DMS CHINOVNIK

Ако искате да подкрепите бедстващ чиновник, изпратете SMS с горния текст на кратък номер 00.

Ако не искате, ще го подкрепите така и така - ежемесечно, при всяка покупка с SMS с текст DDS или до края на март (за фирмите) или април (за физическите лица).

Много се изприказва за бонусите, по-известни като ДМС (допълнително материално стимулиране) - да взема да се изходя и аз.

Конкретен повод взимам от мнението по темата на Комитата.

Да уточним някои положения:

Раздел първи - констативен

1.

Бонусите не са проблем на това правителство или на това и предишното, или на това, предишното и по-предишното, а на всички смятани за "нормални" правителства (т.е. след 97-ма).

Бонусите обясняват защо всяко правителство идва с приказки за оптимизация на администрацията, а си тръгва с бройки назначени на щат, надвишаващ този на предходното правителство.

2.

Бонусите не са от / на / заради Андрешко (вж. пак Комитата), а номенклатурен атавизъм от соца.

ДМС e по-близо до ДКМС.

Те са част от магията на социалистическия реализъм, в който е важно освен да си добре, другите да не го разберат, че да не (а) завидят, (б) осъзнаят те колко са зле, (в и следващи) – попълнете по избор.

Няма нищо дясно, прогресивно и модерно в показно демонстрираната погнуса от разгръщането на темата с бонусите и броенето на някакви левчета. Защо – вж. т. 3 и 4, както и Раздел втори.

3.

Бонусите не раждат трудов пазар и не могат да дадат надежда за нищо (вж. Комитата) – още по-малко надежда „да привличаме и да задържаме способни хора в администрацията” (цитат от К.).

Бонусите дават само безнадеждност и сигурност, че в администрацията ще бъдат привличани и задържани „свои” хора, които:

- знаят въобще, че има бонуси и че реално ще работят за тях, а не за заплатата;

- са наясно, че ще получат бонуси, ако слушкат шефчето и правят каквото трябва на шефа, а не на врага от другата страна на гишето;

- обективно често не отговарят и на критериите за заплатата си, а субективно получават много повече от еквивалента си в частния сектор, който генерира и заплатката и бонусчето;

- и т.н. до безкрай.

4.

Бонусите не са популизъм, а част от всеобщата лъжа, в която живеем от бая време. 

Едни хора ни лъжат, че доходите на цялата администрация са нелепо малки (а реално не са), ние ги/се лъжем, че им вярваме, че работят само за официалните заплати и че им съчувстваме.

Да ви звучи познато? Вж. т. 2 по-горе.

5.

Събитията, станали известни като „скандала с бонусите” действително срутиха окончателно мита за бедния чиновник, който мизерства със заплатата си, но това не означава, че в разните хиляди администрации няма множество хора -  и работливи, и мързеливи, и честни, и крадливи, които не получават бонуси, а заплатите им продължават да са повече от абсурдни за времето и географското ни място.

Раздел втори – конструктивен

Решението е едно, едничко и единствено – осъществяване най-сетне на функционални промени в администрацията, които не се случват от повече от десетилетие.

Нямам предвид превърналото се в мантра електронно правителство (само по себе си също крайно необходимо), а промяна в начина на организация на неелектронните елементи на твърд(оглав) носител, каквито ще има винаги.

Почти щях да употребя думата „реформа”, но понеже не съм институционално обвързан с автентичната десница J няма да го сторя.

Тези промени:

а) 

не трябва да се правят, за да има реформа сама за себе си или за да се съкращават самоцелно разходи (които, отделно, не се и съкращават), а - да открия топлата вода - за да има качествено работеща администрация, която помага на гражданите, а не води гражданска война с тях – каквато тече от години, а и в момента;

б) 

трябва да включват:

- изсветляване на доходите – повишаване на заплатите и намаляване на ДМС-тата, за да е ясно кой за какво се бори, какво получава и колко може да се изисква от него;

- намаляване на „вработените” в администрацията, за да бъде възможно повишаването на заплатите, а и защото има цели агенции по нищоправене;

- ясни конкурсни начала при назначенията, вкл. предварително обявяване на заплати и екстри, вкл. колко точно тримесечия отпуски се полагат годишно, перспективи и т.н. – който е виждал как се обявява конкурс за място на помазан в европейската бюрокрация, знае какво имам предвид;

- строг контрол при дейността, вкл. и на ползването на отпуските, за да няма повече христинимитреви и прочие, дето не са почивали от 20 г. насам;

- други работи, които не’ам нерви и време да формулирам сега. Ако някой даде некой лев, ще поработя по-подробно по темата; J

в) 

най-вероятно няма да се случат никога, защото администрацията функционира така, както функционира в интерес на властимащите, които и да са те, на което и да е функционално равнище.

Излишен и отдавна изтъркан риторичен въпрос:

Трябва ли да фалираме нарочно (освен ако просто не си фалираме по обективни причини), та да помолим мутерхен Германия да ни прати и на нас 160 данъчни инспектори като на съседите отдоле или може да си се примолим и сега, ако може, без фалит?

Заключение:

Един от способите за борба с лъжите е публичното им опровергаване и изнасяне на информацията. От тази гледна точка, скандалът с бонусите, колкото и гнусен да е за гнусливите, дребнав за едрите, сиромахомилски за сиромахоборците, е изключително добро развитие за обществото и държавчето ни като цяло.

След като вече е ясна свинщината, може би пък свинете ще решат, че не е нужно да наричат кочината си къщичка за птици и ще вземат да изнесат копаните си на двора.

Една публична лъжа по-малко, една надежда повече.

Ден поне без съмнения

„Семето на съмнението е паднало дълбоко в браздите. То е в самата индивидуалност. ... 

И никой не иска да помисли, че съмнението не може да бъде основа на никаква дейност, на никакъв напредък. Че в последна сметка и съмнението може да стане обект на съмнение и че то не може да се спаси от съмнението в него. ... 

Съмнението подлага всичко на дискусия. И точно така не могат да бъдат поставени на истинска дискусия проблемите, които трябва да се дискутират. Това обществено съмнение всъщност спасява мошениците и авантюристите от истинска критика и обезоръжава самата общественост срещу тях.

Този съмняващ се дух е парализирал сам себе си. ...

Дошло е времето на снемането на народността в индивида. Всичко, което Възраждането е направило за осъзнаване на народността в индивида, всичко от огнената проповед на Паисий до хвърковатата чета на Бенковски е разрушено.

Глиненото изваяние се е върнало към праха, от който някога е било сътворено.

Корупцията в обществения живот е направила индивидуалността необществена. И в живота явно се е утвърдило виждането за националността като „Бай Ганьо”.

С това пък се е отишло далеч отвъд справедливата критика на Алеко. ...

Народностното съзнание бе достатъчно оспорвало себе си.”

Владимир Свинтила, из „Съмняващата се душа” („Грифонът и химерата”, С., 2008)

Тези думи са писани за друг период в живота на народа ни, но пишейки ги, авторът е вярвал, че този период е вече преодолян.

Имам обаче сериозно подозрение, че проблемът всъщност оттогава е хронифицирал и се появява периодично, всеки път когато имунитетът ни отслабне.

Но нищо, за ден поне нека оставим съмненията настрана, затова си има доволно много съмнители по професия и призвание, които бдят неуморно на поста си, а днес сигурно с радост дават доброволни дежурства.

Честит празник! 

Не е пухкав, не е мек, но продължава да е снег...

Две са местата на света, които отгоре имат кора от твърд лед, поукрасен със сняг, а отдолу - подземно езеро. 

Познахте, да - София и Антарктида. 

Залагам два и пеесе антарктически валутни единици, че никой никога не е имал и най-малкото намерение снегът и вековният лед в София да бъдат чистени извън обичайния ПР-минимум, обхващащ т.нар. "основни булеварди". 

Ако бях общински съветник от опозицията, щях да проверя има ли въобще такъв план, кога какво следва да се случи и защо не се случва. 

Ама не съм общински съветник от опозицията. И други не са, нищо, че се правят на такива.

Обаче сигурно аз съм мнителен, подозрителен, нетърпелив и придирчив, щото третият мандат общинар и втори мандат шеф на транспортната комисия в общинската скупщина Радослав Тошев Тошев още преди барем десетина дни каза, че на улиците просто не им бил дошъл редът.

Ама щял да дойде.

Тогава турям още два и пеесе, че знам и кога ще дойде редът на улиците - точно на следващия ден, след като задуха южнякът, разтопи белите снегове и отвори пътя за Драма... 

Забелязал съм, че всяка година е тогава, егати интересното съвпадение!

Не залагам и с'тинка обаче кога ли ще почне да се спазва наредбата за транспортната дейност в общината и ще спре, например, терорът на белите бусове, спиращи насред улицата "на аварийки", за да разтоварят, заредят, подпишат фактура и стокова разписка, звъннат на мимата-от-счетоводството и прочие в крайно удобния за подобна дейност часови пояс между 9 и 10 сабайле.

Но съм спокоен, защото знам, че сигурно и на това редът ще дойде.
Тошев Тошев и Веска Инспекторката нема начин да не бдят и над тоя елемент на транспорта.

Още за глистите в газа

(или ненужно харакири по никое време)

Навремето, когато по телевизора даваха "Шогун" и на двора се надпреварвахме кой повече японски думи е научил (уакаримас-ка? уакаримасен!), бях много впечатлен от разказа на Ябу сан, който обясняваше, че истинското традиционно харакири на самурая трябва да продължи възможно най-дълго, за да покаже той своята непоколебимост, безстрашие и прочие бушидо качества.

Е, наистина голем самурай си, Иване сан, няма съмнение!

В soft underbellyто си ти отвори таквази люта рана, а Хилари - нека тя само заповяда...

За глистовия газ, яловите матроси и шистовите амбразури

Тръгнах да пиша коментар под последните думи в блога на Радан (не е тайна, че се познаваме, затова ще си спестя официалностите).

Но понеже стана твърде дълъг, ще продължа тук.

Много пъти съм писал, най-вече при Комитата – презрителното присмиване над Бойко-Божо-Вежди-Цецо-Мецо-и-С-ие е ниска топка за отговорния не само политик, но и пишман активен гражданин въобще.

Славолюби Русеви, Зароцвет Томовци и подобни филипикотворни флагмани на призрачни армади от крайцери с празни трюмове можем намери колкото щеш, но колкото и витиевато да е било, словото на Демостена не успяло нито да погуби Филипа, нито да предотврати прекланянето на свободна Атина пред сина му (разгеле, в суетата си наш Филип не би и могъл да си отгледа син).

Лесно е да откриваш гредите в чуждите очи, трудно е обаче да поставиш две сламки една връз друга, без да паднат.

Казвам го и от личен опит - лесно ми е да критикувам критиците, трудно ми е да предложа как критиката да еволюира в нещо по-смислено.

Не знам как трябва да е, ама така не става.

Последните години и особено най-последната, изборна такава, бяха похабени гигавати и тетраджаули обществена енергия в яростна словесна борба срещу тая или оная глупава реплика, срещу клането на прасета (ах, какъв цивилизационен потрес), срещу парите, крайно нелиберално отпуснати (вероятно користно, да) за ремонт на тая или оная църква, срещу тоя или оня глупав музей или антиколюбив, или пък, не-дай-либерални-Боже, показно патриотарски (о, ужас, черней горо космополитска, плачи сестро глобална) наратив, проект и прочие повърхностни тъпотии.

Biasna strelba, както пишеше навремето около Френската и другаде, но напосоки и нахалос.

Громен с небивал патос беше навред, на всеки фронт и курган, и простият недорасъл народ (впрочем, същият, който ще разкара ББ, както и го докара, от немай къде) - за това, че не гласувал, после затова, че гласувал така, а не (по инерция и заслуги отпреди десетилетие) онака, че не прозрял, че не преодолял, че не узрял за две петилетки толкова, колкото други народи за десетилетия, за това, че не протестирал, после за това, че протестирал, ама неправилно и в грешна посока, за това, че не искал искрено реформи, а искал само да плюска от данъците на другите (каквито данъци НПО- и фрийланс-рупорите вероятно надали и сами плащат, но пък броят свидно), и така до безкрай – винаги има за какво, винаги.

Въобще, хора, бдете, вижте Буда и Пеща горят, фашизмът аха-аха ще дойде и тук до няколко минути на първи коловоз и всички, които не слушат чалга, ще ги товарят в пернишки гоуфове и шлепове с имена на фолкпевици...

А в почти религиозното съзерцание и очакване на неизбежното гражданско мъченичество, някакси е неудобно да се принизяваме до проблемите на плебеите, които няма как да не са заслужили мизерията си.

Свободата, вместо да води Народа, му се обиди и го заплаши, че щяла да емигрира. Никой не искаше да е на къра сред калта и селяните, всички искаха на Олимп, а полето беше оставено на калпави орачи като Цецо и Цецка.

И какво очаквахте да се роди тогава, земята да зачене от погледа свише ли?

Мнозина вярваха и сякаш беше предопределено, че до дни Туркия ке падне и ще моли с поглед към Олимп, дойдите велемъдри и единствени, поемете властта вместо нас в експертното си сияние и избавете ни от собствената ни суета и некадърност. Водете ни, бъдете елегантна глава за туловището ни, вие, които сте само мозък и нямате нужда от тленни тела.

Балсам за наивни очи...

Съзерцавайки интелектуалното си превъзходство опозицията (не броя лявоосъзнатата) - и политическа, и гражданска, забрави, че част от условията на играта, както и във футбола, изисква не само да показваш ловки финтове, докато загряваш „на двайсеиедно” край тъча, а да вкарваш голове в игровото време на шампионата.

И докато гражданята запушваха уши в и оправдана, но и показно претенциозна погнуса пред гърма на чалгата по улицата и с все така запушени уши крещяха колко готини са любимите им джазмени, оказа се, че в по същото време предизборният джем сешън на фаворитите им въобще не е почвал и никой не го е чул.

Така и не разбрахме могат ли въобще да свирят тия хора (съмнявам се).

А точно тогава, сред тонове вяло и неадекватно мрънкане за „Модела Софиянски”, сякаш Софиянски ни управлява, по абсолютно същото време същите тези джазмени в чуден пакет гласуваха „За” продажбата на Булгартабак, чийто истински собственик все още не знаем. Тепърва предстояха изборът на съдебните инспектори и на съдебните заседатели за спецсъда... 

Месеци минаха оттогава, но и брюкселската Райна Княгиня още шие байряка си и не е спуснала даже списъка на одобрените членове на Хвърковатата й чета.

А времето продължава да тече, зимата ще свърши, ще дойде пролет, после лято...

И насред тази зимна бяла приказка най-„автентичната” измежду автентичните опозиции реши да оплиска белия сняг с кръвта си, мятайки се съвършено ненужно връз амбразурата на шистовата глупост, сондирайки дълбините на политическото умопомрачение и обществената темерутщина в търсене на глистовия газ на собствената си стерилност и невъзможност да роди каквото и да е друго освен преклонението пред непогрешимостта на идола на експертността си.

Но ще дойде - дали наесен, дали догодина, време за нови избори, и народът пак ще е прост и виновен, хлябът ще е отново от мъката по-чер, а взорът от нийде надежда не ще види...

И единственото, което ще ни остане тогава, наистина ще бъде да палим стърнищата, за да изгорим плевелите, за да има къде да никне новото, което тепърва ще садим и пазим от бурените, докато отминат дните ни в напразни очаквания, но, надявам се, поне в изпълнение на дълга към корените, доколкото съдбата ни позволи.

P.S.

Гоце си тръгва утре, превáлихме зимата.

Посидел на дорожку, както се казваше в руския виц от ранния путинизъм, но нему и безразличието ни се явява незаслужено внимание.

ПЕСовете да го ядат...

Спомен за Таньо Николов

За пръв път видях тази снимка в една статия преди сигур вейке 20 години.

Тогава още не знаех кой и какъв точно е бил Таньо (Тане) Николов, къде и как е шетал, от Бяло море до Морава.

Но образът и погледът му плениха момчето, което още е някъде в мен.

Години по-късно животът ме срещна (за добро) с пряк потомък на човек, загинал от неговата ръка - в последните часове от трагичния недоизяснен край на войводата, а след още години, съвсем наскоро, случайно разбрах за това.

За света не знам, но България не е голяма и сал едни съвпадения дебнат отвсякъде.

Правил е, каквото е правил, Таньо – кому добро, кому лошо.

Когато трябвало – наказвал доскорошни другари, когато трябвало – подавал ръка на доскорошни първи врагове.

Със сигурност обаче бил истински българин и истински мъж, и в грешките, и в правдите си.

65 години след смъртта му този биологичен вид не вирее вече по тези земи.

Како jе пропао рокенрол

Отиващата си година в личен план беше, да кажем, сложна.

И понеже е личен, ще спра дотук.

В обществен беше проста. Бая проста.

И понеже е обществен, ще продължа. Ще продължа и за да разкажа как спрях да се ядосвам за политика през същата тази година.

Според четвъртия закон на обществената простодинамика, всяко просто и суетно управление среща равно по простота и суета противодействие.

Суетата е еднакво лош съветник и за простия, и за сложния. Изминалата обществена година беше година на суетата и понеже в повечето случаи суетата е ялова, годината също не беше много по-различна.

И докато едни суетници не спряха суетно да плямпат и творят глупости, други, не по-малко суетни суетници суетно се вторачваха във всяка глупава дума, за да я разнищят показно, изследват, покажат и докажат колко точно глупава е глупавата дума. И така, в шеги и закачки,  изненада - годината взе, че мина.

Чудя се, дали показната простота на простото управление не е всъщност гениален прост ход, който просто, но безвъзвратно литна далеч встрани претендиращите за сложност. Дали въобще има по-ефикасно парализиране на противника от това да го оставиш пред огледалото да се любува на превъзходството си, в което вярва толкова искрено.

Както и да е.

Някъде през септември съвсем просто и от само себе си се натрупаха някои наблюдения, а както се казваше в едни стари книги, количествените натрупвания рано или късно водят до качествени изменения.

Някъде там, през въпросния септември, който не беше и не стана май:

- Вики-лики разказа как Нанси, но не Синатра, връчва Грами в категория „Rhythm & Blues” за композицията Blues without Rhythm на сборната формация Сървайвър Коалишън (СК), но новината беше подмината с повсеместно конфузно мълчание;

- Коалиция „Булгартабак” показа как се реформират нереформираните сектори, що е то истински коректив на управлението в действие и как на дела се скъсва с архиврага на реформаторската и автентична десница - модела „Софиянски”;
- след дълго мълчание, мега-гуруто сред „експертите на прехода” - Иван Кръстев, се появи на хоризонта, за да сподели пространно, току пред финалния предизборен спринт, изключително ненужни стари факти относно „е-поколението”;

- след като отмина и универсалното оправдание за всяка импотентност – лятото, симулантите на предизборния терен вече съвсем демонстративно се напъваха да изгубят, ако може, без дори да стъпят на тревата, та да не си оцапат готините обувки;

- на полупразните трибуни цареше такъв хаос, че вече не можеше да се различи в кой сектор са агентите на ОФето, дето подвикват „Смърт на фашизма”, и в кой – тия със „Свобода на народа”.

Някъде там взе да става толкова досадно, че в един момент просто нямаше накъде повече да се ядосвам и реших в съзвучие с простотата на годината, просто да спра да се ядосвам.

И ми олекна.

След по-малко от денонощие Гоце ще ни поздрави за последен път и светът ще бъде поне за малко по-красив и бял.

А след това – нека е щастлива и успешна за всички!


--- --- ---
Како jе пропао рокенрол (Как пропадна рокендролът) - популярен югославски филм от 1989 г., съставен от три независими части.
Герои в първата са баща и син – музиканти. Бащата, условно казано, е чалгаджия с голям успех, синът – изпаднал рокер, който решава да „бие” баща си на неговия музикален терен, като докаже, че може да прави народняци по-добре от него.
Повече - в мрежата.