Опитвам се да си представя какво
ли е било утрото на 14-ти март преди сто години.
Предишният ден е паднал Одрин.
Оръдията са замлъкнали, героите –
погребани.
Пленниците на остров Сарай още не
са почнали да измират с десетки, може би стотици, а местните гърци - да
мародерстват над турските си съседи (и впоследствие да приписват всичко на
бугарскиот фашистички окупатор, опс – пардон, на чудовищата от София)...
България се е събудила на върха
на силите и възхода си, опиянена от триумфа си, без да подозира, че само
няколко месеца я делят от бездната...
Никога няма да се завърнем там,
където сме били преди сто години, никога.
Делят ни точно сто години
падение... падане, ставане, препъване, лутане, братоубийства, самоунищожение, загуба
на наивността и невинността, откровена поквара.
Мислех да споделя впечатленията
си от посещението си преди две-три години в Одрин, двете български църкви там
и, разбира се, в музея на Шюкрю паша с изобилстващите в него
художествено-пропагандни материали, от които не става ясно кой точно е победил
в тази битка.
Не остана време за думи обаче,
пък и толкова излишни думи се приказват тия дни.
Затова – само образи и мисъл за падналите в битката за крепостта - и свои,
и съюзници, пък били те и разбойници (по стар навик още от същата 1913-та, удобно
забравяме за съвсем несимволичното сръбско участие в обсадата), но и за достойните ни противници – бранителите й, които заслужават уважение за техния си
кураж и техните си жертви.
По-старата българска църква "Св.Св.Констатин и Елена", построена 1869 г. Чест и благодарност на комшиите за възможността двете църкви да бъдат възстановявани и поддържани! |
Паметникът на коменданта на Одрин по време на обсадата - Шюкрю (Шукри) паша, комуто е именуван музеят в запазените фортове над града |
Одрин със Селимие днес - поглед от фортовете в музея на Шюкрю паша |