Закъсняло продължение - част ІІ:
Гласовете им чувам...
Мина доста време, дойде пролетта и пак се обръщам да пуля към село Загоричани, Костурско.
Тъжният залез на един красив език
Предполагам, че на всеки що-годе исторически грамотен българин, кривнал из некурортните дебри на Северна Гърция и попаднал на местните славяноезични гърци, му е направило впечатление прекрасното звучене на езика, който говорят помежду си. Оставяме настрани романтичния гъдел на гадаенето в онези първи секунди преди да разбереш дали си попаднал на „правилния” събеседник и дали разговорът въобще ще потръгне, както и неестественото усещане, когато изведнъж започваш да се разбираш безпроблемно с хората, които в голямата си част не са имали никога досег с каквото и да било българско. Езикът на тези хора е толкова красив – мелодичен, звучен и благ, че от първата секунда те пленява завинаги.
Imagine…
Хубаво е човек да чуе как е звучал българският език преди навлизането на русизмите и европеизмите, преди шаблонизирането му от администрацията, преди огрубяването и ограбването му от формирането на днешните източнобългарски и шопско-софийски градски наречия, преди появата на „батките”, „бацетата”, „майните”, „човечетата”, „меновете” и прочие нарицателни.
Или, погледнато от другата страна, хубаво е да чуеш как е можело да звучи съвременният македонски език, ако не беше минал през грубата мичуринска обработка на сърбо-скопската езикова каменоделна.
Преди, ако...
Днес, без преди-та и ако-та, поне за мен лично няма съмнение, че този език е диалект на българския. Подробният анализ е работа на диалектолозите, но трябва да си глух или прекомерно обсебен от химерите на съвременната политическата коректност, за да отречеш това.
Отново днес, тези разсъждения, за съжаление, имат малко значение, а след само 20-30 години – вероятно никакво. Не е нужно човек да вижда в бъдещето, за да прозре, че този така красив език тлее и си отива. Говорят го все по-малко и предимно по-възрастни хора, а писмена кодификация си няма, няма и никога да проима.
Жалко, защото си отива едно богатство, затворено в обречен шагренов езиков резерват.
За буквите
Неведнъж в разговорите си с хората по селата в Гръцка Македония съм забелязвал изненадата им от това, че някой външен човек, при това от нещо толкова далечно като България проявява интерес към селото им и историческите му или природни забележителности, които понякога са непознати дори и на самите му жители. И още по-голяма е изненадата, когато хората разберат, че посетители като мен нямат никаква родова връзка със селото им, а просто са чели тук-там това-онова. Следва въпросът – „а откъде можем и ние да прочетем / научим?”
Тук идва сложното и то точно в епохата на Интернет, където вече има достъпна информация почти за всичко. Сложно, просто защото мнозинството от хората в тези села не познават кирилицата и не могат да прочетат нищо от обилната информация в българските (или пък дори и в македонските) сайтове. В гръцките надали има нещо извън официалната историография, а да се очаква някой обикновен човек да търси и пресява из информацията на английски е по-скоро цинично. Малцина са тези, учили в Република Македония, които могат да четат на кирилица.
И тук се връщаме години, дори векове назад – до екзотичната идея да се пише на български език с гръцки букви.
Всъщност това е и единственото ми „прозрение” и заключение – ако някой днес в България претендира да търси нещо българско или поне свързано с българското сред местните „славяногласни елини”, то първото и най-важното нещо, което трябва да направи, е да даде едни пари на някого, който го може, за да „препише” част поне от обилната информация в българското интернет-пространство на български език, но с гръцката азбука.
Нека направя задължителното уточнение – целта на подобен проект, както и на каквото и да било действие на българската държава или общество спрямо хората, говорещи същия език в Беломорието, не би била да се гради някакво българско съзнание в Гръцка Македония, което, освен обречено, днес би било нелепо, а да се съхрани едно отиващо си историческо богатство, което е част от миналото и наследството ни и към което, именно по тази причина, имаме някаква отговорност и към предците, и към децата си. Най-добрият вариант би бил, разбира се, ако подобни проекти се развиват в сътрудничество със самата Гърция – в крайна сметка, днес не сме врагове и нямаме какво да делим, напротив - малко и малки жестове от тяхна страна хем биха имали значителен принос към развитието на приятелските ни отношения, хем биха могли да бъдат използвани от тях самите в собствените им търкания с македонистите.
Вярвам ли си сам – не, разбира се, но не пречи да помечтая.
Каквото и да (ако въобще) се направи, разбира се, ще е закъсняло, защото, докато разните професионални патриоти в България броят „десетки или дори стотици хиляди българи” в Гърция и злорадстват над фалиралите византийци по форумите, поддръжниците на македонистката кауза работят. Така, преди броени седмици, местната македонистка партия „Виножито” („Дъга”) в Лерин започна да издава свой вестник – „Нова зора”, списван на гръцки и на скопски македонски.
С това вероятно започва последният етап от „македонизацията” на „славяноезичните”. Не случайно още в първия брой на „Нова зора” присъстваше пространно интервю с един от лидерите на ОМО Илинден – ПИРИН. По нов канал се разширява тезата за сходната съдба на поробените македонци от Пирин и Егея, за нуждата от сътрудничеството между тях в отстояване на асимилаторските попълзновения на върховистите и андартите.
Учудващо, но факт – в Гърция вече има вестник, който говори за ВМРО, за Илинден, за героите на ... македонскиот народ, разбира се! Първият брой беше посветен на годишнината от смъртта на Гоце, а във втория се представя не кой да е, а учителят от българското училище в Костур Лазар поп Трайков.
Ай, да кажим, Бог да прости, Лазо Папатрайков –
първиот и най-големиот костурски началник...
Как да се отнасяме към това развитие предвид повече от деликатната (ни) ситуация? Да се отнасяме ли някак въобще?
От една страна, няма никакъв повод за толериране или неглижиране на подобни исторически паралели (ОМО-Виножито / Пирин-Егей). От друга, именно същите тези македонисти в Гърция са единствените, които работят за съхраняването на езика на сънародниците си. Ако в Гърция се запази нещо славяно-македоно-българско, то заслугата ще е именно тяхна.
Иначе казано - обсебвайки общото ни, те (македонистите) работят за съхраняването на поне част от него. Не давайки другиму същото това общо, но и не правейки нищо за запазването му, ние (българите) го обричаме на гибел и забрава.
И пак се връщам към въпроса, който вече съм задавал – врагове ли са ни македонистите в Гърция? Каква е точно сделката на българските управници с гръцките им колеги? Не може ли да е по-добра за нас?
Кой е добрият, кой е лошият? Кому да помагаме? Трябва ли въобще да мислим за това?
Отговори на държавно равнище няма, поради което приемам, че българската държава, за мое съжаление, е избрала да се дезинтересира почти напълно, като спорадичните й пробуждания досега са изцяло в подкрепа на Атина. Както вече уточних, противното не е задължително да означава конфронтация с Гърция, напротив. Варианти много – стига някой да иска. За момента явно никой. Съмнявам се, че в българското Външно министерство въобще има хора, компетентни по темата (особено, след като се спрели да взимат консултации от о.з. Иван!).
От Загоричани до Мокрени – да преброим Македониите
Ако се върна към пътуването си из Костурско, трябва да продължа разказа си по пътя от Загоричани до Мокрени (днес Варико / Βαρικό) – родното село на слабо познатия в днешна България Никола Милев.
По пътя се минава през изключително живописното село Клисура или Влахоклисура, което, без изненада, е предимно влашко.
В българската история Клисура влиза с превземането му през Илинденското въстание от обединените чети, водени от Васил Чекаларов.
От Клисура пътят се спуска сред красива природа покрай не по-малко красивия Клисурски манастир „Света Богородица”. Вече в ниското, в крайната южна периферия на Леринското поле е и Мокрени.
Повеят на промените и отслабването на хватката на гръцката националистическа пропаганда в Мокрени се вижда с просто око още на селския площад – едно от заведенията там носи старото име на селото – Мокрини.
Мокрени днес е известно с фестивала на боба, който се отглежда повсеместно в Костурско и Леринско (прекрасен много едър боб на цена 4-5 евро килото). Не бях там по фестивално време (август), затова основен център на вниманието ми беше местната стара църква.
Край църквата се запознахме с възрастен човек от местните „славяногласни”.
Не мога да отрека, че контрастът спрямо Загоричани се наби веднага на очи, т.е. – в уши. Докато в Загоричани не усетихме никакво противопоставяне, а със събеседниците си усещаш чувството на общност поради общия език, без да е нужно да се уточнява или разграничава каквото и да било, тук веднага на преден план изплува разделението – ние (македонците), вие (българите) и те (гърците). Вие и те сте съюзници и приятели в НАТО и ЕС. Ние сме други, ваши общи жертви и неприятели.
И всичко това в село Мокрени, което само преди 70 години гръцкият жандармерийски началник в Лерин посочва като едно от селата с „най-голяма концентрация на българомислещи в региона”.
Как и кога стигнахме до тук?
Краят на песента
Ако трябва да поставим смъртна дата на българската кауза в Беломорска Македония или просто вододел, то той би бил някъде във втората половина на 40-те години на миналия век, когато отекват изстрелите от последните екзекуции на водачи и членове на „Охрана” – забравената и непозната дори и в България организация за самозащита на македонските българи от Беломорска Македония, оставени през Втората световна война в германската окупационна зона на произвола на местните гръцки колаборационистки и партизански (леви и десни такива) чети. Заклеймена с етикета на колаборационизма с германските и италиански окупационни сили, „Охрана” е осъдена на забвение, а членовете й - повечето някогашни дейци на В.М.Р.О. – на затвор, репресии и смърт.
Докато отекват последните изстрели от екзекуциите, в Гърция вече гори новата война, която ще реши съдбата на българоезичните жители на македонските й провинции – Гражданската война в Гърция. Като всяко комунистическо дело, най-потърпевши от него, разбира се, са редовите участници, а задължително – и българската кауза.
Със създаването на СНОФ - Славяномакедонския народоосвободителен фронт, като контрапункт на „Охрана”, в Беломорска Македония стъпва и новата идеология на комунистическия македонизъм, търсещ опора, наред с класическите леви идеологически постулати, и в антибългаризма.
В Гражданската война гръцките комунисти изгубиха, но гръцката кауза в Македония спечели – в района се утвърди националистическата власт, безкомпромисно поддържащата завета на Мелас „Българин да не остане”. И не остана...
На практика по един и друг начин спечелиха също и югославските комунисти, а и родените от техния полог днешни македонисти – след като българин не остана и връзката на останалите по чудо оцелели от десетилетията огън местни славяноезични с България беше пресечена из корен, те вече нямаха друга опора за отстояване на езиковата и народностната си негръцка самостоятелност извън единствено близката им Република Македония. И затова не бива да се чудим, че дори и извън прегръдката на Тито, македонците във вътрешността на Гръцка Македония също прегърнаха македонизма – за тях алтернатива просто нямаше.
Предполагам обаче, че за тях - местните, е много важно, че днес поне вече могат спокойно да танцуват своите си хора на своята си музика, макар и в типичния за скопските музичари леко "кръчмарски" аранжимент.
Хоро на площада на село Шестеово (Сидирохори), Костурско - родното село на певицата Любка Рондова. Около 2 мин. и 40 сек. след началото на клипа "зашумяват" и добре познатите на всички ни буки...
Може би тук е мястото да направя едно финално (за тази част от повествованието) уточнение – опитах се да проява деликатност и прецизност, като умишлено избягвам да определям еднозначно етнически и национално хората, които и до днес говорят споменатия в началото език и не са гърци по рождение. Затова и използвам неведнъж донякъде безличното „местни” или съмнителното „славяноезични”. Отбягвам, просто защото не знам кое би било най-точно и верното – славяноговорящи гърци, славомакедонци, българоезични гърци с македонско самосъзнание, само македонци?
Наистина не знам.
Да търсим и откриваме днес българи там, при това осъзнаващи се като такива, е наивна самозаблуда. Да, има такива, които помнят някъде в далечината на семейния спомен нещо, свързващо ги с България – братовчеди, невиждани отдавна, спотаени разкази, премълчани истини, но всичко това е обречено от времето и безмилостния ход на историята.
Да кажем, че всички са македонци в смисъла на македонците от Републиката – също би било превратно тълкуване, макар че има немалко хора, осъзнаващи се единствено и точно като такива.
Има и други, въобще избягващи нарочната и недвусмислена национална идентификация с която и да било съседна нация, хора, за които е достатъчно просто, че говорят своя си език и са наистина просто „местни” като контрапункт на по-късно дошлите гръцки изселници от Мала Азия.
Разбира се, има обаче и голяма част, наследници на някогашните гъркомани, които нямат проблем с гръцката си националност съвсем независимо от ясното осъзнаване на факта, че говорят в семействата си на език, очевидно различен от гръцкия.
Колко възможни и реални определения, колко тълкувания, колко въпроси без лесен отговор...
Въобще – колко, в крайна сметка, са Македониите, чийто дух все още диша из прекрасните планини, езера и села във вътрешността на Беломорска Македония?
Докато във въздуха над безбройните паметници на гръцката „Македонска борба” още се носи и отчетливо усеща пепелта на изгорената из основи „Българска Македония”, от север все по-настоятелно подухва повеят на заквасената с Новаковича мая съвременна Македония.
Тъжната истина обаче е, че днешният македонски възел в беломорската си част е само с двама участници и за трети място няма. Страните са ясни – македонизмът срещу елинизма. Наистина, и едните, и другите градят кулите си връз прахта на наши сънародници. Но днес ние сме излишните, освен ако гърците не пожелаят друго.
Всичко това обаче не пречи да понахалстваме още малко, като за последно.
(и пак следва продължение, дано този път успея да е по-скоро...)
21 коментара:
Не съм сигурен, че те разбрах добре - ако целта е просто фонетична транскрипция от кирилица към гръцка азбука, задачата не е особено сложна, два-три дни работа на пръв поглед.
Съвсем добре си ме разбрал - нищо сложно, а най-вероятно надали и ще е скъпо. Колко време точно ще отнеме зависи от обема на информацията.
Разбира се, добре би било подобен "превод" да не е просто фонетична транскрипция от съвременен български, а да има известна адаптация към местните говори, докато не са ги изкилифенчили македонистите по скопски.
Такава първа фаза на адаптация вероятно ще бъде малко по-трудна, но пък би дала по-голям шанс за успех на такъв проект.
Въпросът е, как да бъде това направено така, че да не предизвика излишна гюрюлтия между нас и гърците, а напротив - да ги убедим, че и за тях е по-добре, че, ако ще да има информация на, условно казано, славяномакедонски, то по-добре да бъде с българо-македонски произход, а не скопско-македонски.
Или, накратко казано - ако гърците искат въобще подкрепа от нас в спора им със Скопие (а тя не би била излишна и без значение), то трябва в замяна официално да легитимират нашите претенции към миналото в нашите собствени търкания със скопските юнаци. Т.е. вместо да обиждат македонистите по форумите на вулгаро-циганос, по-добре е да признаят, че славянското наследство на територията на Северна Гърция е с изключително български произход. То (самото наследство) вече не е и толкова много и осезаемо, че да представлява някаква заплаха за съвременната гръцка нация.
Честно казано, не вярвам обаче, че можем да очакваме толкова трезв и прагматичен подход от гръцка страна, а и с поведението си досега не виждам нашето правителство да се опитва да намекне на Атина нещо съвсем доброжелателно в тази насока.
Много добре. Сега знаем, че Гръцка Македония принадлежи на България. Искате ли гърците да напуснат Македония днес или утре? Може би ние трябва да ги помолите да се самоубие. Да живее България. Да живее българската цивилизация. Да живее Стефано сан. Да живее Българската армия. Да живее 1914 и 1941. Да живее Хитлер. вечна омраза за гърците.
Умерено уважаеми Анонимен,
недоумявам искрено.
Вие прочетохте ли въобще текста, преди да "коментирате"?
Борбата там е отдавна загубена. Вякакви опити за поглед към Беломорието всъщност отклоняват решаването на истинските национални проблеми, които този път са в пределите на България, а не извън нея.Парадоксално, но факт - елинизмът е истинският съюзник на България в Беломорието.
И още нещо за клишетата - т.н. български дух в Македония се оказа временно творение на Екзархията, което се разпадна за ок. 40-50 години за разлика от общности, които над 200 г. запазиха българското в себе си - Банат и Бесарабия.
Питам се доколко има някакво съперничество между организации като Виножито и гръцките институции. Колко гласа например печели Виножито на национални или местни избори в Леринско, да не говорим в Костурско или Воденско? Същата работа като ОМО. Още от времето на Гражданската война е ясно кой е надделял. Мнозина от местните са добре интегрирани в гръцкото общество. Ето например майката на Христос Сарцетакис, бившия президент на Гърция, е родом от с. Зелениче (Леринско).
Паралелът с Бесарабия и Банат (два съвсем различни един от друг случая) според мен е неуместен. В Егейска Македония 60 години (70-те години на 19 в. до края на 40-те на 20-и век) се води сериозна борба с най-разнообразни средства за националната принадлежност на местното население. Катаклизми като Илинден, Балканските войни, размяната на население в междувоенния период и, не на последно място, Гражданската война и масовата емиграция по Канада и Австралия нямат аналог.
Нека да не гледаме на тези хора през призмата на "българския дух" и учебниците по история, а доколкото е възможно през техния бит, личен житейски опит, семейни спомени и т.н. Хубавото в този постинг на Беломоре е именно, че насочва дискусията в подобна посока.
Съмнение няма - в изборно отношение Виножито е класическо ОМО: средно 3 000 твърди гласа на избори, предимно в Леринско, макс. потенциал - до 5 000.
При това - съвсем официално регистрирани като партия, вече и с вестник.
Противопоставяне с официалните институции на официално равнище надали има - все пак Златна зора (Хриси Авги?), които го играят на местното МВРО, не са институция :) Да се каже, че никой не им пречи обаче надали ще е съвсем вярно - щом се стига дотам и нашите служби да се включват спорадично, явно отношението не е като към всяка друга политическа сила.
Но за повече паралели между Виножито и ОМО (извън подкрепата от Скопие) място според мен не трябва да (допускаме да) има.
Безспорно е, че и място за каквато и да е "борба" с българско участие на който и да е "македонски фронт" няма, освен борбата за по-добри отношения и разбирателство, разбира се :)))
Всякакви борби наистина са приключили отдавна, при това заслугите за изхода им са си предимно наши, български, така че няма и кой знае каква национална енергия да се губи в погрешна посока.
И за търсене на "български дух" също няма място - тук Димитър е прав, даже според мен би било вредно да търсим това, което отдавна го няма. Нека гледаме на хората, с които говорим общо-разбираем език там, именно като носители на нещо общо, не "наше" или въобще нечие. Нека не ги натоварваме с непорасналите си (или непогребаните?) илюзии, а просто да се възползваме от възможността най-сетне да контактуваме с тях, да си поговорим, да похарчим някое евро в селската им кръчма или хотел, пък който има очи и уши - да вижда и чува.
Следват два въпроса:
Единият въпрос е, още колко време ще можем да се радваме на този контакт и има ли начин да допринесем автентичното да се запази за по-дълго?
Тук почти нищо не зависи от нас, просто сме "зрители с отношение".
Вторият въпрос обаче е за "залога" на легитимацията, който държат местните славяноезични гърци.
Всъщност това е и единственият проблем, с който донякъде сме неизбежно свързани - опитът на основните участници през конкретни трактовки на конкретни елементи от миналото да се търсят обобощаващи тълкувания и, дори - дивиденти, не само за същото това минало, но и за настоящето.
За Гърция - ясно, при тях няма нищо ново, но този залог е твърде голям за Скопие / Виножито, които ще се продължат да се опитват да убедят колкото може повече хора, че всичко негръцко в Беломорска Македония е и винаги е било всъщност "македонско" в днешния скопски смисъл на понятието "македонско".
А оттам до Пирин и до някои постулати на съвременната българска история и идентичност е един хвърлей.
Точно тук ми се струва, че, щем - не щем, сме замесени и не е добре да се правим на глухи и слепи, защото:
а) рано или късно ще ни се върне;
б) така и така ще ни броят, че сме заели една или друга позиция, дори и да не сме заели никаква, т.е. пълната неяснота не работи в наша полза - всеки ще ни използва, без да плаща (по стара традиция).
Ето защо съм убеден, че има място за смислено и премерено сдържано участие от наша страна в конкретни дискусии и процеси, както и за постигане на определени резултати.
Не е казано, че трябва на всяка цена активно да правим нещо, но и нищоправенето и мълчанието могат да имат своята продажна цена и бъдат добре обмислени и балансирани, вкл. с оглед на възможни сценарии, последствия и следващи стъпки.
Точно това последното ми се губи в българската политика и общество, където преобладават истеричните реакции в двете крайности и то подхранвани предимно от страна на обществените клоуни и безличното обществено бление, пардон - мнение, но без никаква смислена обосновка и разсъждение (защо не и планиране) зад тях.
Да не продължавам, че става безкрайно :)
Така е, всякакви борби за български дух в Македония са приключили. Това е и моето мнение.
Пита се тогава защо изобщо да разравяме гръцката жарава? Какъв национален интерес има в това?
Егейска Македония е територия и население, които имат някакво носталгично значение за някаква част от българския народ (за мен например - не).
Какъв е практическият интерес да се търси близост с това население? Ако не е, за да се приобщи към българщината (което е невъзможно), значи е безмислен.
Приятелство и сътрудничество между България и Република Македония не ми се вижда да се получи в близките 20 години. Просто интересите им се различават, а най-паче преплитат в случай ОМО.
Контактът сега е по-силен от преди - най-малкото понеже границата с Гърция е отворена. Що се отнася до това как се гледа на малцинството в Северна Гърция, моите впечатления са, че голям дял от специалистите по темата в западните страни са антрополози и етнолози, чиито произведения са кажи-речи доста апокрифни. Причината е ясна - Костурско не е Кюрдистан или Косово (и слава Богу!). Като цяло книгите и статиите, които имам предвид, не споделят тази или онази национална гледна точка, тъй като третират идентичността като променлива и обвързана с даден социален контекст (ето например егейските преселници са стереотипизирани като "другия" в скопските квартали, които населяват). Винаги се изтъква и местната самоидентификация - напр. връзката с дадено село в региона, която често е по-силен маркер от "македонец", "грък" и т.н. В този смисъл не виждам как би могъл да се наложи някакъв доминантен разказ за това население, който да го "македонизира" по скопски тертип в очите на външните наблюдатели. Първо е сложно, второ никого не го интересува. Същото важи, mutatis mutandis, и за т.нар. Македонски въпрос като цяло.
Й,
част от отговора на въпросите ти се крие в самите тях (отношенията с Македония и ОМО).
Не съм убеден, че ние бихме могли, дори и да искаме, да разравяме гръцката жарава, а и не търся подобни неща. Сигурен съм обаче, че искрите, които някои пускат може би именно с цел разпалването й, рано или късно може да прехвърчат и в нашия двор, независимо дали отвръщаме глава.
Затова е по-добре да поглеждаме и в тази посока от време на време поне.
Май почвам да се повтарям обаче :)
Що се отнася до контакта - да, сега дори е на върха си, просто защото до скоро го нямаше въобще.
Именно затова ми се иска да става все по-интензивен, за да не оставяме тези хора единствено на вниманието на географски по-близкото им Скопие.
Те са и наши роднини, говорят език, толкова близък и до нашия. Не бива до допускаме Скопие да узурпира ролята на някакъв пазител на спомените, миналото и неизречените тайни.
Това, което ме притеснява не е, че контактът ще бъде ограничен от някого, а че едва станал възможен няма да се развие и ще угасне постепенно по чисто битово-биологични причини.
Иначе вероятно е по-скоро хубаво, че днешно време никой в по-широкото "подрачье" не се интересува от "македонския въпрос".
Принципно и ние може би трябва да спрем да показваме, че се интересуваме, за да престанат в Скопие да се възприемат като център на битието на цяла България, че и на Гърция.
Не се съмнявам също, че за "западните" академични антрополози и етнолози е по-лесно да акцентират върху регионално-селско-клановите привръзки, бягайки от щекотливия и хлъзгав въпрос за националната принадлежност или, по-скоро, непринадлежност или, въобще - различност. То сигурно за тях е обидно днешно време в Европа да се коментират такива неща :)
Опасявам се обаче, че точно там, точно в това отношение 2010 г. не е съвсем настъпила, защото ако кажа, че не съм усетил леко притеснение по време на комуникацията с някои от хората, ще трябва да излъжа доста зловещо.
Т.е. има нещо, което не знам дали антрополозите и етнографите разлеждат (надявам се) - защо през 2010 г. в Европа има хора, които продължават да се притесняват да говорят на родния си език публично или поне пред конкретни свързани с властта лица? Защо снишават глас и се оглеждат, когато казват едно или друго?
Надали е заради селско-родовите отношения.
Нищо не е толкова сложно, както нищо не е никога особено просто. А когато никой не се интересува, още по-малко става ясно кое какво е :)
Хубавото е, че времената се променят, ледовете се топят, в Шестеово, на селския площад, вият хора под съпровод на "Македонски мерак", известен вече и като Македонико Мераки (ще добавя видеото в самия пост).
Докато времето си каже тежката дума, още много неща могат да се завият и развият. Точната посока подлежи на определяне.
Браво, това е още по-добро! Очарован съм. Тази или утре вечер ще си "изкажа" и аз:-)
Здравейте приятели,
Свалям шапка на списвователя на този блог и на всички които имат смелоста да казват истината. Историята се пише от победителите, но по често побеждава човешкия дух пред насилието и омразата. Ето ви едно стихотворение от поетесата-писателка Драга Дюлгерова:
Оптимистичен реквием
Нова Ловча,Парил, Гайтаниново
и отсреща селата изтребени
неопято е нашето минало
Вампирясало. Непогребано.
Там змия вие гръб. Тя е граница-
носи смут, носи смърт сред полетата
Там земята е дърпана баница-
сладка уж, а нагарча проклетата.
Стройна Струма, Марица и Места,
оплаквачки са. Вият посърнали:
"Синовете ни где са?"...Невестите
бели кости събират по съмнало.
Не продават билети за връщане.
Върху белега кръст. И се вричаме
на Европа. Но в нейната къщица
се спотайват пак братя-еничари.
Вощеницата пак свети застинала.
Песен пея за вас неприкаяни.
Хайде с бога напред. Сбогом минало.
Светлина, светлина... за България!
Страхотно е! Че ви има! И че избирате общуването, а не реваншизма или разните други -изми:)
Мисля, че в този много интересен дебат не се отчита факта, че в момента живеем в една огромна държава, наречена ЕС! Дали искаме или не, отиваме към създаване на обща държава, където националните идентичности малко - по малко стават лични качества! Поради това решаването на исторически задачи, като изясняването на някаква група население, като принадлежаща към дадена нация намалява...
Отварям скоба и казвам, че потеклото ми е от Мала Преспа и съм възпитаван у дома, че "македонците са най-убавите българи!!!". Казвам да се знае, че Македония е част от семейната ми история, но мисля, че трябва просто да търсим и защитаваме истината в миналото, но и да приемем днешния ден. Имам предвид, че в България до средата на 80-те живееха около 50000 "егейци", трима от които познавах, а и имах такъв съученик. Всички твърдяха, че са гърци и после отидоха в Гърция, не в македония!...
На остров Тасос няколкото местни, с които си говорех за разни неща проговаряха български след втората ракия, а българската казарма в Лименария е паметник на културата и се възстановява (поне така пишеше на табелата)по ЕС-програма!
...В музея в Драма български къщи, които знам от дядо си са представени, като чисто гръцки от времето но Александър Македонски...но трябва да преглътнем това - за ебано дупе на съд не се ходи!
...Странни работи стават в Беломорието, но мисля, че за да ги разберем трябва да проследим пътя на парите...
...Често казано, не трябва да се тревожим за Виножито и за Мегалиидея, и за омо Илинден, просто защото им и минало времето. За истината работят онези татковици и майки, които са просто са разказвали тъжните български семейни истории на децата си всеки път преди заспиване...
У дома беше така!
Откъде точно в Мала Преспа е рода ти?
За района ще стане дума в следващата част от този пъте- и времепис.
Ролята на родовата памет е много важна, наистина! Добре е, че семейството ти е било такова, че има и други такива, но се опасявам, че има и много, където тези разкази не са били разказани и са си отишли безвъзвратно. А понякога ключът е в детайла, в споменатото между другото.
Иначе - точно за истината иде реч.
Бидейки нещо по-скоро субективно по отношение на коментираната тема, с появата, изчезването и промяната на субектите се мени и истината, за съжаление.
Истината включва и тъжните български истории, и тъжните гръцки, че и тъжните македонски, ако щеш.
В този ред се сещам за една реплика от любимия ми (при все типичните му български кинематографични слабости) филм "Сирна неделя", където горянският войвода упрекваше българите, че (цитирам по памет) "у'мрат да плачат на чужди гробове". Затова е хубаво най-напред да се погрижим за нашите си такива, да почитаме цивилизовано паметта, но и отчитайки, разбира се, че в съседната "алея" - ако продължа с тази недотам весела терминология, вероятно някой иска да направи същото. Пък може и този някой също да отчете нашето присъствие...
За съжаление обаче не мисля, че "краят на историята" е толкова близо, по-точно, не мисля, че настъпва еднакво за всички от района ни. И не виждам защо трябва да си затваряме очите и да си мислим, че този, който отстъпва, винаги и задължително е по-умният.
Използвам повода, за да благодаря за добрите думи на писалите преди Хесапов!
Здравейте, Belomore, чета с интерес всичко, което пишете на тема Егейска Македония. Впечатлиха ме коментарите тук, защото те са отражение на мислите и отношението към тази земя, моите и на няколко съмишленици. Ако наистина имате предвид всичко, което казвате за възможен вестник, можем да обменим информация и идеи, както и да направим всеки превод от и на гръцки, фонетична транскрипция и адаптация на солунско, ениджевардарско и воденско наречие.
Закъснели благодарности за добрите думи и разбирането!
Чак вестник май не съм споменавал :)
Мисля, че и един-два информационни сайта с етнографска и лееекинко историческа насоченост биха свършили достатъчно работа при минимални разноски.
Истината е, че нямам конкретна изкристализирала идея, но именно в подобни обсъждания се раждат и развиват идеите.
Човек никога не знае...
Най-важното обаче ще е да се постигне необходимата умереност и балансираност на информацията, без излишни пропагандни залитания.
Само информация и посочване на извори, а нататък всеки може да си прави изводите сам. Ако ли пък не може, значи всичко е било напразно.
Използвам повода да похваля инициативата за съвместни заседания на българското и гръцкото правителство като вчерашното. Повече соработка, повече напредък, а пък ако и настина отворят и Маказа съвсем скоро (както се спомена някъде, че е обсъждано на заседанието), пу-пу, би било още по-хубаво!
Здравейте пак, оставете моля някакъв контакт за свързка, понеже линка за АйСиКю-то ви не работи, поне при мен.
Грешката за айсикюто не е Ваша - линкът не е било предвиждан никога да работи, моля за извинение! :)
Пробвайте на емайла (който мислех, че излиза някъде):
belomore@virgilio.it
http://illustrationbelomore.blogspot.com/
Красива статия,която ни напомня, че винаги е полезно да се пътува и да се разгледат различни неща по земята. Дори не знаех, че има и фестивал на боба, който се отглежда повсеместно в Костурско и Леринско , но звучи изключително интересно и имайки предвид, че боб нашите мили българи обичаме да си похапваме доста често, може би ще видим различни модели на този продукт. Интересно е да влезеш и в някоя от местните църкви благодаря за снимките.Лично на мен ми харесват малките в тези,които не е нужно да се буташ, за да влезеш , да за палиш свещичка за здраве.
Публикуване на коментар