Помен – верую за българския национализъм

И така - с безсрамието на днешното си време, в неделя превалихме тъжната стогодишнина от „престъпното безумие”.

Кавичките и курсивът не са смислови или оценъчни, а най-обикновени - означаващи цитирането на изтърканата, но изключително точна откъм съдържанието си фраза.

Най-тъжната измежду всички тъжни за българите дати на тъжния ХХ век, който за нас, с типичното ни закъснение спрямо европейския календар, започна някъде около 1908-ма и завърши през 2007-ма с единственото хубаво нещо, случило ни се през същия този ХХ век (ако не броим спасяването на българските евреи).

Сто години носим греха на горделивостта и самонадеяността, на гнева и на алчността и го изкупуваме, без дори да съзнаваме какво и защо правим. От много време насам ме е обзел небивал исторически мистицизъм (или, може би – мистичен историзъм?) и ставам все по-убеден, че през 1913-та народът ни пое връз леко позаякналите си юношески плещи небивалия товар на страшен грях – заченат може би поне година по-рано, но изконсумиран точно тогава, на онзи проклет 16-ти юни...

Кешки да беше се затрил тоя ден някъде покрай смяната на календарите!

Не, не става дума за това, че – някой би казал – дедите ни посегнаха надменно и себелюбиво на съюзниците, тези наши (с горчив смях) славянски и православни „братя”.

Не, те посегнаха и на волята Му, отхвърлиха отреденото от Него и (полу)съзнателно жертваха братята си - защото само заслепеният в гнева и горделивостта си не би си дал сметка за съдбата, отредена на тракийските българи в същия онзи 16. юни.

Не постигнаха невъзможното спасение на македонските българи, но успешно обрекоха на жертва и тях, и тракийските...

Мога дълго да разсъждавам за фаталните последици от този грях, за грешния път, по който пое България през юни 1913, а после направо се и затича през октомври 1915-та. Оттам към 19-та, 23-та, 25-та и всички други години до 44-та и след нея, та до този ден и този час.

Или пък за това, че именно ние можехме да спестим на християнска Европа удоволствието сто години по-късно да разсъждава какво точно да прави с Турция, която можеше да присъства на континента само за цвят с едно туристическо петно край Босфора.

Няма „ако”, това е положението. 

Приготовления за заупокойната молитва
в памет на загиналите във войните
за национално обединение -
16.06.2013 г., село Бов

Не за миналото от 1913-та да мислим обаче, а за настоящето, за 2013-та.

През тази нова 13-та година, сто години след началото на крушението, комай окончателно и безвъзвратно беше евтаназиран българският национализъм.

Изненадващо твърдение, нали?

Годината, в която сделаният изборен и следизборен водевил, наречен Атака, можеше да отече в канала, но не би, даже напротив – не отече, а направо бликна като канализация, „върнала” уханно при задръстването й с поройните води на летния дъжд.

И докато Атака затвърждава цирковите си умения, НФСБ май окончателно проходи, а пък вечната о.з. Амбър от Пиротска не само доведе МВРО до заветната субсидия, но дори надхвърли обичайния си брокерски 1 %.

Лоши новини за българския национализъм, много лоши.

Кресливите посредствени комици, брандирали се като патриоти и националисти, се разпиляха като рой скакалци във всички посоки по хармана на българската политика и този път вече вероятно нищо няма да остане след тях.

Свенливи бивши родолюбци пък предпочетоха три пъти да се отрекат от риска да бъдат причислени към лошите патриотари.

Понеже националистите и патриотите ни са калпави, нека отречем патриотизма и да погребем за пореден път национализма. Вместо да ги презрем защото са калпави, да ги заклеймим, защото са националисти. И за да не се посрамим и да не ни заклеймят, нека се наредим в редиците на заклеймяващите.

Всеки умерено трезвен нормален човек обаче би трябвало (би, ама дали... или не би...) знае много добре, че никой от тях не е български патриот или националист, а само лош актьор, заработващ хонорара в читалищен спектакъл.

И че българският патриотизъм и българският национализъм не са и не могат да бъдат всички тези самодоволно възседнали го гротескни създания, нахлузили върху себе си с готовност за късане чужди ризи.

Затова пишещият тези редове - прилично образован, доскорошен ... разни неща, но днес, според огледалото и статистиката - (все още) нормален глава на средно българско семейство, вече гонещ средната възраст, средна класа, средна ръка, не само, че не се свени, а дори изпитва вътрешната потребност да заяви себе си като български националист.

Бях такъв, съм и ще си остана, като вярвам убедено в каузата на Българска България в Европейска Европа - обединена Европа на Порасналите и Помъдрели Европейски Нации, които не се срамят да се нарекат Европейци от една възпитана и учтива към всички, но Християнска по традициите и душата си Европа, която за цвят е хубаво да остане по-дълго точно такава сред милиардите нетакива хора и части на света Божи.

На първо място, вярвам, че има такава кауза.

На второ място, вярвам, че тя си струва.

На трето място – знам, че е трудна и немодерна кауза, в която демагогията и посредствеността си подават услужливо ръка.

Не зная кое е името й – християндемокрация, консерватизъм, друго?

Ако някой знае, нека помогне, нямам претенции.

Знам само, че национализмът - сам по себе си, не може да бъде нито партийна, нито икономическа, социална или прочие платформа. Той може да бъде единствено духът, който води и критерият, който ни помага да изберем.

Пораснах и не вярвам вече в съществуването и искреността на националистически партии, чиято платформа е единствено национализмът per se и които да претендират за монопол или лиценз над националните въпроси. Сам, национализмът не може да даде отговор как ще се решат едни или други икономически или социални въпроси, той може да даде само целите, които искаме да постигнем.

Пътищата могат да бъдат различни, но каузата - Целта, е една - България да бъде добро място за приличен, почтен и справедлив живот на българската нация, осъзнаваща се като съставена от българи, български турци, български цигани, арменци и евреи, носещи заедно общо духовно и родово наследство (в което освен имагинерни активи има и съвсем реални пасиви).

Не просто резерват за доизживяване на етновида българи, а добро и свободно място за живеене.

Но и не само добро място за живеене на който се случи да е тук, а именно на гореизброените, в горепосоченото им качество със съзнанието им за това.

Няма България без българи, това географско име инак би ми било чуждо, няма българи без България, това групово самоопределение би било няма статистическа графа.

Не вярвам в утопията за Гражданария, страната на гражданите, където всички са граждани по гражданство и по произход, различни само по хобитата и вкусовете си.

Обособяващите белези днешно време се окрупняват, но в хоризонтите ни обособеността остава. 
Затова заставам зад разнообразието на национално равнище и българите като защитен вид.

Ето защо за мен е важна Целта, която е зададена, и само тя може да бъде моят критерий за избор в спектъра, в който вярвам, че са възможни решенията за постигането й.

Но може да има не само (условно казано) десен национален път, може да има ляв национален път или среден, или друг, нека всеки избере своя, стига Целта да е същата.

И също затова пишещият тези редове вярва, че именно сега има въпиюща нужда от това възприемащите се за интелигентни и модерни български националисти, патриоти или както-там-който-иска-да-се/ни-нарича, да заявят, че ги има, какви са и за какво се борят, че са други, а не като тези, шумните от първите редове на цирка.
Именно сега - и заради разветите по улиците български знамена, но и заради това, че предстои преструктуриране и на дясното, и на лявото, които ще се дооформят в поредицата изборни години.

Защото междувременно ни узурпираха национализма и след като го употребят, ще го изхвърлят – омърсен, смачкан и непотребен.

А българският национализъм не е панаирско кречетало, клоун на три морета, товарна ракета за Сатурн, приставка за електромера или пенсионна осигуровка.

Той е непоносим товар, който трябва да бъде пренесен от миналото в бъдещето, панихида и молебен едновременно.

Отговорност пред тези, чиито имена още стоят над нас, там горе.

Да си върнем... национализма!

Не съм сам, нали?! :)

Прасета в Космоса

Не за пръв път пиша тук под това заглавие.

Наистина съжалявам, че се налага пак, но нашите космонавти този път наистина достигнаха Края на Вселената.

Има прасета, има свине, но има и свине, които не са просто свине, а свИни.

Към тях ще се обърна днес - кратко и ясно:

"Свини! Вечно ли искате да свинствате?!" 

(По Фридрих Велики, краля на Прусия, преди битката при Лойтен — 1757 г.)

(Не)сериозно за изборите - обяснение на положителен вот или защо и въпреки какво ДСБ

За мой късмет, животът ме събра с разложкото село Елешница – живописно място, точно отговарящо на краткото, но точно описание „хубав край, хубави хора”.

Там, кукерите (т.нар. „старци”) по традиция излизат по Великден, което май е изключение и прави празника още по-интересен и уникален. На всеки Великден старците от различните махали излизат на площада и правят собствени отделни карнавални шествия, които винаги са били не само остроумни, но и повече от актуални. 

Старци - с предаваните вътре в семейството костюми от козя кожа
и т.нар. "вули" - високите маски за глава. В жегата си е истинско изпитание...

Всяка махала минава през площада - старци и танцьори, с и без носии

Тази година изненада откъм фокуса на злободневността нямаше, но пък имаше всичко, как’ си требе:

Полиция

Милиция

Кандидати

Платформи

Въобще - сериозна работа.

И понеже и аз съм сериозен, да си кажа и без никой да ме пита.

На предстоящите избори ще гласувам за ДСБ (да ме прощават наистина уважаваните от мен БДФ за съкращението, ама нека наричаме нещата с истинските им имена).

Не защото:

-   фината ми либерално-демократична душа е страшно и непреодолимо потресена от скандала с подслушването и антидемократичните безчинства на злата мутрофашистка диктатура, въх!

Пичове, всички знаем много добре, че в България - поне от 9.9.44 г. насам и без разлика на власт, възраст, пол и занятие, се слуша всичко, което може и би си оправдало усилията. Просто техниката върви напред и възможностите са по-големи – затова се и слуша повече.

Това, разбира се, не значи, че одобрявам тази гнусна практика, просто не смятам, че би могла да бъде довод в избора, тъй като е присъща на всички;

-   съм погнусен от безпросветната мутра, дето не знае и един чужд език – апропо, Световниот Икономист Костов освен руски нещо другинко шпреха ли?

-       не ям асфалт и строежите ми пречат – напротив, ужасно малко и некачествени са, трябва да се строи много повече и много по-добре;

-    смятам, че е ужасно средновековно и демоде секуларната държава да дава пари за църкви, манастири и джамии. Пък и за археологически разкопки. Ух, че гнусно и немодерно - почти като офлайн медия, нефинансирана по нечий проект, а от джеба на собственика си;

-      съм измежду посветените в Тайната на Драгалевския идол, този най-велик измежду великите и най-кризоспасяващ измежду кризоспасяващите;

-     ме интересува колко точно най-велико е било управлението на ОДС преди 12 (дванадесет) години;

Дори въпреки че:

-         категорично НЕ искам програмно, експертно, национално-спасително или прочие жмелистко правителство без ясна отговорност.

Искам (ако няма друг избор) старомодна коалиция с пазарлъци и разпределяне на ресори – да се знае ясно и точно, кой какво и как ще провали и да си носи отговорността, както се случи с тройните крадци;

-         старият балкански хитрец Костаки ме изнерви максимално и почти ме убеди да не гласувам за него, когато при съставянето на служебното правителство с мазен носов тембър припя на хора „Ей сега ще свършат парите, че и светът с тях, и няма да има пари за пенсии и заплати през април, ни стотинка, даже”.

Ромско ти беше включването, другарю Костов!

-         въобще не разбрах ясно кои са трите стъпки, дето ше опра’ат България и дребния, семейния и микробизнеса в частност, вкл. как точно, с кой крак в коя посока трябва да бъдат предприети. Остана усещането за нещо като прочутото „Надо трактор” на чукчата от стария съветски виц;

-         ГЕРБ очевидно не са най-страшното нещо, случвало се на България и Европа, противно на убежденията на мнозина, които в неделя ще пуснат същата бюлетина като мен. Прости момчета си бяха и така и не разбраха, че на комунист и по-старши милиционер вяра не можеш да имаш – колкото и да са импотентни другарите, винаги са били професионални милиционери и насън дори могат да сготвят в московски сос онези с шушлеците, дето са си повярвали, че са ги оставили сами да ръководят играта;

-         контрапродуктивната антифашистка истерия на скучаещата в интернет агитка на автентичната десница, модерната зеленица, свободната либералицела и прочие прогресивни сили ме изнерви максимално. Парадоксален феномен на българската политика през последните 4 години беше, че след всяка критика ББ изглеждаше по-симпатичен, а след всяка хвалба – по-отблъскващ.

Каквито хулителите, такива и ласкателите, посредствена работа...

А защото:

-         има граници на вкуса, доверието и приличието, които не могат и не бива да бъдат преминати.

ГЕРБ и милиционерите не ги прекрачиха, но защото те просто винаги си бяха и си останаха отвъд, от Тъмната страна на силата, дори когато играеха сравнително прилично на полезните богобоязливи полу-десни идиоти. При тях интригата беше, че поради околния вакуум, имаха уникален шанс да минат в полусветлата страна, но не успяха (или просто не пожелаха) - явно толкова си могат, да си носят последствията;

-         защото съм убеден, че в момента парламент, съставен само от четирите големи (боклука) – ГЕРБ, БСП, ДПС, и ребятата из Атаке, е най-лошото възможно нещо за страната ми. Трябва да влезе още някой, който да се коалира под някаква форма с бая си Бойко, пък дори и да е надувал програмни балони и да е плюл жлъч по злия Тиранин допреди малко.

Да, точно така – влезте и се коалирайте и се множете и нека бъде сечено на рубладжиите, но и на доларджиите да им е леко криво, ако може, щото и едните и другите не са читави, но по различен свой начин;

-         защото наистина има нужда от нек’ва нормалност и аз избирам точно тази нормалност, а не менящата боята си;

-         избирам я, защото имам доверие не на старата драгалевска лисица, а на допуснатите от него (сигурно по конюнктурни причини, но не ме интересува, важен е резултатът) хора като Радан Кънев и Борис Станимиров и едновременно смятам, че е жалко, че изброяването ми ще спре дотук, но и (благородно) завиждам на изброените за упоритостта и търпението им.

Да, съдя по лични преки или опосредени впечатления, но по какво друго да съдя и на какво друго да се доверя, ако не на себе си, простете?!

-         защото моментът е важен и изборът трябва да се прави рационално и тук място за зелени, пембени и оранжеви прищевки няма. Да, казвам това и съзнавам ясно, че ДСБ може и да не влезе в парламента, но поне има реалния шанс за разлика от други „яки пичове” (то такива няма, де, само за целите на дискурса);

-         защото ако ДСБ не влезе в парламента, тогава няма да имат друг избор освен най-сетне да престанат с исихазма, пък белки, чунки, санки тогава нещо, евентуално, знае ли се...

Толкоз.

Искрено и лично, без капка колебание.

На сто години от върха

Опитвам се да си представя какво ли е било утрото на 14-ти март преди сто години.

Предишният ден е паднал Одрин.

Оръдията са замлъкнали, героите – погребани.

Пленниците на остров Сарай още не са почнали да измират с десетки, може би стотици, а местните гърци - да мародерстват над турските си съседи (и впоследствие да приписват всичко на бугарскиот фашистички окупатор, опс – пардон, на чудовищата от София)...

България се е събудила на върха на силите и възхода си, опиянена от триумфа си, без да подозира, че само няколко месеца я делят от бездната...

Никога няма да се завърнем там, където сме били преди сто години, никога.

Делят ни точно сто години падение... падане, ставане, препъване, лутане, братоубийства, самоунищожение, загуба на наивността и невинността, откровена поквара.

Мислех да споделя впечатленията си от посещението си преди две-три години в Одрин, двете български църкви там и, разбира се, в музея на Шюкрю паша с изобилстващите в него художествено-пропагандни материали, от които не става ясно кой точно е победил в тази битка.

Не остана време за думи обаче, пък и толкова излишни думи се приказват тия дни.

Затова – само образи и мисъл за падналите в битката за крепостта - и свои, и съюзници, пък били те и разбойници (по стар навик още от същата 1913-та, удобно забравяме за съвсем несимволичното сръбско участие в обсадата), но и за достойните ни противници – бранителите й, които заслужават уважение за техния си кураж и техните си жертви.

Българската църква "Св. Георги" - в нея има малка етнографска сбирка със скромен спомен за тракийските българи - както от Одринска, така и от Беломорска Тракия. На Гергьовден тракийските дружества организират посещения с хубав празник в двора на църквата.

По-старата българска църква "Св.Св.Констатин и Елена", построена 1869 г.

Чест и благодарност на комшиите за възможността двете църкви да бъдат възстановявани и поддържани! 

Паметникът на коменданта на Одрин по време на обсадата - Шюкрю (Шукри) паша, комуто е именуван музеят в запазените фортове над града 

Представителна извадка за голяма част от материалите по вътрешните стени на музейните фортове. Никой не спори, че войната е жестока към всички и в нея светци няма, а само жертви, ама айде да не си мерим зулумите, комшулар, че рахат няма да види никой... 

Булгар аборигенлер се дивят на джамията Селимие (същата, за която нашето командване е заповядала изрично на артилерията да бъде пазена заради художествената и историческата й стойност) - след влизането си при тактическото временно отстъпване на Одрин на 13.03.1913 г. - художествена репродукция с безспорна аха-аха фотографска автентичност, пак от музея. Историята знае и други версии за събитията... ;)

И отново - бугарскиот фашистички окупатор в действие.
Жертвите му са досущ като српската войска от вица - брой немат, затова и цифри никъде няма. Не като при онзи дребнав педант Милетич...
Между другото, точно за тази снимка май се знае кой точно и защо точно се е озовал точно по този начин там.
Не е било много arbitrarily.

Одрин със Селимие днес - поглед от фортовете в музея на Шюкрю паша

Траури

Днес е ден за траур в памет на Пламен Горанов.

Но не само.

Днес трябва да е ден за траур в памет и на човека, който се запали и почина на главната във Велико Търново, чието име дори и не разбрахме.

Днес е и ден за солидарност с онзи мъж от Раднево, който също се запали и сега лежи в болницата в Пловдив, и с близките му.

Днес за мен е ден за траур и за двете дечица, които собственият им баща застреля в съня им преди няколко седмици в Пловдив, преди да застреля и майка им, а накрая и себе си.

Помните ли случая или вече го забравихте? Аз не мога.

За петимата от семейството в София…

За трите деца, изгорели вчера във фургона, в който са мизерствали в битието на родителите си, които сега са арестувани и вероятно ще отидат в затвора заради мизерията на съзнанието си.

За всички пенсионери, избити като кучета в къщите си в умиращите села, за всички деца, които не се родиха и не пораснаха поради повсеместната мизерия на духа.

Господи…

Днес е ден за траур в памет на чувството ни за срам и човечност, в памет на способността ни да видим и почувстваме болката и отчаянието на ближните си.

В памет на неспособността ни да надскочим клишетата на суетата си. Нямам предвид личната, материална суета, а гражданската - изтъкана от пози, превземки, предразсъдъци, нелепо високомерие, комплекси и словоблудства.

Днес обаче е и ден за траур в памет на връзката на българина с главния мозък.

В памет на способността за преценка на реалността – и личната, и обществената. В памет на здравата (може би дори съвсем селска) връзка със земята – не като единица субсидируема площ, а като единствена опора, върху която човек стъпва. Връзка, която беше набързо изтуитната и шерната някъде из динамиката на крайно нереалното „реално време”, из ненужните барикади на всеобща истерия и липса на търпение и градивност.

Всичко, тук, веднага, при това единствено и само по нашия начин – няма ли кой да го пусне, в противен случай сме дислайк.

Пардон – ДИСЛАЙК!!!

Ние сме безкрайно наивен народ и това би било хубаво, ако все още бяхме наивните деца от Възраждането, а не наивните старци от Прехода.

След само десетина дни, на 17-ти, е Сирна Неделя, денят за прошки.

Вместо поредния парад на исканията, може би е редно да се съберем на някой площад и да си поискаме прошка – от себе си, един от друг и от всички, от които не поискахме навреме.

Нов ден

Дойде нов ден за Българската църква.

Тя направи своя избор измежду (според личната ми, странична и непретендираща за компетентност преценка) двамата най-достойни за избора архиереи -  избор, в който всеки измежду тях би бил достоен да бъде избран.

Както посочи дядо Йосиф, обявявайки резултата от гласуването, за пръв път от над 600 г. български патриарх беше избран свободно. И църквата беше на висотата на своя избор и своята свобода, и в труден момент връща надеждата.

Какво повече можем да желаем, освен този избор да възвести нов ден и за обществото ни и дано подобен избор да се случи по-скоро (и неведнъж) и в светската държава!

Господ да дава здраве и сили на новия ни патриарх, Негово Светейшество Неофит!

И нека не само църковните първенци, но и светските, а и всички ние послушаме думите му и се справим със себелюбието си!

Когато гръм удари през февруари, а замирисва на октомври

Надявам се отворилите шампанското тази сутрин вече да са поизтрезнели и да са си дали сметка за странния и неособено хубав аромат, който се носи наоколо...

Историята, този коварен съветник, сочи, че след Февруарската революция иде Октомврийска.

Из рОдината вече се сформират работническо-войнишки комитети, които ще градят „нов политически модел”.
Керенски, къде си, обади се, проба-проба.

Случайно или не, 20.02. е рожденият ден (по стар стил) на Дамян Велчев. 

Ще е несправедливо, ако от всичката лава от слово, изригнала тия дни, не откроя изключително точните думи на Templar още отпреди най-последните развития.

Дано бъркам и това, което иде, да е Ерата на Водолея, а не на Архара.

P.S.

Понеже тия дни много се и ще се говори за задкулисия vs. откритост, морал и прочие, най-официално, предкулисно и коректно уведомявам всички приятели от ДСБ & присъдружната им периферия, че на предстоящите избори за последен път ще гласувам за тях на принципа на „най-малкото (и познато) зло”.

От поне две години повтарям, че вместо да се вторачват в драгалевския си коалиционен пъп, мрънкайки вяло и като за норматив за някакви абстрактни и самоцелни реформи в очакване да бъдат калесани поради изначално-природната си готиност, „автентичните” исихасти трябваше да погледнат собствената политическа сергия и конкурентно-способността на продукта си.  Пък и на тотема си. 
Their precious...
У нас не само зимата, подранилата пролет също може да сварва хората неподготвени.

Някои дори с охота приеха ролята на суетния пишман-либерален полезен идиот в ОФ-водевила и вместо да мислят как да убедят хората да приемат тях, предпочетоха далеч по-лесния вариант да прекарат последните години с лупа в ръка над всяка дума на ББ, ЦвЦв или Веждито. Последният, между другото, при все „насосаните” си крилати фрази, беше в пъти по-добър министър на културата от майор Деянов, но антифашистката солидарност за подобно твърдение вероятно качва директно на кладата.

Затова сега ме е яд най-вече на тях – „десните”, щото от другите нищо не съм и чакал. Няма разочарование там, където не е имало очаквания.

Изпуснатите години връщане обаче нямат.

Иначе и това ще мине, като всичко друго, но струва ли си...