Деклозиеровият поток

...и Соболевият реактор (или обратното, няма никакво значение)

Държавата България е доказала, че не се чувства комфортно в положение, когато от нея зависи нещо и когато има между какво да избира. Когато за нея има залози от няколко страни, когато е ухажвана или заплашвана или двете едновременно. Когато я искат за съюзник (или доверен слуга, ако съдим по крайния резултат).

България не умее да играе хазарт и със сигурно не може да печели от хазартни ситуации. Посредствена във всичко (това не е задължително да е само лошо), държавата България е посредствен играч – посредствено играе и посредствено губи. България не умее да търси ползи, а късогледството (на елита) й не позволява да вижда силуета на рибата в мътната вода.

България не е Гърция и затова толкова много й завижда.

Това лято Европа отбелязва 100 г. от началото на Първата световна война.

Атентатът в Сараево – популярна илюстрация от епохата

Преди сто години България разумно изчака цяла година, но само за да вземе накрая своето погрешно решение. За сравнение, Румъния изчака две години, взе решение, което първоначално й костваше скъпо, но в крайна сметка й се отблагодари още по-скъпо. Гърция пък изчака три години, за да вземе джакпота, който впоследствие твърде лесно пропиля.

Сега около България отново ухае на рози от недодялани ухажори от близки степи и далечни прерии – и всички са леко уморени, леко изнервени, леко нетърпеливи да консумират това, което явно трябва да е ясно, че им се дължи.

Годината отново е Четиринадесета, над Европа пак е напрегнато - макар, за щастие не и като преди век. България си е все така средно богата страна, в която благодарение на крадливите си до безсрамие управления, вегетира мизерстващ полународ.

И отново вървят септемврийци... пардон - и отново шестват аферисти и контрааферисти, изкупуват, разпродават, кешират, профитират, стресово тестират всинца ни. Самото неизменните жертви народни – безброй, са си все толкова.

Лятното “последно десет” с развъртане на потоци и американски реактори, които даже май не са точно американски, неминуемо засилва асоциациите с едно друго лято, отпреди сто без едно лета – т.нар. „Българско лято” на 1915-та, когато тече наддаването, кой ще обещае повече, за да привлече България на своя страна в започналата Европейска война. Летят подаръци, обещания, разчертания по карти, летят и парите на френския търговец Фернан Деклозиер, дал име на цяла афера...

Сега аферите са нещо ежедневно - летят тръби и други летливи неща, лети мирният атом и липсващите му бунища, летят ескадрони и дрони, летят измислени и реални милиарди, най-паче летят едни пари по едни джобове, едни грами по едни канали и едни приказливци по други канали... Летят като градушката, която ни опука битово, летят и не спират да вредят, едри парчета замръзнали политически голи води, способни само да дупчат, не и да градят – град като градушка, не и като градеж.

Как ли пък за миг не се наядоха след всичкото това ояждане? (Нека си се изокам, инак ясно осъзнавам безсмислието и нулевата продуктивност на емоционалния патос, все пак не съм професионален интелектуалец от Портал Култура).

Летучество...

И след Четиринайста идва Петнайста и след летния летеж иде есен, и предстоят отново избори, в разни смисли и разни измерения.

Така, а сега стигаме до поантата по същество.

Изминалите дни доказаха крайно ясно, че властовата абстиненция не се отразява добре на определени лидери, връз чиито широки рамене историята по ирония е стоварила още по-широка отговорност. Както и че смирението и търпението не вървят задължително с натрупването на опит.

Неадекватното поведение на водача на Голямата дясна партия по време на банковия стрес-тест, остави сериозни съмнения за нещо много повече и много по-неприятно от прибързана реч, финансово-икономическа тромавост и белотаджийски опортюнизъм.

Верни или не, съмненията показват и доказват едно – не може да се залага само и изцяло на Голямата дясна партия, тя не заслужава Голямо доверие, Големи надежди и Голям шанс, защото на Голямата партия са й много мънички, т.е. – слаби, и ангелът, и интегритетът, та бая лесно се подава на изкушения...

Затова, преди отново да назначим Голямата дясна партия за главен изпълнител и да я пуснем обратно на обекта отново да гради България, ние, нормалните трезво мислещи нелеви (по българските критерии) хора, в качеството си на миноритарни акционери в инвеститора на проекта, трябва да сме сигурни, че сме си осигурили добър и качествен строителен надзор – онази фигура, която не е нужно да има мускули и да носи по две торби цимент под една мишница, но е жизненоважно да има остър поглед и да се стреми да спазва закона поне от приличие пред Камарата на строителните надзорници със седалище в Брюксел.

Мнозинство на Голямата дясна партия с подкрепата (явна или скрита) на някой от Боянските пълномощници, няма да доведе до нищо добро за общия проект, затова е нужно да бъде назначен надзорник на управлението със сигурен мандат – така че да не може да бъде (лесно) заобиколен и заменен с удобен делови партньор, готов да разпише всичко в строителните книжа срещу поредния транш от хонорара си.

За мен е несъмнено, че в момента такава фигура на желан надзорник може да бъде само и единствено онази причудлива пъстроцветна творческа дружина под името Реформаторски блок.

Да, тази наистина объркана и вътрешно противоречива трупа, в която пърхат червени кукувици, лаборанти протягат костеливи ръце, млади и стари революционери пишат борчески проекти за следващи грантове в долари, докато всички тайно получават многомилионни субсидии в лири с автограф лично от Ердоганя. 

И прочие, и прочие.

Дори всичко да е вярно изцяло (щото частично може и да е), пак бих казал същото – дайте да си ги назначим за надзорник, щото по-добър наоколо няма, а без читав надзорник, общият ни проект ще си остане на равнището на оня гьол край Дунава -  с много разходи и нулев прогрес.

И тук искам да призова всички гнусливи и претенциозни пуритани, свикнали да се докосват само до най-чистото и най-непоквареното измежду чистото и непоквареното в политиката и живота, да помислят дали кукувицата е толкова по-лоша от свинята, дали крайно изнервящият хипарски ляв либерализъм като любима поза на пубери в климактериума е по-страшен от боянския хидроинженерен либерализъм и новия ляво-дясно-народнорепубликански-консерваторо-демократизъм в действие, дали кухите тенекии на интербригадистите, готови да тръгнат още утре да преборят с хаштагове и проекти северноазиатския демон, са по-лоши от пълните джобове на енергийните брокери.

Помислете - когато от нийде взорът надежда не види, може би пък трябва да си сверим надеждомера - дали пък не залагаме твърдо много очаквания и изисквания, дали не сме склонни от близките си да изискваме повече, дори когато сме наясно със скромните им възможности, а в същото време прощаваме грешки на чуждите, само защото и без това не очакваме от тях кой-знае-колко.

Нека дадем шанс на Реформаторския блок и на усилията на говорителя му (малцина усещат с какво се е нагърбил), да бъдем по-снизходителни към пропуските и понякога откровените глупости на тоя или оня пишман революционер, антиклерикал и мултикултуралист, да преглътнем възраженията си към кукувицата, лаборанта в кулисите, празнословните презиращи простолюдието елитаристи, либералния-мартир-енергетик-дето-не-е-ясно-какво-работи-вече-повече-от-две-години, сичкото досаден кандидат-освободител-на-европа-от-северноазиатските-орди и прочие персонажи, които щяха да бъдат крайно комични, ако фактът, че се налага да ги изтърпим на сцената, не беше достатъчна драма сам по себе си.

Бъдете малко по-търпеливи, трезви и склонни да прощавате. Тия работи са отвъд лесните категории и действия в стилистиката Like vs. Unlike.

Да почакаме, да дадем шанс и да стискаме палци, че кандидат-надзорниците ще устискат до октомври, без да си направят сами ритуално харакири за радост на прасетата. Пък ако / когато прекалят с глупостите и се появи по-добър надзорник, тогава бъдете така любезни да игнорирате съобщението ми и се чувствайте свободни да ми се присмеете на воля, както вероятно ще сторя при първа възможност сам.

Дотогава – дано ни оставят поне малко на мира това лято, че от толкова хиперактивност и бутане гушещите се инак прасета ще съборят цялата кочина. 

Uvijek vjerni tebi...

Успех на хърватските ногометаши, нека "шаховницата" се вее гордо следващия месец...

Стискам палци и на Б-и-Х, дано отборът им донесе радост на хората в измъчената си и опустошена от наводненията страна!

Зустрічайте The Ukrainians

Помня ясно лятото на 1998-ма, когато се отбих при приятеля си С. в кабинета му в Министерството на образованието. В същата стая беше и негов колега, който отговаряше за сътрудничеството с българите в Бесарабия и неотдавна се беше върнал от Украйна.

Още с влизането си ми направи впечатление музиката, която звучеше – нещо хем традиционно, но не съвсем, хем съвременно, но не съвсем, с текст, от който хем разбирах нещо с руския си на равнище стар зубър, но не съвсем всичко... Убеден любител на умерената еклектика в музиката, мелодията ме грабна и веднага попитах „А тези кои са?”.

„Някакви украински емигранти – май във Франция, пеят на украински” – толкова научих тогава, но на тръгване вече носех в джоба си драгоценната касетка, която беше надлежно презаписана (ех, времена...) и върната на любезния първоизточник.

Същото лято лентата се въртя в уокмена ми повече от всичко друго, но така и не разбрах кои са тези хора - впрочем, благодарение на които имах пръв пряк досег с украинския език.

Десет години по-късно лентата отдавна вече беше наизустена и в повечето време почиваше във Вечните ловни полета, пардон – шкафове, на класиката от музикалната ми младост. Някъде сигур по това време в битието ми се появи феноменът Ю Тюб, за който в началото даже и не подозирах какви дарове ми е приготвил.

И така до денят, в който ме осени идеята да потърся старите си украински приятели в „Тубата”. Обаче как като не знаех за тях нищо, освен че са „украински емигранти – май във Франция”???

Както се казва, не били компютри, а компоти или, по-точно – не били точно емигранти, а наследници на емигранти, и не във Франция, а в Англия.

Открих ги по началото на най-любимата ми песен – (в)Ставайте, козаки...

Всъщност, първите опити не бяха успешни – много казаци, много ставане из нета... Но в разгара на откривателския си огън, реших да пробвам и с друго:

Через речку, через хай...

Опа – как ли се пише това на украински – я да пробваме на латиница, все пак сме в Тубата..

Cherez rechku cherez hai… да добавим и едно ukrainian song… Хм, май не било rechku, а richku...

Я! – ето ги, при това на концерт!

След толкова очакване, така най-накрая се запознах с The Ukrainians – запознайте се и вие, моето чакане си струваше!

А от няколко седмици, благодарение на чудесата на съвременната онлайн търговия и услугите на Пощата на Н.В., повече от 15 години след първата ни среща, най-сетне вече имам и съвсем оригинални техни записи.

Наливаймо, братя!

Няма нужда да преразказвам тук историята на The Ukrainians – всеки желаещ може да я прочете или на собствената им интернет страница, или в Уикипедия.

Ще отбележа само, че украинското музикално наследство и личният досег на музикантите със звука на 80-те (и мелахонличната мелодика на The Smiths) - този така плодовит и любим период в историята на музиката въобще, са родили комбинация изцяло по мой вкус, дет’ се вика – ‘се едно за мен са я правили! J

Или както кратко и пределно точно е казал незнайният (между)народен уикигений:

The Ukrainians are a British band, which plays traditional Ukrainian music, heavily influenced by western post-punk.

Малко повече може да иска меломанът, обичащ историята и музиката на Европа!

Тук трябва да спомена изрично кавърите на хитове от епохата, преведени на украински (с характерния за групата емигрантски акцент) и изпълнени в украински стил.

Разбира се - Смитс

Но и - Never Mind the Cossaks, Here’s The Ukrainians! J

И още много чисто украински хитове:

Закачливи

Епични

Драматични

И тъй като всяка подборка би била несправедлива, затова спирам тук и пожелавам приятен път с Київський Експрес - от Донецк, през Харков, Киiв, та до Лвiв!

Заговяването на разума

Гледайки мрака, който се разстила не само над любимата ми (по ред причини) Украйна, не само над Изтока на Европа, но и над целия свят на (условно) „белия човек”, усещането за Залеза на Запада придобива толкинови измерения.

Двете кули на умопомрачението, стиснали останките на Европа и агонизиращата й цивилизация в клещите на слепотата и декадентската наслада на самоунищожението, явно са готови на всичко, само за да видят, че другият пада пръв, пък дори само секунда преди собствения финал...

За да се насладиш максимално на утрешния триумф, постарай се да убиеш днес вдругиденшния си жизненоважен съюзник.

Или както би казал съвременният Лука Нотарас:

По-добре китайска чалма, но не и... (попълнете съгласно геополитическите си предпочитания):

А.        Атлантическа бейзболна шапка;

Б.        Сибирска ушанка.

Къде изчезна разумът, къде изчезна човешкият облик, къде изчезнаха и търпимостта, но и търпението, смирението и вярата в нещо извън всепоглъщащата суета и омраза.

В неделя е Месни Заговезни, после идат Сирни, но дали ще има и може ли да има Прошка?

От тази седмица стана прекалено очевидно, че явно пръв разумът е заговял.

Това е най-осезаемо около Черно море – явно наистина оттук е тръгнал Потопът, явно наистина някъде на дъното му, а не на Арарат, под дебел слой сероводород лежи и Ноевият ковчег.

Комично-истеричният поход на дъгоцветния боен пряпорец срещу олимпийския краснознаменен флаг на източния бряг беше последван от трагедията навътре в северния, чиито финал тепърва предстои.

На южния пък, докато търсеха новия си „Великолепен век”, се оказа, че са обърнали цяла Анатолия на декор от нов сезон на „Долината на вълците” (популярен турски криминален сериал, показващ наличието на няколко паралелни „държави”, контролирани от различни кланове на турските спецслужби).

Само на западния бряг няма нищо ново – у нас Великите пости на разума продължават вече повече от година, да не кажа години, и няма изглед скоро да свършат.

В царството на интригите, истеричността, коварството, шикалкавенето, липсата на решимост, умереност и реализъм ожидаемият уровен е като нивото на река Дунав в сантиметри – сан шанжман.

Point Blank - за раждането и смъртта на легендите

Фактите са известни, сякаш всичко вече е казано – но заслужава точно днес да бъде повторено. 

Очарователен надпис :)

за наистина очарователния Спайч

Остава да се прежаля и да поема риска да гледам филма на Адела Пеева по темата.

Няма да е днес.

Обаче супер яка творческа провокация са ‘сичките тия митове за борене, нали?!

Добре, че ги има толкова по тия земи, не ще погине борческото, ще има леб за поколения пехливани. Обратно на стария скеч – днес бурбътъ пра’и рънътъ.

Какво ли ще ядат обаче хиените след време, след като наоколо от доста време вече няма умиращи лъвове...

Малка радост е, че ще се сръфат помежду си.

P.S.

Извън мелодраматизма – напролет, ако не сте ходили до лобното място на Списаревски, разходете се.

Чудесен маршрут из Лозенската планина за всеки кашкавал-турист! J

Ам’нао сме имяли да теглим...

(помен за бýлината-Кéрина дýша)

С тези думи баба ми обобщаваше съдбата на българите от Беломорска Тракия:

Ам’нао сме имя'ли да теглим...

(Ами много сме имали да теглим, ударението на имяли е на Я)

Далеч от времето ни, далеч от София, трагедията на беломорските тракийци днес е слабо позната на сънародниците на наследниците им. Съизмерима във всяко отношение с „мита” Батак, при това дори по-близка с цели четири десетилетия до нас, тази черна страница от историята дори не се класирала в дневния ред на съвременното митоборство, защото колкото и кърваво да е всъщност, бялото петно не може да е „мит”.

Затова нека обобщя още отсега така – за по-малко от две десетилетия, няколко десетки хиляди българи изживяват всички възможни ужаси, които Балканите от края на ХІХ и началото на ХХ в. познават.

Случва се така, че една част от българския народ плаща несъразмерно голяма цена за недалновидността, глупостта и слабостта на ръководилите съдбините на държавата ни преди век, изоставили ги съвсем съзнателно на произвола на първичните инстинкти и жестокостта на съседите им.

Фактологията на тази трагедия е дотолкова брутална и непонятна за съвременния европеец, че всеки опит накратко да бъде описана и пресъздадена с думи може само да принизи измеренията на случилото се.

Точната дума е „неописуема” - затова и описанията са малко, но и едно може да бъде достатъчно.

Книгата

Веднага след началото на прехода, някъде сигурно през късната зима или ранната пролет на 1990 г. пред мен попадна първото фототипно издание на „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” на проф. Любомир Милетич. Веднага си я купих, но още след разлистването на първите няколко произволно избрани страници разбрах, че аз тази книга няма да я прочета. Просто защото нямах силата да позная и осмисля фактологията на случилото се през проклетото лято на 1913-та. Не можех, не посмях.

Прочетох книгата 20 г. по-късно, когато едно предстоящо пътуване в Одринска Тракия и турската част на Странджа изискваше от добросъвестния пътешественик във времето и пространството да знае по чии гробове стъпва.

Не е четиво, което бих препоръчал комуто и да било.

Корицата на засега последното (мисля) издание на „Разорението...”

Вечна памет на родения в Щип Милетич за това, че е запечатал всичко, което паметта на всеки здрав организъм би се стремяла да изхвърли и забрави с цел собственото си оцеляване.

Разлиствах със страх всеки лист от частта със събитията около Гюмюрджинската автономия от септември 1913 г., в напрегнатото очакване да прочета някъде познато фамилно име. За мой късмет, това не се случи.

Събитията

В края на септември преди точно сто години неустановен брой – вероятно поне 20 хиляди български селяни от Беломорска Тракия са събрали останките от семействата и имуществата си в околностите на Дедеагач. 

Жени, деца, възрастни. Повечето здрави млади мъже отдавна са били мобилизирани в българската армия и още са някъде на запад в Македония, където ги е заварил краят на Междусъюзническата война.

Два месеца по-рано Букурещкият договор е казал къде ще минат по новоналожените граници на България със Сърбия и Гърция. За границата с Турция известно е едно – линията Мидия - Енос е отишла в историята, още преди да е успяла да стане истинска държавна граница и за ден. През юли Турция се връща в Одринска Тракия и по пътя на войските българин не остава, остават само пепел и кръв. Трагични са и събитията от другата страна на Марица, в днешно Ивайловградско и по спускащите се към Бяло море южни склонове на Родопите. Най-страшното в Беломорието обаче тепърва предстои.

След горещото затишие на август, през септември вече всички са сравнително наясно, че Беломорска Тракия – между Места и Марица, ще остане за България, наясно постепенно стават и местните турци, помаци и гърци.

Използвайки колапса на България, а и за да решат завинаги въпроса с пречещите на всички българи, местните мюсюлмани, насърчавани от официална Турция и гръцките активисти, обявяват т.нар. Гюмюрджинска автономна република, чиято основна задача и дейност се свежда до физическото изтребление на българите от Беломорска Тракия – кратко, но пределно изчерпателно казано.

Скоро българските села пламват, а жителите им са подложени на невиждани безчинства. Местните мюсюлмани – и турци, и помаци, ревностно се надпреварват кой ще извърши по-грозни злодеяния. Някои от селата, като голямото българско село Сачанли опитват да се защитят сами, но въпреки всичко отбраната е предварително обречена. Притиснати между стената на Родопите и безкрая на морето, оцелелите (все още) търсят спасение край Дедеагач (днешният Александруполис), където са разположени консулства на „Великите” за времето си сили на християнска Европа.

Наивна е била вярата, че някой ще им помогне...

Да предположим, че консулствата може би са изглеждали така –
инак Дедеагач е сринат от флотата на Антантата
през Първата световна война

По-активен е местният гръцки владика, който веднага предлага да посредничи за прехвърлянето на всички цивилни по море до стара Гърция (с което реално да ги спаси), стига само всички, желаещи спасение да декларират, че са гърци и да заявят лоялността си към гръцката кауза и държава.

Любезното елинско предложение не е прието и единственият изход остава пътят към България – пеша, на всички хиляди, с децата, жените, старите и болните... Пътят е трябвало да бъде покрай Марица, към Свиленград, с ескорт и „защита” от редовни турски части. Това обаче остава само на приказки и още в първите километри след като фарът на Дедеагач се скрива от хоризонта, насилието започва отново.

Делтата на Марица - край пътя от Дедеагач към Фере,
планината отсреща е в Турция, до Енос  

Върху беззащитната бежанска колона се нахвърля всеки пожелал да опита било острието на ятагана си, било лесна печалба - но и печалба вече няма от кого да се получи, защото всичкото имущество на оцелелите отдавна е било дадено на предишния насилник като откуп за още малко време и шанс за живот.

И така до намесата на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, чиито две чети – единствената въоръжена българска сила в областта тогава – след сражение с турците при Фере поемат  защитата на бежанската колона и я повежда по свой път към България.

Известната, почти „хамлетовска”, снимка
на Д. Маджаров пред останките на загинали другари
на мястото на сражението при Фере,
година по-късно

Следват още сто кървави километра, в които многохилядната колона бяга от равнината и селата, където е лесно уязвима и търси спасение в скрити планински пътища и нощни преходи.

Отклонилите се и изостаналите никой не ги вижда повече...

Представяте ли си как се крият двадесет хиляди души?

Как пътуват нощем, как търсят вода, храна и подслон – първо за децата, а после... после няма... Краят на септември в Беломорието е топъл, но нощем планината е планина – пътят е през Родопите и близките им по-малки планини.

Планината Пеперуда между Дедеагач и източните подстъпи към Родопите - 

край село Дервент (днес Авас), по пътя към родното село на Капитан Петко войвода Доганхисар – пейзажът е показателен за ландшафта по пътя на бежанците

И така – до деня 4.Х. и брега на река Арда, където е минавала границата отпреди войната. При тогавашното село Ятаджик, днешното градче Маджарово.

Арда и Родопите край Маджарово -
тук до 1912 г. е минавала границата между България и Османска Турция

Дотам присъствието на двете чети успява да намали жертвите и решава съдбата на мнозинството оцелели. Но при реката сбиралият се по дирите на бежанците башибозук успява да настигне колоната... и реката потича червена...

Само за броени часове близо две хиляди невинни човешки същества губят живота си. Четниците на Маджаров и Славов буквално не знаят дали по-напред да стрелят по нападателите или да помагат на хората, опитващи се да минат реката.

200 за 20 000 – физическите им сили не стигат нито за едното, нито за другото.

Паметниците на Димитър Маджаров и Руси Славов
в днешно Маджарово

Когато преди седмица стоях на същото място, се чудех как може всичката тази красота – а природата край Маджарово наистина е великолепна – как може тази красота да е просмукана с толкова болка и зло...

На това място, където в Арда се влива един от малките й притоци,
бежанците се опитват да преминат реката...

...която след това потича кървава...

Преминалите затлачената от човешки тела река оцеляват.
Поне на 4.Х.

Петнадесет години по-късно на същото място още са се намирали кости на загиналите, тогава (1928 г.) е направен и първият масов гроб, близо до който днес се издига паметникът – костница, съвсем основателно наречен „Тракийски пантеон”.

В него, над останките на загиналите тракийци стоят шепи пръст от някои от селата им. От някои от селата, това е единственото останало – след опожаряването им те никога не са възстановени.

Спомен за героично защитавалото се село Сачанли –

едно от най-големите български села в Беломорието

Де е България

През септември 1913 г. България я няма.

Тя се е хвърлила надолу с главата в абсурдната авантюра срещу Сърбия и Гърция без мисъл каква ще е съдбата на цивилните заложници, които изоставя в Тракия.

Историята обаче е още по-грозна.

Освен че тракийци са оставени без грам организирана военна защита, през септември 1913-та повечето здрави млади мъже от селата близо година вече са мобилизирани в българската войска и са някъде по македонските фронтове.

Но не всички. Някои са в частите си, разположени по билото на Родопите, по старите граници на България и гледат от високото как горят родните им села в ниското или по отсрещните крайморски планини. До старата граница достигат бежанци, които разказват ужасната съдба на близките им.

Командващите обаче не дават никакви заповеди. Тъй като не било ясно каква точно е ситуацията долу, има ли, няма ли редовна турска армия, за да се избегнат рисковете, българското командване решава да си стои на стратегическите височини, докато долу башибозукът на ятаган-автономистите осъществява това, което десетилетия по-късно ще бъде определено като етническо прочистване.

Мобилизираните тракийци са пределно наясно какво се случва, наясно са и че първата поява на българска униформа ще тури край на бабаитлъка на ятаган-автономистите към беззащитните. Увещават, молят се на командирите си да ги пуснат със зачислените им оръжия да отидат по добре познатите пътища и да защитят близките си.

Командването обаче мълчи. Тихо, невъзмутимо.

Мълчи и командването на граничния пункт край Арда, когато буквално пред очите на граничарите започват да избиват сънародниците им, идващи от юг.

Нито един изстрел не идва от северния бряг.

Само два дни по-късно, на 6.Х. българските войски получават необходимата заповед и навлизат в Беломорието, за да завземат отново земята край недоизпепелените още домове на тракийци...

Два дни.

Наследници на тракийските бежанци пред параклиса „Света Петка”
до Тракийския пантеон - 100 г. по-късно, в Деня на Тракийската памет, 2013 г.(провежда се край Маджарово ежегодно всяка последна събота преди датата 4.Х.)

Вместо Human Story

Съгласно всички писани и неписани правила на телевизионната журналистика - както сте виждали по всички телевизии, а най-вече по „американските”, за да бъде достоверен и убедителен един репортаж или документален разказ, трябва същината му да бъде накратко въплътена в хюман стори – конкретна човешка история, която да придаде плът и осезаемост на събитията, които инак рискуват да останат далечни и неразбрани от зрителя.

За хюман стори на своя разказ избирам вероятно една от най-късметлийските и положителни, предвид общият фон на възможните развръзки в сюжета.

Пътят от Дедеагач до Арда изминал и прадядо ми Митрьо - с напреднало бременната си жена (прабаба ми) и с двамата си малки синове (братята на баба ми).

Село Чадърли (днес - Стрими), Гюмюрджинско - изглед към селото от Горната махала,
откъде тръгнал прадядо ми 

Как са стигнали до Дедеагач не се знае, неизвестно е и откъде намират сили да изминат кървавите сто километра на север. Но успяват да минат реката и е твърде възможно днес да пиша тези редове, само защото преди сто години край Маджарово някой е замахнал с ятагана си наляво, а не надясно...

Прадядо ми стига с децата и бременната си жена до близкото хасковско село Малево, където намират приют и спасение в плевнята на местно семейство. Остават седмици, може би дори месеци, в които есента настъпва и студът, и гладът става все по-истински. Там прабаба ми ражда момиченце, което наричат с (характерното тракийско) име Кера и което малко по-късно умира от студа и глада в същата тази плевня.

Разказват, че и десетилетия след това прабаба ми често молела децата си да не забравят за сестричката им и да споменават душата й по християнски.

Църквата „Св. Димитър” в някогашното Чадърли (днес Стрими)

Баба ми, която се родила по-късно, след връщането в Беломорието, пазеше повелята на майка си и споменаваше за душата на невръстната си кака (по тракийски – „бýля”) Кера - нищо, че никога не я беше виждала.

За бýлината-Кéрина дýша...

Споменавам днес и аз.

Краят

Събитията от 4.Х.1913 г. не слагат край на ужасите за българите от Беломорска Тракия. Тепърва предстои да преживеят пристигането на гръцката власт и нейните изстъпления, войната (на Гърция) с Турция, напразните опити за борба, довели дотам същият този Маджаров да вдигне отново пушката този път редом със същите тези турци, от които е спасявал земляците си, новото преселение и загубата на дома...

Но това вече е друг разказ.

Памучните полета на Беломорието днес, там където се раждали
до три реколти на година - по думите на баба ми

Днес от времето на българите в Беломорска Тракия оттатък границата остават само църквите – някои, така както са изглеждали навремето, други – „пременени” от новото си паство...

Впечатляващата църква „Св. Димитър” в някогашното Калайджидере, днес Каситера, завършена 1858 г.

Обновената и като цялостен облик църквата „Св. Богородица” в с. Доган Хисар, днес Есими

Старата зидария все още се вижда само зад олтара

„Св. Харалмпий” в с. Дервент, днес Авас – завършена през 1860 г.

Параклисът „Св. Илия” от 1873 г.–
на няколко километра вляво от пътя от Дедеагач през Дервент за Доган Хисар

И последните къщи, останали от едно време, бавно се сливат със земята – отиват при строителите и първите си обитатели, а на тяхно място се издигат нови.

Хубаво е, че поне преди месец най-накрая отвориха Маказа – пътят, по който през есента на 44-та, тракийците се прибират от последното си бежанско пътуване.

Със затварянето на Маказа тогава се затваря и страницата от историята на българския народ, наречена Беломорска Тракия.

Днес Маказа най-сетне е отворена и от Кърджали до Гюмюрджина вече се стига за малко повече от час...

Графит от Комотини (Гюмюрджина)

...

Епитаф

Приписват (и) на самия Маджаров думите, станали девиз на тракийските бежанци: 

„Не забравяйте, но не отмъщавайте”

Днес за отмъщения отдавна място няма, остава само да не забравим...

За необходимостта от Преображение в политиката и обществото или как разбрах, че май през цялото време съм бил социален консерватор

Мога само да гадая дали Огнян Минчев умишлено е публикувал днес, на Преображение, статията си „Социален консерватизъм или недовършената архитектура на българския политически живот”.

Сигурен съм обаче, че независимо от един или друг дребен повод за възражение, който читателят би могъл да открие, по отношение на съвременната българска обществена архитектура статията е съвсем довършен труд с удивителна точност, трезвост и перспектива на мисълта.

Благодаря за систематизацията на мисли, идеи и нагласи, която надали би могла да бъде направена по-добре!

Понякога интелектът изисква обем или, казано по народному и с неоправдан (но донякъде и неизбежен) хумор – голям ум в голямо тяло се побира! ;)