Радлери

Радлер не е радостен йодлер, но през летните жеги радостта наистина блика от него като от вълшебен планински извор, ойларипи, ах!

Радлерът е вид особено приятна за мен лятна бира. Или не – не точно бира, а бира с плодов сок, най-вече цитрусов (лимон, грейпфрут или червен портокал), но по изключение и друг (досега съм регистрирал само ябълка). Идеално средство за утоляване на жажда, при това без неизбежната бирена дрямка, и, разбира се - пръв приятел на шофьора (алкохолно съдържание наполовина – 2-2,5 %)!

Бел.а.: Да не се бърка с Корона и други подобни недоразумения с претенции.

„Прихванах” радлерите от братята хървати, които само за едно лято установили, че след пускането му консумацията на бира сред жените се покачила драстично. Не ми е известно да съм жена, но тук ги разбирам по изключение.

Докато изследвах видовете радлери по югославския Виа Диагоналис - магистралата „Братство & jединство”, искрено страдах, защо същите тия концерни, дето произвеждат и там, и тук, нас така някакси не ни уважа’ат кат’ европейци! Затова бях особено приятно изненадан от срещата си с българския радлер, майна, и приветствам жарко новаторския дух на онази пивоварна, дето от известно време мъжете не знаят защо я е срам да използва кирилица.

Това лято получават от мен червена точка, пчеличка и знаменце и опрощение за слабостите, които ще премълча!

И така, да минем по същество - Словения си е Словения. Златният медал от Радлер-балканиадата отива при Пивоварна Унион за радлера с грейпфрут. Не толкова заради някакви особени качества на бирата, а просто защото грейпфрутът си върви най-много с нея, както знаем и от някои германски състезатели извън класацията. За съжаление не можах да опитам Унион с червен портокал, сал примлясквах, докато слушах за него...

Да поздравим и останалите достойни участници:

От ляво на дясно:

- далечният братовчед на заралийката - Карловачко Радлер Лимун, моята първа радлерова любов...

- Ожуйско Ябука – за разлика от цитрусите ябълката доминира над бирата и категорично напомня на сайдер, но вкусът отново е прекрасен – Жуя йе зáкон, да възкликна по загребачки...

- сръбският Йелен Пиво – не отстъпва по нищо и ефикасно оползотворява изостанали динари (79 на брой в оемвито на Цариброд).

И, докато ехтят тромпетите за финал - густо радлер, при все че... (обещах да си трая и да не се заяждам за дреболии!)

Наистина мирси, майна, и - наздраве, докато е още жега!
Prost, kameraden! (ти на кóго че викаш прост, бе?!)

P.S.

Ако сте от lager-а на светлите пилзенски души, немойте страда за мойта изневяра – отдавна съм се отписал от таз’ ваш’та консервна фракция.

Да крепнат хефетата, вайсовете, дункелвайсовете и прочие нетрудови маргинали!

А, извинение, нещо?

БСП била поискала собствеността на летящата чиния, пардон, като за тях – тарелка, на Бузлуджа, щото премиеринът бил казáл нещо-си.

Аз пък вече двайсе и кусур години чакам и още си искам извинението от БСП, като правоприемник на БКП и БРП (к) за братството и jединството с друга Тита. Знам, че няма да го дочакам.

Защо се сетих точно за това ли - преди 65 г., на 10. август 1946 г. завършва Десетият пленум на ЦК на БРП (к), на който е обявена прословутата „културна автономия” на Пиринския край.

Година по-късно, пак през август, но на хлад в словенските планини, Тарабата и Суперзвездата с радост наблюдават подписването на Блядьската, опа, извинете пак – Бледската спогодба.

Понякога си мисля - каква ли федеративна идиотщина щеше да се получи?

Дека отидóхме, а, бре, бай Постоле?

Какви ли ги мислехте, какви станаха, а, бре, бай Постоле... Струваше ли си главите и душите ви, а, бре, бай Постоле...

Много войводи, много комити, но само един е бивал наречен „Слънце” - Ениджевардарското - Апостол Петков. Затова днешния си спомен за Илинден насочвам към паметта на бай Постоль, загинал на същия ден Илинден преди точно 100 години.

Точно това изпълнение на песента, ако трябва да съм искрен, хич не ми е най-любимото, но не намерих по-добро в мрежата.

За пръв път чух песента за Апостол Петков – Ениджевардарското слънце, от край до край, в съпровод на най-обикновена китара и много искрени емоции, в един пловдивски апартамент близо до някогашното кино „Въстаник”. Домакинята ни - уви, вече покойна, беше сама внучка на една от участничките в масовата сватба, организирана от бай Постоль в родното му село Боймица.

Боймица днес е Аксиуполи, в превод „Вардароград” – нищо, че не е на самия Вардар, а само близо до него. Когато бях там преди три години, беше един горещ неделен следобед и по улиците на градчето, придобило от сегашните си стопани сякаш недобре скроен уж-средиземноморски вид, нямаше почти никого. Първите срещнати бяха двама мъже, които по неизбежната ирония на съдбата говореха ... албански.

Боймица (Аксиуполи), 2008 г.

В центъра на Енидже Вардар (днес Яница) пък се издига паметникът на Гонас Йотас (Гоно Йотов), за когото казват, че бил първи братовчед на Постоль... Пак по вездесъщата ирония на съдбата и той, като братовчед си, загива през 1911-та не без помощта на „своите си” за него гърци...

Паметникът на Гоно Йотов на едноименния площад в Яница

(снимката е на Комитата)

И днес в България няма паметник на Апостол Петков (в интерес на истината по-рано тази година обаче поне се заговори) - освен паметника, издигнат му от спомените на съвременниците му, от словото на Свобода Бъчварова в „Литургия за Илинден” и сценария за „Мера според мера”, както и, разбира се, и от играта на Григор Вачков в същия филм...

Бог да ви прости, бай Постоле!

Lijepa li si...

Не че имам съмнения, но друго си е проверката на място :)))

Пред Задушница

Потърсих отново къщата.

Намерих я, там си е още, скрита сред неокосените гъсти майски треви. Но вече не е сама – на едва метри от нея, има хубава нова къща, като пример за това, че животът продължава и не търпи старото и забравеното.

Нищо чудно, от предишното ми посещение са минали вече цели четири години...

Макар и със съответно промененото оформление на фасадата, поне църквата си стои здраво – когато и последният камък от къщите отпреди 80 и кусур години падне, тя още ще е там, като последен свидетел и спомен.

Жалко само, че и гръцкият, а и турският ми (често в Беломорието по-възрастните гърци говорят турски – било заради съседните турски или помашки села, било заради собствения си бежански произход от земи в днешна Турция) са в толкова зачатъчна фаза, че не можах да разпитам това-онова възрастните съседи, с които се срещнах и които имаха какво да кажат - и го казаха, ама кой да разбере...

Нямам избор - следващият път трябва да съм по-добре подготвен езиково!

Липсващите паметници на липсващата памет

Преди точно 70 г. общо 75 българи – 8 от София и 67 от Кюстендил стават първите и, вероятно – най-неизвестните, жертви за страната ни през Втората световна война.

На този ден германските войски навлизат от българска територия в Югославия и Гърция и още същият ден югославската авиация бомбардира в светкавичен отговор изцяло цивилни български обекти в Индустриалния квартал на София и в Кюстендил. Атаката, разбира се, не спира германското настъпление, но... това могли – това бомбардирали, jе*ига!

Още същата вечер атаките се поемат от английската авиация и продължават знаем докога.

Доколкото ми е известно (моля за извинение, ако греша поради незнание), в Кюстендил за тези загинали негови граждани има паметник само в градските гробища, където са погребани загиналите, но не и в самия град.

Не ми е известно и в София да има някакъв особен знак, пък било то и в рамките на мемориал на жертвите от всички бомбардировки, вкл. далеч по-разрушителните по-късни английски и американски атаки. Има паметник на летците – защитници на София. Има отскоро и на едни други летци. Има цял куп други паметници.

Само на жертвите от бомбардировките - още не.

Като дете, от стаята си виждах през вътрешния двор по сградата отсреща дупките от осколки, които бяха останали от въздушните атаки от преди десетилетия. Те бяха моят скромен личен паметник за онези събития.

По едно градоустройствено-инвестиционно чудо въпросната сграда още стои, но надали ще е за дълго.

P.S.

Освен това мисля, че вече става очевадна потребността, Картаген да бъде разрушен, при това немедленно.

Пясъкът между пръстите ни

Стоя на брега на реката на времето и гледам как шепата пясък в ръцете ми изтича между пръстите. Падат във времето и се губят завинаги образи, спомени, места, хора, моменти, въпроси, отговори. И да се наведа и загреба нова шепа пясък, нито една от песъчинките няма да е същата. Времето ги е отнесло безвъзвратно. Било ли е въобще някога... В нечии шепи и аз съм само просто една песъчинка.

Има толкова въпроси, които не зададох, когато можех, толкова отговори, които не потърсих. Толкова въпроси, на които никога няма да разбера отговора и това ще ме гложди до края. Не основните въпроси на човешкото битие или нечия лична или обществена тайна, а съвсем дребни въпроси за съвсем дребни хора, като пишещия тези редове.

Например – това ли е къщата, в която е родена баба ми?

Дали тази разпадаща се къща на двайсетина километра от Бяло море, която дори не зная дали въобще ще заваря отново следващия път, когато отида да я потърся, е наистина къщата, построена от прадядо ми, след като се е върнал от кървавия път, струвал живота на едно от децата му.

Ако се доверя изцяло на уморената памет на дядо ми – най-вероятно да, това е тя. Избирам да приема, че е несъмнено така, защото от няколко дни знам, че надали някога ще науча истината. Защото вече няма кой да ми я каже и защото не изпълних навреме едно свое обещание.

Преди пет дни баба ми, много вероятно последната останала българка, родена в с. Чадърли, Беломорска Тракия, се представи пред Създателя ни в ръцете на дъщеря си и мъжа си, с когото беше заедно цели 68 години.

Отиде си един тих етнографски паметник на цял един отдавна изгубен свят. Бог беше милостив към нея в земния й път и се моля да е така и в отвъдния.