събота, 31 декември 2011 г.

Како jе пропао рокенрол

Отиващата си година в личен план беше, да кажем, сложна.
И понеже е личен, ще спра дотук.
В обществен беше проста. Бая проста.
И понеже е обществен, ще продължа. Ще продължа и за да разкажа как спрях да се ядосвам за политика през същата тази година.

Според четвъртия закон на обществената простодинамика, всяко просто и суетно управление среща равно по простота и суета противодействие.
Суетата е еднакво лош съветник и за простия, и за сложния. Изминалата обществена година беше година на суетата и понеже в повечето случаи суетата е ялова, годината също не беше много по-различна.
И докато едни суетници не спряха суетно да плямпат и творят глупости, други, не по-малко суетни суетници суетно се вторачваха във всяка глупава дума, за да я разнищят показно, изследват, покажат и докажат колко точно глупава е глупавата дума. И така, в шеги и закачки,  изненада - годината взе, че мина.
Чудя се, дали показната простота на простото управление не е всъщност гениален прост ход, който просто, но безвъзвратно литна далеч встрани претендиращите за сложност. Дали въобще има по-ефикасно парализиране на противника от това да го оставиш пред огледалото да се любува на превъзходството си, в което вярва толкова искрено.

Както и да е.
Някъде през септември съвсем просто и от само себе си се натрупаха някои наблюдения, а както се казваше в едни стари книги, количествените натрупвания рано или късно водят до качествени изменения.
Някъде там, през въпросния септември, който не беше и не стана май:
- Вики-лики разказа как Нанси, но не Синатра, връчва Грами в категория „Rhythm & Blues” за композицията Blues without Rhythm на сборната формация Сървайвър Коалишън (СК), но новината беше подмината с повсеместно конфузно мълчание;
- Коалиция „Булгартабак” показа как се реформират нереформираните сектори, що е то истински коректив на управлението в действие и как на дела се скъсва с архиврага на реформаторската и автентична десница - модела „Софиянски”;
- след дълго мълчание, мега-гуруто сред „експертите на прехода” - Иван Кръстев, се появи на хоризонта, за да сподели пространно, току пред финалния предизборен спринт, изключително ненужни стари факти относно „е-поколението”;
- след като отмина и универсалното оправдание за всяка импотентност – лятото, симулантите на предизборния терен вече съвсем демонстративно се напъваха да изгубят, ако може, без дори да стъпят на тревата, та да не си оцапат готините обувки;
- на полупразните трибуни цареше такъв хаос, че вече не можеше да се различи в кой сектор са агентите на ОФето, дето подвикват „Смърт на фашизма”, и в кой – тия със „Свобода на народа”.

Някъде там взе да става толкова досадно, че в един момент просто нямаше накъде повече да се ядосвам и реших в съзвучие с простотата на годината, просто да спра да се ядосвам.
И ми олекна.

След по-малко от денонощие Гоце ще ни поздрави за последен път и светът ще бъде поне за малко по-красив и бял.


А след това – нека е щастлива и успешна за всички!


--- --- ---
Како jе пропао рокенрол (Как пропадна рокендролът) - популярен югославски филм от 1989 г., съставен от три независими части.
Герои в първата са баща и син – музиканти. Бащата, условно казано, е чалгаджия с голям успех, синът – изпаднал рокер, който решава да „бие” баща си на неговия музикален терен, като докаже, че може да прави народняци по-добре от него.
Повече - в мрежата.

понеделник, 31 октомври 2011 г.

Нататък

Благодаря на всички, които си надвиха интелектуалния масраф и осигуриха онези 165 хиляди гласа, благодарение на които ни беше спестено съмнителното демократично удоволствие да имаме стъклен дом, пардон - контрапункт, в президентството.
С оглед разликата - явно упражнението с гласуването си е струвало залога (и компромисите)!

Изборите свършиха, всички обявиха победите си, май само Яне не бе достатъчно нагъл да дотича и той във всеобщия победен строй.

Давайте нататък.
Новият президент, например, може да последва създалата се вече традиция първата му визита след Брюксел да бъде в Скопие - така домакините му ще видят най-добре колко точно потиснато и асимилирано е малцинството им у нас.
Отечественофронтовците - антифашисти от ляво, дясно и централно могат да стягат топли дрехи за гората. Мандрите напоследък се пораздвижиха нещо, но алергичните към растителни масла партизани все пак нека да внимават още със стандартите.

Желаещите да свършат нещо смислено в политиката имат година и половина на разположение. След нощта на тиквите, утре е денят на Будителите - добър повод за стартиране на брояча.
Тик-так, тик-так... 
Времето е ваше.


вторник, 25 октомври 2011 г.

Гласуваш срещу Бойко, получаваш дон Нуцо

    
Пиша това, което пиша, от позицията на човек, който никога не е гласувал и не възнамерява да гласува за полицейска партия (ПП) ГЕРБ. В неделя обаче ще отида да дам вота си с най-чиста съвест като равина, намерил в събота жълтица на улицата – пред мен шабат, зад мен шабат, по средата – сряда.
Сигурен съм, че огромната част от негласуващите (никого не упреквам), както и абсолютно всички, гласували за г-жа Кунева, са интелигентни хора, които много добре знаят, че при балотаж с отказа си да изберат, отново избират - макар и два пъти на половина.
Рядко си позволявам лукса да агитирам политически хора извън кръга на най-близките си, затова не го правя и днес тук. Само ще припомня, че отказалите се от избора си явно са съгласни с избора на другите и им е все едно.
Това означава също, че са съгласни с тези думи:
Да си русофил на първо място означава да обичаш България! Това трябва да бъде ясно на онези, които се страхуват да отидат при партньорите си, за да не им се скарат заради едни или други конкретни стъпки с Русия.
Бъдещето ни минава през дружбата с Русия и аз гарантирам, че ще работя за развитието на нашите взаимоотношения, така както работих за това през четирите години в правителството на Сергей Станишев. Когато правехме всичко, за да се строят АЕЦ „Белене”, най-модерната атомна централа в Европа, „Бургас-Александруполис” и „Южен поток”...
Това означава също, че самонавиващата се погнуса от „гоцеделчевския комсомолец” и прочие най-страшни от страшните неща - според обилните яростни филипики и антифашистки мантри, е по-силна от погнусата от една „хубава целувка”, макар и с половин уста*, с приятеля на чичо Ламбо.
Ако това е била целта на О(Ф)пълчението срещу страха – няма проблем, да ни е честита Коалицията на страхливите, нацелувайте се хубаво на воля, не е срамно. И това ще мине.

Ваше право, ваш (не)избор. Всяка суета има цена. Само петте години (поне) морал от чичо Ламбо са безценни.
Збогом J

* А както казва един приятел (цитирайки баба си) – който не знае как (точно) да целува в уста, целува в г*з.

вторник, 18 октомври 2011 г.

Общи приказки

Едни - срам, други - страх, или - сън, или - строеж, или пък - смях...
След пет дена всички те ще обявят победичките си.

За всички останали - общи приказки в изобилие.
Все повече съм отегчен, отколкото обиден.

сряда, 7 септември 2011 г.

Седмицата на един конник


На всички с отношение към годишнините препоръчвам една прекрасна статия от Калин Донков за в-к „Сега”
На незапознатите със спецификата на форума на същия вестник горещо не препоръчвам голяма част от коментарите под същата тази статия, въпреки цялата им обичайна обществено-патологична показателност.

От числата пък точно днес аз лично предпочитам 95 вместо 100.




Паметна плоча на ген. Иван Колев на едноименната улица в Добрич. Под портрета са думите му:


„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа?

Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

И до днес в града няма традиционен паметник на пълководеца.



Мемориалът в Тутракан




И отново Тутракан...


П.П.
Още от седмицата” - също така прекрасно продължение, пак от Калин Донков, пак във в-к „Сега”.

вторник, 30 август 2011 г.

Радлери

Радлер не е радостен йодлер, но през летните жеги радостта наистина блика от него като от вълшебен планински извор, ойларипи, ах!

Радлерът е вид особено приятна за мен лятна бира. Или не – не точно бира, а бира с плодов сок, най-вече цитрусов (лимон, грейпфрут или червен портокал), но по изключение и друг (досега съм регистрирал само ябълка). Идеално средство за утоляване на жажда, при това без неизбежната бирена дрямка, и, разбира се - пръв приятел на шофьора (алкохолно съдържание наполовина – 2-2,5 %)!

Бел.а.: Да не се бърка с Корона и други подобни недоразумения с претенции.

„Прихванах” радлерите от братята хървати, които само за едно лято установили, че след пускането му консумацията на бира сред жените се покачила драстично. Не ми е известно да съм жена, но тук ги разбирам по изключение.

Докато изследвах видовете радлери по югославския Виа Диагоналис - магистралата „Братство & jединство”, искрено страдах, защо същите тия концерни, дето произвеждат и там, и тук, нас така някакси не ни уважаат кат европейци! Затова бях особено приятно изненадан от срещата си с българския радлер, майна, и приветствам жарко новаторския дух на онази пивоварна, дето от известно време мъжете не знаят защо я е срам да използва кирилица.

Това лято получават от мен червена точка, пчеличка и знаменце и опрощение за слабостите, които ще премълча!

И така, да минем по същество - Словения си е Словения. Златният медал от Радлер-балканиадата отива при Пивоварна Унион за радлера с грейпфрут. Не толкова заради някакви особени качества на бирата, а просто защото грейпфрутът си върви най-много с нея, както знаем и от някои германски състезатели извън класацията. За съжаление не можах да опитам Унион с червен портокал, сал примлясквах, докато слушах за него...


Да поздравим и останалите достойни участници:



От ляво на дясно:

- далечният братовчед на заралийката - Карловачко Радлер Лимун, моята първа радлерова любов...

- Ожуйско Ябука – за разлика от цитрусите ябълката доминира над бирата и категорично напомня на сайдер, но вкусът отново е прекрасен – Жуя йе зáкон, да възкликна по загребачки...

- сръбският Йелен Пиво – не отстъпва по нищо и ефикасно оползотворява изостанали динари (79 на брой в оемвито на Цариброд).

И, докато ехтят тромпетите за финал - густо радлер, при все че... (обещах да си трая и да не се заяждам за дреболии!)


Наистина мирси, майна, и - наздраве, докато е още жега!
Prost, kameraden! (
ти на кóго че викаш прост, бе?!)


P.S.

Ако сте от lager-а на светлите пилзенски души, немойте страда за мойта изневяра – отдавна съм се отписал от таз вашта консервна фракция.

Да крепнат хефетата, вайсовете, дункелвайсовете и прочие нетрудови маргинали!

сряда, 10 август 2011 г.

А, извинение, нещо?

БСП била поискала собствеността на летящата чиния, пардон, като за тях – тарелка, на Бузлуджа, щото премиеринът бил казáл нещо-си.

Аз пък вече двайсе и кусур години чакам и още си искам извинението от БСП, като правоприемник на БКП и БРП (к) за братството и jединството с друга Тита. Знам, че няма да го дочакам.

Защо се сетих точно за това ли - преди 65 г., на 10. август 1946 г. завършва Десетият пленум на ЦК на БРП (к), на който е обявена прословутата „културна автономия” на Пиринския край.

Година по-късно, пак през август, но на хлад в словенските планини, Тарабата и Суперзвездата с радост наблюдават подписването на Блядьската, опа, извинете пак – Бледската спогодба.




Понякога си мисля - каква ли федеративна идиотщина щеше да се получи?

вторник, 2 август 2011 г.

Дека отидóхме, а, бре, бай Постоле?

Какви ли ги мислехте, какви станаха, а, бре, бай Постоле... Струваше ли си главите и душите ви, а, бре, бай Постоле...

Много войводи, много комити, но само един е бивал наречен „Слънце” - Ениджевардарското - Апостол Петков. Затова днешния си спомен за Илинден насочвам към паметта на бай Постоль, загинал на същия ден Илинден преди точно 100 години.


Точно това изпълнение на песента, ако трябва да съм искрен, хич не ми е най-любимото, но не намерих по-добро в мрежата.

За пръв път чух песента за Апостол Петков – Ениджевардарското слънце, от край до край, в съпровод на най-обикновена китара и много искрени емоции, в един пловдивски апартамент близо до някогашното кино „Въстаник”. Домакинята ни - уви, вече покойна, беше сама внучка на една от участничките в масовата сватба, организирана от бай Постоль в родното му село Боймица.

Боймица днес е Аксиуполи, в превод „Вардароград” – нищо, че не е на самия Вардар, а само близо до него. Когато бях там преди три години, беше един горещ неделен следобед и по улиците на градчето, придобило от сегашните си стопани сякаш недобре скроен уж-средиземноморски вид, нямаше почти никого. Първите срещнати бяха двама мъже, които по неизбежната ирония на съдбата говореха ... албански.



Боймица (Аксиуполи), 2008 г.

В центъра на Енидже Вардар (днес Яница) пък се издига паметникът на Гонас Йотас (Гоно Йотов), за когото казват, че бил първи братовчед на Постоль... Пак по вездесъщата ирония на съдбата и той, като братовчед си, загива през 1911-та не без помощта на „своите си” за него гърци...


Паметникът на Гоно Йотов на едноименния площад в Яница
(снимката е на Комитата)

И днес в България няма паметник на Апостол Петков (в интерес на истината по-рано тази година обаче поне се заговори) - освен паметника, издигнат му от спомените на съвременниците му, от словото на Свобода Бъчварова в „Литургия за Илинден” и сценария за „Мера според мера”, както и, разбира се, и от играта на Григор Вачков в същия филм...

Бог да ви прости, бай Постоле!

събота, 16 юли 2011 г.

Lijepa li si...

Не че имам съмнения, но друго си е проверката на място :)))

петък, 10 юни 2011 г.

Пред Задушница

Потърсих отново къщата.

Намерих я, там си е още, скрита сред неокосените гъсти майски треви. Но вече не е сама – на едва метри от нея, има хубава нова къща, като пример за това, че животът продължава и не търпи старото и забравеното.

Нищо чудно, от предишното ми посещение са минали вече цели четири години...

Макар и със съответно промененото оформление на фасадата, поне църквата си стои здраво – когато и последният камък от къщите отпреди 80 и кусур години падне, тя още ще е там, като последен свидетел и спомен.


Жалко само, че и гръцкият, а и турският ми (често в Беломорието по-възрастните гърци говорят турски – било заради съседните турски или помашки села, било заради собствения си бежански произход от земи в днешна Турция) са в толкова зачатъчна фаза, че не можах да разпитам това-онова възрастните съседи, с които се срещнах и които имаха какво да кажат - и го казаха, ама кой да разбере...

Нямам избор - следващият път трябва да съм по-добре подготвен езиково!

сряда, 6 април 2011 г.

Липсващите паметници на липсващата памет

Преди точно 70 г. общо 75 българи – 8 от София и 67 от Кюстендил стават първите и, вероятно – най-неизвестните, жертви за страната ни през Втората световна война.

На този ден германските войски навлизат от българска територия в Югославия и Гърция и още същият ден югославската авиация бомбардира в светкавичен отговор изцяло цивилни български обекти в Индустриалния квартал на София и в Кюстендил. Атаката, разбира се, не спира германското настъпление, но... това могли – това бомбардирали, jе*ига!

Още същата вечер атаките се поемат от английската авиация и продължават знаем докога.

Доколкото ми е известно (моля за извинение, ако греша поради незнание), в Кюстендил за тези загинали негови граждани има паметник само в градските гробища, където са погребани загиналите, но не и в самия град.

Не ми е известно и в София да има някакъв особен знак, пък било то и в рамките на мемориал на жертвите от всички бомбардировки, вкл. далеч по-разрушителните по-късни английски и американски атаки. Има паметник на летците – защитници на София. Има отскоро и на едни други летци. Има цял куп други паметници.

Само на жертвите от бомбардировките - още не.

Като дете, от стаята си виждах през вътрешния двор по сградата отсреща дупките от осколки, които бяха останали от въздушните атаки от преди десетилетия. Те бяха моят скромен личен паметник за онези събития.

По едно градоустройствено-инвестиционно чудо въпросната сграда още стои, но надали ще е за дълго.

P.S.

Освен това мисля, че вече става очевадна потребността, Картаген да бъде разрушен, при това немедленно.

сряда, 19 януари 2011 г.

Пясъкът между пръстите ни

Стоя на брега на реката на времето и гледам как шепата пясък в ръцете ми изтича между пръстите. Падат във времето и се губят завинаги образи, спомени, места, хора, моменти, въпроси, отговори. И да се наведа и загреба нова шепа пясък, нито една от песъчинките няма да е същата. Времето ги е отнесло безвъзвратно. Било ли е въобще някога... В нечии шепи и аз съм само просто една песъчинка.

Има толкова въпроси, които не зададох, когато можех, толкова отговори, които не потърсих. Толкова въпроси, на които никога няма да разбера отговора и това ще ме гложди до края. Не основните въпроси на човешкото битие или нечия лична или обществена тайна, а съвсем дребни въпроси за съвсем дребни хора, като пишещия тези редове.

Например – това ли е къщата, в която е родена баба ми?

Дали тази разпадаща се къща на двайсетина километра от Бяло море, която дори не зная дали въобще ще заваря отново следващия път, когато отида да я потърся, е наистина къщата, построена от прадядо ми, след като се е върнал от кървавия път, струвал живота на едно от децата му.

Ако се доверя изцяло на уморената памет на дядо ми – най-вероятно да, това е тя. Избирам да приема, че е несъмнено така, защото от няколко дни знам, че надали някога ще науча истината. Защото вече няма кой да ми я каже и защото не изпълних навреме едно свое обещание.

Преди пет дни баба ми, много вероятно последната останала българка, родена в с. Чадърли, Беломорска Тракия, се представи пред Създателя ни в ръцете на дъщеря си и мъжа си, с когото беше заедно цели 68 години.

Отиде си един тих етнографски паметник на цял един отдавна изгубен свят. Бог беше милостив към нея в земния й път и се моля да е така и в отвъдния.