Uvijek vjerni tebi...

Успех на хърватските ногометаши, нека "шаховницата" се вее гордо следващия месец...

Стискам палци и на Б-и-Х, дано отборът им донесе радост на хората в измъчената си и опустошена от наводненията страна!

Зустрічайте The Ukrainians

Помня ясно лятото на 1998-ма, когато се отбих при приятеля си С. в кабинета му в Министерството на образованието. В същата стая беше и негов колега, който отговаряше за сътрудничеството с българите в Бесарабия и неотдавна се беше върнал от Украйна.

Още с влизането си ми направи впечатление музиката, която звучеше – нещо хем традиционно, но не съвсем, хем съвременно, но не съвсем, с текст, от който хем разбирах нещо с руския си на равнище стар зубър, но не съвсем всичко... Убеден любител на умерената еклектика в музиката, мелодията ме грабна и веднага попитах „А тези кои са?”.

„Някакви украински емигранти – май във Франция, пеят на украински” – толкова научих тогава, но на тръгване вече носех в джоба си драгоценната касетка, която беше надлежно презаписана (ех, времена...) и върната на любезния първоизточник.

Същото лято лентата се въртя в уокмена ми повече от всичко друго, но така и не разбрах кои са тези хора - впрочем, благодарение на които имах пръв пряк досег с украинския език.

Десет години по-късно лентата отдавна вече беше наизустена и в повечето време почиваше във Вечните ловни полета, пардон – шкафове, на класиката от музикалната ми младост. Някъде сигур по това време в битието ми се появи феноменът Ю Тюб, за който в началото даже и не подозирах какви дарове ми е приготвил.

И така до денят, в който ме осени идеята да потърся старите си украински приятели в „Тубата”. Обаче как като не знаех за тях нищо, освен че са „украински емигранти – май във Франция”???

Както се казва, не били компютри, а компоти или, по-точно – не били точно емигранти, а наследници на емигранти, и не във Франция, а в Англия.

Открих ги по началото на най-любимата ми песен – (в)Ставайте, козаки...

Всъщност, първите опити не бяха успешни – много казаци, много ставане из нета... Но в разгара на откривателския си огън, реших да пробвам и с друго:

Через речку, через хай...

Опа – как ли се пише това на украински – я да пробваме на латиница, все пак сме в Тубата..

Cherez rechku cherez hai… да добавим и едно ukrainian song… Хм, май не било rechku, а richku...

Я! – ето ги, при това на концерт!

След толкова очакване, така най-накрая се запознах с The Ukrainians – запознайте се и вие, моето чакане си струваше!

А от няколко седмици, благодарение на чудесата на съвременната онлайн търговия и услугите на Пощата на Н.В., повече от 15 години след първата ни среща, най-сетне вече имам и съвсем оригинални техни записи.

Наливаймо, братя!

Няма нужда да преразказвам тук историята на The Ukrainians – всеки желаещ може да я прочете или на собствената им интернет страница, или в Уикипедия.

Ще отбележа само, че украинското музикално наследство и личният досег на музикантите със звука на 80-те (и мелахонличната мелодика на The Smiths) - този така плодовит и любим период в историята на музиката въобще, са родили комбинация изцяло по мой вкус, дет’ се вика – ‘се едно за мен са я правили! J

Или както кратко и пределно точно е казал незнайният (между)народен уикигений:

The Ukrainians are a British band, which plays traditional Ukrainian music, heavily influenced by western post-punk.

Малко повече може да иска меломанът, обичащ историята и музиката на Европа!

Тук трябва да спомена изрично кавърите на хитове от епохата, преведени на украински (с характерния за групата емигрантски акцент) и изпълнени в украински стил.

Разбира се - Смитс

Но и - Never Mind the Cossaks, Here’s The Ukrainians! J

И още много чисто украински хитове:

Закачливи

Епични

Драматични

И тъй като всяка подборка би била несправедлива, затова спирам тук и пожелавам приятен път с Київський Експрес - от Донецк, през Харков, Киiв, та до Лвiв!

Заговяването на разума

Гледайки мрака, който се разстила не само над любимата ми (по ред причини) Украйна, не само над Изтока на Европа, но и над целия свят на (условно) „белия човек”, усещането за Залеза на Запада придобива толкинови измерения.

Двете кули на умопомрачението, стиснали останките на Европа и агонизиращата й цивилизация в клещите на слепотата и декадентската наслада на самоунищожението, явно са готови на всичко, само за да видят, че другият пада пръв, пък дори само секунда преди собствения финал...

За да се насладиш максимално на утрешния триумф, постарай се да убиеш днес вдругиденшния си жизненоважен съюзник.

Или както би казал съвременният Лука Нотарас:

По-добре китайска чалма, но не и... (попълнете съгласно геополитическите си предпочитания):

А.        Атлантическа бейзболна шапка;

Б.        Сибирска ушанка.

Къде изчезна разумът, къде изчезна човешкият облик, къде изчезнаха и търпимостта, но и търпението, смирението и вярата в нещо извън всепоглъщащата суета и омраза.

В неделя е Месни Заговезни, после идат Сирни, но дали ще има и може ли да има Прошка?

От тази седмица стана прекалено очевидно, че явно пръв разумът е заговял.

Това е най-осезаемо около Черно море – явно наистина оттук е тръгнал Потопът, явно наистина някъде на дъното му, а не на Арарат, под дебел слой сероводород лежи и Ноевият ковчег.

Комично-истеричният поход на дъгоцветния боен пряпорец срещу олимпийския краснознаменен флаг на източния бряг беше последван от трагедията навътре в северния, чиито финал тепърва предстои.

На южния пък, докато търсеха новия си „Великолепен век”, се оказа, че са обърнали цяла Анатолия на декор от нов сезон на „Долината на вълците” (популярен турски криминален сериал, показващ наличието на няколко паралелни „държави”, контролирани от различни кланове на турските спецслужби).

Само на западния бряг няма нищо ново – у нас Великите пости на разума продължават вече повече от година, да не кажа години, и няма изглед скоро да свършат.

В царството на интригите, истеричността, коварството, шикалкавенето, липсата на решимост, умереност и реализъм ожидаемият уровен е като нивото на река Дунав в сантиметри – сан шанжман.

Point Blank - за раждането и смъртта на легендите

Фактите са известни, сякаш всичко вече е казано – но заслужава точно днес да бъде повторено. 

Очарователен надпис :)

за наистина очарователния Спайч

Остава да се прежаля и да поема риска да гледам филма на Адела Пеева по темата.

Няма да е днес.

Обаче супер яка творческа провокация са ‘сичките тия митове за борене, нали?!

Добре, че ги има толкова по тия земи, не ще погине борческото, ще има леб за поколения пехливани. Обратно на стария скеч – днес бурбътъ пра’и рънътъ.

Какво ли ще ядат обаче хиените след време, след като наоколо от доста време вече няма умиращи лъвове...

Малка радост е, че ще се сръфат помежду си.

P.S.

Извън мелодраматизма – напролет, ако не сте ходили до лобното място на Списаревски, разходете се.

Чудесен маршрут из Лозенската планина за всеки кашкавал-турист! J

Ам’нао сме имяли да теглим...

(помен за бýлината-Кéрина дýша)

С тези думи баба ми обобщаваше съдбата на българите от Беломорска Тракия:

Ам’нао сме имя'ли да теглим...

(Ами много сме имали да теглим, ударението на имяли е на Я)

Далеч от времето ни, далеч от София, трагедията на беломорските тракийци днес е слабо позната на сънародниците на наследниците им. Съизмерима във всяко отношение с „мита” Батак, при това дори по-близка с цели четири десетилетия до нас, тази черна страница от историята дори не се класирала в дневния ред на съвременното митоборство, защото колкото и кърваво да е всъщност, бялото петно не може да е „мит”.

Затова нека обобщя още отсега така – за по-малко от две десетилетия, няколко десетки хиляди българи изживяват всички възможни ужаси, които Балканите от края на ХІХ и началото на ХХ в. познават.

Случва се така, че една част от българския народ плаща несъразмерно голяма цена за недалновидността, глупостта и слабостта на ръководилите съдбините на държавата ни преди век, изоставили ги съвсем съзнателно на произвола на първичните инстинкти и жестокостта на съседите им.

Фактологията на тази трагедия е дотолкова брутална и непонятна за съвременния европеец, че всеки опит накратко да бъде описана и пресъздадена с думи може само да принизи измеренията на случилото се.

Точната дума е „неописуема” - затова и описанията са малко, но и едно може да бъде достатъчно.

Книгата

Веднага след началото на прехода, някъде сигурно през късната зима или ранната пролет на 1990 г. пред мен попадна първото фототипно издание на „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” на проф. Любомир Милетич. Веднага си я купих, но още след разлистването на първите няколко произволно избрани страници разбрах, че аз тази книга няма да я прочета. Просто защото нямах силата да позная и осмисля фактологията на случилото се през проклетото лято на 1913-та. Не можех, не посмях.

Прочетох книгата 20 г. по-късно, когато едно предстоящо пътуване в Одринска Тракия и турската част на Странджа изискваше от добросъвестния пътешественик във времето и пространството да знае по чии гробове стъпва.

Не е четиво, което бих препоръчал комуто и да било.

Корицата на засега последното (мисля) издание на „Разорението...”

Вечна памет на родения в Щип Милетич за това, че е запечатал всичко, което паметта на всеки здрав организъм би се стремяла да изхвърли и забрави с цел собственото си оцеляване.

Разлиствах със страх всеки лист от частта със събитията около Гюмюрджинската автономия от септември 1913 г., в напрегнатото очакване да прочета някъде познато фамилно име. За мой късмет, това не се случи.

Събитията

В края на септември преди точно сто години неустановен брой – вероятно поне 20 хиляди български селяни от Беломорска Тракия са събрали останките от семействата и имуществата си в околностите на Дедеагач. 

Жени, деца, възрастни. Повечето здрави млади мъже отдавна са били мобилизирани в българската армия и още са някъде на запад в Македония, където ги е заварил краят на Междусъюзническата война.

Два месеца по-рано Букурещкият договор е казал къде ще минат по новоналожените граници на България със Сърбия и Гърция. За границата с Турция известно е едно – линията Мидия - Енос е отишла в историята, още преди да е успяла да стане истинска държавна граница и за ден. През юли Турция се връща в Одринска Тракия и по пътя на войските българин не остава, остават само пепел и кръв. Трагични са и събитията от другата страна на Марица, в днешно Ивайловградско и по спускащите се към Бяло море южни склонове на Родопите. Най-страшното в Беломорието обаче тепърва предстои.

След горещото затишие на август, през септември вече всички са сравнително наясно, че Беломорска Тракия – между Места и Марица, ще остане за България, наясно постепенно стават и местните турци, помаци и гърци.

Използвайки колапса на България, а и за да решат завинаги въпроса с пречещите на всички българи, местните мюсюлмани, насърчавани от официална Турция и гръцките активисти, обявяват т.нар. Гюмюрджинска автономна република, чиято основна задача и дейност се свежда до физическото изтребление на българите от Беломорска Тракия – кратко, но пределно изчерпателно казано.

Скоро българските села пламват, а жителите им са подложени на невиждани безчинства. Местните мюсюлмани – и турци, и помаци, ревностно се надпреварват кой ще извърши по-грозни злодеяния. Някои от селата, като голямото българско село Сачанли опитват да се защитят сами, но въпреки всичко отбраната е предварително обречена. Притиснати между стената на Родопите и безкрая на морето, оцелелите (все още) търсят спасение край Дедеагач (днешният Александруполис), където са разположени консулства на „Великите” за времето си сили на християнска Европа.

Наивна е била вярата, че някой ще им помогне...

Да предположим, че консулствата може би са изглеждали така –
инак Дедеагач е сринат от флотата на Антантата
през Първата световна война

По-активен е местният гръцки владика, който веднага предлага да посредничи за прехвърлянето на всички цивилни по море до стара Гърция (с което реално да ги спаси), стига само всички, желаещи спасение да декларират, че са гърци и да заявят лоялността си към гръцката кауза и държава.

Любезното елинско предложение не е прието и единственият изход остава пътят към България – пеша, на всички хиляди, с децата, жените, старите и болните... Пътят е трябвало да бъде покрай Марица, към Свиленград, с ескорт и „защита” от редовни турски части. Това обаче остава само на приказки и още в първите километри след като фарът на Дедеагач се скрива от хоризонта, насилието започва отново.

Делтата на Марица - край пътя от Дедеагач към Фере,
планината отсреща е в Турция, до Енос  

Върху беззащитната бежанска колона се нахвърля всеки пожелал да опита било острието на ятагана си, било лесна печалба - но и печалба вече няма от кого да се получи, защото всичкото имущество на оцелелите отдавна е било дадено на предишния насилник като откуп за още малко време и шанс за живот.

И така до намесата на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, чиито две чети – единствената въоръжена българска сила в областта тогава – след сражение с турците при Фере поемат  защитата на бежанската колона и я повежда по свой път към България.

Известната, почти „хамлетовска”, снимка
на Д. Маджаров пред останките на загинали другари
на мястото на сражението при Фере,
година по-късно

Следват още сто кървави километра, в които многохилядната колона бяга от равнината и селата, където е лесно уязвима и търси спасение в скрити планински пътища и нощни преходи.

Отклонилите се и изостаналите никой не ги вижда повече...

Представяте ли си как се крият двадесет хиляди души?

Как пътуват нощем, как търсят вода, храна и подслон – първо за децата, а после... после няма... Краят на септември в Беломорието е топъл, но нощем планината е планина – пътят е през Родопите и близките им по-малки планини.

Планината Пеперуда между Дедеагач и източните подстъпи към Родопите - 

край село Дервент (днес Авас), по пътя към родното село на Капитан Петко войвода Доганхисар – пейзажът е показателен за ландшафта по пътя на бежанците

И така – до деня 4.Х. и брега на река Арда, където е минавала границата отпреди войната. При тогавашното село Ятаджик, днешното градче Маджарово.

Арда и Родопите край Маджарово -
тук до 1912 г. е минавала границата между България и Османска Турция

Дотам присъствието на двете чети успява да намали жертвите и решава съдбата на мнозинството оцелели. Но при реката сбиралият се по дирите на бежанците башибозук успява да настигне колоната... и реката потича червена...

Само за броени часове близо две хиляди невинни човешки същества губят живота си. Четниците на Маджаров и Славов буквално не знаят дали по-напред да стрелят по нападателите или да помагат на хората, опитващи се да минат реката.

200 за 20 000 – физическите им сили не стигат нито за едното, нито за другото.

Паметниците на Димитър Маджаров и Руси Славов
в днешно Маджарово

Когато преди седмица стоях на същото място, се чудех как може всичката тази красота – а природата край Маджарово наистина е великолепна – как може тази красота да е просмукана с толкова болка и зло...

На това място, където в Арда се влива един от малките й притоци,
бежанците се опитват да преминат реката...

...която след това потича кървава...

Преминалите затлачената от човешки тела река оцеляват.
Поне на 4.Х.

Петнадесет години по-късно на същото място още са се намирали кости на загиналите, тогава (1928 г.) е направен и първият масов гроб, близо до който днес се издига паметникът – костница, съвсем основателно наречен „Тракийски пантеон”.

В него, над останките на загиналите тракийци стоят шепи пръст от някои от селата им. От някои от селата, това е единственото останало – след опожаряването им те никога не са възстановени.

Спомен за героично защитавалото се село Сачанли –

едно от най-големите български села в Беломорието

Де е България

През септември 1913 г. България я няма.

Тя се е хвърлила надолу с главата в абсурдната авантюра срещу Сърбия и Гърция без мисъл каква ще е съдбата на цивилните заложници, които изоставя в Тракия.

Историята обаче е още по-грозна.

Освен че тракийци са оставени без грам организирана военна защита, през септември 1913-та повечето здрави млади мъже от селата близо година вече са мобилизирани в българската войска и са някъде по македонските фронтове.

Но не всички. Някои са в частите си, разположени по билото на Родопите, по старите граници на България и гледат от високото как горят родните им села в ниското или по отсрещните крайморски планини. До старата граница достигат бежанци, които разказват ужасната съдба на близките им.

Командващите обаче не дават никакви заповеди. Тъй като не било ясно каква точно е ситуацията долу, има ли, няма ли редовна турска армия, за да се избегнат рисковете, българското командване решава да си стои на стратегическите височини, докато долу башибозукът на ятаган-автономистите осъществява това, което десетилетия по-късно ще бъде определено като етническо прочистване.

Мобилизираните тракийци са пределно наясно какво се случва, наясно са и че първата поява на българска униформа ще тури край на бабаитлъка на ятаган-автономистите към беззащитните. Увещават, молят се на командирите си да ги пуснат със зачислените им оръжия да отидат по добре познатите пътища и да защитят близките си.

Командването обаче мълчи. Тихо, невъзмутимо.

Мълчи и командването на граничния пункт край Арда, когато буквално пред очите на граничарите започват да избиват сънародниците им, идващи от юг.

Нито един изстрел не идва от северния бряг.

Само два дни по-късно, на 6.Х. българските войски получават необходимата заповед и навлизат в Беломорието, за да завземат отново земята край недоизпепелените още домове на тракийци...

Два дни.

Наследници на тракийските бежанци пред параклиса „Света Петка”
до Тракийския пантеон - 100 г. по-късно, в Деня на Тракийската памет, 2013 г.(провежда се край Маджарово ежегодно всяка последна събота преди датата 4.Х.)

Вместо Human Story

Съгласно всички писани и неписани правила на телевизионната журналистика - както сте виждали по всички телевизии, а най-вече по „американските”, за да бъде достоверен и убедителен един репортаж или документален разказ, трябва същината му да бъде накратко въплътена в хюман стори – конкретна човешка история, която да придаде плът и осезаемост на събитията, които инак рискуват да останат далечни и неразбрани от зрителя.

За хюман стори на своя разказ избирам вероятно една от най-късметлийските и положителни, предвид общият фон на възможните развръзки в сюжета.

Пътят от Дедеагач до Арда изминал и прадядо ми Митрьо - с напреднало бременната си жена (прабаба ми) и с двамата си малки синове (братята на баба ми).

Село Чадърли (днес - Стрими), Гюмюрджинско - изглед към селото от Горната махала,
откъде тръгнал прадядо ми 

Как са стигнали до Дедеагач не се знае, неизвестно е и откъде намират сили да изминат кървавите сто километра на север. Но успяват да минат реката и е твърде възможно днес да пиша тези редове, само защото преди сто години край Маджарово някой е замахнал с ятагана си наляво, а не надясно...

Прадядо ми стига с децата и бременната си жена до близкото хасковско село Малево, където намират приют и спасение в плевнята на местно семейство. Остават седмици, може би дори месеци, в които есента настъпва и студът, и гладът става все по-истински. Там прабаба ми ражда момиченце, което наричат с (характерното тракийско) име Кера и което малко по-късно умира от студа и глада в същата тази плевня.

Разказват, че и десетилетия след това прабаба ми често молела децата си да не забравят за сестричката им и да споменават душата й по християнски.

Църквата „Св. Димитър” в някогашното Чадърли (днес Стрими)

Баба ми, която се родила по-късно, след връщането в Беломорието, пазеше повелята на майка си и споменаваше за душата на невръстната си кака (по тракийски – „бýля”) Кера - нищо, че никога не я беше виждала.

За бýлината-Кéрина дýша...

Споменавам днес и аз.

Краят

Събитията от 4.Х.1913 г. не слагат край на ужасите за българите от Беломорска Тракия. Тепърва предстои да преживеят пристигането на гръцката власт и нейните изстъпления, войната (на Гърция) с Турция, напразните опити за борба, довели дотам същият този Маджаров да вдигне отново пушката този път редом със същите тези турци, от които е спасявал земляците си, новото преселение и загубата на дома...

Но това вече е друг разказ.

Памучните полета на Беломорието днес, там където се раждали
до три реколти на година - по думите на баба ми

Днес от времето на българите в Беломорска Тракия оттатък границата остават само църквите – някои, така както са изглеждали навремето, други – „пременени” от новото си паство...

Впечатляващата църква „Св. Димитър” в някогашното Калайджидере, днес Каситера, завършена 1858 г.

Обновената и като цялостен облик църквата „Св. Богородица” в с. Доган Хисар, днес Есими

Старата зидария все още се вижда само зад олтара

„Св. Харалмпий” в с. Дервент, днес Авас – завършена през 1860 г.

Параклисът „Св. Илия” от 1873 г.–
на няколко километра вляво от пътя от Дедеагач през Дервент за Доган Хисар

И последните къщи, останали от едно време, бавно се сливат със земята – отиват при строителите и първите си обитатели, а на тяхно място се издигат нови.

Хубаво е, че поне преди месец най-накрая отвориха Маказа – пътят, по който през есента на 44-та, тракийците се прибират от последното си бежанско пътуване.

Със затварянето на Маказа тогава се затваря и страницата от историята на българския народ, наречена Беломорска Тракия.

Днес Маказа най-сетне е отворена и от Кърджали до Гюмюрджина вече се стига за малко повече от час...

Графит от Комотини (Гюмюрджина)

...

Епитаф

Приписват (и) на самия Маджаров думите, станали девиз на тракийските бежанци: 

„Не забравяйте, но не отмъщавайте”

Днес за отмъщения отдавна място няма, остава само да не забравим...

За необходимостта от Преображение в политиката и обществото или как разбрах, че май през цялото време съм бил социален консерватор

Мога само да гадая дали Огнян Минчев умишлено е публикувал днес, на Преображение, статията си „Социален консерватизъм или недовършената архитектура на българския политически живот”.

Сигурен съм обаче, че независимо от един или друг дребен повод за възражение, който читателят би могъл да открие, по отношение на съвременната българска обществена архитектура статията е съвсем довършен труд с удивителна точност, трезвост и перспектива на мисълта.

Благодаря за систематизацията на мисли, идеи и нагласи, която надали би могла да бъде направена по-добре!

Понякога интелектът изисква обем или, казано по народному и с неоправдан (но донякъде и неизбежен) хумор – голям ум в голямо тяло се побира! ;)

Помен – верую за българския национализъм

И така - с безсрамието на днешното си време, в неделя превалихме тъжната стогодишнина от „престъпното безумие”.

Кавичките и курсивът не са смислови или оценъчни, а най-обикновени - означаващи цитирането на изтърканата, но изключително точна откъм съдържанието си фраза.

Най-тъжната измежду всички тъжни за българите дати на тъжния ХХ век, който за нас, с типичното ни закъснение спрямо европейския календар, започна някъде около 1908-ма и завърши през 2007-ма с единственото хубаво нещо, случило ни се през същия този ХХ век (ако не броим спасяването на българските евреи).

Сто години носим греха на горделивостта и самонадеяността, на гнева и на алчността и го изкупуваме, без дори да съзнаваме какво и защо правим. От много време насам ме е обзел небивал исторически мистицизъм (или, може би – мистичен историзъм?) и ставам все по-убеден, че през 1913-та народът ни пое връз леко позаякналите си юношески плещи небивалия товар на страшен грях – заченат може би поне година по-рано, но изконсумиран точно тогава, на онзи проклет 16-ти юни...

Кешки да беше се затрил тоя ден някъде покрай смяната на календарите!

Не, не става дума за това, че – някой би казал – дедите ни посегнаха надменно и себелюбиво на съюзниците, тези наши (с горчив смях) славянски и православни „братя”.

Не, те посегнаха и на волята Му, отхвърлиха отреденото от Него и (полу)съзнателно жертваха братята си - защото само заслепеният в гнева и горделивостта си не би си дал сметка за съдбата, отредена на тракийските българи в същия онзи 16. юни.

Не постигнаха невъзможното спасение на македонските българи, но успешно обрекоха на жертва и тях, и тракийските...

Мога дълго да разсъждавам за фаталните последици от този грях, за грешния път, по който пое България през юни 1913, а после направо се и затича през октомври 1915-та. Оттам към 19-та, 23-та, 25-та и всички други години до 44-та и след нея, та до този ден и този час.

Или пък за това, че именно ние можехме да спестим на християнска Европа удоволствието сто години по-късно да разсъждава какво точно да прави с Турция, която можеше да присъства на континента само за цвят с едно туристическо петно край Босфора.

Няма „ако”, това е положението. 

Приготовления за заупокойната молитва
в памет на загиналите във войните
за национално обединение -
16.06.2013 г., село Бов

Не за миналото от 1913-та да мислим обаче, а за настоящето, за 2013-та.

През тази нова 13-та година, сто години след началото на крушението, комай окончателно и безвъзвратно беше евтаназиран българският национализъм.

Изненадващо твърдение, нали?

Годината, в която сделаният изборен и следизборен водевил, наречен Атака, можеше да отече в канала, но не би, даже напротив – не отече, а направо бликна като канализация, „върнала” уханно при задръстването й с поройните води на летния дъжд.

И докато Атака затвърждава цирковите си умения, НФСБ май окончателно проходи, а пък вечната о.з. Амбър от Пиротска не само доведе МВРО до заветната субсидия, но дори надхвърли обичайния си брокерски 1 %.

Лоши новини за българския национализъм, много лоши.

Кресливите посредствени комици, брандирали се като патриоти и националисти, се разпиляха като рой скакалци във всички посоки по хармана на българската политика и този път вече вероятно нищо няма да остане след тях.

Свенливи бивши родолюбци пък предпочетоха три пъти да се отрекат от риска да бъдат причислени към лошите патриотари.

Понеже националистите и патриотите ни са калпави, нека отречем патриотизма и да погребем за пореден път национализма. Вместо да ги презрем защото са калпави, да ги заклеймим, защото са националисти. И за да не се посрамим и да не ни заклеймят, нека се наредим в редиците на заклеймяващите.

Всеки умерено трезвен нормален човек обаче би трябвало (би, ама дали... или не би...) знае много добре, че никой от тях не е български патриот или националист, а само лош актьор, заработващ хонорара в читалищен спектакъл.

И че българският патриотизъм и българският национализъм не са и не могат да бъдат всички тези самодоволно възседнали го гротескни създания, нахлузили върху себе си с готовност за късане чужди ризи.

Затова пишещият тези редове - прилично образован, доскорошен ... разни неща, но днес, според огледалото и статистиката - (все още) нормален глава на средно българско семейство, вече гонещ средната възраст, средна класа, средна ръка, не само, че не се свени, а дори изпитва вътрешната потребност да заяви себе си като български националист.

Бях такъв, съм и ще си остана, като вярвам убедено в каузата на Българска България в Европейска Европа - обединена Европа на Порасналите и Помъдрели Европейски Нации, които не се срамят да се нарекат Европейци от една възпитана и учтива към всички, но Християнска по традициите и душата си Европа, която за цвят е хубаво да остане по-дълго точно такава сред милиардите нетакива хора и части на света Божи.

На първо място, вярвам, че има такава кауза.

На второ място, вярвам, че тя си струва.

На трето място – знам, че е трудна и немодерна кауза, в която демагогията и посредствеността си подават услужливо ръка.

Не зная кое е името й – християндемокрация, консерватизъм, друго?

Ако някой знае, нека помогне, нямам претенции.

Знам само, че национализмът - сам по себе си, не може да бъде нито партийна, нито икономическа, социална или прочие платформа. Той може да бъде единствено духът, който води и критерият, който ни помага да изберем.

Пораснах и не вярвам вече в съществуването и искреността на националистически партии, чиято платформа е единствено национализмът per se и които да претендират за монопол или лиценз над националните въпроси. Сам, национализмът не може да даде отговор как ще се решат едни или други икономически или социални въпроси, той може да даде само целите, които искаме да постигнем.

Пътищата могат да бъдат различни, но каузата - Целта, е една - България да бъде добро място за приличен, почтен и справедлив живот на българската нация, осъзнаваща се като съставена от българи, български турци, български цигани, арменци и евреи, носещи заедно общо духовно и родово наследство (в което освен имагинерни активи има и съвсем реални пасиви).

Не просто резерват за доизживяване на етновида българи, а добро и свободно място за живеене.

Но и не само добро място за живеене на който се случи да е тук, а именно на гореизброените, в горепосоченото им качество със съзнанието им за това.

Няма България без българи, това географско име инак би ми било чуждо, няма българи без България, това групово самоопределение би било няма статистическа графа.

Не вярвам в утопията за Гражданария, страната на гражданите, където всички са граждани по гражданство и по произход, различни само по хобитата и вкусовете си.

Обособяващите белези днешно време се окрупняват, но в хоризонтите ни обособеността остава. 
Затова заставам зад разнообразието на национално равнище и българите като защитен вид.

Ето защо за мен е важна Целта, която е зададена, и само тя може да бъде моят критерий за избор в спектъра, в който вярвам, че са възможни решенията за постигането й.

Но може да има не само (условно казано) десен национален път, може да има ляв национален път или среден, или друг, нека всеки избере своя, стига Целта да е същата.

И също затова пишещият тези редове вярва, че именно сега има въпиюща нужда от това възприемащите се за интелигентни и модерни български националисти, патриоти или както-там-който-иска-да-се/ни-нарича, да заявят, че ги има, какви са и за какво се борят, че са други, а не като тези, шумните от първите редове на цирка.
Именно сега - и заради разветите по улиците български знамена, но и заради това, че предстои преструктуриране и на дясното, и на лявото, които ще се дооформят в поредицата изборни години.

Защото междувременно ни узурпираха национализма и след като го употребят, ще го изхвърлят – омърсен, смачкан и непотребен.

А българският национализъм не е панаирско кречетало, клоун на три морета, товарна ракета за Сатурн, приставка за електромера или пенсионна осигуровка.

Той е непоносим товар, който трябва да бъде пренесен от миналото в бъдещето, панихида и молебен едновременно.

Отговорност пред тези, чиито имена още стоят над нас, там горе.

Да си върнем... национализма!

Не съм сам, нали?! :)