When the sunny days are over...

What are you gonna do,
when the sunny days are over?
Who will you be turning to,
when the sunny days are over?
("Sunny Days", Vaya con Dios)

Тъжна е тази наша насилствена раздяла с провинциализма като универсално и по хлапашки (уж) невинно алиби, обяснение и оправдание за всичко.

"Аз съм късоглед и пея в хора" вече не върши работа. 

Добре дошли в новините от телевизора, в новото старо време, в историята след края й!

Никой не е обещавал, че ще има рози и ще се чува приглушена и приятна музика.

Бог да е на помощ на всички, които имат нужда сега от нея!

Радлери ІІІ (и последно, закле’амсе!)

Утре е първият от Горещниците, та ако не напиша това днес, няма за кога.

Метнах се преди месец и кусур до Алба Булгарика, по-известен днес като Белград. Край Дунав и Сава е екстра, а Лайбах са си все така велики, включително и когато музиката им става филмова, но за това – някой друг път (или по-скоро мало сутра).

Та, шетам се по Кнеза-Михайлова, жега као и данас, па ща да видим – Jelen Pivo са пуснали грейпфрутова бира. Споменът за люблянския Унион нахлува във вкусовите ми рецептори, бам, давай да видим колко можем отнесе набързо за един следобед, вóзи Мишко!

Добро е Jéленчето, добро е, а грейпфрутът си пасва на бирата като масон, завършил в Симеоново, на независима съдебна система!

Връщам се от Сава край Перловската и пак, също като преди година се гнетя и си викам – добре, де, защо там, така, разнообразие, пък тук всичко така, по-бавно и плахо някакси... Буквално след два дена се залоствам в тетриса на (да бъдем актуални с датата и събитията) Площада-пред-Бастилията-наричан-още-Орлов-мост и пак ща да видим – стои пред мен горд камион на Каменица, а на камиона – реклама на Kamenitza Fresh лимон... и грейпфрут!

Оле!

Следват degustatio ad momentum и констатацията, че грейпфрутовата Каменица също е добра, определено по-добра от лимоновата си сестрица, което донякъде неизбежно с оглед особеностите на грейпфрута, посочени по-горе.

След утихването на първоначалния потребителски ентусиазъм решавам да подходя  научно и правя сравнителен анализ без особено смислена цел и каквито и да било заключения.

За пълнота на изложението дотук:

Припомням си умилението пред пионерското в Каменица, нооо... конкуренцията не спи и от Заарата отвръщат на удара!

Поздравявам Загорка за новаторството, но Fusion определено няма да стане моята лятна бира. Сладостта и преобладаващият вкус на бяло вино ме карат от само себе си да заключа, че ако искам вкус на бяло вино, просто ще си сипя бяло вино!

Но това по-никакъв начин не значи, че Фюжънът не е добър, опитайте - въпрос на вкус!

И точно когато си казах – ОК, дотук добре, една година по-късно - к’вото е, т’ва е и е баш супер и фино, от Шумен ме довършиха softly с два премерени удара.

И двете са добри, но портокалът ми е поне една идея по-сладък от необходимото, затова за пореден път залагам на грейпфрута и, написвайки това, веднага се стрелвам към хладилника, където ме чака един!

Да обобщим - изборът е тук, шофьори и нешофьори, при това – обилен, жегата също е тук и обилна, затова...

Рад(лер)вайте се, за едно свежо и весело лято!

Радлери ІІ

(продължение от ... миналата година) 

Пролетта дойде, иде лятото, а с него - жегата и нуждата от прохлада.

Мисълта за идващото ми припомня миналото лято, когато в едно прекрасно пътуване се запознах и залюбих жарко с радлерите, за които и писах.

Тогава бях угнетен, защо нашенските пивоварни не уважават своя местен европейски потребител и не блазнят вкуса и жаждата му с подобни глезотии. Затова с радост приветствах пионерите от Каменица, пардон – Kamenitza, с техния „Fresh”, към чийто вкус имах сериозни, но все пак преодолими забележки.

Каменица безспорно са новатори на нашия пазар и за това ги уважавам. Обаче това, което инак се сещат да правят първи, не винаги го правят добре... Пример - първи пуснаха Каменица Бяло – обаче Болярка направиха своя Weiss по-добре. И сега така – Каменица първи пуснаха „лимонова” бира - поздравления, но пак други я направиха по-добре...

Така идваме до същината - тази година още отпреди Великден даде сериозна заявка за предстоящо благородно пивоварно съревнование. Седя си кротко, гледам телевизора и изведнъж, хоп – да! - появи се истинският Радлер!

И като казвам истински, вервайте ми - наистина е като истински!

От първата глътка Ариана спечели овациите и клиентския ми избор. Хич не съм почитател на Газорка, но което е добро – добро е! Че и образователно даже:

Аванта за рекламата не съм ни получил, ни търсил, но ако добри хора искат да ме почерпят, приемам одма и с признателно гърло J - емайлът работи, чета го, пратете оферта, не се стеснявайте...

И както си се радвах на Арианата, само дни по-късно, пак зяпам ТВ-то (кой казва, че нямало полза...) и изведнъж – втори хоп! - ха сега - Шуменско Twist lemon!

Имам трайно уважение към Шуменско и Пиринско, нооо... на фона на Ариана, тук Карлсберг / Туборг издиша...

Шуменско Twist lemon е на равнището на Каменица Fresh – става, не е лошо, но осезаемият пред-, под-, над- и послевкус на лимонена киселина и нещо изначално (ал)химично категорично отстъпва на далеч по-хомогенния и естествен вкус на Ариана Радлер.

За мен турнирът е решен, при това категорично, с убедителен първенец:

1. Ариана Радлер 

две победи, голова разлика 6-0

2.-3. Каменица Фреш и Шуменско Туист 

всеки с по един равен и една загуба, голова разлика 1-3

Бонус извън националната класация

За пълнота на изложението представям и един малко по-особен представител на биреноподобния-лимонен вкус – френската Panaché, която е далеч от разбирането за същинска бира, пък била тя и по шофьорски слаба, но пък е добро решение за разхлаждане в лятна жега.

По-скоро безалкохолно, напомнящо на бира, отколкото бира с вкус на лимон, но определено от светлата страна на течната Сила.

Желаещите да опитат, могат да я открият в Карфур на рафтовете с бирите.

Наздраве и приятни почивни дни!

БЕХти приватизацията...

Нищо не разбирам.

Това е факт и не го крия.

Не разбирам как точно и защо ще се приватизира прословутият БЕХ (Български енергиен холдинг).

Докато се дрънкаме за тоя или оня реактор, тоя или оня товар въглища или някоя друга перка, соларка или прочие касичка, държавата явно съвсем наистина ще си приватизира енергетиката „на едро” чрез въпросния БЕХ.

Да припомним:

БЕХ-а го направиха тройните с цел окрупняване на активи с оглед беленското Стройко 2000 и прочие доводи. Направи се една – според мен напълно излишна, шапка, трудоустроиха се едни хора и дотам.

После дойде бат’ Бойко и обяви, че до месец – два ще закрие БЕХ като излишна структура, генерираща само разходи и съмнителни, да не кажа никакви ползи. Това трябваше да се случи през есента на 2009.

Сега сме 2012-та. БЕХ си го има, като междувременно бяха трудоустроени други хора, но съмненията в смисъла останаха.

В самия край на миналата година, по старата политическа традиция за замаламасване на големи решения в навечерието на големи празници, либералният катарски мчк. Трайчо Енергетик пусна интифата за приватизацията на БЕХ.

Междувременно Трайчо биде мартиризиран и беатизиран, но, съдейки по думите на самия президент от вчера, 20.04., макар и споменати по съвсем друг повод, приватизацията си стои на съвсем дневен ред със страшна сила. 

Защо?

С каква визия и очаквания?

Как?

И после?

Според Дянков - целта на продажбата до 25 % от БЕХ била „по-голяма прозрачност в управлението на държавните активи в енергетиката”.

Да, бе, да, верно ли?

Не казвам, че е лошо, нищо не казвам, защото нищо не знам и нищо не вдявам.

Но мисля, че това решение заслужава обяснения с важност, не по-малка от Сребърната карабина на Винету, пардон – Сребърния фонд на Дянков, и тоя или оня паро-газо-генератор.

Насреща обаче – мълчание.

И от управляващи, и сите опозиции на овой бели свет.

Точно това мълчание обаче нещо хич не ми глъхне на добро.

Flags of Our Grandfathers

Чудесната статия на Калин Донков в днешния брой на „Сега”, която препоръчвам особено горещо, ме върна към миналата събота.

Тогава, пак в „Сега” излезе друга много хубава статия по същата тема от Горан Благоев. Вечерта същата онази събота пък по една от телевизиите даваха „Знамената на бащите ни” (Flags of Our Fathers) на Клинт Ийстуд - силен, искрен и честен филм „за войната” и многото други неща, които стават с хората покрай нея, а и след нея.

Напоследък ми се случват разни работи, които ме карат да мисля много за неща, по-важни от цената на яйцата и крайно прибързаната дясна канонизация на великомъченик Трайчо Енергетик. Та покрай мисленето за статията днес, за статията и филма миналата събота, отново се замислих и за предстоящата след броени месеци стогодишнина от началото на Балканската война и си припомних онази безумна стенограма от заседанието на Министерския съвет отпреди месец, за която пише Горан Благоев.

Ще цитирам само няколко реплики от дискусията на министри и зам.-министри по повод точката в дневния ред за създаване на инициативен комитет и отпускането на средства за честванията - неясно колко, оттам тръгва и нелишеният инак от бюджетна логика спор:

ДИМИТЪР ЦАНЧЕВ (*зам.-мин.-външно): Господин министър-председател, госпожи и господа министри, предлагам да се приеме на вносител, защото всички Балкански страни предвиждат по някакъв начин да отбележат това мероприятие, което ще наложи най-вероятно включване на България в съвместни инициативи или провеждане на самостоятелни външнополитически мероприятия. ...

ВЛАДИСЛАВ ГОРАНОВ (*зам.-мин.-финанси): ... Първо, такива пари предвидени няма, това трябва да е ясно. И не са и заявявани. ...

АНЮ АНГЕЛОВ: ... От няколко години по Закона за военните паметници общините се разпореждат с тяхното състояние и поддръжка. От три години на общините не са отпускани средства за поддръжка на военните паметници. ...

(* - мои уточнения)

От което разбираме следното:

- ако не бяха досадните ни поробители и съюзници-разбойници да ни занимават с тържествата, не бихме си мръднали пръстта и за едно цвете за това МЕРОПРИЯТИЕ (???), ама на – ще вземем да се изложим пред чужденците, та май ще се наложи...;

- никой не се е сетил през 2011-та, че предстои 2012-та и че, не щеш ли, през тази 2012-та се навършват 100 г. от 1912-та... А тогава какво е станало – вече никой не помни...;

- общините трябва да се грижат за войнишките паметници, пари за това обаче не им се отпускат, тъй че - пАри нема, действайте!

Нека бъда ясен - категорично съм убеден, че ако правителството не беше това, а на тройната, аленочервената, светло-средно-тъмно-синята, лилавата или друга коалиция, сила или партия, разговорът щеше да е абсолютно същият.

Не съм и разчитал, че някой в държавата ще си мръдне пръстта по-далеч от това да създаде инициативен комитет по познат модел и с познат състав, а и после да измрънка, че пари няма, пък е и криза, и т.н. Общините ще си измият ръцете с държавата, държавата с общините, всички вкупом с кризата и простия народ (когото никой не желае да възпита и обезпростачи, но това е друга тема).

Пределно наясно съм, че отдавна изгнилите по полетата от Одрин до Чаталджа и по височините на Родопите кости на дедите ни няма как да нахранят и стоплят някого днес и че има безброй проблеми, нетърпящи отлагане и пилеене на пари. Сто години не са малко и междувременно са се случили бая неща, а човешката памет има и капацитет, и избирателна пропускливост (и добре, че е така). Обаче не са и толкова много тия пусти сто години и мисля, че много бързо почнахме да забравяме и (не)избирателно да пропускаме. А за парите - да не подхващаме темата за пестящата и последната стотинка бедничка държавичка насред голямото страшно и безкрайно кризище...

Не сме станали още нито животни, които се движат само от глада в корема и студа по козината, нито родени в постмодерна епруветка граждани на Космоса, затова можем да направим малко усилие за тези преди нас, за нас самите, но и за тези, които идват след нас, колкото и малко да сме днес и още по-малко да бъдат утре. 

Ще дойде ден, когато под пъстрото знаме на разнообразието ще победи еднообразието и всички ще са различни до еднаквост, когато в името на взаимното зачитане ще победи общата забрава и когато по тези земи най-сетне няма да има кой да си спомня за дедите, а те вероятно вече и въобще няма да са ничии деди, пък и тази липса няма да има никакво значение никому. 

Но този ден не е дошъл и недоумявам пред наивността и илюзорното желание да усучем времето, за да докараме насила този миг по-рано.

Вярвам, че преди да дойде този тъжен и сив ден, ще видим други, може би по-добри, докато спомените и кръвта ни ще са още живи и, защо не и скоро – когато държавните глави на воювалите един против друг народи ще се съберат заедно, за да почетат паметта на всички онези, загинали също така заедно, без значение в кой точно окоп и под кое точно знаме.

Вярвам също, че един ден ще разберем, че за да живеем с уважение и доверие помежду си, не е нужно да забравяме каквото и да било, а само да признаем, че истината има много лица, че не е нужно да крием тези лица, а да ги опознаем, че, за да намерим всеки своето собствено лице, няма да е нужно да променяме нарочно миналото по лабораторни рецепти отдалеч, а само да го четем внимателно във всичките му различни шрифтове, че не е нужно да преставаме да бъдем българи, турци, гърци или сърби, за да станем по-истински европейци, ориенталци или земляни...

Но и този ден също още не е дошъл.

Съзнавам също, че след само половин година наред с ритуалното подрънкване на ръждясали саби и манлихери, край шумоленето на избелели карти, по медии, форуми, цветни къщи и прочие дискусионни мегдани ще се излее небивал поток от превратни приказки, надменен присмех, безполезни укори и ненужна погнуса към патриотарщината, националистическата риторика, тесногръдието, историческия реваншизъм, предмодерността, ретроградността, закостенялостта и целия останал терминологичен арсенал на съвременното митоборство.

Възпитаници на престижни и непрестижни местни и западни школи и школища ще покажат нагледно, че късното обучение не може да запълни и замести дупките от ранните и основните познания и усещания, и ще се изредят да обясняват за проектите, по които са установили необходимостта от осъвременяване на обществените наративи и с огромна почуда изневиделица са разбрали великите тайни, че, видиш ли, и ние не сме били съвсем безпогрешни, че другите също са страдали, че националното съзнание не било напълно изградено в тоя или оня смисъл, че империята била чуден мулти-култи общ пазар, в който сите живеели прекрасно заедно под благата ръка на падишаха, че войната била агресивно-завоевателна, че – о, изненада! - била грозна, страшна и несправедлива, и дори умирали невинни, и така нататък, до безкрай, все поводи и причини поради които да отвръщаме или дори да навеждаме глави, но не в почит, а в самоунижение и разкаяние.

Нека говорят, за слепия (духом) всяка светлинка е слънце, а пък пророци – и без, и със тях, бол.

И най-сетне - убеден съм, че истинското честване няма да е на дати, победи, операции, цифри, а на хората, човек по човек, чиито животи и смърти стоят зад победите и загубите, отвъд датите, цифрите и статистиките. Вярвам също, че им го дължим, докато има още такива като нас, които са ги познавали приживе, които помнят лицата и имената им, докато снимките им не са се разпаднали от времето (сканирайте, ей!!!). И знам, че този дълг не се изплаща с мащабни мероприятия и гръмки приказки, а с човешки спомен и помен, с цвете и свещ пред онези паметници, за които забравят да дадат пари, с посещение на местата, където и за които са паднали. 

И тук си спомням финалните думи от филма на Ийстуд:

Може би няма нещо такова като „герои”... Героите са нещо, което ние създаваме, от което се нуждаем ние. Това е начинът да разберем това, което е почти неразбираемо - как хората са могли да жертват толкова много...

Те може и да са се сражавали за родината си, но умираха за другарите си. За човека отпред, за човека до себе си, за човека зад себе си и ако искаме истински да почетем тези мъже, трябва да ги запомним такива, каквито наистина бяха...

Така си мисля и аз - нито бих бил по-горд, нито би ме радвало да знам дали прадядовците ми са пратили при Всевишния нечий друг несретен прадядо. „Гърмът на победите” им отдавна е заглъхнал в последвалата нелепица, въпреки че никога не бих го заменил за нищо. Стига ми обаче да знам, че те, двамата обикновени редници от Пети Дунавски пехотен полк са били там и са вървели напред, с мисълта, че отиват да освобождават другите ми двама прадядовци, но пък, ако е рекъл Господ, нека да се свършва бързо, та да се върнат, че работа има и земята не чака...

Но не свършило бързо, а и после пак почнало и... , но те, слава Богу, са се върнали, за разлика от много техни другари, роднини, съселяни или просто братя по съдба, които земята дочакала, но но не за труд....

Всички те заслужават миг от времето ни, но ние дали тях заслужаваме...

Паметникът на връх Шейновец (Курт кале), 

над с. Мезек, до Свиленград, където е почнала войната и където на 05.10.1912 г. падат първите от Шейновския полк, дал името на върха. 

Заповядайте, елате там!

DMS CHINOVNIK

Ако искате да подкрепите бедстващ чиновник, изпратете SMS с горния текст на кратък номер 00.

Ако не искате, ще го подкрепите така и така - ежемесечно, при всяка покупка с SMS с текст DDS или до края на март (за фирмите) или април (за физическите лица).

Много се изприказва за бонусите, по-известни като ДМС (допълнително материално стимулиране) - да взема да се изходя и аз.

Конкретен повод взимам от мнението по темата на Комитата.

Да уточним някои положения:

Раздел първи - констативен

1.

Бонусите не са проблем на това правителство или на това и предишното, или на това, предишното и по-предишното, а на всички смятани за "нормални" правителства (т.е. след 97-ма).

Бонусите обясняват защо всяко правителство идва с приказки за оптимизация на администрацията, а си тръгва с бройки назначени на щат, надвишаващ този на предходното правителство.

2.

Бонусите не са от / на / заради Андрешко (вж. пак Комитата), а номенклатурен атавизъм от соца.

ДМС e по-близо до ДКМС.

Те са част от магията на социалистическия реализъм, в който е важно освен да си добре, другите да не го разберат, че да не (а) завидят, (б) осъзнаят те колко са зле, (в и следващи) – попълнете по избор.

Няма нищо дясно, прогресивно и модерно в показно демонстрираната погнуса от разгръщането на темата с бонусите и броенето на някакви левчета. Защо – вж. т. 3 и 4, както и Раздел втори.

3.

Бонусите не раждат трудов пазар и не могат да дадат надежда за нищо (вж. Комитата) – още по-малко надежда „да привличаме и да задържаме способни хора в администрацията” (цитат от К.).

Бонусите дават само безнадеждност и сигурност, че в администрацията ще бъдат привличани и задържани „свои” хора, които:

- знаят въобще, че има бонуси и че реално ще работят за тях, а не за заплатата;

- са наясно, че ще получат бонуси, ако слушкат шефчето и правят каквото трябва на шефа, а не на врага от другата страна на гишето;

- обективно често не отговарят и на критериите за заплатата си, а субективно получават много повече от еквивалента си в частния сектор, който генерира и заплатката и бонусчето;

- и т.н. до безкрай.

4.

Бонусите не са популизъм, а част от всеобщата лъжа, в която живеем от бая време. 

Едни хора ни лъжат, че доходите на цялата администрация са нелепо малки (а реално не са), ние ги/се лъжем, че им вярваме, че работят само за официалните заплати и че им съчувстваме.

Да ви звучи познато? Вж. т. 2 по-горе.

5.

Събитията, станали известни като „скандала с бонусите” действително срутиха окончателно мита за бедния чиновник, който мизерства със заплатата си, но това не означава, че в разните хиляди администрации няма множество хора -  и работливи, и мързеливи, и честни, и крадливи, които не получават бонуси, а заплатите им продължават да са повече от абсурдни за времето и географското ни място.

Раздел втори – конструктивен

Решението е едно, едничко и единствено – осъществяване най-сетне на функционални промени в администрацията, които не се случват от повече от десетилетие.

Нямам предвид превърналото се в мантра електронно правителство (само по себе си също крайно необходимо), а промяна в начина на организация на неелектронните елементи на твърд(оглав) носител, каквито ще има винаги.

Почти щях да употребя думата „реформа”, но понеже не съм институционално обвързан с автентичната десница J няма да го сторя.

Тези промени:

а) 

не трябва да се правят, за да има реформа сама за себе си или за да се съкращават самоцелно разходи (които, отделно, не се и съкращават), а - да открия топлата вода - за да има качествено работеща администрация, която помага на гражданите, а не води гражданска война с тях – каквато тече от години, а и в момента;

б) 

трябва да включват:

- изсветляване на доходите – повишаване на заплатите и намаляване на ДМС-тата, за да е ясно кой за какво се бори, какво получава и колко може да се изисква от него;

- намаляване на „вработените” в администрацията, за да бъде възможно повишаването на заплатите, а и защото има цели агенции по нищоправене;

- ясни конкурсни начала при назначенията, вкл. предварително обявяване на заплати и екстри, вкл. колко точно тримесечия отпуски се полагат годишно, перспективи и т.н. – който е виждал как се обявява конкурс за място на помазан в европейската бюрокрация, знае какво имам предвид;

- строг контрол при дейността, вкл. и на ползването на отпуските, за да няма повече христинимитреви и прочие, дето не са почивали от 20 г. насам;

- други работи, които не’ам нерви и време да формулирам сега. Ако някой даде некой лев, ще поработя по-подробно по темата; J

в) 

най-вероятно няма да се случат никога, защото администрацията функционира така, както функционира в интерес на властимащите, които и да са те, на което и да е функционално равнище.

Излишен и отдавна изтъркан риторичен въпрос:

Трябва ли да фалираме нарочно (освен ако просто не си фалираме по обективни причини), та да помолим мутерхен Германия да ни прати и на нас 160 данъчни инспектори като на съседите отдоле или може да си се примолим и сега, ако може, без фалит?

Заключение:

Един от способите за борба с лъжите е публичното им опровергаване и изнасяне на информацията. От тази гледна точка, скандалът с бонусите, колкото и гнусен да е за гнусливите, дребнав за едрите, сиромахомилски за сиромахоборците, е изключително добро развитие за обществото и държавчето ни като цяло.

След като вече е ясна свинщината, може би пък свинете ще решат, че не е нужно да наричат кочината си къщичка за птици и ще вземат да изнесат копаните си на двора.

Една публична лъжа по-малко, една надежда повече.

Ден поне без съмнения

„Семето на съмнението е паднало дълбоко в браздите. То е в самата индивидуалност. ... 

И никой не иска да помисли, че съмнението не може да бъде основа на никаква дейност, на никакъв напредък. Че в последна сметка и съмнението може да стане обект на съмнение и че то не може да се спаси от съмнението в него. ... 

Съмнението подлага всичко на дискусия. И точно така не могат да бъдат поставени на истинска дискусия проблемите, които трябва да се дискутират. Това обществено съмнение всъщност спасява мошениците и авантюристите от истинска критика и обезоръжава самата общественост срещу тях.

Този съмняващ се дух е парализирал сам себе си. ...

Дошло е времето на снемането на народността в индивида. Всичко, което Възраждането е направило за осъзнаване на народността в индивида, всичко от огнената проповед на Паисий до хвърковатата чета на Бенковски е разрушено.

Глиненото изваяние се е върнало към праха, от който някога е било сътворено.

Корупцията в обществения живот е направила индивидуалността необществена. И в живота явно се е утвърдило виждането за националността като „Бай Ганьо”.

С това пък се е отишло далеч отвъд справедливата критика на Алеко. ...

Народностното съзнание бе достатъчно оспорвало себе си.”

Владимир Свинтила, из „Съмняващата се душа” („Грифонът и химерата”, С., 2008)

Тези думи са писани за друг период в живота на народа ни, но пишейки ги, авторът е вярвал, че този период е вече преодолян.

Имам обаче сериозно подозрение, че проблемът всъщност оттогава е хронифицирал и се появява периодично, всеки път когато имунитетът ни отслабне.

Но нищо, за ден поне нека оставим съмненията настрана, затова си има доволно много съмнители по професия и призвание, които бдят неуморно на поста си, а днес сигурно с радост дават доброволни дежурства.

Честит празник!