Дека отидóхме, а, бре, бай Постоле?

Какви ли ги мислехте, какви станаха, а, бре, бай Постоле... Струваше ли си главите и душите ви, а, бре, бай Постоле...

Много войводи, много комити, но само един е бивал наречен „Слънце” - Ениджевардарското - Апостол Петков. Затова днешния си спомен за Илинден насочвам към паметта на бай Постоль, загинал на същия ден Илинден преди точно 100 години.

Точно това изпълнение на песента, ако трябва да съм искрен, хич не ми е най-любимото, но не намерих по-добро в мрежата.

За пръв път чух песента за Апостол Петков – Ениджевардарското слънце, от край до край, в съпровод на най-обикновена китара и много искрени емоции, в един пловдивски апартамент близо до някогашното кино „Въстаник”. Домакинята ни - уви, вече покойна, беше сама внучка на една от участничките в масовата сватба, организирана от бай Постоль в родното му село Боймица.

Боймица днес е Аксиуполи, в превод „Вардароград” – нищо, че не е на самия Вардар, а само близо до него. Когато бях там преди три години, беше един горещ неделен следобед и по улиците на градчето, придобило от сегашните си стопани сякаш недобре скроен уж-средиземноморски вид, нямаше почти никого. Първите срещнати бяха двама мъже, които по неизбежната ирония на съдбата говореха ... албански.

Боймица (Аксиуполи), 2008 г.

В центъра на Енидже Вардар (днес Яница) пък се издига паметникът на Гонас Йотас (Гоно Йотов), за когото казват, че бил първи братовчед на Постоль... Пак по вездесъщата ирония на съдбата и той, като братовчед си, загива през 1911-та не без помощта на „своите си” за него гърци...

Паметникът на Гоно Йотов на едноименния площад в Яница

(снимката е на Комитата)

И днес в България няма паметник на Апостол Петков (в интерес на истината по-рано тази година обаче поне се заговори) - освен паметника, издигнат му от спомените на съвременниците му, от словото на Свобода Бъчварова в „Литургия за Илинден” и сценария за „Мера според мера”, както и, разбира се, и от играта на Григор Вачков в същия филм...

Бог да ви прости, бай Постоле!

Lijepa li si...

Не че имам съмнения, но друго си е проверката на място :)))

Пред Задушница

Потърсих отново къщата.

Намерих я, там си е още, скрита сред неокосените гъсти майски треви. Но вече не е сама – на едва метри от нея, има хубава нова къща, като пример за това, че животът продължава и не търпи старото и забравеното.

Нищо чудно, от предишното ми посещение са минали вече цели четири години...

Макар и със съответно промененото оформление на фасадата, поне църквата си стои здраво – когато и последният камък от къщите отпреди 80 и кусур години падне, тя още ще е там, като последен свидетел и спомен.

Жалко само, че и гръцкият, а и турският ми (често в Беломорието по-възрастните гърци говорят турски – било заради съседните турски или помашки села, било заради собствения си бежански произход от земи в днешна Турция) са в толкова зачатъчна фаза, че не можах да разпитам това-онова възрастните съседи, с които се срещнах и които имаха какво да кажат - и го казаха, ама кой да разбере...

Нямам избор - следващият път трябва да съм по-добре подготвен езиково!

Липсващите паметници на липсващата памет

Преди точно 70 г. общо 75 българи – 8 от София и 67 от Кюстендил стават първите и, вероятно – най-неизвестните, жертви за страната ни през Втората световна война.

На този ден германските войски навлизат от българска територия в Югославия и Гърция и още същият ден югославската авиация бомбардира в светкавичен отговор изцяло цивилни български обекти в Индустриалния квартал на София и в Кюстендил. Атаката, разбира се, не спира германското настъпление, но... това могли – това бомбардирали, jе*ига!

Още същата вечер атаките се поемат от английската авиация и продължават знаем докога.

Доколкото ми е известно (моля за извинение, ако греша поради незнание), в Кюстендил за тези загинали негови граждани има паметник само в градските гробища, където са погребани загиналите, но не и в самия град.

Не ми е известно и в София да има някакъв особен знак, пък било то и в рамките на мемориал на жертвите от всички бомбардировки, вкл. далеч по-разрушителните по-късни английски и американски атаки. Има паметник на летците – защитници на София. Има отскоро и на едни други летци. Има цял куп други паметници.

Само на жертвите от бомбардировките - още не.

Като дете, от стаята си виждах през вътрешния двор по сградата отсреща дупките от осколки, които бяха останали от въздушните атаки от преди десетилетия. Те бяха моят скромен личен паметник за онези събития.

По едно градоустройствено-инвестиционно чудо въпросната сграда още стои, но надали ще е за дълго.

P.S.

Освен това мисля, че вече става очевадна потребността, Картаген да бъде разрушен, при това немедленно.

Пясъкът между пръстите ни

Стоя на брега на реката на времето и гледам как шепата пясък в ръцете ми изтича между пръстите. Падат във времето и се губят завинаги образи, спомени, места, хора, моменти, въпроси, отговори. И да се наведа и загреба нова шепа пясък, нито една от песъчинките няма да е същата. Времето ги е отнесло безвъзвратно. Било ли е въобще някога... В нечии шепи и аз съм само просто една песъчинка.

Има толкова въпроси, които не зададох, когато можех, толкова отговори, които не потърсих. Толкова въпроси, на които никога няма да разбера отговора и това ще ме гложди до края. Не основните въпроси на човешкото битие или нечия лична или обществена тайна, а съвсем дребни въпроси за съвсем дребни хора, като пишещия тези редове.

Например – това ли е къщата, в която е родена баба ми?

Дали тази разпадаща се къща на двайсетина километра от Бяло море, която дори не зная дали въобще ще заваря отново следващия път, когато отида да я потърся, е наистина къщата, построена от прадядо ми, след като се е върнал от кървавия път, струвал живота на едно от децата му.

Ако се доверя изцяло на уморената памет на дядо ми – най-вероятно да, това е тя. Избирам да приема, че е несъмнено така, защото от няколко дни знам, че надали някога ще науча истината. Защото вече няма кой да ми я каже и защото не изпълних навреме едно свое обещание.

Преди пет дни баба ми, много вероятно последната останала българка, родена в с. Чадърли, Беломорска Тракия, се представи пред Създателя ни в ръцете на дъщеря си и мъжа си, с когото беше заедно цели 68 години.

Отиде си един тих етнографски паметник на цял един отдавна изгубен свят. Бог беше милостив към нея в земния й път и се моля да е така и в отвъдния.

По-малко приказки, повече Приказки!

Ден преди Бъдни вечер искам най-тържествено да благодаря на правителството, лично на премиера, на вътрешния министър, депутатите и робокоп, пардон – рабофак, вождката им, на опозицията – открита или пишман такава, както и на вся астальная палитическая и ваапше - апшественная ..., опа, извинете – елит, за това че с непрестанния си поток от словесни и действени глупости не остави на будната обществена съвест в лицето на журналисти, коментатори, анал-лизатори, блогъри и прочие обикновени логъри, да се чуди с какво да си пълни страниците предколедно.

Благодарение на осигурената богата основа за алтернативна писателска заетост, тази година ни бяха спестени много от дежурните моло- и пазаро-борчески, кахърно-разчувствени духовни и антикомерсиални около-коледни писания на погнусени или трогнати от това и онова общественици. Ако не броим някои, които не си струват споменаването, засега сал един Георги Господинов (инак уважаван от мен и като писател, и като публицист) зае жертвоготовна поза на тематичната амбразура. Но има още време, цели петъчно-предпразнични броеве за напълване, да не избързвам с оптимистичните заключения...

На всички, които вярват, че има за какво и искат да празнуват, пожелавам Весела Коледа, съпътствана от по-малко безсмислени приказки, но повече истински Приказки и то с щастлив край!

На останалите – приятни почивни дни.

P.S.

Искам специално да благодаря и на другарите комисари от Брюксел, които показаха, че на чужд гръб и сто, хм, чувала с подаръци са малко.

А данъцих наших ядат камисааары,

И девачек наших ведут в кабинет.

(народна песен, особено популярна във Фонд „Земеделие”, където обаче се пее във вариант, от който не е ясно кой кого всъщност води в кабинета...)

500

Кой (не) формира бъдещето (си)?!

Под заглавието „Who is shaping tomorrow?” („Кой формира утрешния ден?”) Световната консултантска компания Делойт (Deloitte) публикува класацията си за 2010 г. на 500-те най-големи компании в Централна Европа.

Под „Централна” явно се разбира Централна и Източна Европа (без Русия), доколкото класацията включва наред с безспорните лидери от централноевропейските страни от Вишеградската тройко-четворка и Балтика, също и Балканите (без Гърция и Турция) и Украйна, т.е. бившия соцлагер с присъдружната му бивша Югославия.

Критерият за класацията е обемът на продажбите, което обяснява и предопределя мнозина от участниците – енергийни дружества и големи търговски вериги. По-важни и показателни са останалите. Независимо от относителността на критерия, наблюдението и сравнението на това кои са българските участници и кои - от останалите страни, будят у мен някои тъжни мисли, които не си струва да излагам пространно поради пълната липса на новост и особено откривателско умение...

Та, нека видим кои са „нашите” (по места) и всичко става безпощадно ясно:

47. Лукойл Нефтохим – ясно кой е

77. Лукойл България – също ясно

85. НЕК – и те

139. Аурубис (Aurubis) – разбирай МДК Пирдоп

264. ОМВ България – я. (ясно)

277. Мобилтел – я.

294. ЧЕЗ Електро – я.

347. БТК – я.

386. Метро България – я.

396. Нафтекс – я.

398. Космо България – разбирай Глобул

425. АЕЦ Козлодуй – я.

450. К & К Електроникс – вносители на Самсунг и куп други техники и собственици на веригата магазини „Техномаркет”

478. Е-Он – я.

Единствената загадка е защо ги няма ЕВН, завалиите, но сигурно са „изпаднали” за една бройка...

Лекинка изненада за мен поне са K & K, но не повече от лекинка – бая плоски телевизори се накупиха напоследък...

Не се подвеждайте по участниците от другите страни и не търсете наред с енергийните дружества и търговските вериги нещо като Volkswagen Bulgaria, Nokia Bulgaria, Phillips Bulgaria, Iveco Bulgaria, British-American Tobacco / Phillip Morris Bulgaria, GE Bulgaria, Samsung Bulgaria, KIA Bulgaria и прочие.

То и едно Фантастико даже не мож’ изправи горда снага до словенската Меркатор, литовската Максима (Т-Маркет) или сръбската Делта (собствениците на Пикадили)...

Това е резултатът от епохата „Рекордни инвестиции, рекорден растеж”.