Атентати, плочи, филми

Не, тук няма да стане дума за тазседмичните резултати от поредицата класации на БНТ за ХХ в., макар че ще ги използвам като информационен повод.
Само накратко ще изразя задоволството си, че въпреки чевръстите си усилия и противно на споделените и от мен опасения на Петър, бригадирите този път не са успяли да изгласуват неатентата срещу иначе изключителния поет Гео Милев за български атентат на ХХ в.

Ще спомена обаче имената на извършителите на два други – „образцови” от гледна точка на дефинициите, атентата – Мара Бунева и Владо Черноземски.

Докато за самия Владо Черноземски и атентата в Марсилия последните две десителития малко или много имаше повече или поне – по-често, информация, личността на Мара Бунева стана позната извън „македонстващите” среди, най-вече покрай тъжната история на плочата в нейна памет, заради която всяка от последните няколко години името на Бунева буни духовете в Скопие около всеки 14.01. – датата на саможертвата й.

Ето как изглежда спорната плоча в памет на Мара Бунева:

Снимка на „ВМРО”-БНД

В това отношение Владо Черноземски поне има земната привилегия плочата в родния му Велинград (тогава с. Каменица) да стои необругавана и да вижда цветя в памет на Владо.
Ето как изглежда тя:


Снимка от Стефан

Освен приликата в цвета, има още нещо общо в двете плочи, което е всъщност на настоящото писание. Това, разбира се, е езикът, по-точно – наличието на нещо особено в езика спрямо средата. Самите особености се различават, разбира се, както и средата.

Надписът на плочата за Мара Бунева, която е поставяна и събаряна неколкократно на каменния мост на Вардар, е на литературен български език, по правилата на българския правопис, нищо, че плочата е предназначена да стои в центъра на столицата на Република Македония, където официалният език – македонският, има други правила и звучене.
Ясно е внушението – Мара Бунева е била (македонска) българка, следователно и надписът на плочата може и трябва да е на литературен български език.

Надписът на плочата за Владо Черноземски пък е на някакъв странен псевдомакедонски диалект, но изписан на българска кирилица, т.е. с използване на „я”, „ъ” и „й”, каквито македонската азбука (т.нар. „коневица”) не познава. Казвам псевдомакедонски, защото словосъчетанието „наша вдъхновение” ми звучи повече от куриозно, особено от гледна точка на езика, говорен в Република Македония.
И тук внушението е ясно – плочата е „од македонските българи” и именно затова надписът може и трябва да е на диалект и с демонстративно неспазване на официалния български правопис.

Внушенията са ясни, но и в двата случая не ми е ясно едно – кому беше нужно?

Кому беше нужно надписът на плочата за Мара Бунева да е на литературен български, че да дразни още повече скопските българомразци?
Не беше ли по-важно плочата да имаше поне теоретичния шанс веднъж барем да осъмне и да постои малко повече от половин ден, пък белки някой се заинтересува коя е била тази жена, какво и защо е направила? А и да изглежда сякаш генезисът й е местен?
Явно някому е било по-важно да има „творческа” провокация и проблем, за да има шумотевица и нетворчески дивиденти.

Кому беше нужно надписът на иначе стилната плоча за Владо да е на този съмнително умилителен квазидиалект, така че от километри да афишира автентичността на произхода й? Дали ако авторите й наистина са македонски българи толкова не са можели и искали, именно бидейки такива, показно да се спазят правилата на литературния български език?
Въобще не ми е убедителна цялата случка...

Вместо отворен финал – малка кино препоръка или просто мнение.
На фона на цялата аватара-бала, предвид горната атентаторска тематика препоръчвам филма „Терористите Баадер Майнхоф” (оригинално заглавие – „Комплексът Баадер Майнхоф” / Der Baader Meinhof Komplex). Чух за него преди година, но мисля, че така и не стигна нито до кината у нас, нито дори до Киномания или София Филм Фест.



До миналата седмица, когато случайно се натъкнах на него в кварталната видеотека (още си имаме такава, ура! Приятели се изненадаха, че въобще съществува още такова нещо някъде)!

След „Крахът на Третия Райх” (Der Untergang), това е вторият германски филм по болезнена за съвременните германци тема, който успява по скромното ми мнение да представи един трезв и изключително балансиран поглед.
Няма забежки, няма крайности – нито левичарско умиление, нито излишно демониризиране.
Добре изградени образи, добре пресъздадена атмосфера, добре разказан истински сюжет и никакви компютърни ефекти.
Какво повече му трябва на човек :)