сряда, 6 април 2011 г.

Липсващите паметници на липсващата памет

Преди точно 70 г. общо 75 българи – 8 от София и 67 от Кюстендил стават първите и, вероятно – най-неизвестните, жертви за страната ни през Втората световна война.

На този ден германските войски навлизат от българска територия в Югославия и Гърция и още същият ден югославската авиация бомбардира в светкавичен отговор изцяло цивилни български обекти в Индустриалния квартал на София и в Кюстендил. Атаката, разбира се, не спира германското настъпление, но... това могли – това бомбардирали, jе*ига!

Още същата вечер атаките се поемат от английската авиация и продължават знаем докога.

Доколкото ми е известно (моля за извинение, ако греша поради незнание), в Кюстендил за тези загинали негови граждани има паметник само в градските гробища, където са погребани загиналите, но не и в самия град.

Не ми е известно и в София да има някакъв особен знак, пък било то и в рамките на мемориал на жертвите от всички бомбардировки, вкл. далеч по-разрушителните по-късни английски и американски атаки. Има паметник на летците – защитници на София. Има отскоро и на едни други летци. Има цял куп други паметници.

Само на жертвите от бомбардировките - още не.

Като дете, от стаята си виждах през вътрешния двор по сградата отсреща дупките от осколки, които бяха останали от въздушните атаки от преди десетилетия. Те бяха моят скромен личен паметник за онези събития.

По едно градоустройствено-инвестиционно чудо въпросната сграда още стои, но надали ще е за дълго.

P.S.

Освен това мисля, че вече става очевадна потребността, Картаген да бъде разрушен, при това немедленно.

1 коментар:

САНДО каза...

Като няма паметници, няма и минало, няма и бъдеще, а ние бродим наоколо като щъркели около разрушено гнездо.

Отношението ни към мъртвите е точна проекция на отношението ни към нас самите. По състоянието на паметниците и гробищата виждаме, че сме безмилостни към себе си, към нашите родители и предци. Хлътнали гробове, счупени надгробни плочи, избуяла растителност... И има нещо много варварско, лицемерно и долно в разлепените навсякъде и съвсем безразборно некролози, както и в оставената по гробовете храна, от тях лъха не само желание за показност, но и отказ да се примирим пред смъртта и да изпратим мъртвите на вечен път.

Дали пък не си отмъщаваме от егоизъм на покойника за болката, която смъртта му ни е причинила?

Френските гробища бяха едно от първите посетени от мен места във Франция. Спомням си как баба ми ни отведе, баща ми, братовчед ми и мен, до семейната гробница в градчето Каен. И на чист български с френски акцент ни каза : Ето тук ще ме погребете, когато му дойде времето. Попипахме тежката плоча, на места наранена от осколки по време на големите бомбардировки през 1944г., поразходихме се наоколо, чакълът стържеше приятно под изтърканите ни от път подметки, а на нас ни беше приятно да стоим мълчаливо сред цветята и покоя на нашите предци, чувствайки в себе си силата на историята и живота.
...
Ежедневно поглеждам от прозореца на бюрото си към гробището на едно парижко предградие от другата страна на булеварада - покрай майските празници гробовете на загиналите преди близо век войници са окичени с френския трибагреник. Има също така и белгийци - на техните гробове са сложени белгийски знамена. В Нормандия има гробища на загиналите по време на десанта американци. На немците също - така поне в смъртта хората са стигнали до мир помежду си.

А ние не искаме мир, искаме мъст. И затова си отмъщаваме на себе си, бутайки собствените си паметници и отпращайки спомена за нашите покойници в нищото.