(Не)сериозно за изборите - обяснение на положителен вот или защо и въпреки какво ДСБ

За мой късмет, животът ме събра с разложкото село Елешница – живописно място, точно отговарящо на краткото, но точно описание „хубав край, хубави хора”.

Там, кукерите (т.нар. „старци”) по традиция излизат по Великден, което май е изключение и прави празника още по-интересен и уникален. На всеки Великден старците от различните махали излизат на площада и правят собствени отделни карнавални шествия, които винаги са били не само остроумни, но и повече от актуални. 

Старци - с предаваните вътре в семейството костюми от козя кожа
и т.нар. "вули" - високите маски за глава. В жегата си е истинско изпитание...

Всяка махала минава през площада - старци и танцьори, с и без носии

Тази година изненада откъм фокуса на злободневността нямаше, но пък имаше всичко, как’ си требе:

Полиция

Милиция

Кандидати

Платформи

Въобще - сериозна работа.

И понеже и аз съм сериозен, да си кажа и без никой да ме пита.

На предстоящите избори ще гласувам за ДСБ (да ме прощават наистина уважаваните от мен БДФ за съкращението, ама нека наричаме нещата с истинските им имена).

Не защото:

-   фината ми либерално-демократична душа е страшно и непреодолимо потресена от скандала с подслушването и антидемократичните безчинства на злата мутрофашистка диктатура, въх!

Пичове, всички знаем много добре, че в България - поне от 9.9.44 г. насам и без разлика на власт, възраст, пол и занятие, се слуша всичко, което може и би си оправдало усилията. Просто техниката върви напред и възможностите са по-големи – затова се и слуша повече.

Това, разбира се, не значи, че одобрявам тази гнусна практика, просто не смятам, че би могла да бъде довод в избора, тъй като е присъща на всички;

-   съм погнусен от безпросветната мутра, дето не знае и един чужд език – апропо, Световниот Икономист Костов освен руски нещо другинко шпреха ли?

-       не ям асфалт и строежите ми пречат – напротив, ужасно малко и некачествени са, трябва да се строи много повече и много по-добре;

-    смятам, че е ужасно средновековно и демоде секуларната държава да дава пари за църкви, манастири и джамии. Пък и за археологически разкопки. Ух, че гнусно и немодерно - почти като офлайн медия, нефинансирана по нечий проект, а от джеба на собственика си;

-      съм измежду посветените в Тайната на Драгалевския идол, този най-велик измежду великите и най-кризоспасяващ измежду кризоспасяващите;

-     ме интересува колко точно най-велико е било управлението на ОДС преди 12 (дванадесет) години;

Дори въпреки че:

-         категорично НЕ искам програмно, експертно, национално-спасително или прочие жмелистко правителство без ясна отговорност.

Искам (ако няма друг избор) старомодна коалиция с пазарлъци и разпределяне на ресори – да се знае ясно и точно, кой какво и как ще провали и да си носи отговорността, както се случи с тройните крадци;

-         старият балкански хитрец Костаки ме изнерви максимално и почти ме убеди да не гласувам за него, когато при съставянето на служебното правителство с мазен носов тембър припя на хора „Ей сега ще свършат парите, че и светът с тях, и няма да има пари за пенсии и заплати през април, ни стотинка, даже”.

Ромско ти беше включването, другарю Костов!

-         въобще не разбрах ясно кои са трите стъпки, дето ше опра’ат България и дребния, семейния и микробизнеса в частност, вкл. как точно, с кой крак в коя посока трябва да бъдат предприети. Остана усещането за нещо като прочутото „Надо трактор” на чукчата от стария съветски виц;

-         ГЕРБ очевидно не са най-страшното нещо, случвало се на България и Европа, противно на убежденията на мнозина, които в неделя ще пуснат същата бюлетина като мен. Прости момчета си бяха и така и не разбраха, че на комунист и по-старши милиционер вяра не можеш да имаш – колкото и да са импотентни другарите, винаги са били професионални милиционери и насън дори могат да сготвят в московски сос онези с шушлеците, дето са си повярвали, че са ги оставили сами да ръководят играта;

-         контрапродуктивната антифашистка истерия на скучаещата в интернет агитка на автентичната десница, модерната зеленица, свободната либералицела и прочие прогресивни сили ме изнерви максимално. Парадоксален феномен на българската политика през последните 4 години беше, че след всяка критика ББ изглеждаше по-симпатичен, а след всяка хвалба – по-отблъскващ.

Каквито хулителите, такива и ласкателите, посредствена работа...

А защото:

-         има граници на вкуса, доверието и приличието, които не могат и не бива да бъдат преминати.

ГЕРБ и милиционерите не ги прекрачиха, но защото те просто винаги си бяха и си останаха отвъд, от Тъмната страна на силата, дори когато играеха сравнително прилично на полезните богобоязливи полу-десни идиоти. При тях интригата беше, че поради околния вакуум, имаха уникален шанс да минат в полусветлата страна, но не успяха (или просто не пожелаха) - явно толкова си могат, да си носят последствията;

-         защото съм убеден, че в момента парламент, съставен само от четирите големи (боклука) – ГЕРБ, БСП, ДПС, и ребятата из Атаке, е най-лошото възможно нещо за страната ми. Трябва да влезе още някой, който да се коалира под някаква форма с бая си Бойко, пък дори и да е надувал програмни балони и да е плюл жлъч по злия Тиранин допреди малко.

Да, точно така – влезте и се коалирайте и се множете и нека бъде сечено на рубладжиите, но и на доларджиите да им е леко криво, ако може, щото и едните и другите не са читави, но по различен свой начин;

-         защото наистина има нужда от нек’ва нормалност и аз избирам точно тази нормалност, а не менящата боята си;

-         избирам я, защото имам доверие не на старата драгалевска лисица, а на допуснатите от него (сигурно по конюнктурни причини, но не ме интересува, важен е резултатът) хора като Радан Кънев и Борис Станимиров и едновременно смятам, че е жалко, че изброяването ми ще спре дотук, но и (благородно) завиждам на изброените за упоритостта и търпението им.

Да, съдя по лични преки или опосредени впечатления, но по какво друго да съдя и на какво друго да се доверя, ако не на себе си, простете?!

-         защото моментът е важен и изборът трябва да се прави рационално и тук място за зелени, пембени и оранжеви прищевки няма. Да, казвам това и съзнавам ясно, че ДСБ може и да не влезе в парламента, но поне има реалния шанс за разлика от други „яки пичове” (то такива няма, де, само за целите на дискурса);

-         защото ако ДСБ не влезе в парламента, тогава няма да имат друг избор освен най-сетне да престанат с исихазма, пък белки, чунки, санки тогава нещо, евентуално, знае ли се...

Толкоз.

Искрено и лично, без капка колебание.

На сто години от върха

Опитвам се да си представя какво ли е било утрото на 14-ти март преди сто години.

Предишният ден е паднал Одрин.

Оръдията са замлъкнали, героите – погребани.

Пленниците на остров Сарай още не са почнали да измират с десетки, може би стотици, а местните гърци - да мародерстват над турските си съседи (и впоследствие да приписват всичко на бугарскиот фашистички окупатор, опс – пардон, на чудовищата от София)...

България се е събудила на върха на силите и възхода си, опиянена от триумфа си, без да подозира, че само няколко месеца я делят от бездната...

Никога няма да се завърнем там, където сме били преди сто години, никога.

Делят ни точно сто години падение... падане, ставане, препъване, лутане, братоубийства, самоунищожение, загуба на наивността и невинността, откровена поквара.

Мислех да споделя впечатленията си от посещението си преди две-три години в Одрин, двете български църкви там и, разбира се, в музея на Шюкрю паша с изобилстващите в него художествено-пропагандни материали, от които не става ясно кой точно е победил в тази битка.

Не остана време за думи обаче, пък и толкова излишни думи се приказват тия дни.

Затова – само образи и мисъл за падналите в битката за крепостта - и свои, и съюзници, пък били те и разбойници (по стар навик още от същата 1913-та, удобно забравяме за съвсем несимволичното сръбско участие в обсадата), но и за достойните ни противници – бранителите й, които заслужават уважение за техния си кураж и техните си жертви.

Българската църква "Св. Георги" - в нея има малка етнографска сбирка със скромен спомен за тракийските българи - както от Одринска, така и от Беломорска Тракия. На Гергьовден тракийските дружества организират посещения с хубав празник в двора на църквата.

По-старата българска църква "Св.Св.Констатин и Елена", построена 1869 г.

Чест и благодарност на комшиите за възможността двете църкви да бъдат възстановявани и поддържани! 

Паметникът на коменданта на Одрин по време на обсадата - Шюкрю (Шукри) паша, комуто е именуван музеят в запазените фортове над града 

Представителна извадка за голяма част от материалите по вътрешните стени на музейните фортове. Никой не спори, че войната е жестока към всички и в нея светци няма, а само жертви, ама айде да не си мерим зулумите, комшулар, че рахат няма да види никой... 

Булгар аборигенлер се дивят на джамията Селимие (същата, за която нашето командване е заповядала изрично на артилерията да бъде пазена заради художествената и историческата й стойност) - след влизането си при тактическото временно отстъпване на Одрин на 13.03.1913 г. - художествена репродукция с безспорна аха-аха фотографска автентичност, пак от музея. Историята знае и други версии за събитията... ;)

И отново - бугарскиот фашистички окупатор в действие.
Жертвите му са досущ като српската войска от вица - брой немат, затова и цифри никъде няма. Не като при онзи дребнав педант Милетич...
Между другото, точно за тази снимка май се знае кой точно и защо точно се е озовал точно по този начин там.
Не е било много arbitrarily.

Одрин със Селимие днес - поглед от фортовете в музея на Шюкрю паша

Траури

Днес е ден за траур в памет на Пламен Горанов.

Но не само.

Днес трябва да е ден за траур в памет и на човека, който се запали и почина на главната във Велико Търново, чието име дори и не разбрахме.

Днес е и ден за солидарност с онзи мъж от Раднево, който също се запали и сега лежи в болницата в Пловдив, и с близките му.

Днес за мен е ден за траур и за двете дечица, които собственият им баща застреля в съня им преди няколко седмици в Пловдив, преди да застреля и майка им, а накрая и себе си.

Помните ли случая или вече го забравихте? Аз не мога.

За петимата от семейството в София…

За трите деца, изгорели вчера във фургона, в който са мизерствали в битието на родителите си, които сега са арестувани и вероятно ще отидат в затвора заради мизерията на съзнанието си.

За всички пенсионери, избити като кучета в къщите си в умиращите села, за всички деца, които не се родиха и не пораснаха поради повсеместната мизерия на духа.

Господи…

Днес е ден за траур в памет на чувството ни за срам и човечност, в памет на способността ни да видим и почувстваме болката и отчаянието на ближните си.

В памет на неспособността ни да надскочим клишетата на суетата си. Нямам предвид личната, материална суета, а гражданската - изтъкана от пози, превземки, предразсъдъци, нелепо високомерие, комплекси и словоблудства.

Днес обаче е и ден за траур в памет на връзката на българина с главния мозък.

В памет на способността за преценка на реалността – и личната, и обществената. В памет на здравата (може би дори съвсем селска) връзка със земята – не като единица субсидируема площ, а като единствена опора, върху която човек стъпва. Връзка, която беше набързо изтуитната и шерната някъде из динамиката на крайно нереалното „реално време”, из ненужните барикади на всеобща истерия и липса на търпение и градивност.

Всичко, тук, веднага, при това единствено и само по нашия начин – няма ли кой да го пусне, в противен случай сме дислайк.

Пардон – ДИСЛАЙК!!!

Ние сме безкрайно наивен народ и това би било хубаво, ако все още бяхме наивните деца от Възраждането, а не наивните старци от Прехода.

След само десетина дни, на 17-ти, е Сирна Неделя, денят за прошки.

Вместо поредния парад на исканията, може би е редно да се съберем на някой площад и да си поискаме прошка – от себе си, един от друг и от всички, от които не поискахме навреме.

Нов ден

Дойде нов ден за Българската църква.

Тя направи своя избор измежду (според личната ми, странична и непретендираща за компетентност преценка) двамата най-достойни за избора архиереи -  избор, в който всеки измежду тях би бил достоен да бъде избран.

Както посочи дядо Йосиф, обявявайки резултата от гласуването, за пръв път от над 600 г. български патриарх беше избран свободно. И църквата беше на висотата на своя избор и своята свобода, и в труден момент връща надеждата.

Какво повече можем да желаем, освен този избор да възвести нов ден и за обществото ни и дано подобен избор да се случи по-скоро (и неведнъж) и в светската държава!

Господ да дава здраве и сили на новия ни патриарх, Негово Светейшество Неофит!

И нека не само църковните първенци, но и светските, а и всички ние послушаме думите му и се справим със себелюбието си!

Когато гръм удари през февруари, а замирисва на октомври

Надявам се отворилите шампанското тази сутрин вече да са поизтрезнели и да са си дали сметка за странния и неособено хубав аромат, който се носи наоколо...

Историята, този коварен съветник, сочи, че след Февруарската революция иде Октомврийска.

Из рОдината вече се сформират работническо-войнишки комитети, които ще градят „нов политически модел”.
Керенски, къде си, обади се, проба-проба.

Случайно или не, 20.02. е рожденият ден (по стар стил) на Дамян Велчев. 

Ще е несправедливо, ако от всичката лава от слово, изригнала тия дни, не откроя изключително точните думи на Templar още отпреди най-последните развития.

Дано бъркам и това, което иде, да е Ерата на Водолея, а не на Архара.

P.S.

Понеже тия дни много се и ще се говори за задкулисия vs. откритост, морал и прочие, най-официално, предкулисно и коректно уведомявам всички приятели от ДСБ & присъдружната им периферия, че на предстоящите избори за последен път ще гласувам за тях на принципа на „най-малкото (и познато) зло”.

От поне две години повтарям, че вместо да се вторачват в драгалевския си коалиционен пъп, мрънкайки вяло и като за норматив за някакви абстрактни и самоцелни реформи в очакване да бъдат калесани поради изначално-природната си готиност, „автентичните” исихасти трябваше да погледнат собствената политическа сергия и конкурентно-способността на продукта си.  Пък и на тотема си. 
Their precious...
У нас не само зимата, подранилата пролет също може да сварва хората неподготвени.

Някои дори с охота приеха ролята на суетния пишман-либерален полезен идиот в ОФ-водевила и вместо да мислят как да убедят хората да приемат тях, предпочетоха далеч по-лесния вариант да прекарат последните години с лупа в ръка над всяка дума на ББ, ЦвЦв или Веждито. Последният, между другото, при все „насосаните” си крилати фрази, беше в пъти по-добър министър на културата от майор Деянов, но антифашистката солидарност за подобно твърдение вероятно качва директно на кладата.

Затова сега ме е яд най-вече на тях – „десните”, щото от другите нищо не съм и чакал. Няма разочарование там, където не е имало очаквания.

Изпуснатите години връщане обаче нямат.

Иначе и това ще мине, като всичко друго, но струва ли си...

От Енимехмед към Йени Ахмед

(от турски: йени - нов)

Win - win ситуация отвсякъде и за всички.
Освен за драгия зрител и за бантустана като цяло.

Алооу, драматурзите, режисьорите и сценографите - по-сериозно, молим, естетическите ни критерии може и да са закърнели, но не ни подценявайте чак толкова, де...

И все пак, можем да очакваме номинация за гангста-рап клип на годината.

Снимка - deltanews

Ху'с да риъл гангста, йо, мада-фака?!
Ху'с лафинг нау, бичес?

Големите надежди

Големите надежди са най-сигурният път към големите разочарования.
Така както надеждите въобще - към разочарованията въобще.
Но пък за къде бихме били без тях, надеждите... Важното, вероятно, е да се запази връзката с реалността... може би, кой знае...

Изминалата година донесе достатъчно разочарования и болезнени мигове, за да не изпитвам в края й никаква нужда от равносметки, а единственото, което да ми идва, да бъде кольо-гилъновото:
- Ти още ли си тука, ма?!...

Но и не само.
Не искам да звуча като кисел неблагодарник, защото не съм.
Благодаря!

На близки и далечни пожелавам надеждите през новата година да бъдат умерено реални и да се сбъднат умерено достатъчно, за да остане нещо и за по-нататък! :)