Допреди 65 г. днешната дата е била ден на национален траур. И е имало защо. Само дето имам смътното усещане, че май дори не са подозирали всичкото или точното защо.
В историята няма „ако”, а както казвахме в първи клас, втори срок, „ако цапа гащи и мирише”. Мирише и ако разровиш историята – така съвсем правилно е установил още и заблуденият, но все пак доста талантлив син на баба Елена и дедо Йонката, който преди три дни щеше да навърши сто години (по стар стил)*.
И ако все пак допуснем едно „ако”, дори за секунда, в тази секунда бих казал, че ако на България не й се беше случил Ньой, то нямаше да й се случи и Потсдам. Нали не допускате дори за миг, че чичко Чърчил щеше да остави салфетката да изглежда по същия начин, ако България имаше излаз на Бяло море? А дали въобще щяхме да се набъркаме в хитлеровата каша по точно този начин преди това, ако бяхме запазили поне същия този излаз? А дали въобще щяхме да имаме всички кръвопролития през 20-те, ако предишното десетилетие не беше завършило по малко по-различен начин? Къде ли щяха да бъдат оранжевите, червените, червено-черните, виолетовите, ако...
А дали... ако.. ако... ако...
Днес вече няма значение. Преди 90 г. в онова предградие на Париж съвсем пряко и болезнено е решена съдбата на половината ми род, а вероятно косвено, предвид всичките „ако” – и на другата.
Справедливостта обаче изисква да погледнем трезво и да кажем, че траурен за България е трябвало да бъде не днешният ден, а 14. октомври - денят, в който трагичното съчетание на заслепения и нетърпелив, дори донякъде и незрял, реваншизъм на многото и хладната лична пресметливост и цинизъм на малкото ни вкарва в безумието на Първата световна война. От трите войни в онова кърваво десетилетие, тази навярно е била единствената, която е можело да си спестим.
В историята няма „ако”, а както казвахме в първи клас, втори срок, „ако цапа гащи и мирише”. Мирише и ако разровиш историята – така съвсем правилно е установил още и заблуденият, но все пак доста талантлив син на баба Елена и дедо Йонката, който преди три дни щеше да навърши сто години (по стар стил)*.
И ако все пак допуснем едно „ако”, дори за секунда, в тази секунда бих казал, че ако на България не й се беше случил Ньой, то нямаше да й се случи и Потсдам. Нали не допускате дори за миг, че чичко Чърчил щеше да остави салфетката да изглежда по същия начин, ако България имаше излаз на Бяло море? А дали въобще щяхме да се набъркаме в хитлеровата каша по точно този начин преди това, ако бяхме запазили поне същия този излаз? А дали въобще щяхме да имаме всички кръвопролития през 20-те, ако предишното десетилетие не беше завършило по малко по-различен начин? Къде ли щяха да бъдат оранжевите, червените, червено-черните, виолетовите, ако...
А дали... ако.. ако... ако...
Днес вече няма значение. Преди 90 г. в онова предградие на Париж съвсем пряко и болезнено е решена съдбата на половината ми род, а вероятно косвено, предвид всичките „ако” – и на другата.
Справедливостта обаче изисква да погледнем трезво и да кажем, че траурен за България е трябвало да бъде не днешният ден, а 14. октомври - денят, в който трагичното съчетание на заслепения и нетърпелив, дори донякъде и незрял, реваншизъм на многото и хладната лична пресметливост и цинизъм на малкото ни вкарва в безумието на Първата световна война. От трите войни в онова кърваво десетилетие, тази навярно е била единствената, която е можело да си спестим.
Излишната война.
Колко щастлив бих бил, ако имената Каймакчалан, Кубадин, Черна, Яребична бяха запазили само географското си значение (Дойран вече е бил „белязан”) и не бяха се превърнали в гроб на толкова хора, вкл. 115 000 българи.
Ако само Добро поле си беше останало добро...
Най-вероятно въобще нямаше да се стигне до появата ми на този свят, макар че неведоми са пътищата Му...
Колко щастлив бих бил, ако имената Каймакчалан, Кубадин, Черна, Яребична бяха запазили само географското си значение (Дойран вече е бил „белязан”) и не бяха се превърнали в гроб на толкова хора, вкл. 115 000 българи.
Ако само Добро поле си беше останало добро...
Най-вероятно въобще нямаше да се стигне до появата ми на този свят, макар че неведоми са пътищата Му...
Ако..
Народите са като хората. И за тях важи:
Народите са като хората. И за тях важи:
If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools.
* P.S.
Като споменах трагичната фигура на Никола Вапцаров, ето на каква изключително интересна информация попаднах наскоро в сайта на Агенция „Фокус”: