сряда, 6 март 2013 г.

Траури


Днес е ден за траур в памет на Пламен Горанов.
Но не само.

Днес трябва да е ден за траур в памет и на човека, който се запали и почина на главната във Велико Търново, чието име дори и не разбрахме.
Днес е и ден за солидарност с онзи мъж от Раднево, който също се запали и сега лежи в болницата в Пловдив, и с близките му.

Днес за мен е ден за траур и за двете дечица, които собственият им баща застреля в съня им преди няколко седмици в Пловдив, преди да застреля и майка им, а накрая и себе си.
Помните ли случая или вече го забравихте? Аз не мога.
За петимата от семейството в София…
За трите деца, изгорели вчера във фургона, в който са мизерствали в битието на родителите си, които сега са арестувани и вероятно ще отидат в затвора заради мизерията на съзнанието си.
За всички пенсионери, избити като кучета в къщите си в умиращите села, за всички деца, които не се родиха и не пораснаха поради повсеместната мизерия на духа.
Господи…


Днес е ден за траур в памет на чувството ни за срам и човечност, в памет на способността ни да видим и почувстваме болката и отчаянието на ближните си.
В памет на неспособността ни да надскочим клишетата на суетата си. Нямам предвид личната, материална суета, а гражданската - изтъкана от пози, превземки, предразсъдъци, нелепо високомерие, комплекси и словоблудства.

Днес обаче е и ден за траур в памет на връзката на българина с главния мозък.
В памет на способността за преценка на реалността – и личната, и обществената. В памет на здравата (може би дори съвсем селска) връзка със земята – не като единица субсидируема площ, а като единствена опора, върху която човек стъпва. Връзка, която беше набързо изтуитната и шерната някъде из динамиката на крайно нереалното „реално време”, из ненужните барикади на всеобща истерия и липса на търпение и градивност.
Всичко, тук, веднага, при това единствено и само по нашия начин – няма ли кой да го пусне, в противен случай сме дислайк.
Пардон – ДИСЛАЙК!!!

Ние сме безкрайно наивен народ и това би било хубаво, ако все още бяхме наивните деца от Възраждането, а не наивните старци от Прехода.

След само десетина дни, на 17-ти, е Сирна Неделя, денят за прошки.

Вместо поредния парад на исканията, може би е редно да се съберем на някой площад и да си поискаме прошка – от себе си, един от друг и от всички, от които не поискахме навреме.

Няма коментари: