петък, 28 септември 2012 г.

Последният бежанец



Дядо ми бил заченат в Царство България, бил износен в международен протекторат, а накрая се родил там, където само няколко седмици по-рано било станало вече Гърция.
И всичко това - без прабаба ми да излезе и на километър от родното му село. Тогава границите се местели по-бързо от хората, а хората следвали границите...

Първият спомен на дядо ми бил как неговият дядо го водел през един баир до приятеля си грък Бербер Коста в Мароня да го подстриже. 


Изглед от Мароня с планината Кара Кус (Исмарос)

Сигурно е било хубаво подстригване – от къщата на Бербер Коста се виждат и Бяло море, и Самотраки, и маслините, и парналът, обилно обрасъл по хълмовете на червеникавия тракийски бряг.


Следващият спомен – как баща му товари покъщнината във влака за Свиленград, където всички се разтоварили и на брезентови палатки чакали мъжете да се разберат с властите кой към кое село да поеме с челядта си, за да търсят нов дом. Гледали обаче да са близо до границата, защото не знаели кога пак (а се надявали) ще тръгне отново на юг...

Петнайсетина години по-късно дядо ми отишъл войник и малко след това заминал да окупира родното си място. Буквално. От лагера до Шапчи (дядо ми все го наричаше Шипчи), където били разквартирувани, се вижда баирът с родното му село, до което има-няма десет километра по права линия.

После поокупирал за малко и Кавала, а сетне се уволнил и отишъл в Гюмюрджина и се хванал на работа в ресторанта на хотел „Астория” в самия център - както бихме казали днес, най-лъскавото място в града тогава. 

Хотел "Астория" на централния площад в Гюмюрджина

А градът бил шарен, много шарен – новозавърналата се българска администрация, лутащи се някогашни (и бъдещи) български бежанци в търсене на изгубения дом, гърци – местни, малоазийски и одрински бежанци, турци, помаци, евреи, арменци, минаващи германски офицери, въобще – мющерии бол.

Дядо ми не се плашел от работа и работил наистина здраво, дотам че бързо от наемен работник станал самонает. Отворил в съдружие собствен ресторант и печелел добре, достатъчно да се задоми и да завърти с баба ми скромен дом в арменската махала, в който дом се родила майка ми.
И така – до Девети... 
И до прословутите думи на Добри Терпешев от балкона на същия този хотел „Астория” – нямате работа тук, който ви е докарал, той да ви връща...
Прав е бил по своему другарят и без да го осъзнава – верно нямали повече работа там, задавала се гражданска война. Върнали се кой както може, така както и дошли.

И така после цели няколко десетилетия тези три години бяха основна тема на спомени, шеги, закачки и налудни мечтания...
Като това за хотела, издигнат днес на мястото на дядовата кръчма на същия централен площад в Гюмюрджина, като вечния спор дали дядовото или бабиното село е по-хубаво, за Сариевци и Тантъровци, за оставеното едно или друго будещо усмивка днес с размерите си „имане”, за пушените змиорки от Буругьол, турския пилаф и гръцките маслини „пастърма”, за това как когато един ден като отворят пак Маказа...

Хотел "Орфей" на централния площад в Гюмюрджина -
високата сграда вдясно, на мястото на дядовата кръчма

Гюмюрджина днес е малко по-малко шарен, но все така чудесен жив град.
Гърците са станали още по-разнообразни с пристигането и на понтийците от следсъветския Кавказ, турците и помаците (макар и все по-турцизирани) са си тук, арменците са намалели, но още ги има, само българите и евреите ги няма... 

Гюмюрджина - Комотини

И арменската махала не е съвсем същата – няма ги старите къщи, на тяхно място са издигнати хубави блокчета, приютили рускоезичните понтийски емигранти.
Арменската църква си стои, стои и старата църква „Св. Георги”, в която са се черкували моите...

Мароня е архитектурен резерват, към който водят „кафяви табели”, морето, езерата и памучните поля край тях са все така безумно красиви, а в дядовото село наследниците на други бежанци танцуват танците на техните си баби, пренесени през стотици километри и цяло едно море от далечна Кападокия...




Стои си и каменната църква, построена от българите - същата, в която е бил кръстен дядо ми.

Църквата "Св. Георги" в с. Софулар


Само дето Маказа продължава да е затворена. Може би – догодина, евентуално...
Не можах да мина през нея и последната неделя, когато отново, след едва година и половина, пак се връщах към София с шепа беломорска пръст.

Отлетя преди малко повече от 40 дни живият спомен и за още едно изчезнало българско село - Суфлар (по-„правилното” е Софулар, но дядо ми и роднините го наричаха така), Гюмюрджинска околия. Отидоха си - селото в историята, а дядо ми - при баба ми и всички онези, които ги чакаха там горе, на онази част от небето точно над мястото, където почти се докосват синьото на Бяло море и зеленото на Родопите, и с които дядо в сетните дни сякаш си говореше по-често отколкото с нас, тук долу.
Един ден там ще ги търся - над брега на морето...

Но и съвсем до края, когато, останал сам като скрита музейна антика, вече пристъпваше полека към света на сенките, все имаше едни и същи думи, които винаги будеха гаснещия пламък в очите и му даваха сили – „Беломорието”... „Гърция”... 

Последния път, когато му казах, че имам път надолу, единствената му заръка беше да нося много поздрави на бай Ставри - фурнаджията (грък) от младостта му и вероятно отдавна покойник.  Занесох ги, макар че междувременно сигурно вече се бяха намерили горе... 

Някогашната фурна на бай Ставри в центъра на Гюмюрджина

Колко ли хубави са били онези инак толкова малко на брой години, за да оставят толкова силен спомен – дали заради младостта, дали заради усещането за свобода, самостоятелност и перспектива, дали заради близостта до родния дом - вероятно заради всичко накуп.



Така и не се начудих и на друго – дядо ми никога не каза лоша дума за днешните стопани на тази земя, не таеше и капка ненавист или реваншизъм, напротив – покрай земята, обичаше и хората й, те бяха свързани в очите му.

И това – макар че знаеше за гоненията, за интернирането по островите, за насила мобилизираните за пушечно месо, за дебнещите в тъмното призраци, слухтящи да чуят някоя дума на български, за която да последват наказания...

Мисля си – дали, защото по-късно беше видял, че земята му е припознала новите си стопани и просто беше приел волята и избора й, или заради усещането за съпричастност към същите тези нови стопани, самите те също споделили същата бежанска съдба, дали пък травматичният колективен спомен за ужасите от лятото и есента на фаталната 1913-та е бил толкова силен, че нищо вече не е можело да се сравни с него и вкаменената от издевателствата тракийска душа вече е била претръпнала към дошлите впоследствие нови тегла...

Не го разбрах, но се опитвам по свои си пътища да мисля по същия начин – и защото е по-леко, и защото няма смисъл да бъде иначе, но и защото така мога всеки път с радост да отивам там, където и морето, и земята, в която лежат предците, дават сили.

И се радвам, че за разлика от много свои земляци, които си отидоха от тоя свят с мисълта за родния дом и с отворени на юг очи, дядо ми можа още няколко пъти да отиде там, където е бил роден и където е бил толкова щастлив.
 
Радвам се, че последния път бяхме заедно и можах да споделя вълнението му в търсенето на следите от изгубения свят.

Портолагос, 2007 - бистрим тракийските работи...

Радвам се, че познавах всички онези хора, че бях част от дните им и те от моите, че познах и усмивките, и сълзите им, с които разказваха за там и за бежанската си съдба. Който не се е докоснал сам и не е поел сам част от тежестта на тъгата им, не може да го разбере.

Затова сега се прощавам не само с приказните духове от детството си, не само с моите си покойници, но и с всички онези, до чиято болка се докоснах и – за добро или за тегло, поех в себе си.
Прощавам се не само с лелите и с калековците, вуйчовците, с всяка буля и няста, но и с вече отдавна призрачните съседски фигури от махалата, с бай Стамо и баба Деля с тъмните им дедеагачки носии, завършени с каскета му и вечната й кърпа върху дебелите й бели плитки, с баба Карагьозка, която не само ни хвърляше бонбони от балкона на панелния си градски затвор, но и разказваше смразяващия си детски спомен за оскотелите от глад жени и деца, биещи се за подхвърляните къшеи хляб по палубите на гръцките кораби, с които ги карали по островите... с всички познати и непознати...

И някак съвсем естествено ми е сега да попитам – дали статистиката ни ще отчете, ще разберем ли въобще, когато си отиде и последният бежанец?
Този съвсем истински миг ще дойде, виждах сам как се приближава още като дете, през най-безгрижните си лета по улиците на К., когато учех имената на отдавна несъществуващи села от некролозите по стълбовете в махалата.
Кой ли ще е последният?


За последно...

В памет на дядо ми Георги Делчев Илиев (1920-2012)
от рода Тантърови, 
род. в с. Софулар (днес Аскитес), Беломорска Тракия

18 коментара:

Castalia Fons каза...

Не съм чел по-премерен и силен едновременно текст за бежанците. Благодаря!

Търновец каза...

Лесна му земя на дядо ти!
Доста е видял, доста е и поживял!

Анонимен каза...

Неотдавна случайно ми попадна материял, в който се описваше колко репарации ( в милиарди златни левове ) сме изплатили на гърците. Отнася се за времето след Първата и Втората световни войни. След като сме заместили немците и сме окупирали "новите земи", всеки местен, който не знае български - той и семейството му са били обречени на гладна смърт. Имало е опасност след войната гърците да изколят всеки, който се пише българин. Там и сега има много, ма които майчиният език е български, но твърдят, че са побългарени гърци. Добри Терпешев е виновен за всичко.

Анита Дж каза...

Прекрасен текст

Belomore каза...

Анонимни другарю
(в смисъла на другарю анонимен),

толкова ли те жегна споменаването на Д. Терпешев?
Виновен е за каквото е бил, за нищо повече. Съдбата, впрочем, му е изиграла съвсем достойна шега.
Там е бил, това е казал, с тези думи, на тези хора, да лъжа ли?
Язък, че е от Хасковско и е знаел много добре кому какво говори и колко би ги (и ги е) заболяло.
Но за човек, предал народа си още през 1912-та, не се учудвам... Националната принадлежност на комуниста винаги е била само "савецка".

Но понеже, типично по шумкарски, мяташ реконтрадезинформационни димки, нека уточня за незнаещите.

Гладната смърт на неговорещите български гърци, за която пишеш, явно се е проточила бая - повече от 3,5 г., не мислиш ли?
И, докато особено в Атина, но и в други части на (условно казано) германската окупационна зона действително е имало истински зловещ глад, в българската зона е имало само безспорна дискриминация.
По думите на дядо ми, ако в тежките купонни времена, на българско семейство се е полагала дажба от 500 гр. бял хляб (конкретната цифра е без значение), за гръцкото семейство е била 500 гр. долнокачествен клисав черен хляб.
Факт. Лошо.
Знам го много добре, защото същите мои дядо и баба са споделяли част от привилигерованата си дажба с гръцките си съседи - които пък на свой ред ги викали да се крият у тях, когато английските самолети минавали над града, щото нямало да пускат бомби над гръцките къщи :)))
Черен - но хляб, хляб - но черен.

Та, гладна смърт, викаш?
Посмали малко...

А гърците така и така са щели...

Ще спра дотук.
Провокацийката ти не заслужава повече внимание.

Belomore каза...

На останалите коментирали благодаря за добрите думи!

Анонимен каза...

Хубав текст. Разчувства ме. За съжаление, моят дядо не доживя да види родното си Гумендже ( днешно Goumenitsa) в подножието на Прилеп планина... иначе историята му е подобна само дето той беше благодарен на комунистите...

Belomore каза...

Гумендже е много хубаво, бях там преди четири години. Има уютен център и немалко запазени старини.

Планината до него обаче не е ли Паяк (планина) обаче?

Въобще не исках да намесвам комунисти и некомунисти, въпросът изобщо не е за тях. Дядо ми не беше видял лошо от тях и им вярваше изцяло (много пъти сме спорили).

Въобще - отношенията с комунистите и на тракийците, и на македонците, а и отделно - на македонците от Вардарската и от Беломорската част, са доста различни по съвсем обясними причини.

Споменах думите на Добри Терпешев не защото го обвинявам за нещо фундаментално (трудно бих могъл), а защото се бяха запечатали.
Запомнил съм ги и аз, защото са емблематични за тепегьозлъка им, нищо повече.

Hassmukar каза...

Трогатална история ,като го чета ми става много мъчно за баба ми ,че не можах да я отведа в одринско...;(

Анонимен каза...

Благодаря ти, Бело море! Покой за душата на дядо ти... След толкова силните твои думи това е единственото, което се осмелявам да кажа.

АнонименЪ

IllustrationBeloMore каза...

Здравей, аз съм един от редакторите на Илюстрация Бело море, искам да те попитам дали имаш нещо против да преведем поста ти на гръцки и да го поставим на нашия блог заедно със снимките, разбира се, с обратен линк към първоизточника. Текстът е наистина трогващ и ние също, като наследници на бежанци, споделяме всичко написано от теб.

Анонимен каза...

Северно от Кушланли, току до пътя, има паметник до колкото можах да разбера, "в памет на 29 загинали гърци от българските окупационни войски на 09.05.1944".
Знае ли някой какво точно се е случило в района на тази дата.

Анонимен каза...

Здравейте моят род също е от с. Софулар бих се радвал ако се свъжете с мен за да разменим информация за общото минало на нашите предци.
Пощата ми е: pettkov@gmail.com

Unknown каза...

"... по улиците на К." аз припознах Кърджали.
Сега, когато Маказа е отворен често ходим до гръцко.За съжаление баба ми не доживя да я заведа по родните места.

Анонимен каза...

Всеки, който по някакъв начин е свързан с бежанците, тази изповед ще го трогне и натъжи, защото и аз не успях да удовлетворя желанието на баща ми, докато е жив да се върне по родните места.
Моля, ако има някой, който е свързан със с.Петгъз/незная новото име/, от което е татко, чиято фамилия е Трайков, моля да се свърже чрез блогъра и сподели неща, които биха били от общ интерес.

Анонимен каза...

Кирова Вечен покой и памет на дядо ви!Бил е щастливец,че се е върнал и видял Тракия след толкова години.Баща ми не можа,отиде си без време.Сега аз съм тук-в негова памет!Благодаря ви за написаното-много силно!Разплакахте ме.Желая ви здраве и повече радостни дни!

Unknown каза...

Много бих искал да разбера моите деди, къде точно са били родени, как са живяли. Само бегла информация имам, че са дошли от Гюмюрджина. Знае ли някой, къде се пазят регистрите на родените там, и дали има централен регистър. Предварително благодаря.

Анонимен каза...

Здравейте, корените на моя дядо също са от Софулар. Питам се, възможно ли е да сме си взаимно полезни с информация за общия ни корен? Пощата ми е pettkov в gmail.