На сто години от върха

Опитвам се да си представя какво ли е било утрото на 14-ти март преди сто години.

Предишният ден е паднал Одрин.

Оръдията са замлъкнали, героите – погребани.

Пленниците на остров Сарай още не са почнали да измират с десетки, може би стотици, а местните гърци - да мародерстват над турските си съседи (и впоследствие да приписват всичко на бугарскиот фашистички окупатор, опс – пардон, на чудовищата от София)...

България се е събудила на върха на силите и възхода си, опиянена от триумфа си, без да подозира, че само няколко месеца я делят от бездната...

Никога няма да се завърнем там, където сме били преди сто години, никога.

Делят ни точно сто години падение... падане, ставане, препъване, лутане, братоубийства, самоунищожение, загуба на наивността и невинността, откровена поквара.

Мислех да споделя впечатленията си от посещението си преди две-три години в Одрин, двете български църкви там и, разбира се, в музея на Шюкрю паша с изобилстващите в него художествено-пропагандни материали, от които не става ясно кой точно е победил в тази битка.

Не остана време за думи обаче, пък и толкова излишни думи се приказват тия дни.

Затова – само образи и мисъл за падналите в битката за крепостта - и свои, и съюзници, пък били те и разбойници (по стар навик още от същата 1913-та, удобно забравяме за съвсем несимволичното сръбско участие в обсадата), но и за достойните ни противници – бранителите й, които заслужават уважение за техния си кураж и техните си жертви.

Българската църква "Св. Георги" - в нея има малка етнографска сбирка със скромен спомен за тракийските българи - както от Одринска, така и от Беломорска Тракия. На Гергьовден тракийските дружества организират посещения с хубав празник в двора на църквата.

По-старата българска църква "Св.Св.Констатин и Елена", построена 1869 г.

Чест и благодарност на комшиите за възможността двете църкви да бъдат възстановявани и поддържани! 

Паметникът на коменданта на Одрин по време на обсадата - Шюкрю (Шукри) паша, комуто е именуван музеят в запазените фортове над града 

Представителна извадка за голяма част от материалите по вътрешните стени на музейните фортове. Никой не спори, че войната е жестока към всички и в нея светци няма, а само жертви, ама айде да не си мерим зулумите, комшулар, че рахат няма да види никой... 

Булгар аборигенлер се дивят на джамията Селимие (същата, за която нашето командване е заповядала изрично на артилерията да бъде пазена заради художествената и историческата й стойност) - след влизането си при тактическото временно отстъпване на Одрин на 13.03.1913 г. - художествена репродукция с безспорна аха-аха фотографска автентичност, пак от музея. Историята знае и други версии за събитията... ;)

И отново - бугарскиот фашистички окупатор в действие.
Жертвите му са досущ като српската войска от вица - брой немат, затова и цифри никъде няма. Не като при онзи дребнав педант Милетич...
Между другото, точно за тази снимка май се знае кой точно и защо точно се е озовал точно по този начин там.
Не е било много arbitrarily.

Одрин със Селимие днес - поглед от фортовете в музея на Шюкрю паша

Траури

Днес е ден за траур в памет на Пламен Горанов.

Но не само.

Днес трябва да е ден за траур в памет и на човека, който се запали и почина на главната във Велико Търново, чието име дори и не разбрахме.

Днес е и ден за солидарност с онзи мъж от Раднево, който също се запали и сега лежи в болницата в Пловдив, и с близките му.

Днес за мен е ден за траур и за двете дечица, които собственият им баща застреля в съня им преди няколко седмици в Пловдив, преди да застреля и майка им, а накрая и себе си.

Помните ли случая или вече го забравихте? Аз не мога.

За петимата от семейството в София…

За трите деца, изгорели вчера във фургона, в който са мизерствали в битието на родителите си, които сега са арестувани и вероятно ще отидат в затвора заради мизерията на съзнанието си.

За всички пенсионери, избити като кучета в къщите си в умиращите села, за всички деца, които не се родиха и не пораснаха поради повсеместната мизерия на духа.

Господи…

Днес е ден за траур в памет на чувството ни за срам и човечност, в памет на способността ни да видим и почувстваме болката и отчаянието на ближните си.

В памет на неспособността ни да надскочим клишетата на суетата си. Нямам предвид личната, материална суета, а гражданската - изтъкана от пози, превземки, предразсъдъци, нелепо високомерие, комплекси и словоблудства.

Днес обаче е и ден за траур в памет на връзката на българина с главния мозък.

В памет на способността за преценка на реалността – и личната, и обществената. В памет на здравата (може би дори съвсем селска) връзка със земята – не като единица субсидируема площ, а като единствена опора, върху която човек стъпва. Връзка, която беше набързо изтуитната и шерната някъде из динамиката на крайно нереалното „реално време”, из ненужните барикади на всеобща истерия и липса на търпение и градивност.

Всичко, тук, веднага, при това единствено и само по нашия начин – няма ли кой да го пусне, в противен случай сме дислайк.

Пардон – ДИСЛАЙК!!!

Ние сме безкрайно наивен народ и това би било хубаво, ако все още бяхме наивните деца от Възраждането, а не наивните старци от Прехода.

След само десетина дни, на 17-ти, е Сирна Неделя, денят за прошки.

Вместо поредния парад на исканията, може би е редно да се съберем на някой площад и да си поискаме прошка – от себе си, един от друг и от всички, от които не поискахме навреме.

Нов ден

Дойде нов ден за Българската църква.

Тя направи своя избор измежду (според личната ми, странична и непретендираща за компетентност преценка) двамата най-достойни за избора архиереи -  избор, в който всеки измежду тях би бил достоен да бъде избран.

Както посочи дядо Йосиф, обявявайки резултата от гласуването, за пръв път от над 600 г. български патриарх беше избран свободно. И църквата беше на висотата на своя избор и своята свобода, и в труден момент връща надеждата.

Какво повече можем да желаем, освен този избор да възвести нов ден и за обществото ни и дано подобен избор да се случи по-скоро (и неведнъж) и в светската държава!

Господ да дава здраве и сили на новия ни патриарх, Негово Светейшество Неофит!

И нека не само църковните първенци, но и светските, а и всички ние послушаме думите му и се справим със себелюбието си!

Когато гръм удари през февруари, а замирисва на октомври

Надявам се отворилите шампанското тази сутрин вече да са поизтрезнели и да са си дали сметка за странния и неособено хубав аромат, който се носи наоколо...

Историята, този коварен съветник, сочи, че след Февруарската революция иде Октомврийска.

Из рОдината вече се сформират работническо-войнишки комитети, които ще градят „нов политически модел”.
Керенски, къде си, обади се, проба-проба.

Случайно или не, 20.02. е рожденият ден (по стар стил) на Дамян Велчев. 

Ще е несправедливо, ако от всичката лава от слово, изригнала тия дни, не откроя изключително точните думи на Templar още отпреди най-последните развития.

Дано бъркам и това, което иде, да е Ерата на Водолея, а не на Архара.

P.S.

Понеже тия дни много се и ще се говори за задкулисия vs. откритост, морал и прочие, най-официално, предкулисно и коректно уведомявам всички приятели от ДСБ & присъдружната им периферия, че на предстоящите избори за последен път ще гласувам за тях на принципа на „най-малкото (и познато) зло”.

От поне две години повтарям, че вместо да се вторачват в драгалевския си коалиционен пъп, мрънкайки вяло и като за норматив за някакви абстрактни и самоцелни реформи в очакване да бъдат калесани поради изначално-природната си готиност, „автентичните” исихасти трябваше да погледнат собствената политическа сергия и конкурентно-способността на продукта си.  Пък и на тотема си. 
Their precious...
У нас не само зимата, подранилата пролет също може да сварва хората неподготвени.

Някои дори с охота приеха ролята на суетния пишман-либерален полезен идиот в ОФ-водевила и вместо да мислят как да убедят хората да приемат тях, предпочетоха далеч по-лесния вариант да прекарат последните години с лупа в ръка над всяка дума на ББ, ЦвЦв или Веждито. Последният, между другото, при все „насосаните” си крилати фрази, беше в пъти по-добър министър на културата от майор Деянов, но антифашистката солидарност за подобно твърдение вероятно качва директно на кладата.

Затова сега ме е яд най-вече на тях – „десните”, щото от другите нищо не съм и чакал. Няма разочарование там, където не е имало очаквания.

Изпуснатите години връщане обаче нямат.

Иначе и това ще мине, като всичко друго, но струва ли си...

От Енимехмед към Йени Ахмед

(от турски: йени - нов)

Win - win ситуация отвсякъде и за всички.
Освен за драгия зрител и за бантустана като цяло.

Алооу, драматурзите, режисьорите и сценографите - по-сериозно, молим, естетическите ни критерии може и да са закърнели, но не ни подценявайте чак толкова, де...

И все пак, можем да очакваме номинация за гангста-рап клип на годината.

Снимка - deltanews

Ху'с да риъл гангста, йо, мада-фака?!
Ху'с лафинг нау, бичес?

Големите надежди

Големите надежди са най-сигурният път към големите разочарования.
Така както надеждите въобще - към разочарованията въобще.
Но пък за къде бихме били без тях, надеждите... Важното, вероятно, е да се запази връзката с реалността... може би, кой знае...

Изминалата година донесе достатъчно разочарования и болезнени мигове, за да не изпитвам в края й никаква нужда от равносметки, а единственото, което да ми идва, да бъде кольо-гилъновото:
- Ти още ли си тука, ма?!...

Но и не само.
Не искам да звуча като кисел неблагодарник, защото не съм.
Благодаря!

На близки и далечни пожелавам надеждите през новата година да бъдат умерено реални и да се сбъднат умерено достатъчно, за да остане нещо и за по-нататък! :)

Четвърто и следващите полувремена

Татарот, 12.12.2012 11:19:29

Еве го четварто полувреме. Заслужува Оскар, нели?

(коментар от форума на македонския Дневник под статия за последното гласуване в Брюксел)

Ма, верно си е за Оскар! Найс, а?!

Набихме им канчетата, показАхме им кого Обама нарече лидер на Балканите, сега да си ни я вратат бързо историята, да изтеглят Полувремето и ритуално да изгорят лентата на Каменния мост, след което да вадят тефтерите и да записват що е туй добросъседство и има ли то почва около Осогово.

И, за да няма грешка в комуникацията - няма и седмица по-късно отново плеснахме с ръце и се прегърнахме с братята андарти.

В частност – с внука на Пенелопи Делта, „възпяла” гръцката „македонска борба”, включая коварния й враг, ениджевардарското „чудовище” Апостол Петков.

Ептен найс, а?!

Филики етерия, та дрънка.

Епимено!

Чакам с нетърпение следващото съвместно заседание на българското и гръцкото правителства догодина.

Може да е изнесено на остров Трикери например.

Да дадем чуден пример за добросъседство, като направим съвместно честване на 100 г. от Междусъюзническата война.

Междувременно букефалите ще подпишат договора за добросъседство, ако може на чист български, в който ще запишем, че признават всичко за признаване, задължават се да въведат цензура над публичното говорене по отношение на България и дължат по 10 кв.км от територията си като неустойка за всяка антибългарска статия и за всеки 10 минути антибългарска кинематография.

После вадим изпълнителен лист от брюкселския районен съд и ги дебнем и подпукваме със съдия-изпълнител, всеки път като стъпят накриво.

Низ раята цари усещане за справедливо възмездие. Откъслечни и приглушени са гласовете, неразбиращи историческият поврат.

Оттатък – същото (измамно) усещане за справедливост, само че в гнева и разочарованието. Добре пак, че и там има остатъци нормалност.

Четвърто полувреме беше кратко и безспорно ефектно, но няма да е последното.

Следващите сигурно ще са доста по-скучни.

В тях шавливата лепотица Убавка* ще продължи да се цупи, че ревнивият й отколешен ухажор Ганчо** не проявява разбиране към поредната й забежка и вместо да я подкрепя и насърчава, й върти шамари. А той ще продължи след всяка плесница да се чуди защо от шамарите тя не почва да го обича - както някога, когато трендафил цвеке пагяше, Милице, край чичовото (пардон – вече прадядовото) градинче...

И така до следващия край на света***...

* Убавка – нарицателното име на персонаж - македонка от сръбски телевизионни скечове, чието име не помня, с участие по сценарий на едни и същи типологизирани представители на всяка от народностите в бивша Югославия;

** Ганчовци – подигравателно нарицателно във Вардарска Македония по време на българското управление през Втората световна война спрямо българите, особено тези от Източна България.

*** или докато не дойде албанският съдия-изпълнител да разтури седянката...