Последният бежанец

Дядо ми бил заченат в Царство България, бил износен в международен протекторат, а накрая се родил там, където само няколко седмици по-рано било станало вече Гърция.

И всичко това - без прабаба ми да излезе и на километър от родното му село. Тогава границите се местели по-бързо от хората, а хората следвали границите...

Първият спомен на дядо ми бил как неговият дядо го водел през един баир до приятеля си грък Бербер Коста в Мароня да го подстриже. 

Изглед от Мароня с планината Кара Кус (Исмарос)

Сигурно е било хубаво подстригване – от къщата на Бербер Коста се виждат и Бяло море, и Самотраки, и маслините, и парналът, обилно обрасъл по хълмовете на червеникавия тракийски бряг.

Следващият спомен – как баща му товари покъщнината във влака за Свиленград, където всички се разтоварили и на брезентови палатки чакали мъжете да се разберат с властите кой към кое село да поеме с челядта си, за да търсят нов дом. Гледали обаче да са близо до границата, защото не знаели кога пак (а се надявали) ще тръгне отново на юг...

Петнайсетина години по-късно дядо ми отишъл войник и малко след това заминал да окупира родното си място. Буквално. От лагера до Шапчи (дядо ми все го наричаше Шипчи), където били разквартирувани, се вижда баирът с родното му село, до което има-няма десет километра по права линия.

После поокупирал за малко и Кавала, а сетне се уволнил и отишъл в Гюмюрджина и се хванал на работа в ресторанта на хотел „Астория” в самия център - както бихме казали днес, най-лъскавото място в града тогава. 

Хотел "Астория" на централния площад в Гюмюрджина

А градът бил шарен, много шарен – новозавърналата се българска администрация, лутащи се някогашни (и бъдещи) български бежанци в търсене на изгубения дом, гърци – местни, малоазийски и одрински бежанци, турци, помаци, евреи, арменци, минаващи германски офицери, въобще – мющерии бол.

Дядо ми не се плашел от работа и работил наистина здраво, дотам че бързо от наемен работник станал самонает. Отворил в съдружие собствен ресторант и печелел добре, достатъчно да се задоми и да завърти с баба ми скромен дом в арменската махала, в който дом се родила майка ми.

И така – до Девети... 
И до прословутите думи на Добри Терпешев от балкона на същия този хотел „Астория” – нямате работа тук, който ви е докарал, той да ви връща...

Прав е бил по своему другарят и без да го осъзнава – верно нямали повече работа там, задавала се гражданска война. Върнали се кой както може, така както и дошли.

И така после цели няколко десетилетия тези три години бяха основна тема на спомени, шеги, закачки и налудни мечтания...

Като това за хотела, издигнат днес на мястото на дядовата кръчма на същия централен площад в Гюмюрджина, като вечния спор дали дядовото или бабиното село е по-хубаво, за Сариевци и Тантъровци, за оставеното едно или друго будещо усмивка днес с размерите си „имане”, за пушените змиорки от Буругьол, турския пилаф и гръцките маслини „пастърма”, за това как когато един ден като отворят пак Маказа...

Хотел "Орфей" на централния площад в Гюмюрджина -
високата сграда вдясно, на мястото на дядовата кръчма

Гюмюрджина днес е малко по-малко шарен, но все така чудесен жив град.

Гърците са станали още по-разнообразни с пристигането и на понтийците от следсъветския Кавказ, турците и помаците (макар и все по-турцизирани) са си тук, арменците са намалели, но още ги има, само българите и евреите ги няма... 

Гюмюрджина - Комотини

И арменската махала не е съвсем същата – няма ги старите къщи, на тяхно място са издигнати хубави блокчета, приютили рускоезичните понтийски емигранти.

Арменската църква си стои, стои и старата църква „Св. Георги”, в която са се черкували моите...

Мароня е архитектурен резерват, към който водят „кафяви табели”, морето, езерата и памучните поля край тях са все така безумно красиви, а в дядовото село наследниците на други бежанци танцуват танците на техните си баби, пренесени през стотици километри и цяло едно море от далечна Кападокия...

Стои си и каменната църква, построена от българите - същата, в която е бил кръстен дядо ми.

Църквата "Св. Георги" в с. Софулар

Само дето Маказа продължава да е затворена. Може би – догодина, евентуално...

Не можах да мина през нея и последната неделя, когато отново, след едва година и половина, пак се връщах към София с шепа беломорска пръст.

Отлетя преди малко повече от 40 дни живият спомен и за още едно изчезнало българско село - Суфлар (по-„правилното” е Софулар, но дядо ми и роднините го наричаха така), Гюмюрджинска околия. Отидоха си - селото в историята, а дядо ми - при баба ми и всички онези, които ги чакаха там горе, на онази част от небето точно над мястото, където почти се докосват синьото на Бяло море и зеленото на Родопите, и с които дядо в сетните дни сякаш си говореше по-често отколкото с нас, тук долу.

Един ден там ще ги търся - над брега на морето...

Но и съвсем до края, когато, останал сам като скрита музейна антика, вече пристъпваше полека към света на сенките, все имаше едни и същи думи, които винаги будеха гаснещия пламък в очите и му даваха сили – „Беломорието”... „Гърция”... 

Последния път, когато му казах, че имам път надолу, единствената му заръка беше да нося много поздрави на бай Ставри - фурнаджията (грък) от младостта му и вероятно отдавна покойник.  Занесох ги, макар че междувременно сигурно вече се бяха намерили горе... 

Някогашната фурна на бай Ставри в центъра на Гюмюрджина

Колко ли хубави са били онези инак толкова малко на брой години, за да оставят толкова силен спомен – дали заради младостта, дали заради усещането за свобода, самостоятелност и перспектива, дали заради близостта до родния дом - вероятно заради всичко накуп.

Така и не се начудих и на друго – дядо ми никога не каза лоша дума за днешните стопани на тази земя, не таеше и капка ненавист или реваншизъм, напротив – покрай земята, обичаше и хората й, те бяха свързани в очите му.

И това – макар че знаеше за гоненията, за интернирането по островите, за насила мобилизираните за пушечно месо, за дебнещите в тъмното призраци, слухтящи да чуят някоя дума на български, за която да последват наказания...

Мисля си – дали, защото по-късно беше видял, че земята му е припознала новите си стопани и просто беше приел волята и избора й, или заради усещането за съпричастност към същите тези нови стопани, самите те също споделили същата бежанска съдба, дали пък травматичният колективен спомен за ужасите от лятото и есента на фаталната 1913-та е бил толкова силен, че нищо вече не е можело да се сравни с него и вкаменената от издевателствата тракийска душа вече е била претръпнала към дошлите впоследствие нови тегла...

Не го разбрах, но се опитвам по свои си пътища да мисля по същия начин – и защото е по-леко, и защото няма смисъл да бъде иначе, но и защото така мога всеки път с радост да отивам там, където и морето, и земята, в която лежат предците, дават сили.

И се радвам, че за разлика от много свои земляци, които си отидоха от тоя свят с мисълта за родния дом и с отворени на юг очи, дядо ми можа още няколко пъти да отиде там, където е бил роден и където е бил толкова щастлив. 

Радвам се, че последния път бяхме заедно и можах да споделя вълнението му в търсенето на следите от изгубения свят.

Портолагос, 2007 - бистрим тракийските работи...

Радвам се, че познавах всички онези хора, че бях част от дните им и те от моите, че познах и усмивките, и сълзите им, с които разказваха за там и за бежанската си съдба. Който не се е докоснал сам и не е поел сам част от тежестта на тъгата им, не може да го разбере.

Затова сега се прощавам не само с приказните духове от детството си, не само с моите си покойници, но и с всички онези, до чиято болка се докоснах и – за добро или за тегло, поех в себе си.

Прощавам се не само с лелите и с калековците, вуйчовците, с всяка буля и н’яста, но и с вече отдавна призрачните съседски фигури от махалата, с бай Стамо и баба Деля с тъмните им дедеагачки носии, завършени с каскета му и вечната й кърпа върху дебелите й бели плитки, с баба Карагьозка, която не само ни хвърляше бонбони от балкона на панелния си градски затвор, но и разказваше смразяващия си детски спомен за оскотелите от глад жени и деца, биещи се за подхвърляните къшеи хляб по палубите на гръцките кораби, с които ги карали по островите... с всички познати и непознати...

И някак съвсем естествено ми е сега да попитам – дали статистиката ни ще отчете, ще разберем ли въобще, когато си отиде и последният бежанец?

Този съвсем истински миг ще дойде, виждах сам как се приближава още като дете, през най-безгрижните си лета по улиците на К., когато учех имената на отдавна несъществуващи села от некролозите по стълбовете в махалата.

Кой ли ще е последният?

За последно...

В памет на дядо ми Георги Делчев Илиев (1920-2012)

от рода Тантърови, 
род. в с. Софулар (днес Аскитес), Беломорска Тракия