Помнете Загоричани...

Приказки за отрязани глави, забравени войни и изгубени съдби

(част І - Загоричани)

Дали някой от „днешното” време може да предположи каква е тази картичка и по какъв повод е създадена?

Село Загоричани се намира в Костурско, Беломорска Македония, и днес се нарича Василиада. В най-добрия случай някой може да се сети, че там е родено лицето, на което днес е именуван най-големият град на Пиринска Македония.

Преди 105 г., на 25.03.1905 г. (07.04. нов стил) гръцки чети, общо над 300 андарти, нападат село Загоричани и избиват над 100 души беззащитни българи – предимно жени, деца и старци. Предимно, защото повечето мъже вече са тръгнали на гурбет.

По това време Македония и особено Костурско, Леринско, Воденско и Серско са мястото, където се развива една от забравените граждански войни на Европа от 20-ти век – българо-гръцката четническа война за турското наследство. Няма смисъл да се установява кой е спечелил тази малка война, при условие че знаем кой спечели последвалите големи войни за същия предмет – Гърция. Но това не пречи да споменем жестокостта на тази война, по време на която в едно или друго село през ден влизала ту една, ту друга чета и прокламирала върховенството ту на Патриаршията, ту на Екзархията, с поглед я към Атина, я към София... Не пречи, разбира се, да почетем и падналите за нашата кауза, т.е. нашите си...

Да се върнем към днешния ден, през март (април) 1905-та, когато андартите бастисват селото. Бастисват го ритуално, на връх годишнината от началото на „Етерията” – гръцкото въстание за освобождение от Османската империя. Бастисват го на тази дата, защото Загоричани е една от малките „Софии” – трън в очите на гръцката пропаганда в Македония. „Честта” да бъдат наричани така имат само няколко села – Горно Броди в Серско, Екши Су, Леринско, и Велгощи, Охридско.

През същата тази 1905-та, населението на Загоричани намалява с 300 души, за съдбата на сто от които има ясна представа. По-интересното е как същата тази година 500 души изведнъж решават, че вече не са българи, а гърци. Не стотици, а хиляди в цяла Македония са подобните резки промени в националното съзнание през онези кръвопролитни години. За последвалите ги десетилетия на национално изграждане във вече Гръцка Македония въобще и не иде реч.

Когато истината за случилото се в Загоричани стига „стара” България, близо година по-късно, гръцките махали на Анхиало и Станимака лумват в огъня на безсмисленото „възмездие”. Загиват невинни местни гърци, чиято гибел няма как да върне умрелите на стотици километри югозапад...

Сто години по-късно, в Загоричани времето изглежда като да е спряло.

Спряло, някъде около 80-те години на ХХ век. Тогава някъде или дори по-късно е била разрушена къщата, в която е надал първия си вик онзи объркан в идеите и съзнанието си руски възпитаник, известен сред кръвожадните си последователи като Дядото, роден някъде тук:

Според местните, единствената причина за събарянето на къщата е била прекъсването на физическата връзка между името и мястото. Да не остане и спомен...

Селото днес се нарича Василиада – на името на родения в него гръцки митрополит на същото това Анхиало (Поморие) и Смирна (Измир) Василий Смирненски... „Шегите” на съдбата, свързали Загоричани и Анхиало с огъня и една биография...

Днешната Василиада е хубаво, подредено село, като повечето в Беломорска Македония, и се намира на броени метри от главния път от Костур за Лерин (южно) и Кайляри. В чистия и спретнат център на селото има поставен като паметник съвременен изтребител F-не-знам-колко-си, в памет на гръцки летец, загинал наблизо при боен полет през италиано-гръцката война от 1940-та. Безспорно добър пропаганден ход – всяко момче, родено в селото, ще има пример, на който да подражава и, ако иска - да може да стане летец в гръцките ВВС...

Но не всяко момче, родено в селото, би имало по рождение предпоставките да иска да стане гръцки пилот... Защото в селото все още преобладават „местните”, говорещи помежду си някакъв друг, негръцки, език.

Преди шест месеца, когато посетих Загоричани, този език беше все така потискащо близък до езика, на който пиша тези думи. Наречете го както искате, но езикът беше същият. Не го говореше само попът от местната църква, но селяните в кафенето срещу същата тази църква го говореха. Единствената „трудност” в комуникацията се появи, докато разберем, че глаголът „пуля” (невъзвратен) на костурски означава „гледам, виждам”, а не специфичният начин на гледане, означаван със същия, но вече възвратен, глагол в литературния български език...

Отгоре, от хълма над селото се пули най-добре.

От същия хълм селото е обстрелвано неведнъж от зложелателите му – били те турци или гърци. Пак там, на хълма е имало и манастир, изгорен според местните през 1903, по време на въстанието, от който е останал само една стара каменна плоча.

Сега същите тези местни се опитват да облагородят мястото и са построили нова църква и спретната площадка за събори и почивка.

Но да се върнем в селото, където и отблизо имаше също много за пулене.

Дядо поп, чист грък, ни прие с недоверие, което бързо беше преодоляно. Не знам дали е повярвал на приказките ни, че случайно сме разбрали за хубавата стара църква и тя е единственият повод да се отклоним от пътя и да посетим селото. В крайна сметка, отношението постепенно изкласи до доброжелателно и се разделихме с добро и, надявам се, взаимни приятелски чувства.А църквата безспорно е прекрасна и отвън, и отвътре. Неизбежният паметник на гръцките борци за Македония в двора й не поражда особена изненада.

Интересно е и вътре, където се пазят старини и от едновремешната малка селска църква (олтарът й се намира в единия параклис в галерията на втория етаж), на чието място жителите през 1860-61 построяват сегашната голяма, но и донесени от църквите по родните места на гърците, изселени от Егейския бряг на Турция и намерили нов дом чак в Костурско.

Вероятно надписът над входната врата на църквата днес е единственото място, където се споменава старото име на селото.



(следва продължение...)

Какъв човек е германецът?!

Тази реплика беше една от емблематичните в екранния речник на Петар Попара – Црни, главен герой в югославския филм „Ъндърграунд”. Изразяваше онази смесица от къде стаено възхищение, къде откровена комплексираност, къде лека омраза, къде завист, къде малко страхопочитание дори, което хората на Балканите или поне жителите на бивша Югославия и на България изпитват към германеца.

Немски (германски) марки, немски коли, немски ред – нарицателни понятия от Адриатика до Черно море.

Но да се върна на въпроса – какъв човек е германецът...?

Ами явно не е извънземен и може би не чак толкова много различен от нас – тъпите прости балкански селяндури, както обичат да наричат мнозинството от сънародниците си, онези наши събитийници, гнусливо парадиращи с непринадлежността си към околните скот като скот, хиляди маса народ, обитаващи същата географска ширина.

Защо смятам така – отговорът дава готовността на три четвърти от днешните германци да живеят при социализма, резултат от проучване, цитирано от вестник „Билд”:

„80% от жителите на Източна Германия и 72% от населяващите западните провинции са напълно готови да живеят в социалистическа държава от типа на бившата ГДР, ако им бъде гарантирана работата и имат сигурна социална защита.
...
Всеки четвърти от анкетираните или 23% в Източна Германия и 24% в Западна Германия признава, че "би било добре", ако Берлинската стена, разделяща 40 години Германия, продължава да стои.”

Прави впечатление, че отговорите на въпросите от проучването са сравнително равномерно разпределени и в източните, и в западните германски провинции.
Отговорите са много показателни за най-различни неща – споделеното носталгичарство по ефимерната „сигурност” на социализма, романтизирането на младостта, нездравото толериране на комунистическите режими от западноевропейската интелигенция и въобще - общественост, която упорито държи да си затвори очите за мащабите на извършените на изток престъпления, и така нататък.

Излишно е да припомням, че резултатите от всяко подобно проучване у нас обикновено водят до крайно тежки народопсихологически обобщения най-малкото в минорен, а по-често в откровен нападателно-отрицателен тон.
Не че няма основания, не че прякото сравнение между „там” и „тук” е уместно, ама хайде няма нужда от чак пък толкова много самобичуване и самоунижения и по най-малкия повод.
Всички сме хора и споделяме не чак толкова различни слабости.

В този ред, бих доразвил изключително правилния и навременен въпрос на Комитата „Омръзна ли ни демокрацията?” така:

„Приехме ли за неотменима даденост и свикнахме ли толкова бързо с хубавото сега и забравихме ли толкова бързо лошото тогава?”
Вероятно това въобще не са ненормални ефекти и не знам дали положителният отговор задължително е изцяло лош.
Реално и редно ли е да очакваме от мнозинството от хората повече?
Пак не знам.
А да им се цупим, ако отговорите им на един или друг въпрос не ни харесват?

Тук вече знам, че отговорът е „не”. Който смята, че знае повече от другите, трябва да сподели с тях „върховното” си знание, да ги убеди в правотата му, а не да се сърди на народа, че е прост, а хлябът – от мъката по-чер...

Само понеслият тази неблагодарна задача и отговорност може да бъде и да заслужи да е истински водач и да има претенциите за принедлежност към някакъв истински или въображаем елит, интелигенция и прочие примамливи категории.

Останалото е обикновено дуднене и суета.

Зимите, които отново ни изненадаха

Ръководителката на столичния инспекторат Веска Георгиева твърди, че фирмите за почистване на София били показали, че при 24-часов снеговалеж могат да се справят.
I don't subscribe to this point of view.
Предлагам на г-жа Веска да дойде да се повеселим заедно из улиците на моя квартал, където последните два дни явно се полагат основите на махленската железница, ако съдим по изумителните коловози.
Можеше да се повеселим и повъртим заедно и последните две вечери на градския карусел по главните булеварди. Поне ми се изясни произходът на думата: сar-у-сел...
Утъпканият сняг обаче има своите предимства. Запушва или поне омекотавя падането в дупките, зейнали последните седмици. Всъщност не знам дали „зейнали” е правилният термин за моя квартал – дупките там си седят там от сумати време, просто сега са се превърнали в миникратери.

Зима покри и земеделието. Министър Мирослав Найденов и шармантната ръководителка на Фонд „Земеделие” Калина Илиева се обидили вчера, че недоволни земеделски производители си искат субсидиите, които им били забавени. Същите двама обаче обещаха гордо в началото на февруари, че субсидиите ще бъдат платени на всички до края на същия месец (т.е. февруари). Сега казват, че ги били платили на огромната част, а за останалите срокът всъщност бил до края на юни. И към момента обаче стотици земеделци, продължават да проверяват всеки ден сметките си с напразната надежда, че парите са дошли. Пари няма, няма и кой да каже кога точно ще дойдат. Съседът отляво получил, съседът отдясно получил, вече купуват торове и фуражи, а някой по средата стои и чака.
А земята, казват, не чакала.

Арктически студ скова и здравеопазването. Така се е заскрежило всичко там, че никой вече не види откъде и накъде се движат едни пари, дето освен всичко друго май ги и няма...

Лед пълзи и към заплатите на депутатите. Антикризисната програма на управляващите достига своя връх. За замръзналото връщане на ДДС и 10 % извънреден данък „криза” всичко е отдавна казано. За замръзналите реформи в митниците и данъчната администрация също. А къде ли зимуват г-жа Мургина, Шперплата, Цайса, Пурата и другите щипкащи герои? Зима е, но май не ще да са „на топло” в желания от простосмъртните смисъл.

Зимата в отношенията с тов. гоцэ изненада и господина Дянков и прекия му ръководител.

С летни гуми през зимата в Пернишкия регион не се пътува.

Застуди и замръзнаха напразните надежди и на всички, които наивно са си мислили, че другата Голяма поразяваща уста в правителството - БДШНИМ, Бранителят на българщината в Македония, наричан понякога фамилиарно и Джаба, може да направи нещо за положителното развитие на отношенията със Скопие. Дано поне оправи батака с гражданството, преди да се върне в Боянския си музей-сарай, ако междувременно астралният му близнак – академикът от Васюковската културна академия в Масква, не му смени местоработата в чисто географски смисъл.

Въобще – зима е. Вънка вие хор от вуци. Пъдаринът ги плаши с оставка. Вуците, и червените, и сивите, се рият у снега от смех, а селяните вдигат яките на кожусите и преглъщат. Добитъкът ближе буци медийна сол.
Всички чакат пролетта. Тогава оцелелият добитък ще преяде с тревичка и ще стане още по-бавен и тромав, та изгладнелите вуци също да понапълнят търбуси. Дано поне тревата стигне...

А после накъде?
Същото съвсем основателно пита и Иван Груйкин. И пак основателно вижда ледниковия период вдясно, но май не иска още да забие пикела във фирма на последния айсберг.

А зимата си пее свойта зла песен и вихровете си гонят тръни в полето.

И студ, и мраз, и хленч без надежда.

Честит празник!

И днес, а сигурно и утре, множество гръмогласни слепци ще видят в датата и мястото само един предварително обречен договор, с който в едно кално цариградско предградие се слага край на една хладно пресметлива война между две империи. Ще обяснят пренебрежително и велемъдро това и онова, ще подметнат за "подарената свобода", която предопределила такива или онакива народопсихологични черти, и ще се подиграят на едно или друго.
За капак, някои, по-снизходителни, изобретателно ще подметнат, че, всъщност, истинският празник трябвало да бъде друг и ще подметнат дежурни идеи втора свежест.
Нека слепците виждат каквото искат, нека пропуснат празника, нека нямат такъв, щом не искат.

Днес аз празнувам и поздравявам всички, които го правят.
Празнувам в почит на свободата и символа, с който живяха, умираха и създаваха поколения българи. Защото - харесва се или не, символът на Сан Стефано предопредели живота на България поне за четири деситилетия напред, поне докато мечтата, родена в цариградското предградие, не рухна в едно друго, този път парижко, предградие.

И до днес няма символ и мечта, които да се сравнят с призрачния блян по Сан Стефано. И това празнуваме или по-скоро почитаме сега, когато си нямаме такива мечти. Почитаме и отминалите мечти, почитаме и хората, живели с тях, почитаме и делата им. А не само един документ, оцелял толкова болезнено кратко.

Но хората, които не могат да разберат въжделенията на българите тогава, няма как да споделят празника им днес.