Сто години тъпота

Заглавия от днешния и утрешния печат:

България, Гърция и Румъния направиха общ фронт срещу Македония

България и Гърция заедно поставиха условията си за еврочленството на Македония

и подобни.

Отдоле по форумето, народът ликува – набихме канчетата на отродените брат’чеди, сега ще видят те лев наш балкански боб яде ли! 

Доктрината „Божидар Димитров” в действие.
(снимка: БГнес)

Междувременно, в Солун някои дялкат нова „носеща греда на Балканите”, само че май от вида греди, дето по традиция все не щем да ги видим овреме, но все свършват в нашето око:

Белград иска да посредничи в спора за името на Република Македония

Да бяхме дооправили първо Сирия, ли, що ли?!

P.S.

И още едно заглавие по темата:

Најлошо сценарио е бугарска блокада

Брей да му се не знае, доживях да съм донякъде (но само толкова!) съгласен и с тов. Вигенин – верно ще е најлошо сценарио!

P.P.S.

Ден по-късно следва продължение - Божидар Димитров заклеймява др. Вигенин:

Вигенин извършва национално предателство - да се съгласим с геноцида над българите в Македонияот 1944 - 1946 г.

Какво извършва Димитров не знаем - може би ще разберем, когато му бъде връчена почетната значка имени Германоса Каравангелиса...

Спомен за Чаталджа

Ден след Войнишка Задушница, някак естествено сякаш дойде стотната годишнина от атаката при Чаталджа.

Двата дни завинаги ще останат свързани в българския календар.

Бях край Чаталджа преди две години и половина - не в студената есенна кал, а под пролетното слънце.

С приятелите търсехме из хълмята край заспалото безлично (полу)ориенталско градче някакъв спомен за събитията отпреди век и с известна почуда не срещнахме следа – нямаше мемориали за епичната защита подобни на онзи на Шюкрю (Шукри) Паша в Одрин, от който не ти става ясно как точно е свършила битката и кой точно е бил победителят...

С голяма доза упоритост и с помощта на комбинацията от кафяв цвят на табелите и познатата ни вече дума Şehitler (шехитлер – мъченици, герои – нарицателно в турския за падналите войници) успяхме да открием накрая един единствен паметник.

От хълма на този паметник в далечината се виждаше езерото Деркос, чиято вода пият в Истанбул, както и селата край него – изградени вероятно върху останките на някогашните български села Деркос, Тарфа...

Тогава, крачейки върху засипаните окопи и – твърде вероятно, и върху костите на бойните другари на прадядовците ми, си мислех, че легналите в пръстта под мен може и да нямат паметник от камък, но винаги ще имат паметника, издигнат им от Йовков в един негов разказ, написан две години след атаката на Чаталджа...

И от който, винаги когато само се сетя за него, дори и без да го препрочитам за пореден път, потръпвам...

„Напред! Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“

Йордан Йовков

Един спомен

Има много места и много средства за увековечаване на мъченичествата, подвизите и големите дела. Едно от тях и, може би, най-популярното, привично и любимо на всеки ум - това са годишнините. Народите, подобно на отделните личности, обичат да подчертават и отбелязват паметните дати на живота си и много дни в календари, отредени на светци и мъченици, се посветяват на други труженици и други герои. Ние преживяхме една година, изпълнена с радост и тържество, но и помрачена с нещастие и горест. Всеки ден на тая година има своето събитие, своя празник или своя траур. И когато времето повръща отново дните, всеки от тях донася някой спомен и сключва една годишнина.

Навършват се две години от атаката на Чаталджа. Не виденията на едно минало, а като че виждам суровата и мрачна действителност на тия дни. Нахлуването и настъплението в Тракия ставаше с една невероятна стремителност и бързина. Над разкаляните полета, под облачното и дъждовно небе, войната преминаваше с бързината и свирепостта на буря, която с блясъка на светкавиците си, с тежкия грохот на гърмежите си се местеше от едно място на друго, отминаваше и глъхнеше все повече и повече на юг.

В последните дни на октомври армията беше вече пред Чаталджа. Настъпи напрегната и заплашителна пауза, която все пак даваше радостно облекчение след умората и страданията. Бяха хубави и слънчеви дни. Навред се редяха биваци сред пейзажите на една екзотична природа, разкошна и хубава дори в късната есен: горите пазеха зеленината си, в полетата имаше още цветя, южният вятър идеше на страстни и огнедишащи пориви. Отвсякъде се откриваха нови и невиждани хоризонти, които учудваха и смайваха, подобно па панорамата, която се открива пред очите на пътника, достигнал най-високия планински връх. От скалите на Акаланската височина войниците, облечени в сивите си шинели, със загорели и обветрени лица, можеха да виждат сега на една страна Черно море, мъгляво, тъмно и неприветливо, а на друга — Мраморно море, бяло и светло, като разляно сребро, задрямало в тишината и негата на топлия юг. Очите се взираха и по-далече, зад мълчеливата и загадъчна линия на чаталджанските хълмове, погледът чезнеше в мъглявите далечини, без да открие нещо, но във въображението въставаше мистичното видение на големия град, безбройни бели минарета, отправени към небето, мраморни дворци, хвърлили отраженията си в огледалото на тихите заливи — всички чудеса и всички тайни на приказките от хиляда и една нощ.

И всичко това, което векове е било само мечта, а сега ставаше действителност, справедливо и естествено даваше вярата в края на едно тържество, в последните дарове на едно щастие, което се беше показало разточително и щедро. В душите проникваше насладата от честно завършения труд и тихият зов на далечните огнища. Но в такива минути на упование и надежда идат големите нещастия, за да бъдат по-жестоки и по-мъчителни. Наместо разбития неприятел, към когото сега нямаше повече омраза, който даже изглеждаше добър, защото беше нещастен — наместо него се яви друг, невидим и непобедим. Яви се холерата. Яви се неочаквано и внезапно, като че в един само час, в една само нощ. Никое сражение не беше дало толкова много и безполезни жертви. И тая армия от калени и изпитани войници, която сама носеше стихията на разрушението и смъртта, против тая напаст нямаше още средства, изтръпна и се смути. Тия хора бяха навикнали да гледат право в лицето на смъртта, но сега тая смърт беше друга, коварна и невидима, тържествуваща и неумолима. Тя се втурваше сред най-голямото безгрижие, сред смеха и шегите, отнасяше жертвите си още с усмивката на устните им, с недовършените им разговори. Неведнъж при първото развиделяване на деня намираха мъртъв тоя, когото през нощта мислеха само задрямал, сложил доверчиво глава върху рамото на другаря си. Няма друг по-страшен и по-вледеняващ от тоя ужас, който беше прострял тъмните си крила над чаталджанските лагери!

Млади и жизнерадостни момчета, които имаха още много сили и много здраве, умираха нечакано и безропотно, умираха с някакво недоумение и с един трагичен въпрос в застиналия и неподвижен поглед. Това напомняше само безнадеждността и жестоката гибел на хора, поглъщани от подвижни пясъци, напомняше безпомощността и страданията на лъв, който трябва да умре не от друго, а от невидимите жила на отровни мухи.

На 4 ноември се почна атаката. Тарфа, Софас, Калфакьой — това не бяха нищо друго, освен пространни и мрачни гробници. Но ето из тия гнезда на заразата и на смъртта, измежду купищата непогребани трупове, измежду хилядите нови гробове, които още нямаха ни кръст, ни надпис — отново се явиха и потеглиха гъсти и стройни колони. И те изглеждаха пак така могъщи и уверени, както някога. Това приличаше на едно чудотворно възкресение, едно преобразяване, което поразяваше и трогваше. Стихийният устрем, който няколко дни беше спрял неудържимото и непобедимото движение напред, което още запазваше инерцията си, тая скрита и могъща сила на духа живееше още, издигаше се над смъртта, изправяше болните, искаше сякаш да възкреси и мъртвите. Имаше, помня, много войници с бледи и изпити лица, с хлътнали и угаснали очи, някакви мълчеливи и покорни призраци, които отиваха напред, като се подпираха на тояги или на пушките си. Това бяха отбелязаните вече жертви на холерата. Това бяха неизстинали трупове, непогребани мъртъвци, които в увлечението и екстаза на живите и здравите отиваха да намерят още една по-достойна и по-хубава смърт.

Аз няма да описвам това голямо и кърваво сражение, няма да търся разумното му оправдание, историческата му необходимост и полза. Може би всичко това да се отрече. Но то ще си остане сражение на най-безумната храброст и на най-беззаветното самопожертвуване. В него няма отделни подвизи и те не могат да се изброят, защото то цялото е голям и рядък подвиг. Мъчно е да се опише и да се обгърне с преценките и разбиранията на ума, както беше мъчно да се разпознае кои от хилядите загинали войници бяха умрели от рани и кои, в самите превзети вече окопи и фортове, бяха издъхнали в последните конвулсии на холерата.

Имаше много и покъртителни епизоди. Между многото разкази, които бях слушал още там, не мога да не си спомня сега особено за един. Тоя разказ се предаваше от уста на уста, повтаряше се всякога тихо и някак тържествено, с това благоговение, което вдъхва всяко мъченичество, и с това непресторено вдъхновение, което иде от всяка легенда.

Рано сутринта, в още мъглявия здрач, някои дружини в настъплението си достигат до Кара су. Изведнъж пред тях се изпречва една от никого неподозирана река, без брод, без мостове, враждебна и зла с дълбоките си и студени води. Да се стои под дъжда на гранатите и куршумите е невъзможно, за връщане назад не може и да се помисли. Една минута мъчително колебание и недоумение у всички. „Напред! Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ Кой или кои са извикали това, не зная. Тия хора обикновено остават неизвестни и безименни. Но спрените за минута и разколебани редици се хвърлят всички в реката. Мнозина се удавят, но другите преминават и продължават атаката.

За първи път аз чух да разказва това един непознат войник. Наблизо в окопа нашите войници, тъй предани, тъй наивно добродушни сред големите опасности и усилия, внимателно и напрегнато слушаха. Той свършва и всички замълчават. Лицата стават сериозни и замислени, чува се тиха въздишка, погледите бавно се откъсват от войника и неподвижно се спират, устремени в пространството. Някой продумва тихо:

„Господи… Какви момчета!…“ Никой не иска да узнае повече подробности, никой за нищо не запита вече. И какво виждаха тия скръбни и замечтани очи? Не виждаха ли тая непозната и чужда река, широка и ослепително светла в свежестта на утрото, огнения наниз на шрапнелите и под тях спрените на брега вериги. „Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ И ето тая светла река изведнъж потъмнява, спряна, свързана и победена. Маса трупове я запълват, преплетени, притиснати близо един до други в последните прегръдки на задушевна и нежна обич. Твърдо упорство и непоколебима решителност, но и някакво блаженство и странна усмивка стоят на тия бледи и безжизнени лица, върху които падат мокри и разбъркани коси. Вкоченени и оголени ръце се протягат, вчепкани в корените на брега със свръхестествената и страшна сила на предсмъртните минути.

„Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ Какъв трагизъм и каква чиста и безпределна доброта има в тия думи! В тях е цялата душа на любими и млади хора, на мъченици и герои. Ето защо и самата тая случка не се виждаше вече тъй, както всъщност може би е станала, а се рисуваше картината на едно чудо, пред което се благоговее и в което трябва да се вярва. А там, в окопите, ония, които слушаха тоя разказ, сами създаваха в душите си тая легенда, но вярваха в нея.

И наистина, дълбоките и студени води на Кара су не спряха дружините, които атакуваха Чаталджа. Не ги спряха и хиляди други опасности и пречки. Тоя ден като че ли нямаше една разумна и ясно поставена цел, която методично и упорито трябваше да се постигне. Нямаше връзка, нямаше координирани усилия. Сред влажната и гъста мъгла, която припадаше и се раздигаше, сред гърмежите и хаоса на един ад, виждаха се тия отделни дружини, всяка устремена по своя посока и свой път, черни купчини от хора, които ту изчезваха, ту отново се показваха на някой гребен, намаляваха се, разпръсваха се и се събираха наново, но отиваха все напред и напред. Те превземаха окопи и след това ги напущаха, влизаха във фортове, застилаха ги с трупове и след това ги оставяха. Като стоманените чела на старовремските стенобойни машини, тия живи ядра се удряха в твърдините на укрепленията и в повратната сила на своя удар се повръщаха назад. А пред тях отново се изпречваше Кара су, все така дълбока и студена, все така враждебна и зла.

На другия ден останалите живи от тия войници стояха в същите окопи, от които бяха настъпили. Нямаше никаква стрелба, не се забелязваше никакво движение. Но това мълчание беше и заплашително, и зловещо, чувствуваше се в него неутихнал гняв и неразколебана сила. И може би затова от всички фортове на Чаталджа се започна трескава и честа стрелба, безвредна и суетна. И това не беше тържеството на една победа, увереността в собственото си надмощие, а страхът и безпокойствието пред един втори и по-страшен удар.

Но втора атака не се предприе. Още много дни войниците останаха в окопите си. Всички стихии, всички лишения и нужди, всички болести и мъки бяха се сдружили против тях.

Те не отстъпиха. Тяхното велико страдание беше равно само на тяхната велика любов.

Прасета в Космоса

От много време единственият ми коментар за събитията около / във / по повод правораздавателната ни система е единствено възможното кратко и ясно:

Прасета в Космоса!

Само че, докато героите от тази гениална космическа сага могат да достигнат до някакъв предел, до самия край на Вселената дори, за героите от нашата сага предели няма открити, няма открити!

Ирония на кон

Скопските общинари най-накрая си признаха, че вдигнатият в кв. Кисела вода паметник, доскоро известен като „Войвода на кон”, всъщност е паметник на Тодор Александров.

Снимка - ???, циркулира "из нета"

Похвално, крайно време беше!

И за това да бъде издигнат паметник на Тодор, и за това – веднъж издигнат, да си признаят, че е негов.

Щото последното беше ясно от самото начало, когато в скопските медии спореха свенливо каква била всъщност точно тая новокомпонирана кокарда на шапката на войводата на коня...

Снимка - пак оттам (вж. по-горе)

Искрено ме развесели обаче многопластовата ирония, струяща обилно от информацията, че паметникът на Тодор Александров е излят в сръбски завод!

Алал им вера и на скопските общинари, и на сръбските леяри!

Шегите настрана.

Независимо от всички манипулации и интерпретации, важното е, че в Скопие вече има паметник на Тодор!

Ще мине време, глупостите ще отминат, но паметникът ще си седи и все повече местни ще се запитат какъв точно, аджеба, е бил тоя Тодор и защо е толкова "противоречив". Така и истината ще изплува все по-често.

Само дето междувременно градът може би окончателно ще се раздели на (юго)македонска и албанска част.

И само паметниците на някогашните съюзници в борбата срещу сърбите Тодор Александров и Хасан бей Прищина ще се гледат отдалече, от двата бряга на Вардар...

Откриването на паметника на Хасан Прищина в Скопие миналата неделя  (14.10.)
(снимка - пак там)

100

Нямам представа - извън създадената от филмите, как точно изглежда нощна атака „на нож”. Радвам се, че е така.

Нямам ни най-малко съмнение, че когато на сутринта светлината разкриела истинската картина, тя никога не е била хубава, дори и за победилите.

На днешния ден преди 100 г. духът на българското Възраждане достига подножието на върха, от който го е деляла последната крачка, направена на 13.03.1913 г.

Следва шеметен пад, за който в следващите месеци ще се опитам да не мисля.

Пак на същия ден преди 100 г. четиринадесет българи от 30-ти Шейновски полк падат на първия измежду многото превзети на нож в следващите седмици върхове.

Имената им – или това, което е запазено от тях на лобното им място, са:

Димо Р. Чакъров от с. Българин

Иван П. Манолов от с. Обручище

Пеню И. Енчев от с. Стражари

Петър П. Петров от с. Брест

Теню И. Гавем от с. Климентиево

Точо Д. Стоев от с. Остър камък

Петко Ж. от с. Брест

Жеко С. Желев от с. Обручище

Илия В. Гешев от с. Виница

Пеню И. Петров от с. Климентиево

Райко С. Колев от с. М. Борисово

Теню Т. Тренов от с. Статан

Петко Ч. от с. Обручище

Димо К. Даф. (от ...).

Имената на другите над 50 000 техни другари, последвали съдбата им – християни, мюсюлмани, евреи, също са известни и благодарение на Държавния архив днес можем да ги прочетем.

Не знаем имената на противниците им, паднали редом до тях за своята родина, но костите им са по същите места, заедно завинаги.

Бог да ги прости всички!

Плочата в основата на паметника на връх Шейновец (Курт кале),
над с. Мезек, до Свиленград

Последният бежанец

Дядо ми бил заченат в Царство България, бил износен в международен протекторат, а накрая се родил там, където само няколко седмици по-рано било станало вече Гърция.

И всичко това - без прабаба ми да излезе и на километър от родното му село. Тогава границите се местели по-бързо от хората, а хората следвали границите...

Първият спомен на дядо ми бил как неговият дядо го водел през един баир до приятеля си грък Бербер Коста в Мароня да го подстриже. 

Изглед от Мароня с планината Кара Кус (Исмарос)

Сигурно е било хубаво подстригване – от къщата на Бербер Коста се виждат и Бяло море, и Самотраки, и маслините, и парналът, обилно обрасъл по хълмовете на червеникавия тракийски бряг.

Следващият спомен – как баща му товари покъщнината във влака за Свиленград, където всички се разтоварили и на брезентови палатки чакали мъжете да се разберат с властите кой към кое село да поеме с челядта си, за да търсят нов дом. Гледали обаче да са близо до границата, защото не знаели кога пак (а се надявали) ще тръгне отново на юг...

Петнайсетина години по-късно дядо ми отишъл войник и малко след това заминал да окупира родното си място. Буквално. От лагера до Шапчи (дядо ми все го наричаше Шипчи), където били разквартирувани, се вижда баирът с родното му село, до което има-няма десет километра по права линия.

После поокупирал за малко и Кавала, а сетне се уволнил и отишъл в Гюмюрджина и се хванал на работа в ресторанта на хотел „Астория” в самия център - както бихме казали днес, най-лъскавото място в града тогава. 

Хотел "Астория" на централния площад в Гюмюрджина

А градът бил шарен, много шарен – новозавърналата се българска администрация, лутащи се някогашни (и бъдещи) български бежанци в търсене на изгубения дом, гърци – местни, малоазийски и одрински бежанци, турци, помаци, евреи, арменци, минаващи германски офицери, въобще – мющерии бол.

Дядо ми не се плашел от работа и работил наистина здраво, дотам че бързо от наемен работник станал самонает. Отворил в съдружие собствен ресторант и печелел добре, достатъчно да се задоми и да завърти с баба ми скромен дом в арменската махала, в който дом се родила майка ми.

И така – до Девети... 
И до прословутите думи на Добри Терпешев от балкона на същия този хотел „Астория” – нямате работа тук, който ви е докарал, той да ви връща...

Прав е бил по своему другарят и без да го осъзнава – верно нямали повече работа там, задавала се гражданска война. Върнали се кой както може, така както и дошли.

И така после цели няколко десетилетия тези три години бяха основна тема на спомени, шеги, закачки и налудни мечтания...

Като това за хотела, издигнат днес на мястото на дядовата кръчма на същия централен площад в Гюмюрджина, като вечния спор дали дядовото или бабиното село е по-хубаво, за Сариевци и Тантъровци, за оставеното едно или друго будещо усмивка днес с размерите си „имане”, за пушените змиорки от Буругьол, турския пилаф и гръцките маслини „пастърма”, за това как когато един ден като отворят пак Маказа...

Хотел "Орфей" на централния площад в Гюмюрджина -
високата сграда вдясно, на мястото на дядовата кръчма

Гюмюрджина днес е малко по-малко шарен, но все така чудесен жив град.

Гърците са станали още по-разнообразни с пристигането и на понтийците от следсъветския Кавказ, турците и помаците (макар и все по-турцизирани) са си тук, арменците са намалели, но още ги има, само българите и евреите ги няма... 

Гюмюрджина - Комотини

И арменската махала не е съвсем същата – няма ги старите къщи, на тяхно място са издигнати хубави блокчета, приютили рускоезичните понтийски емигранти.

Арменската църква си стои, стои и старата църква „Св. Георги”, в която са се черкували моите...

Мароня е архитектурен резерват, към който водят „кафяви табели”, морето, езерата и памучните поля край тях са все така безумно красиви, а в дядовото село наследниците на други бежанци танцуват танците на техните си баби, пренесени през стотици километри и цяло едно море от далечна Кападокия...

Стои си и каменната църква, построена от българите - същата, в която е бил кръстен дядо ми.

Църквата "Св. Георги" в с. Софулар

Само дето Маказа продължава да е затворена. Може би – догодина, евентуално...

Не можах да мина през нея и последната неделя, когато отново, след едва година и половина, пак се връщах към София с шепа беломорска пръст.

Отлетя преди малко повече от 40 дни живият спомен и за още едно изчезнало българско село - Суфлар (по-„правилното” е Софулар, но дядо ми и роднините го наричаха така), Гюмюрджинска околия. Отидоха си - селото в историята, а дядо ми - при баба ми и всички онези, които ги чакаха там горе, на онази част от небето точно над мястото, където почти се докосват синьото на Бяло море и зеленото на Родопите, и с които дядо в сетните дни сякаш си говореше по-често отколкото с нас, тук долу.

Един ден там ще ги търся - над брега на морето...

Но и съвсем до края, когато, останал сам като скрита музейна антика, вече пристъпваше полека към света на сенките, все имаше едни и същи думи, които винаги будеха гаснещия пламък в очите и му даваха сили – „Беломорието”... „Гърция”... 

Последния път, когато му казах, че имам път надолу, единствената му заръка беше да нося много поздрави на бай Ставри - фурнаджията (грък) от младостта му и вероятно отдавна покойник.  Занесох ги, макар че междувременно сигурно вече се бяха намерили горе... 

Някогашната фурна на бай Ставри в центъра на Гюмюрджина

Колко ли хубави са били онези инак толкова малко на брой години, за да оставят толкова силен спомен – дали заради младостта, дали заради усещането за свобода, самостоятелност и перспектива, дали заради близостта до родния дом - вероятно заради всичко накуп.

Така и не се начудих и на друго – дядо ми никога не каза лоша дума за днешните стопани на тази земя, не таеше и капка ненавист или реваншизъм, напротив – покрай земята, обичаше и хората й, те бяха свързани в очите му.

И това – макар че знаеше за гоненията, за интернирането по островите, за насила мобилизираните за пушечно месо, за дебнещите в тъмното призраци, слухтящи да чуят някоя дума на български, за която да последват наказания...

Мисля си – дали, защото по-късно беше видял, че земята му е припознала новите си стопани и просто беше приел волята и избора й, или заради усещането за съпричастност към същите тези нови стопани, самите те също споделили същата бежанска съдба, дали пък травматичният колективен спомен за ужасите от лятото и есента на фаталната 1913-та е бил толкова силен, че нищо вече не е можело да се сравни с него и вкаменената от издевателствата тракийска душа вече е била претръпнала към дошлите впоследствие нови тегла...

Не го разбрах, но се опитвам по свои си пътища да мисля по същия начин – и защото е по-леко, и защото няма смисъл да бъде иначе, но и защото така мога всеки път с радост да отивам там, където и морето, и земята, в която лежат предците, дават сили.

И се радвам, че за разлика от много свои земляци, които си отидоха от тоя свят с мисълта за родния дом и с отворени на юг очи, дядо ми можа още няколко пъти да отиде там, където е бил роден и където е бил толкова щастлив. 

Радвам се, че последния път бяхме заедно и можах да споделя вълнението му в търсенето на следите от изгубения свят.

Портолагос, 2007 - бистрим тракийските работи...

Радвам се, че познавах всички онези хора, че бях част от дните им и те от моите, че познах и усмивките, и сълзите им, с които разказваха за там и за бежанската си съдба. Който не се е докоснал сам и не е поел сам част от тежестта на тъгата им, не може да го разбере.

Затова сега се прощавам не само с приказните духове от детството си, не само с моите си покойници, но и с всички онези, до чиято болка се докоснах и – за добро или за тегло, поех в себе си.

Прощавам се не само с лелите и с калековците, вуйчовците, с всяка буля и н’яста, но и с вече отдавна призрачните съседски фигури от махалата, с бай Стамо и баба Деля с тъмните им дедеагачки носии, завършени с каскета му и вечната й кърпа върху дебелите й бели плитки, с баба Карагьозка, която не само ни хвърляше бонбони от балкона на панелния си градски затвор, но и разказваше смразяващия си детски спомен за оскотелите от глад жени и деца, биещи се за подхвърляните къшеи хляб по палубите на гръцките кораби, с които ги карали по островите... с всички познати и непознати...

И някак съвсем естествено ми е сега да попитам – дали статистиката ни ще отчете, ще разберем ли въобще, когато си отиде и последният бежанец?

Този съвсем истински миг ще дойде, виждах сам как се приближава още като дете, през най-безгрижните си лета по улиците на К., когато учех имената на отдавна несъществуващи села от некролозите по стълбовете в махалата.

Кой ли ще е последният?

За последно...

В памет на дядо ми Георги Делчев Илиев (1920-2012)

от рода Тантърови, 
род. в с. Софулар (днес Аскитес), Беломорска Тракия

Място за всеки и всеки на мястото си

Днешната вчерашна преса ни носи радостната вест, че осмокрилият пентафалос край НДК се стяга за последния си полет - към небитието.

Лети, лети, лети...

Крайно време беше.

След толкова дълготрайни и крайно ненужни опити да бъде спасено неспасяемото и да бъде върнато към живот мъртвороденото отпреди трийсе’ години, време беше на агонията на кичозавъра да се сложи край.

Дотук с добрите новини обаче, следват некои питания.

При внимателен прочит разбираме, че ще се демонтират части от пентафалоса, а някакви неща щели да останат.

„Ще се премахне само част от паразитните железа. Самият паметник си остава, но все още няма проект как ще изглежда”, обясни пред "Сега" Валентин Старчев, който е проектирал монумента.”

Кои части, докога, защо въобще, бе, хора*?!

* ако сте хора

При невнимателен прочит разбираме или, по-точно, не разбираме дали за момента се предвижда например възстановяване на паметните плочи на 1-ви и 6-ти пехотни полкове на Първа софийска дивизия, наричана някога „Желязна”.

А точно там е точно тяхното място.

Какво по-хубаво за нехубавия център на вероятно афектационно хубавата ни столица за юбилея от началото на Балканската война?!

А в следващите няколко години предстоят толкова военни юбилеи, свързани с живота, смъртта и паметта на тези, чиито имена са изписани на плочите, незаслужено пенсионирани в задния двор на Военноисторическия музей.

Кажете, недраги ми общински бюджетоусвоители, нима е толкова трудно да спретнете съответния бюджет за свои хора при възстановяването на плочите?