Сенките на забравените прадеди (закъсняло продължение)

Ще започна оттам, където свърших предишния път.
Хората ги има, докато е жив споменът за тях. Със смъртта на спомена настава забвението, което живите рядко могат да предотвратят, но поне могат да отложат.

Заедно с хората умират и изчезват завинаги и свързаните с тях пресечни точки на времето и пространството – дух, имена, дела, бит, идеи, та дори и цели населени места. Ако възкресим и поддържаме жив спомена за тях, не само почитаме паметта на предците, но и продължаваме, колкото можем, съществуването им. И не само това – не само отдаваме почит, не само удължаваме материалните измерения на духовни категории, но и умножаваме собственото си знание, разширяваме собственото си така ограничено от битието съществуване, предаваме миналото на бъдещето, ставаме не само обекти, но и субекти - проводници на времето. Напук на всички, които се опитват да ни убедят, че паметта е вредна, споменът – излишен, а историята – достигнала своя край. Наскоро, макар и в съвсем друг контекст, Templar го описа достатъчно добре и за пореден път не виждам смисъл да преразказвам думите му (вижте т. 3).
Вярвам, че всеки може да направи нещо. Вярвам, че духът на предците ще оцени стореното и ще намери покой поне за миг, дори и само за броените минути, отредени на една единствена свещ да изгори. Вярвам също, че ако сторим това на място, конкретното място, вероятно го правим още по-добре.

Затова от известно време имам слабост към историческия туризъм в изгубената България. Доживяната свобода на придвижването, съчетана с удобството на неголемия необходим бюджет ме кара да очаквам с нетърпение следващото посещение по инак безвъзвратно изгубени паметни места, свързани с недалечната история на България. Там, където нищо българско, освен духът на предците, не е останало, се чувствам далеч по-уютно отколкото сред шумните (и по правило – лицемерни) глашатаи на показното родолюбие и родохвалене. Чувствам се далеч по-добре, когато търся и откривам гаснещите следи на изгубеното време и име в някое забравено село, когато викам духовете на изгубените и ги споменавам там, където сигурно още витаят.

Редно е вече да преведа това протяжно лирико-носталгично начало „на говорим език”.
От известно време с група приятели (и съмишленици) обикаляме из Република Македония и днешна Северна Гърция по места, за които сме чели и чували. Съвсем различно е усещането, когато стъпиш на същата земя, на която се е случило едно или друго, за което си чел, или пък нищо кой-знае-какво не се е случило, освен това, че едни хора, които отдавна вече ги няма, са живели и са се радвали и страдали и докато са се радвали и страдали, са говорили на езика, на който говорим ние. Днес, особено в Северна Гърция, за която ще иде по-подробно реч тук, този език е забравен и вече почти не се чува по същите тези места. Затова е хубаво от време на време там да се появи някой, който да проговори на езика, разбираем за духа на предците, и да изрече забравени имена. Добре би било по възможност това да не е само гласът на някой изнурен гастарбайтер, който дори не знае къде точно по българската топонимия се намира и какво се е случвало там преди има-няма стотина години.
За да не бъда разбран погрешно, нека отсега кажа, че когато отивам там, не отивам с чувство за реваншизъм или нездрави мераци. Каквото било – било, каквото станало – станало, изгубеното – изгубено. Факт. Това не пречи да почетем и да си спомним пък макар и в една, за съжаление, не винаги приятелски настроена от гледна точка на днешните реалности среда. Напротив – ровейки се в кървавите дири на историята, доброжелателният и обективен наблюдател открива това, което нашите собствени пропагандни клишета понякога гузно подминават. Това обаче е друга тема.

А сега - конкретно:
В края на май имах удоволствието на участвам в една кратка обиколка на района северно от Серес – т.нар. Мървашки край, известен в миналото с рудничарските и ковашките умения на населението си. Освен изключително красивата природа на планините в района (Славянка, Шарлия, Змийница и т.н.) посетихме и някой от по-известните, някога български, а сега, разбира се, вече не, села в района. За три от тях ще спомена малко по-подробно.

Горно Броди

До Горно Броди (днес Ано Вронду - Άνω Βροντού) се стига лесно по пътя от границата при ГКПП Илинден в посока Серес. Пътят е планински, много живописен и като повечето пътища в Гърция – в добро състояние. Всъщност, убедихме се неведнъж в едно – дори черните пътища в уж слабо развитата за атинските стандарти Северна Гърция са по-добри от повечето първокласни републикански пътища в рОдината!
Има (поне) три причини да се отбиете в Горно Броди:

Внушителната стара камбанария (цяла кула), построена преди повече от 130 г.

Недалеч от кулата са останките от полуразрушената стара голяма селска църква. Това, което е останало, свидетелства за някогашните й размери, а оттам – и за развитието на днес малкото село.

Непосредствено до старата църква е селското футболно игрище.

Нямаше да споменавам това монументално спортно съоръжение, ако под перфектно поддържаната трева на игрището (колко ли градски стадиони у нас могат да се сравнят?!) не се намира някогашното гробище на тогава голямото и чисто българско село.
От него днес няма и помен. Запалихме свещ за душите на всички онези под игрището и продължихме нататък.

Баница

На средата на пътя от границата към Серес вдясно има отбивка за черния път към село Орини (Фращани) – на някои карти пътят, макар и черен, е означен. Съвсем близо до шосето черният пък минава край останките на село Баница, в което на 4.05.1903 г. е убит Гоце Делчев. Единствено самотната, по чудо оцеляла, камбанария сочи, че купчините обгорели камъни наоколо са всъщност останки от къщи, а многото орехи, са орехите, хвърляли сянка над дворовете на местните.

Ако човек знае накъде да погледне, камбанарията се вижда от шосето за Серес. В основата й някой (може и да е от Републиката, иска ми се да мисля, че не е така) е вградил малка паметна плоча на Гоце.

Точно под покрива на камбанарията се вижда друг, не по-малко важен, паметник - изненадващо запазена насред заличеното минало следа – надпис на български, оставен от строителя – „Мастора Георги Диму Жилюв”. Който и да бил той, добре си е свършил работа – истински „мастор”!

Под пътя са останките на църквата, зад чиито олтар е бил първият гроб на Гоце – докато не пренасят останките му в София, в Македонския дом на Пиротска 5 (днес търговска площ на МВРО ООД на о.з. Иван), откъдето аверите на Зайков и Станишев старши ги предават на титовите бандити.

Днес костите на Гоце са в двора на някогашната сърбоманска църква „Св. Спас” в Скопие. Шегите на съдбата...

Баница е тъжен спомен, символ на всичко това, което писах в началото. Призрак – паметник на призраци...

единственият жив обитател на с. Баница

Крушево

Не това не е онова Крушево от песента, в Битолско, а Серско Крушево (днес Ахладохори, пътят към него тръгва от Сидирокастро / Демир Хисар / Валовища).
Селото е показателен пример за това как изглеждат „затънтените” села в Гърция. Добре, вярвайте ми, съвсем добре. В селото още могат да се срещнат по-възрастни хора, които говорят чист български, но от това не следва да се правят каквито и да е изводи.
На около 6-7 км от селото, по поредния крайно равен черен път се стига до пещерата Капе в южните склонове на Али Ботуш (Славянка). Същото място, за което разказва Яворов и където през февруари 1903-та е направена ето тази снимка

В пещерата има прекрасна скална църква със стари стенописи (за съжаление надписите не се четат с просто око), като цяло добре поддържана от местните, които отбелязват в нея празника на селото – Свети Спас.

Природата в района е изумителна, а споменът за онези от снимката прави усещането още по-така...

Аху-ихи отклонение

А сега малко по-друга романтика:
Окупацията на серските кафани е неизбежна част от всяко високопатриотично дело, а подхранването на местната обслужваща сфера – задължение на всеки милеещ за благосъстоянието на европейската икономика и добросъседските отношения гражданин на ЕС. Няма да се спирам на вероятно съвсем прясно замразените морски дарове и неизбежното ципуро (силна, но пивка анасонлийка – както казват местните, "узото е химия за туристи"). Ще спомена само прекрасния бар „Goya” в центъра, чието меню с непознати бири от непознати видове от цял свят (двойно, тройно, че и четворно силни, с бутилки като за шампанско и т.н.) още ме кара да потръпвам в умиление. Ако имате път към Серес, не пропускайте най-добрия начин да оползотворите всяка наличност, кратна на пет евро!

Епичен финал

Вместо финал ще кажа следното – отидете, вижте, запомнете, разкажете.
Малцина подозират колко много красота се крие на четвърт резервоар разстояние. Гърция не е само плажовете на Халкидики и таверните. Кривнете от пътя, насладете се, научете, спомнете, пълният пансион няма да избяга!
Този призив важи с многократно по-голяма сила за всеки, който в миг на патриотично умиление разказва, че (пра)дядо му или (пра)баба му бил(а) от не-знам-къде-си, ама той не знаел от кое точно село, щото хората си отишли, а пък мама / тате с промития от шумкарите мозък така и никога не попитали... Разпитайте, проучете, отидете, обогатете се! Направете го заради онези, които някога са предпочели името и езика пред дома и имането, направете го заради себе си, направете го най-вече заради децата си, за да им дадете още едно място, което да чувстват близко, пък било то и толкова далечно.

Втори финал

Тази, а и други подобни прекрасни разходки нямаше да станат възможни, ако не бяха анонимните герои, които тихо, кротко, но изключително обективно и професионално попълват страниците на Портал „Македония” в Уикипедия. Не познавам лично никой от тези достойни хора, но това, което правят, заслужава най-искрените ми признателност и възхищение.
Покорно им благодаря за къртовския труд!

Послепис

Ако някой има път към Серес и иска да види Баница или пещерата Капе, нека даде знак, за да дам по-подробни указания.

Сенките на забравените прадеди

Пиша тези думи в навечерието на Задушница, но съвпадението е по-скоро случайно.

Прииска ми се да ги напиша още преди месец, на Гергьовден - най-големият (извън Коледа и Великден, разбира се) празник за семейството ми. Тогава имаме имен ден и аз, и дядо ми, на когото съм кръстен, а пък и майка ми, и баба ми по неведома тяхна логика се присламчват към нашия си имен ден.

Дядо ми е бежанец от Беломорието, на свой ред кръстен на чичо си Георги, който, точно когато дядо се родил, бил мобилизиран от гръцката армия и изпратен заедно със стотици* други български момчета да възстановява славата на Византия из пустошта на Анадола. Никога не го видели отново, върнали се единствено двете думи „безследно изчезнал”. Както почти всички други българи, участвали по абсурдните прищевки на съдбата в една малко позната у нас война, променила съдбата, ако не на целия ни полуостров, то поне на южната му половина. Сред безследно изчезналите бил и друг мой роднина, пак Георги, вуйчо на баба ми. Малцината оцелели измежду мобилизираните българи разказвали, че всички са били изпращани направо на първа линия, буквално срещу огъня и щиковете на кемаловата армия. Само този спомен останал...

Когато няколко години след края на войната, семейството на Георги, комуто косвено съм кръстен, събирало покъщнината си, за да напусне завинаги селцето си, намиращо се през един баир от Бяло море, горките хора явно още са имали някаква надежда, че детето им ще се върне, че може би ще се появи отнякъде, само позабавил се по пътя от малоазийските дебри към дома. И понеже нямали какво друго да сторят, оставили на свой познат – грък от съседното село, 20 кози, така че, ако Георги все пак върне и не завари своите близки, вече поели пътя на север, да има барем нещо, с което да се прехрани на първо време. Милите...

Но той не се върнал, а козите станали част от семейните легенди - най-вече повод за закачки с дядо ми.

Когато на Гергьовден неволно разлях чашата с вино на масата и веднага беше споменато обичайното - че на някого (от покойните) му се е допило, а баба ми и майка ми започнаха да споменават всички онези прекрасни лели и чичовци от детството ми, с екзотични за съвременните българи имена, аз знаех чий дух търси споменуване. На онези двамата чичовци. И тогава, сред почетната шумотевица за Деня на храбростта и развяването на знамената, отново си спомних за тези стотици трагични войници българи, останали в Анадола и забравени във всяко отношение.
Блажени сигурно са загиналите в победоносните войни – тяхната памет се чества от благодарните потомци. Блажени сигурно са и загиналите достойно, защитавайки родината в загубените войни – с каквито историята ни изобилства, за тях остава споменът за достойната им загуба и почитта към жертвата им. Дори и гробовете им да са незнайни, дори хора, носещи същата кръв, днес да се опитват да заличат спомена за тях, той ще остане още малко жив. Дори и без имена. Дори и днес, когато всяка ценност се топи и все по-малко хора спират, когато зазвучат сирените.
За онези изгубени деца на България обаче надали има кой да се сети. Вероятно дори и роднините им днес не познават съдбата им, тъй като в бежанския въртоп лесно се губят и имена, и образи.

Затова, споменавайки имената им утре, ще си мисля за всички онези като тях. Защото хората ги има, докато го има споменът за тях. Рано или късно и той умира и всичко отива в забвение, но ние, живите, можем да отложим този миг доколкото зависи от нас. Дължим им поне това.
Бог да ги прости!

* Семейните спомени говорят за хиляди, но не съм убеден, че мярката е реалистична. Някой ден ще напиша вежливо писмо до съответните архиви на Гърция, където, вярвам, се пази точна информация и надали ще ми откажат справка - кой, къде, кога.

Това би било най-малкото, което мога да направя наместо сълзливи писания из мрежата.

Сарко, Барко, Туркия и евроизборите

Така.
Остана един месец до изборите за европейски парламент. До момента са видими следните послания:
- БСП вече пусна своята заявка за почетно място сред „Комиците” и „Царете на комедията” под формата на умилителни себепохвални клипове и вестникарски карета. В тях обаче не се споменава и дума за евроизборите, а се диплят единствено наболяли вътрешнонационални проблеми;
- Десницата на свой ред продължава (макар и не по своя воля) с новите серии на „Али Макбийл” и „Адвокатите от Бостън”, по сценарии от DS Productions, като междувременно повтаря очевидната мантра, че е време всички лоши да си ходят;
- Yaneto е ясно;
- останалите (вкл. партията на "бъдещия премиер") или мълчат, или се задоволяват с това да разглеждат европейските измерения на наболелите национални въпроси в присъствието на някой евродепутат.

Тук идва въпросът – да си представим, че евроизборите не бяха генерална репетиция за един твърде важен вот за национален парламент. Ако успеем, нека си зададем въпроса – кой какво ни предлага за европейските избори. Какви позиции, какви предложения по конкретни европейски въпроси.
Знае и казва ли някой въобще кои са тези въпроси. Нужно ли е да знаем или още сме в състоянието, за което споменах още в първото си писание в този блог - България е в Европейския съюз, но българите още не сме.

Да започнем с питане твърде елементарно, емблематично и лесно за коментиране (отбелязвам - лесно не за задълбочен анализ, а просто за коментиране, вкл. на маса), а именно – перспективите за европейското членство на Турция.

През последните няколко месеца можем да отбележим следните събития, пряко свързани с темата:

1. Суперреформаторът отвъд Голямата вода направи знаково посещение в Анкара, в което косвено потвърди, че реформи относно американската позиция за подкрепа на членството на Турция в ЕС няма да има. Чичко Обама дори в пряк текст „посъветва” европейците да не се чудят и маят много, ами да се прегърнат с аркадашите си, защото, както ние много добре знаем, пътят към Голяма Европа минавал през Мала Азия.
Интересно е да отбележим тук, че Обама беше избран и с голямата поддръжка на гръцкото лоби в Америка. В предизборната кампания имаше много срещи с влиятелни фактори от гръцки произход, което подхрани гръцките надежди за подкрепа към Атина по отношение както на проблемите със Скопие, така и относно някои от висящите проблеми с Турция. По скопската тема засега нищо ново.
Един от конкретните проблеми, по който гърците очакваха подкрепа, например беше възстановяването на духовната академия на Вселенската патриаршия в Халки. Засега обаче по-вероятно остава откриването й в Халкидики, но не и в Халки. Да, Обама спомена нещо за Халки по време на посещението си, но като краен резултат в медиите въпросът беше някакси, неясно защо, обвързан с някои питания относно статута на турското малцинство в Беломорието, т.е. успешно замотан.
Накратко - гръцките надежди за подкрепа от Вашингтон си остават засега надежди, докато Турция получи поредното здраво рамо откъм Вашингтон в посока Брюксел.

2. Френският президент Никола Саркози веднага реагира на приказките на Обама и кратко и ясно отбеляза, че единствено ЕС ще решава кого да приема. И потвърди позицията си за привилегировано партньорство, но не и членство за Турция.
Преди дни тази позиция беше отново потвърдена и от германския канцлер Ангела Меркел.

Както казват голф-предприемачите: Къде сме ние?
Чули ли сте в рамките на европейската кампания някой да спомене нещо по въпроса?
Чули ли сте в обществото ни да има дебат по тази така важна за нас самите тема. Като казвам важна, нямам предвид само наслоенията от миналото, вкл. неразрешените въпроси като обезщетенията на наследниците на бежанците от Одринска Тракия. Имам предвид конкретни практически въпроси от кратко-, средно- и дългосрочно естество, като например (но наистина само например):
- какво предпочитаме да сме – външна или вътрешна граница на ЕС (поне в посока Азия, вярвайки, че един ден и Сърбия и Македония ще намерят мястото си в съюза)? Защо? Кое е по-изгодно за икономиката ни? За геостратегическото ни положение и т.н.?
- като членове на ЕС, абстрахирайки се от собственото си минало, доколкото това е възможно, какво смятаме принципно относно разширяването на ЕС – докога, докъде, как? Това, че минахме метър и получихме „уайлд кард” не означава, че трябва да мълчим гузно в кьошето и да оставим другите да решават вместо нас.
- а какво смятаме конкретно спрямо Турция? И защо? Смятаме ли, че е нормално границата на ЕС да опре библейски до Реках Вавилонских? Смятаме ли за необходимо в ЕС да влезе още една голяма държава, която тотално ще пренареди административната аритметика? Ако да - защо, ако не - пак защо?
И т.н., и т.н....

Не би било справедливо да кажа, че въобще не сме чували позиции от политическите сили. Напротив.

БСП казва:
Да, Турция трябва да има перспектива за членство и България подкрепя това членство - обаче така и не казва защо (най-вероятно щото така казват от Партията на европейските социалисти и от коалиционния им партньор).

ДСБ казва (чест им прави, че са единствените със сравнително ясна, пък макар и отчасти аргументирана позиция - отчасти, тъй като не виждам икономически анализ):
Не, Турция не трябва да става член на ЕС, защото не е усвоила европейските ценности, а пък и Анкара подкрепя ДПС, намесвайки се във вътрешните ни работи.

ДПС и Атака са ясни по default, а от останалите нищо смислено не съм чул.

Като усмихната черешка на тортата можем да добавим дребно-психологическия факт, че именно гласоподавателите на БСП при евентуален референдум по въпроса сигурно единодушно биха гласували срещу приемането на Турция в ЕС, а евентуалната подкрепа (извън ДПС) би дошла единствено откъм по-либерално настроените привърженици на ДСБ и десницата въобще.

Да обобщим - дебат по темата в обществото ни до момента не се е състоял.
Може би няма нужда от него, може би позицията трябва да се изгражда в кабинетите по министерствата, по университетските центрове (кои баш точно е друг въпрос) и т.н. – но това също е част от дебата – да го има ли или не.
Да се скатаваме и да оставим на германци, французи, австрийци, белгийци и холандци да се оправят с турския парещ картоф – това също е позиция (нещо подобно прави Гърция – благо подвиква на съседа отстрани „Машалла”, но всъщност съвсем неприкрито, дори съвсем откровено са оставили въпроса на „големите недоволни”).
Нека поне обаче знаем коя е позицията ни, а и защо.

Евроизборите идат, а мълчанието остава.
Ще благоволи ли някой да изсимулира барем за спорта някакъв дебат и кампания?

P.S.
Поводът да напиша горното е не само личното ми убеждение за необходимостта от такъв дебат, но и напомнянето на Й, който преди време разви интересна дискусия с Димо под един мой емоционален отзив на съвсем друга тема (вижте в коментарите най-долу).

Благодаря на Й за напомнянето в коментарите на предишното ми писание и се надявам и Димо да си припомни обсъжданията им, вкл. относно новия външен министър Ахмет Давутоглу.

Борци безчет

В България има 2 500 (две хиляди и петстотин) партизани.

Това не е статистиката към дата 9.9.44, а към днешната – 22.04.2009 г.
Или поне така твърди цоциалисткият депутат Захари Георгиев от високата (над 550 м надморска височина) трибуна на парламента, който се занимава тия дни с явно спешния и належащ проблем дали участниците в „антифашистката съпротива (1939-1945 г.)” да бъдат признати за ветерани от Втората световна война.

Не ми се коментират терминологичните и моралните аспекти на въпроса.
Замислих се обаче за цифрите...

Ако днес има още живи 2 500 „участници в антифашистката съпротива”, то колко ще да са били те по време на самата „съпротива” и за кой чорт им е трябвало да чакат освободителната Червена армия?

Памет за хората в Страстната седмица

Позволявам си да използвам без предварително разрешение заглавието на Templar по повод днешната годишнина. Написал го е достатъчно добре, за да си струва да експериментирам и аз по темата.

Освен това Templar е направил нещо, достойно за най-гореща похвала в днешните времена, когато най-лесното е да се зъбим на тирана във форумните и блогови механи. На страницата на „Един завет” можете да откриете списък на пострадалите от атентата.
Сред имената на загиналите видях и това това на ген. Стефан Нерезов – един от командирите на легендарната 9-та пехотна Плевенска дивизия, изнесла под командването на ген. Вазов основната тежест на английските атаки срещу Дойранската позиция през 1918 г. Имах удоволствието миналата година да посрещна там (Дойран) стогодишнината от независимостта на България и да издирвам мемориалната чешма, наречена в чест на генерал Нерезов.

В тази „дойранска” връзка, настоящата година е интересна от съвпаденията на две дати в Страстната седмица.
Първата е днешната, Велики четвъртък, 16.04.
Втората е в неделя, на Великден.
На същата дата – 19.04., но 1941 г., отново на Великден, злите български фашистички окупатори влизат в Македония. Понеже местните са били хитри, решили да започнат съпротивата, като замерят окупаторите с цветя. Лошите окупатори, понеже били още по-хитри, решили да тормозят окупираните, като отделят ок. 40 % от държавния си бюджет за благоустройството на окупираните територии.



Знаем как приключва и тази история.

Каква е връзката между съвпаденията двете годишнини? Паметта за и отговорността към хората – всички онези, с конкретните имена, които днес все повече и повече избледняват и за които все по-често ни убеждават, че няма нужда да се сещаме, защото не е, например, достатъчно постмодерно...

You gotta keep 'em separated

Вие ме познавате...
Това май беше нагъл слоган от кампанията на няк’ъв боклук. Или на някой, който имаше взимане-даване с боклука? Или пък доказал, че не е боклук?
Абе боклучава работа някаква беше, но точно за боклука ще иде реч тук.

Та, казвам, вие ме познавате... Верно е - ако живеете на моята улица, значи 100 % ме познавате. Аз съм ненормалният, дето през сутрин се изтъпанчва пред кофите за разделно събиране на отпадъци и идиотски губи поне 5 минути от живота си, за да разпредели съдържанието на една торба из трите шарени контейнера. Дори когато в контейнера за хартия е пълно с торби с разнообразно битово гюбре, дори когато от жълтата кофа преливат кашони с изгнил зарзават от близкия плод & зеленчук, тогава аз, като един същи Гюро Михайлов на разделното събиране, пак стоя на своя пост и разделям, ли разделям... Направо разпределям и дистрибутирам (това последното за да звучи по-чисто на български).

Трудно ми беше, съвсем в началото, да осъзная в колко опакован свят живеем...
Кротко и търпеливо убедих семейните си в смисъла от безсмислието на действията си. Преглътнах доводите на съседката, че няма никаква полза, тъй като тя била виждала, че всички контейнери се събират от един и същи камион.
Заниманието бе прието за част от тихите ми лудости и домашните дори взеха да ми угаждат, пълнейки надлежно нарочната торба.

Забавлението ми не остава обаче без коментар от страна на минувачите.
Трима направо се спряха при мен и ме заприказваха:

Първа сцена
Достолепна, спретнато облечена дама в третата възраст. Видимо образована, „от добро семейство”, навяваща деликатна буржоазна носталгия.
Приближава се ненатрапчиво, някакси от нищото, леко заговорнически навежда напред глава и казва тихо с най-приятния любезен тон:
„Господине, Вие нали знаете, че те всички отпадъци накрая ги събират на едно място...”

Втора сцена
Характерно опърпана в облеклото си дама от ромски произход. Върви по средата на улицата с торби и видим интерес към сектора на улицата, окупиран от всякакви шарени и нешарени контейнери за отпадъци. Приближава се към мен с бодра стъпка, усмихва се отдалеч и се провиква:
„Ееей, най-накрая да видим един блъгáрин да си фърли разделно боклука...”

Трета сцена
Твърде зле облечен господин с типично неустановими възраст, произход и други външни белези, видимо подлежащ на определяне като „клошар”. Поглежда в кофите, не, вероятно не е от инспектората на почитаемата община. Изчакваме се вежливо, на раздяла се обръща и казва:
„Браво, браво, ей така всички ако правеха...”

Има една категория ноо широко скроени хора, които напоследък ýмрат да правят народопсихологически заключения за „българина” от всичко – от избора с есемеси на това, на онова, от реакцията на тоя на това и на оня на онова. С удоволствие бих им предоставил възможността да направят възможно най-есенциалистки заключения. Понеже не съм нито толкова ентюлюгентен, нито толкова космополиран, няма да направя никакви заключения.

За какво ви разказвах обаче... А, да, за боклука.
Та боклукът е хубаво да бъде разделян, да не мешаш огризките със стария вестник, или найлона с бутилката от виното, дарило ти хубави мигове предишната вечер. Обидно е някак си...
Да не говорим, че, ако юрнем всичко в една и съща кофа, общият обем на боклука ще изглежда много повече, но реално не само ще е все същият, а може би дори и малкото възможни ползи, ще бъдат пропуснати.
Само дето концесионерите ще въртят повече курсове.

Въобще, много боклук ни чака това лято... Дано поне в синия контейнер за хартията не метнат прекалено много огризани гюбрета, че ще ухае и той като останалите.

Сирна неделя

Всяка година, когато наближат Сирни Заговезни, покрай прекрасните семейни традиции на прошките, хамкането и гостуването на близки хора освен да благодаря на Господ, че ме е благословил с това, че съм познал лично тези традиции, си мисля – може ли, трябва ли и редно ли е да се прощава на този, който не иска прошка, който не осъзнава, че е сгрешил. Редно ли е да натрапваме опрощението си и дефиницията си за грях на този, който не съжалява, който може би дори се гордее с извършеното.
Не зная и нямам сили да търся отговора на този въпрос.

Пак всяка година по това време се сещам за и друг път споменавания от мен тук апокрифен филм „Сирна неделя” – създаден през средата на 90те и бързо „забравен” поради неблагоразумието да се занимава с теми, които на безгрешните и непрощаващите не им е приятно да чуват и виждат.
Някъде високо в небето и дълбоко в земята на България обаче продължават да кънтят думите на ослепелия горянин от Пирина:
Да ти прóстим... Нема да ти прóстим... На тебе и Господ нема да ти прóсти...

И пак се питам, как да простиш на тоя, който не се е покаял?
Дано Господ ми прости на мен самия, че си задавам този въпрос.

Хубав филм. Потърсете го, гледайте го.

Весели празници, Честита Баба Марта, Честит 3-ти март и не забравяйте да поискате прошка от близките си, пък и не само от тях! :)