сряда, 13 януари 2010 г.

Проактивните усилия на посредствеността

Всичко вече е казано и то за по-малко от 24 часа, всичко е ясно, независимо от крайния резултат, който, какъвто и да е, ще е несъмнено краен.

Ще ми се обаче да отбележа няколко по-скоро странични аспекта на казуса с изслушването на г-жа Йелева.

1. Симптомът и суетата в транскрипцията

Проблемът с транскрипцията на името Желева сам по себе си не е чак такъв проблем, ако не беше показателен в едно отношение – непукизмът на всеки озовал се по приумиците на съдбата сред т.нар. (политически) „елит” спрямо всякакви установени по един или друг начин правила.
Бидейки запозната с немския език още от гимназията, г-жа Желева много добре знае, че на този език Jeleva се произнася Йелева, а на английски (с който също донякъде е запозната) се произнася Джелева. Защо един нефранкофон е избрал френската транскрипция можем да гадаем – аз залагам два и пеесе, че е по естетически причини – Jeleva й се е видяло някакси по-хубаво от Zheleva, пък и да не вземе някой да каже „Зелева”...
Хората от Евронюз обаче не знаеха тази подробност и съвсем коректно си наричаха дамата г-жа Йелева.

Горната забележка би била в графата дребни заяждания, ако нямаше една още по-дребна подробност – съгласно приетия не толкова отдавна закон за транскрипцията на българските имена, а и съгласно всякаква нормална съвременна лингвистична логика, „Ж” се изписва като “Zh”.
Така се изписваше и навремето името на президента Желю Желев. Надали и на него му е било приятно да му викат Зелю Зелев, но не си спомням да са го наричали Йелю Йелев при все всичката му франкофония.

Както и да е, това да беше само... Но не е.

2. Немците в българската политика

Известна е теорията, че названието „немци” на германците идва от Русия, където германските колонисти по времето на Екатерина Велика били наричани така, тъй като не знаели чуждия руски език и за местните (те пък незнаещи чуждия германски език) били „неми”.
Още от съвсем малък знам от баба си известната мъдрост, че Jede Fremdsprache ist eine Waffe im Kampf des Lebens („Всеки чужд език е оръжие в борбата на живота”), затова винаги съм се отнасял с известно учудване, да не кажа дори – подозрение, към хората, които за 30 и кусур години не са успели барем и един чужд език да научат (дори и зад „владеенето” на руски от българите в повечето случаи знаем много добре какво се крие).
Като почитател на историята и географията пък, винаги съм смятал, че едно определено равнище на познание относно неголямата ни планета, на която живеем, и, въобще - обща култура, е абсолютно задължително за съвременния цивилизован човек.

Когато се появи новата управляваща „гарнитура” първото нещо, което ми направи впечатление, още преди да почнат да излизат информациите за този или онзи конфликт на интереси беше изобилието от немци на първите линии.
Премиерът ни не знае и един чужд език. Председателят на парламента – също. Повечето министри май и те така. За г-жа Фидосова не ми се и мисли. Можем да продължим изброяването до безкрай.
И за президента си знаем, но не за него иде реч тук.

Толкова „немски” управляващи накуп не сме имали сигурно от 89-та насам. Само по себе си това не е престъпно, не е и задължително лошо, но точно когато сме вече членове на ЕС и НАТО е просто нелепо и смешно.

Затова следва ли да се изненадваме, че г-жа Йелева с двата си езика вероятно веднага е била назначена за двуокия в селото на слепците.
Говорящата сред немците.
За немците това вероятно е достатъчно. За германците – надали.

3. Първото поколение на Изпълнителни директори

Това, което в цялата галимация надали и малцина си дават сметка (въх, че съм откривател и анализатор!) е показателността на г-жа Йелева за едно цяло поколение на определен типаж, и то първото от породата. Фърст едишън...
Иде реч за хората, чиято професионална биография започва с позицията „изпълнителен директор”, „член на надзорен / управителен съвет”, „еди-къв-си главен мениджър / директор” или в най-лошия случай - „управител” (щото ООД-тата са за простолюдието).
Благодарение на някои изисквания на Търговския закон (за начина на управление на акционерните дружества например) и други нормативни актове, в българския бизнес и, особено, в (а) по-сенчестата му част и в (б) тази, свързана с държавата, винаги е имало нужда от хора, подлежащи на вписване – вписване в търговския регистър като изпълнителни директори, управители, членове на разни съвети и прочие.
В повечето случаи тези хора никога не са имали реални правомощия в съответните дружества, а само са служили като пълнеж на фирмени документи – понеже трябва да пишем някого на съответната позиция поради причина, че не можем – с оглед едно или друго, да пишем този, който реално управлява, притежава или просто - извлича облагата. Затова и изискванията към тези хора никога не са били реални – да разбират от съответния бизнес или от каквото и да е, да имат конкретни качества и опит и т.н. Просто трябва някой да фигурира някъде и/или (в определени случаи) да има формално основание да взима едни пари за взимане.

Така се появиха стотици, а може би и хиляди тогава млади, а вече поузрели хора, чиято първа работа е изпълнителен директор и които никога не са изкарали и един лев със собствени усилия и/или умения – не защото трябва по някакви морално-етически или обществени съображения, а защото така се трупа ценен опит – и професионален, и социален, че и точно морално-етически.
Нямам предвид всички онези счетоводители, секретари, офис мениджъри и други работещи хора, които, вършейки съвестно задълженията си, съвместяват на хартия и позиции, които реално не заемат.

Имам предвид онези, които нищо не са работили, а само са подписвали каквото трябва и за разлика от „бизнесмените” от видинския кв. „Нов път” са получавали съществени облаги и позиция в т.нар. ни „общество”.
Пари, офиси, коли, тоалети, телефони, и всички други, най-общо казано - екстри.

Това са хората от фирмите от обръчите – там където са лесните и обилни пари със съмнителен от морален, но не винаги и от законов характер, произход.

Защо въобще говоря за тях ли – защото, когато 15 г. работиш изпълнителен директор и се шеташ от офис на офис, от фитнес на фитнес и от коктейл на коктейл, е съвсем нормално да натрупаш самочувствие. Когато го гарнираш с набор от нищонезначещи изтъркани от употреба фрази като „проект”, „екип”, „проактивност” и прочие, нещата излизат извън контрол.

Това самочувствие сигурно е достатъчно за средата тук, но е явно недостатъчно за средата там и г-жа Йелева продължава да бъде един болезнено красноречив пример за типажа на едно цяло поколение на самоопределил се и повярвал си „елит” - първото поколение на изпълнителните директори.

4. Инатът на Индже

Още когато премиерът ни се появи на политическата сцена, някакси веднага ми се припокри с архетипа „Индже” – разбойникът, превърнал се в народен закрилник.
Знаете как Индже, след метаморфозата си, доказал, че инвентаризацията на кърджалийския и даалийския криминален контингент е приключила успешно – пратил най-личната чорбаджийска щерка с три наниза пендари да занесе пеша стомна вода от Жеравна до Бакъджика и никой не я докоснал с пръст.

Сега Индже е пратил най-личната си мома пеша от Бакъджика до Брюксел, но защо ли му е трябвало да я праща със счупена стомна? Не е ли знаел, а и тя, не е ли усетила, че нещо й капе по чумбера?!

Знаели са, усещали са много добре, но какво от това – където Zh, там и J, на кой му пука, нали Индже я е пратил...

5. Криворазбраната народна солидарност

За финал оставям впечатленията си от някои еднотипни реакции по форуми, коментари под статии, блогове и прочие интернет-паланки, а именно - смешния плач за предателството на Х и У - изложителите на нацията, липсата на национално единство и баналните самосъжалителни заключения за българите в казана на оня свят.

Да не се излагаме пред чужденците...
Да си остане между нас си...

Свърши тая, другари, свърши и няма нищо драматично в събитията. Няма вече чужденци, няма нас си, няма мое, няма твое. И Берое го няма.

Има нашият общ съюз, нашите общи правила, нашата обща етика, нашите общи изисквания и очаквания от нашите общи доста добре платени служители, които ще ръководят нашите общи дела за сметка на нашите общи пари, които поради преждеспоменатите наши общи правила си остават предимно наши общи, но не и наши собствени.

Та нима нелепата английска баронеса, която по логиката на неведомите и нездрави брюкселски коридори на компромиса стана наш общ външен министър, не бе подложена на подобни терзания по време на нейния си разпит най-вече от нейните си собствени сънародници?

Айде нема нужда от поредната смешна и нелепа жал в грохотно, жестоко време.
Тя взе що й се пада.

6 коментара:

Николай каза...

Подкрепям.

Kikimorka каза...

Напълно съм съгласна!!

Алиса каза...

Браво!

Черна котка каза...

Според мен това е най-добрия коментар на случката в целия нет досега.

dimka каза...

Браво! Много хубаво написано.
Напълно споделям.

Хесапов каза...

Късно чета коментара, но му се радвам. Отличен!