичка, държавата явно съвсем наистина ще си приватизира енергетиката „на едро” чрез въпросния БЕХ.

Да припомним:
БЕХ-а го направиха тройните с цел окрупняване на активи с оглед беленското Стройко 2000 и прочие доводи. Направи се една – според мен напълно излишна, шапка, трудоустроиха се едни хора и дотам.
После дойде бат Бойко и обяви, че до месец – два ще закрие БЕХ като излишна структура, генерираща само разходи и съмнителни, да не кажа никакви ползи. Това трябваше да се случи през есента на 2009.
Сега сме 2012-та. БЕХ си го има, като междувременно бяха трудоустроени други хора, но съмненията в смисъла останаха.
В самия край на миналата година, по старата политическа традиция за замаламасване на големи решения в навечерието на големи празници, либералният катарски мчк. Трайчо Енергетик пусна интифата за приватизацията на БЕХ.
Междувременно Трайчо биде мартиризиран и беатизиран, но, съдейки по думите на самия президент от вчера, 20.04., макар и споменати по съвсем друг повод, приватизацията си стои на съвсем дневен ред със страшна сила. 

Защо?
С каква визия и очаквания?
Как?
И после?

Според Дянков - целта на продажбата до 25 % от БЕХ била „по-голяма прозрачност в управлението на държавните активи в енергетиката”.
Да, бе, да, верно ли?

Не казвам, че е лошо, нищо не казвам, защото нищо не знам и нищо не вдявам.
Но мисля, че това решение заслужава обяснения с важност, не по-малка от Сребърната карабина на Винету, пардон – Сребърния фонд на Дянков, и тоя или оня паро-газо-генератор.

Насреща обаче – мълчание.
И от управляващи, и сите опозиции на овой бели свет.
Точно това мълчание обаче нещо хич не ми глъхне на добро.

петък, 16 март 2012 г.

Flags of Our Grandfathers

Чудесната статия на Калин Донков в днешния брой на „Сега”, която препоръчвам особено горещо, ме върна към миналата събота.
Тогава, пак в „Сега” излезе друга много хубава статия по същата тема от Горан Благоев. Вечерта същата онази събота пък по една от телевизиите даваха „Знамената на бащите ни” (Flags of Our Fathers) на Клинт Ийстуд - силен, искрен и честен филм „за войната” и многото други неща, които стават с хората покрай нея, а и след нея.

Напоследък ми се случват разни работи, които ме карат да мисля много за неща, по-важни от цената на яйцата и крайно прибързаната дясна канонизация на великомъченик Трайчо Енергетик. Та покрай мисленето за статията днес, за статията и филма миналата събота, отново се замислих и за предстоящата след броени месеци стогодишнина от началото на Балканската война и си припомних онази безумна стенограма от заседанието на Министерския съвет отпреди месец, за която пише Горан Благоев.
Ще цитирам само няколко реплики от дискусията на министри и зам.-министри по повод точката в дневния ред за създаване на инициативен комитет и отпускането на средства за честванията - неясно колко, оттам тръгва и нелишеният инак от бюджетна логика спор:

ДИМИТЪР ЦАНЧЕВ (*зам.-мин.-външно): Господин министър-председател, госпожи и господа министри, предлагам да се приеме на вносител, защото всички Балкански страни предвиждат по някакъв начин да отбележат това мероприятие, което ще наложи най-вероятно включване на България в съвместни инициативи или провеждане на самостоятелни външнополитически мероприятия. ...

ВЛАДИСЛАВ ГОРАНОВ (*зам.-мин.-финанси): ... Първо, такива пари предвидени няма, това трябва да е ясно. И не са и заявявани. ...

АНЮ АНГЕЛОВ: ... От няколко години по Закона за военните паметници общините се разпореждат с тяхното състояние и поддръжка. От три години на общините не са отпускани средства за поддръжка на военните паметници. ...

(* - мои уточнения)

От което разбираме следното:
- ако не бяха досадните ни поробители и съюзници-разбойници да ни занимават с тържествата, не бихме си мръднали пръстта и за едно цвете за това МЕРОПРИЯТИЕ (???), ама на – ще вземем да се изложим пред чужденците, та май ще се наложи...;
- никой не се е сетил през 2011-та, че предстои 2012-та и че, не щеш ли, през тази 2012-та се навършват 100 г. от 1912-та... А тогава какво е станало – вече никой не помни...;
- общините трябва да се грижат за войнишките паметници, пари за това обаче не им се отпускат, тъй че - пАри нема, действайте!

Нека бъда ясен - категорично съм убеден, че ако правителството не беше това, а на тройната, аленочервената, светло-средно-тъмно-синята, лилавата или друга коалиция, сила или партия, разговорът щеше да е абсолютно същият.
Не съм и разчитал, че някой в държавата ще си мръдне пръстта по-далеч от това да създаде инициативен комитет по познат модел и с познат състав, а и после да измрънка, че пари няма, пък е и криза, и т.н. Общините ще си измият ръцете с държавата, държавата с общините, всички вкупом с кризата и простия народ (когото никой не желае да възпита и обезпростачи, но това е друга тема).

Пределно наясно съм, че отдавна изгнилите по полетата от Одрин до Чаталджа и по височините на Родопите кости на дедите ни няма как да нахранят и стоплят някого днес и че има безброй проблеми, нетърпящи отлагане и пилеене на пари. Сто години не са малко и междувременно са се случили бая неща, а човешката памет има и капацитет, и избирателна пропускливост (и добре, че е така). Обаче не са и толкова много тия пусти сто години и мисля, че много бързо почнахме да забравяме и (не)избирателно да пропускаме. А за парите - да не подхващаме темата за пестящата и последната стотинка бедничка държавичка насред голямото страшно и безкрайно кризище...
Не сме станали още нито животни, които се движат само от глада в корема и студа по козината, нито родени в постмодерна епруветка граждани на Космоса, затова можем да направим малко усилие за тези преди нас, за нас самите, но и за тези, които идват след нас, колкото и малко да сме днес и още по-малко да бъдат утре. 

Ще дойде ден, когато под пъстрото знаме на разнообразието ще победи еднообразието и всички ще са различни до еднаквост, когато в името на взаимното зачитане ще победи общата забрава и когато по тези земи най-сетне няма да има кой да си спомня за дедите, а те вероятно вече и въобще няма да са ничии деди, пък и тази липса няма да има никакво значение никому. 
Но този ден не е дошъл и недоумявам пред наивността и илюзорното желание да усучем времето, за да докараме насила този миг по-рано.

Вярвам, че преди да дойде този тъжен и сив ден, ще видим други, може би по-добри, докато спомените и кръвта ни ще са още живи и, защо не и скоро – когато държавните глави на воювалите един против друг народи ще се съберат заедно, за да почетат паметта на всички онези, загинали също така заедно, без значение в кой точно окоп и под кое точно знаме.
Вярвам също, че един ден ще разберем, че за да живеем с уважение и доверие помежду си, не е нужно да забравяме каквото и да било, а само да признаем, че истината има много лица, че не е нужно да крием тези лица, а да ги опознаем, че, за да намерим всеки своето собствено лице, няма да е нужно да променяме нарочно миналото по лабораторни рецепти отдалеч, а само да го четем внимателно във всичките му различни шрифтове, че не е нужно да преставаме да бъдем българи, турци, гърци или сърби, за да станем по-истински европейци, ориенталци или земляни...
Но и този ден също още не е дошъл.

Съзнавам също, че след само половин година наред с ритуалното подрънкване на ръждясали саби и манлихери, край шумоленето на избелели карти, по медии, форуми, цветни къщи и прочие дискусионни мегдани ще се излее небивал поток от превратни приказки, надменен присмех, безполезни укори и ненужна погнуса към патриотарщината, националистическата риторика, тесногръдието, историческия реваншизъм, предмодерността, ретроградността, закостенялостта и целия останал терминологичен арсенал на съвременното митоборство.
Възпитаници на престижни и непрестижни местни и западни школи и школища ще покажат нагледно, че късното обучение не може да запълни и замести дупките от ранните и основните познания и усещания, и ще се изредят да обясняват за проектите, по които са установили необходимостта от осъвременяване на обществените наративи и с огромна почуда изневиделица са разбрали великите тайни, че, видиш ли, и ние не сме били съвсем безпогрешни, че другите също са страдали, че националното съзнание не било напълно изградено в тоя или оня смисъл, че империята била чуден мулти-култи общ пазар, в който сите живеели прекрасно заедно под благата ръка на падишаха, че войната била агресивно-завоевателна, че – о, изненада! - била грозна, страшна и несправедлива, и дори умирали невинни, и така нататък, до безкрай, все поводи и причини поради които да отвръщаме или дори да навеждаме глави, но не в почит, а в самоунижение и разкаяние.
Нека говорят, за слепия (духом) всяка светлинка е слънце, а пък пророци – и без, и със тях, бол.

И най-сетне - убеден съм, че истинското честване няма да е на дати, победи, операции, цифри, а на хората, човек по човек, чиито животи и смърти стоят зад победите и загубите, отвъд датите, цифрите и статистиките. Вярвам също, че им го дължим, докато има още такива като нас, които са ги познавали приживе, които помнят лицата и имената им, докато снимките им не са се разпаднали от времето (сканирайте, ей!!!). И знам, че този дълг не се изплаща с мащабни мероприятия и гръмки приказки, а с човешки спомен и помен, с цвете и свещ пред онези паметници, за които забравят да дадат пари, с посещение на местата, където и за които са паднали. 

И тук си спомням финалните думи от филма на Ийстуд:

Може би няма нещо такова като „герои”... Героите са нещо, което ние създаваме, от което се нуждаем ние. Това е начинът да разберем това, което е почти неразбираемо - как хората са могли да жертват толкова много...
Те може и да са се сражавали за родината си, но умираха за другарите си. За човека отпред, за човека до себе си, за човека зад себе си и ако искаме истински да почетем тези мъже, трябва да ги запомним такива, каквито наистина бяха...

Така си мисля и аз - нито бих бил по-горд, нито би ме радвало да знам дали прадядовците ми са пратили при Всевишния нечий друг несретен прадядо. Гърмът на победите им отдавна е заглъхнал в последвалата нелепица, въпреки че никога не бих го заменил за нищо. Стига ми обаче да знам, че те, двамата обикновени редници от Пети Дунавски пехотен полк са били там и са вървели напред, с мисълта, че отиват да освобождават другите ми двама прадядовци, но пък, ако е рекъл Господ, нека да се свършва бързо, та да се върнат, че работа има и земята не чака...
Но не свършило бързо, а и после пак почнало и... , но те, слава Богу, са се върнали, за разлика от много техни другари, роднини, съселяни или просто братя по съдба, които земята дочакала, но но не за труд....

Всички те заслужават миг от времето ни, но ние дали тях заслужаваме...



Паметникът на връх Шейновец (Курт кале), 
над с. Мезек, до Свиленград, където е почнала войната и където на 05.10.1912 г. падат първите от Шейновския полк, дал името на върха. 

Заповядайте, елате там!