Какъв човек е германецът?!

Тази реплика беше една от емблематичните в екранния речник на Петар Попара – Црни, главен герой в югославския филм „Ъндърграунд”. Изразяваше онази смесица от къде стаено възхищение, къде откровена комплексираност, къде лека омраза, къде завист, къде малко страхопочитание дори, което хората на Балканите или поне жителите на бивша Югославия и на България изпитват към германеца.

Немски (германски) марки, немски коли, немски ред – нарицателни понятия от Адриатика до Черно море.

Но да се върна на въпроса – какъв човек е германецът...?

Ами явно не е извънземен и може би не чак толкова много различен от нас – тъпите прости балкански селяндури, както обичат да наричат мнозинството от сънародниците си, онези наши събитийници, гнусливо парадиращи с непринадлежността си към околните скот като скот, хиляди маса народ, обитаващи същата географска ширина.

Защо смятам така – отговорът дава готовността на три четвърти от днешните германци да живеят при социализма, резултат от проучване, цитирано от вестник „Билд”:

„80% от жителите на Източна Германия и 72% от населяващите западните провинции са напълно готови да живеят в социалистическа държава от типа на бившата ГДР, ако им бъде гарантирана работата и имат сигурна социална защита.
...
Всеки четвърти от анкетираните или 23% в Източна Германия и 24% в Западна Германия признава, че "би било добре", ако Берлинската стена, разделяща 40 години Германия, продължава да стои.”

Прави впечатление, че отговорите на въпросите от проучването са сравнително равномерно разпределени и в източните, и в западните германски провинции.
Отговорите са много показателни за най-различни неща – споделеното носталгичарство по ефимерната „сигурност” на социализма, романтизирането на младостта, нездравото толериране на комунистическите режими от западноевропейската интелигенция и въобще - общественост, която упорито държи да си затвори очите за мащабите на извършените на изток престъпления, и така нататък.

Излишно е да припомням, че резултатите от всяко подобно проучване у нас обикновено водят до крайно тежки народопсихологически обобщения най-малкото в минорен, а по-често в откровен нападателно-отрицателен тон.
Не че няма основания, не че прякото сравнение между „там” и „тук” е уместно, ама хайде няма нужда от чак пък толкова много самобичуване и самоунижения и по най-малкия повод.
Всички сме хора и споделяме не чак толкова различни слабости.

В този ред, бих доразвил изключително правилния и навременен въпрос на Комитата „Омръзна ли ни демокрацията?” така:

„Приехме ли за неотменима даденост и свикнахме ли толкова бързо с хубавото сега и забравихме ли толкова бързо лошото тогава?”
Вероятно това въобще не са ненормални ефекти и не знам дали положителният отговор задължително е изцяло лош.
Реално и редно ли е да очакваме от мнозинството от хората повече?
Пак не знам.
А да им се цупим, ако отговорите им на един или друг въпрос не ни харесват?

Тук вече знам, че отговорът е „не”. Който смята, че знае повече от другите, трябва да сподели с тях „върховното” си знание, да ги убеди в правотата му, а не да се сърди на народа, че е прост, а хлябът – от мъката по-чер...

Само понеслият тази неблагодарна задача и отговорност може да бъде и да заслужи да е истински водач и да има претенциите за принедлежност към някакъв истински или въображаем елит, интелигенция и прочие примамливи категории.

Останалото е обикновено дуднене и суета.