Тиха нощ...

От край време дните ми са изпълнени с думи.

Работя с думи, развличам се с думи, разпъвам се с думи. Толкова много думи, че понякога ми идват твърде в повече. Хората се научиха да използват думите не като слово, а като слава. Слава, суета и ужасно много лъжи - кога нарочни, кога дори незабелязани.

Празни думи, превърнали се в оръжие, а не в дар. Ужасен безсмислен самоцелен суетен брътвеж, който ни залива отвсякъде. Универсалният заместител на всяка празнота.

Затова в навечерието на най-важната нощ пожелавам на всички, минаващи оттук, спокойствие и тишина, за да могат да чуят истинските думи - думите на най-близките си, далеч от шума и празнословието, които ни заобикалят.

Нека нощта е тиха, за да могат тези, които поискат, да почувстват, че е свята.

Внимавайте в картинката, мушмороци такива…

Не, не мога…

Не мога да не сетя за храбрия борец с престъпността Спартак Дочев, докато чета изобличителния патос на един смел заместник-министър, намерил сили да се изправи срещу клеветниците от котилото на наследниците на Балдуина Фландърски и да ги постави на мястото им извън кабинета си…

И след като си(л)ният език на Брюксел ни удря по джоба, какво ни остава освен да им отговорим по същия начин на тези самозабравили се еврократни ниедни – със същия син, пардон, силен език.

Плюнчим калема и почвам:

Лошите
Брюксел, на центъра
Тук*

Внимавайте с картинката, мушмороци такива!

На първо място, въпросите задаваме ние:
1. Кой е тоя Лий Майкълсън…

И докато чакам Спартак, Савин и Меглевината, пардон – Меглената, да помогнат с текста, виждам, че соцактивът от героичното село Борован мисли за своя президентин и страстта му към козлите, овните и прочие чисти, едри и красиви постсъветски барани – при това на цени, добри за бюджета на едно президентство в условията на световна финансова криза.

Так держать, маладци! Повече барани ни трябват, повече!

---

* или „Там”? Никога не съм разбирал свещения характер на тази бележка, пардон – отметка (на българо-съвецки)…

С Кубадински в сърцето

Скръбна вест за тежко братоубийство долетя от дальный Узбекистан...

Главният ни авджия е посегнал на свой – от Червената книга.
Отдавна знаем, че за родените от Червеното знаме първа радост е да гърмят свои. Това още отпреди да вземат властта го разбраха и Методи Шаторов, горкият Кочо Рацин и много други. За след взимането на властта въобще да не споменаваме...
Ядат се до ден днешен.

Явно за нашенския големец има нещо сюблимно в авджилъка. Някаква комбинация от чувства - останка от гена на волните предци, гърмяли с шишането по каквото пролази селската мера, чувството да разполагаш с нечий живот и неувяхващата мечта на всеки борец срещу капитализма да прави това, което злите капиталисти правят. Като пурите и членството в рицарски орден.
Така легендарният др. Пенчо Кубадински прочистваше серенгетитата, о.з. др. Кюлев биеше карпатски мечки, парвенюто от „Белла...” гърмя белите (не гвардейци, мечки), а от о.з. Гоце психически здрав симитлийски вълк, чакал и лесик не остана.

За досадния ляв депутат от Плевенския избирателен район, почитател на писалката, Запалката и оптични мерници пък да не говорим.

И така до днес. Традициите продължават. Ловните екскурзии също.

Гоце е наш и ние сме Гоцеви

Очакваме средноазиатска заповед за арест за увреждане на природното наследство на Узбекистан. По-вероятно обаче да дочакаме гневно опровержение и кака Бойка бойко да сгрее нечии телефони.

Следите обаче остават, другарю!

Кажи ми кои са ти в четата, пардон - коалицията...

Убаво му велехме на пишман-войводата за пишман-коалициите, ама то кой какво си бара, такова ке найде...

Кога напечатиха плакатите, кога обявиха коалицията, кога за гаранция събираха...
Горчиви наистина могат да бъдат шегите на историята.
Най- ми ареса обаче ето този пасаж от статията в Медиапул:

"Твърди се, че лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов миналата седмица трескаво е разпитвал хора от управляващата коалиция за евентуални действия срещу Ковачки."

Късно е, либе, за коалиционна китка...

Блекута, Мекута и Пекута

Помните ли емблематичния за детството на всеки от моето поколение чешки сериал „Арабела”?

Помните, помните...

А злия магьосник Румбурак? И неговите трима слуги – Блекута, Мекута и Пекута?

Не може при обществената поръчка за разпределянето на прякорите в училище да не сте имали поне една тройка Блекута, Мекута и Пекута?!

Блекута си махаше главата, какво правеха другите двама не помня – сигурно е било също толкова завидно умение, ценно за всеки Румбурак...

Не, не се напъвайте да си спомните какво точно ставаше накрая във филма с Румбурак, Блекута, Мекута и Пекута – те са си тук, сред нас.

Да, няма шега, няма измама. Румбурак се крие в Столична община и, като всеки вълк, върколак и начинаещ магесник, си сменя физиономията, но не и нравът.

Великият екзорсист и Главен вълшебник на образите Христо Комарницки го разкри.

И понеже Румбурак несъмнено се крие в общината, там са и Блекута, Мекута и Пекута. Или всъщност – бяха, а сега остана само един. Трите кита на днешна София, трите вица, пардон вицета, тримата зам-ове, ценни като безценното.

Блекута

Мекута

и

Пекута

Тримата заместник-кметове, които решиха толкова проблеми при предишния мандат на Румбурак (в тогавашния му образ), бяха толкова велики професионалисти и незаменими, че нямаше как и новият образ на Румбурак да не ги остави в свитата си.

Пекута оправи всички проблеми в екологията на града, реши въпроса с боклука, с разделното събиране на отпадъци, зелените площи и т.н.
Когато обаче Пекута разкри от какво смърди край Суходол, тъпата Арабела и другите немагьосници не оцениха труда му и той падна пръв – още през есента на далечната 2006-та.

Останаха Блекута и Мекута.

До вчера, когато на Блекута му падна главата, този път не по негово желание.
Вечната Амгъл, пардон Амбър на столичния транспорт, чиято глава оставаше на раменете, всеки път когато трябваше да падне.
Когато всички се смееха на „Цариградско море”, той нарече това „излишно преекспониране на фактите в отрицателна посока”...
Когато шофьорите попържаха из летните задръствания, причинени от показните ремонти на здрави участъци, Блекута обясняваше как току-що минал лично за пет минути през най-кофти отсечките и всичко било нормално.
И така нататък...

Отиде си и Блекута, но не просто така – главата му падна, обаче той я взе смело в ръце и тръгна по медиите да обяснява, че и неговият труд не бил оценен от тъпата Арабела.

Но ако Блекута няма избор, освен да се прави на неразбран и почтен политически обезглавен труп, то не можах да разбера един друг приказен герой – общинския съветник от партията на много злите червени вещери от изток, маг Жельо Бойчев. Същият той, в присъствието на Блекута, в ефира на едно национално радио обясни, че Румбурак е много лош и именно и само той трябва да понесе политическата отговорност (то и това трябва, ама е друг въпрос), а Блекута, видиш ли, бил просто един технократ, професионалист, който обаче сглупил да отиде на една среща, на която не е трябвало да ходи, но никой не поставял под съмнение неговия принос и прочие глупости.

Блекута – технократът и Жельо. Огън от любов, най-щастливият пожар.
Не повърнах единствено защото щях да си изцапам колата.

А на Румбурак му остана само един-едничък Мекута.
Мекута обаче е нинджа, сървайвър – все пак е бивш спецагент. Бонд от ВИПОНД.

Стани, Давидов, от гроба черен*

или колко горчиви могат да бъдат шегите на историята...

Просто няма как да подмина датата и да замълча.
Няма как да простя или да забравя, въпреки че искам.

На 23.10.1893 г. в Солун шестима българи основават организация, чието първо име е Български Македоно-Одрински революционни комитети (БМОРК). Организацията мени името си, за да остане в историята като Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), след 1919-та и като ВМРО или накратко - Организацията.
През повечето от 115-те изминали години същата Организация тъче червено-черното си знаме с кръв, пепел и сълзи. Трагичният й път минава през кратки радости и вечна болка, възходи и провали, подвизи и предателства, романтика и обикновен рекет, безпримерна самоотверженост и безсмислени братоубийства, но преди всичко през кръв и преди всичко – своя, българска, пролята от чужди и свои.

Чудя се дали един ден всичката тази кръв няма, подобно на сцена с калпави спецефекти от второразряден филм на ужасите, да избие изпод земята, да разкъса асфалта и изригне на ъгъла на „Пиротска” и „Вашингтон”, за да отнесе цялото котило, узурпирало сградата, известна някога като Македонския дом, а сега като седалище (колко подходящо звучи тази дума в контекста на тези люде) на МВРО ООД...

Вероятно в същата тази сграда преценяват като особено ловък ПР ход да обявят точно ден пред годишнината създаването на новата си коалиция.
МВРО, Ковачки и ЗНС (която и точно земеделска люспа да бяха тия последните)...

Още от миналите избори знаем, че о.з. Иван, като достоен син на о.з. член на Постоянното присъствие на БЗНС (онова отпреди 1989-та) го влече към земеделската кауза. Чудна картинка бяха тогава с Мозер на земеделския събор в Славовица в памет на Стамболийски.
Така че ЗеНеСето не е интересно освен в контекста на питането - защо въобще им е нужно на Иван и Ковачки?

Няма да припомням как през 2001-ва КК прокара пътека до Мадрид, но когато г-н С-К-Готски го подмина, изведнъж стана върл антицарист, или как гласове от четата на Иван подкрепяха парламентарните машинации на БСП около механизмите за гласуване на правителството. Слава Богу, че с клякането си пред Гоце, горите и обещанията за магистрала „Тракия” г-н С-К-Готски ни спести да видим как претендиращите за наследници на Тодор Александров, Иван Михайлов, Жоро Настев, Кирил Дрангов и всички хиляди достойни български патриоти, затрити от комунистите в кървавата вакханалия след 9.9., гласуват за правителство на партията, извършила най-грозното родоотстъпничество.
Няма дори да попитам, знае ли някой за какво се харчат парите от имотите, създадени от залъка на бежанците, за да подкрепят каузата на свободата на българите в Македония.
Въобще даже не се замислям как така стана, че „съмишлениците” на Владо Куртев, който стоеше в основата на спасяването на българските евреи, на Иван Михайлов, чиято кауза беше защитавана от помашките чети на ВМРО, на влаха Питу Гули, днес използват за основна своя политическа стратегия надвикването с дон Цеци и гей-активисти по сутрешните блокове.
Не се изненадвам, че т.нар. „войводи” са били щатни и нещатни четници на службите, избивали истински такива, само защото са защитавали достойнството си като българи.

Предвид всичко дотук не ме учудва и, че Иван се съюзява с човека, купувал гласове за Доган и крупен инвеститор в Сърбия (но не в Западните покрайнини, да не си помислите) и че същият Иван е готов да даде единия си процент и четирите букви, чиито изключителен дистрибутор се явява, за легитимация на вот-шопинга, който предстои.
Бизнес, какво да се прави. Нищо повече от баналността на гнусотата, която се кани да ни управлява.

Малко успокоение е, че годишнината на ВМРО беше посрещната със съизмерим цирк и в Република Македония, където да кажеш истината, пък било то и с половин уста, все още е повод за медиен линч. Друг е въпросът имаме ли право да очакваме от другите да изчистят Авгиевите си обори, след като при нас Авгий ръководи ХЕИ.

* „Стани, Давидов, от гроба черен” е песен, посветена на поручик Тома Давидов, загинал като охридски войвода на ВМРО.

Чудя се понякога, нима трябва някой да стане от гроба черен, та да си прибере вересиите от „Пиротска”?

Да не живеем повече в лъжа!

С малка промяна използвам заглавието от една днешна публикация на Комитата, който пък го заимства от покойния Солженицин.

Когато работи доста и няма време, човек се предпазва от изкушението да коментира поотделно и по-обстойно трагикомичните събития на съвременна България.
Гнусотата на деня и бита ни се натрупва като зловещ джакпот, който, от една страна, знаем, че рано или късно ще падне, но ние няма да сме печеливши, а, от друга, въпреки това предизвиква някаква мазохистична радост (по-скоро злорадство) от натрупването си.
Числата на гнусния тотализатор, в който се джуркаме всички обитаващи тази изстрадала земя, се търкалят едно след друго и всяко едно поотделно има много и никакво значение – хем всяко е за себе си, хем извадени от сферата са просто едни обикновени пинг-понг топчета, които никому не правят впечатление.

Има ли значение, че Гоце е дал почетната значка на ДС на поредната знакова за непазарната ни неикономика, негражданското ни необщество и неправосъдната ни несистема фигура? Нито е първият, нито ще е последният.
Можем да гадаем кой още чутовен общественик ще бъде декориран до заветната 2011-та и дали ще е допринесъл за българската култура барем с непреходното this English homosexual…
Можем, но няма смисъл.

Има ли значение, че трупата на театъра на МВР е поставила в Дупнишкия театър новата си пиеса? Заглавието в качулат милиционеро-гангста стайл (Respect! Yo, bro!) е ново, но сценарият е стар и сме го гледали много пъти.

Има ли значение, че най-находчивият финансов гений, новият Уорън Бъфет на „Епъл” (sic! – a mozhe bi s.i.c.?) се е родил именно в България, без баща, без чичо, от чифтосването на чисти финансови знания и непогрешим делови нюх? Не, от такива феноменални бизнесмени сме заобиколени навсякъде.

Има ли значение, че и тази година, 2008 (две хиляди и осма) е имало чутовен събор, на който хиляди септемврийци по душа са прославяли с бира и кебапчета епопеята край Жабокрек, когато безумно смели партизани с риск за живота си са избили една дузина германски инвалиди и невъоръжените санитари, а преди това, за още по-голям героизъм, са изнасилили пред баща й дъщерята на главния инженер на близката ВЕЦ?
Каквото името на местността, такъв и подвигът.

Има ли значение, че наследниците на Тарабата, Чочоолу, Главинчев и прочие не ебават (няма друга дума, която да опише такъв гьонсуратлък) вече двайсета година да кажат барем едно „простете”?
То затова и надали ще получат прошка, но за тях и това няма значение.

Има ли значение, че нямат причини да съжаляват за станалото? То и да имаха, пак нямаше да съжаляват.

Има ли значение, че управителният съвет на „България” АД подписва постоянно неизгодни за дружеството сделки?
Има ли значение, че в по-света е важно да имаш know-how, а в България е важно да имаш know-who?
Има ли значение, че наложникът на лъжата пише в будоара й книги за нея, Иван, Жан и не-знам кой още?
Има ли значение, че ни убеждават, че някой може да живее със 180 лева пенсия?
Има ли значение, че депутатите и кметовете се избиват да работят за по 1200 лева заплата?
Има ли значение колко точно шашми направиха едни или други в цветово отношение крадци?
Има ли значение как от заплатата си в тотализатора една жена си купи няколко вестника?
Има ли значение, че синът й продължава да е заместник министър, а един приятел на едни братя – министър?
Има ли значение равносметката от сделките за БТК, външния дълг и прочие?
Има ли значение, че си имаме падишах?
Има ли значение, че най-доброто (и всъщност единственото функциониращо) здравно осигуряване е да даде Бог живот и здраве?!
Има ли значение, че перверзната шега с „новото” здравното осигуряване ти я предлага една лига, която лигави българското здравеопазване вече толкова време и все още не го изяла окончателно?
Има ли значение дали Гоце е хванал хламидии или буби?
Има ли значение дали Боце е бил мутра или охранител, след като го чакат да си побъбрят с него тарикатски на некой Европейски съвет, бате?

Има ли значение, че това изброяване може да бъде безкрайно?

Не и нищо поотделно няма да има значение, докато живеем в лъжа, докато живеем в грях.
От много време досаждам на близките си с тезата, че ние – българите, сме хора, които живеят в лъжа, а това значи в грях и затова сме наказвани, не, не – не от световната конспирация, жидовете, мириканците и другите врагове на космически избраната ни нация, а от себе си, от лъжите и греховността си.

Живеем в лъжа вече повече от шест десетилетия.
Живеем в лъжа за въпросните шест десетилетия.
Живеем в лъжа заради същите шест десетилетия.

Големите майстори на лъжата, родени от червеното знаме, създадоха паралелните светове на обществените метаприказки и публичната индивидуална реалност – светове, в които от една страна, всички знаем за какво става дума, но никой не го казва. Създадоха пластелинена история, която да моделират както искат и да покриват с каквото искат, за да я забравим, за да не ровим, за да не помним.

Най-важното – създадоха убеждението, че сами, всеки за себе си, можем да живеем добре сред лъжата, че алибито на всеобщата лъжа оправдава нашите собствени малки лъжички.
Че всички са / сме маскари и затова маскарадът трябва да продължи.

Затова днес текстът на Солженицин е повече от актуален.
След четири десетилетия, след ‘сичката уж-демокрация и след приемането ни в Европейския съюз.

Затова днес трябва да спрем да живеем в лъжа.
Разчупим ли оковите на греха, само тогава имаме надежда да бъдем свободни.

Не го ли сторим, по-добре отсега да приготвим пепелта за туряне и да поемаме към музея на съвременното изкуство в Правец, за да последваме величавата повеля на един друг лауреат на почетната значка:

След като поубият един елен, след като поиграят малко голф и като изпият една водка, на туристите ще им се прииска да видят и нещо духовно.