четвъртък, 25 март 2010 г.

Помнете Загоричани...

Приказки за отрязани глави, забравени войни и изгубени съдби

(част І - Загоричани)
Дали някой от „днешното” време може да предположи каква е тази картичка и по какъв повод е създадена?

Село Загоричани се намира в Костурско, Беломорска Македония, и днес се нарича Василиада. В най-добрия случай някой може да се сети, че там е родено лицето, на което днес е именуван най-големият град на Пиринска Македония.

Преди 105 г., на 25.03.1905 г. (07.04. нов стил) гръцки чети, общо над 300 андарти, нападат село Загоричани и избиват над 100 души беззащитни българи – предимно жени, деца и старци. Предимно, защото повечето мъже вече са тръгнали на гурбет.

По това време Македония и особено Костурско, Леринско, Воденско и Серско са мястото, където се развива една от забравените граждански войни на Европа от 20-ти век – българо-гръцката четническа война за турското наследство. Няма смисъл да се установява кой е спечелил тази малка война, при условие че знаем кой спечели последвалите големи войни за същия предмет – Гърция. Но това не пречи да споменем жестокостта на тази война, по време на която в едно или друго село през ден влизала ту една, ту друга чета и прокламирала върховенството ту на Патриаршията, ту на Екзархията, с поглед я към Атина, я към София... Не пречи, разбира се, да почетем и падналите за нашата кауза, т.е. нашите си...

Да се върнем към днешния ден, през март (април) 1905-та, когато андартите бастисват селото. Бастисват го ритуално, на връх годишнината от началото на „Етерията” – гръцкото въстание за освобождение от Османската империя. Бастисват го на тази дата, защото Загоричани е една от малките „Софии” – трън в очите на гръцката пропаганда в Македония. „Честта” да бъдат наричани така имат само няколко селаГорно Броди в Серско, Екши Су, Леринско, и Велгощи, Охридско.

През същата тази 1905-та, населението на Загоричани намалява с 300 души, за съдбата на сто от които има ясна представа. По-интересното е как същата тази година 500 души изведнъж решават, че вече не са българи, а гърци. Не стотици, а хиляди в цяла Македония са подобните резки промени в националното съзнание през онези кръвопролитни години. За последвалите ги десетилетия на национално изграждане във вече Гръцка Македония въобще и не иде реч.

Когато истината за случилото се в Загоричани стига „стара” България, близо година по-късно, гръцките махали на Анхиало и Станимака лумват в огъня на безсмисленото „възмездие”. Загиват невинни местни гърци, чиято гибел няма как да върне умрелите на стотици километри югозапад...

Сто години по-късно, в Загоричани времето изглежда като да е спряло.
Спряло, някъде около 80-те години на ХХ век. Тогава някъде или дори по-късно е била разрушена къщата, в която е надал първия си вик онзи объркан в идеите и съзнанието си руски възпитаник, известен сред кръвожадните си последователи като Дядото, роден някъде тук:



Според местните, единствената причина за събарянето на къщата е била прекъсването на физическата връзка между името и мястото. Да не остане и спомен...

Селото днес се нарича Василиада – на името на родения в него гръцки митрополит на същото това Анхиало (Поморие) и Смирна (Измир) Василий Смирненски... „Шегите” на съдбата, свързали Загоричани и Анхиало с огъня и една биография...

Днешната Василиада е хубаво, подредено село, като повечето в Беломорска Македония, и се намира на броени метри от главния път от Костур за Лерин (южно) и Кайляри. В чистия и спретнат център на селото има поставен като паметник съвременен изтребител F-не-знам-колко-си, в памет на гръцки летец, загинал наблизо при боен полет през италиано-гръцката война от 1940-та. Безспорно добър пропаганден ход – всяко момче, родено в селото, ще има пример, на който да подражава и, ако иска - да може да стане летец в гръцките ВВС...


Но не всяко момче, родено в селото, би имало по рождение предпоставките да иска да стане гръцки пилот... Защото в селото все още преобладават „местните”, говорещи помежду си някакъв друг, негръцки, език.

Преди шест месеца, когато посетих Загоричани, този език беше все така потискащо близък до езика, на който пиша тези думи. Наречете го както искате, но езикът беше същият. Не го говореше само попът от местната църква, но селяните в кафенето срещу същата тази църква го говореха. Единствената „трудност” в комуникацията се появи, докато разберем, че глаголът „пуля” (невъзвратен) на костурски означава „гледам, виждам”, а не специфичният начин на гледане, означаван със същия, но вече възвратен, глагол в литературния български език...
Отгоре, от хълма над селото се пули най-добре.


От същия хълм селото е обстрелвано неведнъж от зложелателите му – били те турци или гърци. Пак там, на хълма е имало и манастир, изгорен според местните през 1903, по време на въстанието, от който е останал само една стара каменна плоча.


Сега същите тези местни се опитват да облагородят мястото и са построили нова църква и спретната площадка за събори и почивка.


Но да се върнем в селото, където и отблизо имаше също много за пулене.
Дядо поп, чист грък, ни прие с недоверие, което бързо беше преодоляно. Не знам дали е повярвал на приказките ни, че случайно сме разбрали за хубавата стара църква и тя е единственият повод да се отклоним от пътя и да посетим селото. В крайна сметка, отношението постепенно изкласи до доброжелателно и се разделихме с добро и, надявам се, взаимни приятелски чувства.А църквата безспорно е прекрасна и отвън, и отвътре. Неизбежният паметник на гръцките борци за Македония в двора й не поражда особена изненада.



Интересно е и вътре, където се пазят старини и от едновремешната малка селска църква (олтарът й се намира в единия параклис в галерията на втория етаж), на чието място жителите през 1860-61 построяват сегашната голяма, но и донесени от църквите по родните места на гърците, изселени от Егейския бряг на Турция и намерили нов дом чак в Костурско.

Вероятно надписът над входната врата на църквата днес е единственото място, където се споменава старото име на селото.



(следва продължение...)

9 коментара:

Димитър Бечев каза...

Има още една "малка София" - с. Локвица в Поречието.

http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Lokvica.jpg

Абдураманот каза...

И да не забравяме народната песен за Загоричани ("Народе македонски")

http://www.youtube.com/watch?v=33J6WsAzoGM

Търновец каза...

Хбав разказ! Чакам продължението. Нямаше ли някакви надписи и в св. Стефан в Истанбул от загоричани?

Димитър Бечев каза...

Има, разбира се. Ако се разровя, дори мога да намеря и снимки. Ето още за връзката между Загоричани и Цариград - http://bg.wikipedia.org/wiki/Свети_Димитър_(Цариград)

Целият Костурско-леринско-кайлярски край е представен.

Според Емил Ив. Димитров, "В парцела на българското гробище има около 400-500 гроба, но повечето от тях всъщност са семейни гробници, на които обикновено са изписани имената на 4-6 души. Ето някои фамилии, намерили последен покой във Ферикьой, и техните родни места: Гулеви от с. Олищак, Костурско, Лютикови от Загоричани, Костурско, Кекови от Горенци, Костурско, Пердухови от с. Гявато, Битолско, Попвасилеви и Лязеви от с. Куманичево, Костурско, Костови от Курфалъ, Костурско, Качарови от с. Зелениче, Леринско, от селата Пателе, Маврово, Емборе и др. Както се вижда, тук са оставили костите си бежанци от Северна Гърция, от района на Воден, Лерин и Костур."

Това, разбира се, не са бежанци, а гурбетчии, заселили се в Цариград по различно време. Вкл. бабата и дедото на един общ наш приятел с автора на блога. Между другото бил съм и в Горенци (Корисос), и в Куманичево (Лити) - прекрасни села в Костурско. До ден днешен има известен ресторант в истанбулския квартал Кадъкьой, собственост на една от тези фамилии (май гъркомани обаче). Познат е като "Кочо" - http://turkiyevedunyadanlezzetler.blogspot.com/2009/03/koco-moda-park-lokantasi.html

Alexander каза...

Браво, Жоро! Разкошен стил на писане имаш. Завидях ти :-)

Krastina каза...

Здравей, благодаря ти! Не зная защо точно днес написах в Гугъл Лютикови Загоричане и потърсих нещо за дядо и баба. Много се развълнувах от блога ти. И като прочетох името Лютикови. Излиза, че там все още има знаци за рода ми. Дядо дошъл в БГ около 23-25-та и се заселил във Варна. А татко много обичоше да ни обяснява какво значи пуля.благодаря ти, ще отида в Загоричане! Кръстина

Анонимен каза...

http://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=%D0%97%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5&oldid=3278515

Анонимен каза...

хубаво местенце е василиада но има лоши фермери например като димитрийи ламбро касиолас кадето мразят българите но само българи търсят да им работят и им плаща накрая дажа им само аванс по 50 100 евро да не умрат от глад и накрая им спира двойно за квартира и ток но пуржона4ално казва по 50 евро на човек влиза и ток работиш повече часове за 25 евро накрая си плащаш всичко и ти се връзва 15 и ако почнеш да спориш те гони от ипотикито и плаши че ще звънне на полицята нека всички българи които го прочетат това съобщение и имат намерение да работят в оня регион да внимават

Анонимен каза...

"Селото днес се нарича Василиада – на името на родения в него гръцки митрополит на същото това Анхиало (Поморие) и Смирна (Измир) Василий Смирненски... „Шегите” на съдбата, свързали Загоричани и Анхиало с огъня и една биография..."
За сведение на автора на блога - Митрополит Василий Смирненски е малко известният брат близнак на Димитър Благоев. Служил е в Смирна и е спасил много християнско население по време на клането на Смирна (описано и от Хемингуей като репортер на Торонто Стар).От милион и триста хиляди жители от града остана само еврейския квартал. По тази причина в Атина са решили да преименуват родното му село на Василиада.
Подписвам се Димитър от рода Бошеви които са имали дюкяни в Загоричане,Цариград, Варна и др.Не съм преброил точния брой на убитите от нашето семейство в периода от около 60 години (нещата приключиха около 1949 г.).