понеделник, 11 май 2009 г.

Сарко, Барко, Туркия и евроизборите

Така.
Остана един месец до изборите за европейски парламент. До момента са видими следните послания:
- БСП вече пусна своята заявка за почетно място сред „Комиците” и „Царете на комедията” под формата на умилителни себепохвални клипове и вестникарски карета. В тях обаче не се споменава и дума за евроизборите, а се диплят единствено наболяли вътрешнонационални проблеми;
- Десницата на свой ред продължава (макар и не по своя воля) с новите серии на „Али Макбийл” и „Адвокатите от Бостън”, по сценарии от DS Productions, като междувременно повтаря очевидната мантра, че е време всички лоши да си ходят;
- Yaneto е ясно;
- останалите (вкл. партията на "бъдещия премиер") или мълчат, или се задоволяват с това да разглеждат европейските измерения на наболелите национални въпроси в присъствието на някой евродепутат.

Тук идва въпросът – да си представим, че евроизборите не бяха генерална репетиция за един твърде важен вот за национален парламент. Ако успеем, нека си зададем въпроса – кой какво ни предлага за европейските избори. Какви позиции, какви предложения по конкретни европейски въпроси.
Знае и казва ли някой въобще кои са тези въпроси. Нужно ли е да знаем или още сме в състоянието, за което споменах още в първото си писание в този блог - България е в Европейския съюз, но българите още не сме.

Да започнем с питане твърде елементарно, емблематично и лесно за коментиране (отбелязвам - лесно не за задълбочен анализ, а просто за коментиране, вкл. на маса), а именно – перспективите за европейското членство на Турция.

През последните няколко месеца можем да отбележим следните събития, пряко свързани с темата:

1. Суперреформаторът отвъд Голямата вода направи знаково посещение в Анкара, в което косвено потвърди, че реформи относно американската позиция за подкрепа на членството на Турция в ЕС няма да има. Чичко Обама дори в пряк текст „посъветва” европейците да не се чудят и маят много, ами да се прегърнат с аркадашите си, защото, както ние много добре знаем, пътят към Голяма Европа минавал през Мала Азия.
Интересно е да отбележим тук, че Обама беше избран и с голямата поддръжка на гръцкото лоби в Америка. В предизборната кампания имаше много срещи с влиятелни фактори от гръцки произход, което подхрани гръцките надежди за подкрепа към Атина по отношение както на проблемите със Скопие, така и относно някои от висящите проблеми с Турция. По скопската тема засега нищо ново.
Един от конкретните проблеми, по който гърците очакваха подкрепа, например беше възстановяването на духовната академия на Вселенската патриаршия в Халки. Засега обаче по-вероятно остава откриването й в Халкидики, но не и в Халки. Да, Обама спомена нещо за Халки по време на посещението си, но като краен резултат в медиите въпросът беше някакси, неясно защо, обвързан с някои питания относно статута на турското малцинство в Беломорието, т.е. успешно замотан.
Накратко - гръцките надежди за подкрепа от Вашингтон си остават засега надежди, докато Турция получи поредното здраво рамо откъм Вашингтон в посока Брюксел.

2. Френският президент Никола Саркози веднага реагира на приказките на Обама и кратко и ясно отбеляза, че единствено ЕС ще решава кого да приема. И потвърди позицията си за привилегировано партньорство, но не и членство за Турция.
Преди дни тази позиция беше отново потвърдена и от германския канцлер Ангела Меркел.

Както казват голф-предприемачите: Къде сме ние?
Чули ли сте в рамките на европейската кампания някой да спомене нещо по въпроса?
Чули ли сте в обществото ни да има дебат по тази така важна за нас самите тема. Като казвам важна, нямам предвид само наслоенията от миналото, вкл. неразрешените въпроси като обезщетенията на наследниците на бежанците от Одринска Тракия. Имам предвид конкретни практически въпроси от кратко-, средно- и дългосрочно естество, като например (но наистина само например):
- какво предпочитаме да сме – външна или вътрешна граница на ЕС (поне в посока Азия, вярвайки, че един ден и Сърбия и Македония ще намерят мястото си в съюза)? Защо? Кое е по-изгодно за икономиката ни? За геостратегическото ни положение и т.н.?
- като членове на ЕС, абстрахирайки се от собственото си минало, доколкото това е възможно, какво смятаме принципно относно разширяването на ЕС – докога, докъде, как? Това, че минахме метър и получихме „уайлд кард” не означава, че трябва да мълчим гузно в кьошето и да оставим другите да решават вместо нас.
- а какво смятаме конкретно спрямо Турция? И защо? Смятаме ли, че е нормално границата на ЕС да опре библейски до Реках Вавилонских? Смятаме ли за необходимо в ЕС да влезе още една голяма държава, която тотално ще пренареди административната аритметика? Ако да - защо, ако не - пак защо?
И т.н., и т.н....

Не би било справедливо да кажа, че въобще не сме чували позиции от политическите сили. Напротив.

БСП казва:
Да, Турция трябва да има перспектива за членство и България подкрепя това членство - обаче така и не казва защо (най-вероятно щото така казват от Партията на европейските социалисти и от коалиционния им партньор).

ДСБ казва (чест им прави, че са единствените със сравнително ясна, пък макар и отчасти аргументирана позиция - отчасти, тъй като не виждам икономически анализ):
Не, Турция не трябва да става член на ЕС, защото не е усвоила европейските ценности, а пък и Анкара подкрепя ДПС, намесвайки се във вътрешните ни работи.

ДПС и Атака са ясни по default, а от останалите нищо смислено не съм чул.

Като усмихната черешка на тортата можем да добавим дребно-психологическия факт, че именно гласоподавателите на БСП при евентуален референдум по въпроса сигурно единодушно биха гласували срещу приемането на Турция в ЕС, а евентуалната подкрепа (извън ДПС) би дошла единствено откъм по-либерално настроените привърженици на ДСБ и десницата въобще.

Да обобщим - дебат по темата в обществото ни до момента не се е състоял.
Може би няма нужда от него, може би позицията трябва да се изгражда в кабинетите по министерствата, по университетските центрове (кои баш точно е друг въпрос) и т.н. – но това също е част от дебата – да го има ли или не.
Да се скатаваме и да оставим на германци, французи, австрийци, белгийци и холандци да се оправят с турския парещ картоф – това също е позиция (нещо подобно прави Гърция – благо подвиква на съседа отстрани „Машалла”, но всъщност съвсем неприкрито, дори съвсем откровено са оставили въпроса на „големите недоволни”).
Нека поне обаче знаем коя е позицията ни, а и защо.

Евроизборите идат, а мълчанието остава.
Ще благоволи ли някой да изсимулира барем за спорта някакъв дебат и кампания?

P.S.
Поводът да напиша горното е не само личното ми убеждение за необходимостта от такъв дебат, но и напомнянето на Й, който преди време разви интересна дискусия с Димо под един мой емоционален отзив на съвсем друга тема (вижте в коментарите най-долу).
Благодаря на Й за напомнянето в коментарите на предишното ми писание и се надявам и Димо да си припомни обсъжданията им, вкл. относно новия външен министър Ахмет Давутоглу.