Кажи ми кои са ти в четата, пардон - коалицията...

Убаво му велехме на пишман-войводата за пишман-коалициите, ама то кой какво си бара, такова ке найде...

Кога напечатиха плакатите, кога обявиха коалицията, кога за гаранция събираха...
Горчиви наистина могат да бъдат шегите на историята.
Най- ми ареса обаче ето този пасаж от статията в Медиапул:

"Твърди се, че лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов миналата седмица трескаво е разпитвал хора от управляващата коалиция за евентуални действия срещу Ковачки."

Късно е, либе, за коалиционна китка...

Блекута, Мекута и Пекута

Помните ли емблематичния за детството на всеки от моето поколение чешки сериал „Арабела”?

Помните, помните...

А злия магьосник Румбурак? И неговите трима слуги – Блекута, Мекута и Пекута?

Не може при обществената поръчка за разпределянето на прякорите в училище да не сте имали поне една тройка Блекута, Мекута и Пекута?!

Блекута си махаше главата, какво правеха другите двама не помня – сигурно е било също толкова завидно умение, ценно за всеки Румбурак...

Не, не се напъвайте да си спомните какво точно ставаше накрая във филма с Румбурак, Блекута, Мекута и Пекута – те са си тук, сред нас.

Да, няма шега, няма измама. Румбурак се крие в Столична община и, като всеки вълк, върколак и начинаещ магесник, си сменя физиономията, но не и нравът.

Великият екзорсист и Главен вълшебник на образите Христо Комарницки го разкри.

И понеже Румбурак несъмнено се крие в общината, там са и Блекута, Мекута и Пекута. Или всъщност – бяха, а сега остана само един. Трите кита на днешна София, трите вица, пардон вицета, тримата зам-ове, ценни като безценното.

Блекута

Мекута

и

Пекута

Тримата заместник-кметове, които решиха толкова проблеми при предишния мандат на Румбурак (в тогавашния му образ), бяха толкова велики професионалисти и незаменими, че нямаше как и новият образ на Румбурак да не ги остави в свитата си.

Пекута оправи всички проблеми в екологията на града, реши въпроса с боклука, с разделното събиране на отпадъци, зелените площи и т.н.
Когато обаче Пекута разкри от какво смърди край Суходол, тъпата Арабела и другите немагьосници не оцениха труда му и той падна пръв – още през есента на далечната 2006-та.

Останаха Блекута и Мекута.

До вчера, когато на Блекута му падна главата, този път не по негово желание.
Вечната Амгъл, пардон Амбър на столичния транспорт, чиято глава оставаше на раменете, всеки път когато трябваше да падне.
Когато всички се смееха на „Цариградско море”, той нарече това „излишно преекспониране на фактите в отрицателна посока”...
Когато шофьорите попържаха из летните задръствания, причинени от показните ремонти на здрави участъци, Блекута обясняваше как току-що минал лично за пет минути през най-кофти отсечките и всичко било нормално.
И така нататък...

Отиде си и Блекута, но не просто така – главата му падна, обаче той я взе смело в ръце и тръгна по медиите да обяснява, че и неговият труд не бил оценен от тъпата Арабела.

Но ако Блекута няма избор, освен да се прави на неразбран и почтен политически обезглавен труп, то не можах да разбера един друг приказен герой – общинския съветник от партията на много злите червени вещери от изток, маг Жельо Бойчев. Същият той, в присъствието на Блекута, в ефира на едно национално радио обясни, че Румбурак е много лош и именно и само той трябва да понесе политическата отговорност (то и това трябва, ама е друг въпрос), а Блекута, видиш ли, бил просто един технократ, професионалист, който обаче сглупил да отиде на една среща, на която не е трябвало да ходи, но никой не поставял под съмнение неговия принос и прочие глупости.

Блекута – технократът и Жельо. Огън от любов, най-щастливият пожар.
Не повърнах единствено защото щях да си изцапам колата.

А на Румбурак му остана само един-едничък Мекута.
Мекута обаче е нинджа, сървайвър – все пак е бивш спецагент. Бонд от ВИПОНД.

Стани, Давидов, от гроба черен*

или колко горчиви могат да бъдат шегите на историята...

Просто няма как да подмина датата и да замълча.
Няма как да простя или да забравя, въпреки че искам.

На 23.10.1893 г. в Солун шестима българи основават организация, чието първо име е Български Македоно-Одрински революционни комитети (БМОРК). Организацията мени името си, за да остане в историята като Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), след 1919-та и като ВМРО или накратко - Организацията.
През повечето от 115-те изминали години същата Организация тъче червено-черното си знаме с кръв, пепел и сълзи. Трагичният й път минава през кратки радости и вечна болка, възходи и провали, подвизи и предателства, романтика и обикновен рекет, безпримерна самоотверженост и безсмислени братоубийства, но преди всичко през кръв и преди всичко – своя, българска, пролята от чужди и свои.

Чудя се дали един ден всичката тази кръв няма, подобно на сцена с калпави спецефекти от второразряден филм на ужасите, да избие изпод земята, да разкъса асфалта и изригне на ъгъла на „Пиротска” и „Вашингтон”, за да отнесе цялото котило, узурпирало сградата, известна някога като Македонския дом, а сега като седалище (колко подходящо звучи тази дума в контекста на тези люде) на МВРО ООД...

Вероятно в същата тази сграда преценяват като особено ловък ПР ход да обявят точно ден пред годишнината създаването на новата си коалиция.
МВРО, Ковачки и ЗНС (която и точно земеделска люспа да бяха тия последните)...

Още от миналите избори знаем, че о.з. Иван, като достоен син на о.з. член на Постоянното присъствие на БЗНС (онова отпреди 1989-та) го влече към земеделската кауза. Чудна картинка бяха тогава с Мозер на земеделския събор в Славовица в памет на Стамболийски.
Така че ЗеНеСето не е интересно освен в контекста на питането - защо въобще им е нужно на Иван и Ковачки?

Няма да припомням как през 2001-ва КК прокара пътека до Мадрид, но когато г-н С-К-Готски го подмина, изведнъж стана върл антицарист, или как гласове от четата на Иван подкрепяха парламентарните машинации на БСП около механизмите за гласуване на правителството. Слава Богу, че с клякането си пред Гоце, горите и обещанията за магистрала „Тракия” г-н С-К-Готски ни спести да видим как претендиращите за наследници на Тодор Александров, Иван Михайлов, Жоро Настев, Кирил Дрангов и всички хиляди достойни български патриоти, затрити от комунистите в кървавата вакханалия след 9.9., гласуват за правителство на партията, извършила най-грозното родоотстъпничество.
Няма дори да попитам, знае ли някой за какво се харчат парите от имотите, създадени от залъка на бежанците, за да подкрепят каузата на свободата на българите в Македония.
Въобще даже не се замислям как така стана, че „съмишлениците” на Владо Куртев, който стоеше в основата на спасяването на българските евреи, на Иван Михайлов, чиято кауза беше защитавана от помашките чети на ВМРО, на влаха Питу Гули, днес използват за основна своя политическа стратегия надвикването с дон Цеци и гей-активисти по сутрешните блокове.
Не се изненадвам, че т.нар. „войводи” са били щатни и нещатни четници на службите, избивали истински такива, само защото са защитавали достойнството си като българи.

Предвид всичко дотук не ме учудва и, че Иван се съюзява с човека, купувал гласове за Доган и крупен инвеститор в Сърбия (но не в Западните покрайнини, да не си помислите) и че същият Иван е готов да даде единия си процент и четирите букви, чиито изключителен дистрибутор се явява, за легитимация на вот-шопинга, който предстои.
Бизнес, какво да се прави. Нищо повече от баналността на гнусотата, която се кани да ни управлява.

Малко успокоение е, че годишнината на ВМРО беше посрещната със съизмерим цирк и в Република Македония, където да кажеш истината, пък било то и с половин уста, все още е повод за медиен линч. Друг е въпросът имаме ли право да очакваме от другите да изчистят Авгиевите си обори, след като при нас Авгий ръководи ХЕИ.

* „Стани, Давидов, от гроба черен” е песен, посветена на поручик Тома Давидов, загинал като охридски войвода на ВМРО.

Чудя се понякога, нима трябва някой да стане от гроба черен, та да си прибере вересиите от „Пиротска”?

Да не живеем повече в лъжа!

С малка промяна използвам заглавието от една днешна публикация на Комитата, който пък го заимства от покойния Солженицин.

Когато работи доста и няма време, човек се предпазва от изкушението да коментира поотделно и по-обстойно трагикомичните събития на съвременна България.
Гнусотата на деня и бита ни се натрупва като зловещ джакпот, който, от една страна, знаем, че рано или късно ще падне, но ние няма да сме печеливши, а, от друга, въпреки това предизвиква някаква мазохистична радост (по-скоро злорадство) от натрупването си.
Числата на гнусния тотализатор, в който се джуркаме всички обитаващи тази изстрадала земя, се търкалят едно след друго и всяко едно поотделно има много и никакво значение – хем всяко е за себе си, хем извадени от сферата са просто едни обикновени пинг-понг топчета, които никому не правят впечатление.

Има ли значение, че Гоце е дал почетната значка на ДС на поредната знакова за непазарната ни неикономика, негражданското ни необщество и неправосъдната ни несистема фигура? Нито е първият, нито ще е последният.
Можем да гадаем кой още чутовен общественик ще бъде декориран до заветната 2011-та и дали ще е допринесъл за българската култура барем с непреходното this English homosexual…
Можем, но няма смисъл.

Има ли значение, че трупата на театъра на МВР е поставила в Дупнишкия театър новата си пиеса? Заглавието в качулат милиционеро-гангста стайл (Respect! Yo, bro!) е ново, но сценарият е стар и сме го гледали много пъти.

Има ли значение, че най-находчивият финансов гений, новият Уорън Бъфет на „Епъл” (sic! – a mozhe bi s.i.c.?) се е родил именно в България, без баща, без чичо, от чифтосването на чисти финансови знания и непогрешим делови нюх? Не, от такива феноменални бизнесмени сме заобиколени навсякъде.

Има ли значение, че и тази година, 2008 (две хиляди и осма) е имало чутовен събор, на който хиляди септемврийци по душа са прославяли с бира и кебапчета епопеята край Жабокрек, когато безумно смели партизани с риск за живота си са избили една дузина германски инвалиди и невъоръжените санитари, а преди това, за още по-голям героизъм, са изнасилили пред баща й дъщерята на главния инженер на близката ВЕЦ?
Каквото името на местността, такъв и подвигът.

Има ли значение, че наследниците на Тарабата, Чочоолу, Главинчев и прочие не ебават (няма друга дума, която да опише такъв гьонсуратлък) вече двайсета година да кажат барем едно „простете”?
То затова и надали ще получат прошка, но за тях и това няма значение.

Има ли значение, че нямат причини да съжаляват за станалото? То и да имаха, пак нямаше да съжаляват.

Има ли значение, че управителният съвет на „България” АД подписва постоянно неизгодни за дружеството сделки?
Има ли значение, че в по-света е важно да имаш know-how, а в България е важно да имаш know-who?
Има ли значение, че наложникът на лъжата пише в будоара й книги за нея, Иван, Жан и не-знам кой още?
Има ли значение, че ни убеждават, че някой може да живее със 180 лева пенсия?
Има ли значение, че депутатите и кметовете се избиват да работят за по 1200 лева заплата?
Има ли значение колко точно шашми направиха едни или други в цветово отношение крадци?
Има ли значение как от заплатата си в тотализатора една жена си купи няколко вестника?
Има ли значение, че синът й продължава да е заместник министър, а един приятел на едни братя – министър?
Има ли значение равносметката от сделките за БТК, външния дълг и прочие?
Има ли значение, че си имаме падишах?
Има ли значение, че най-доброто (и всъщност единственото функциониращо) здравно осигуряване е да даде Бог живот и здраве?!
Има ли значение, че перверзната шега с „новото” здравното осигуряване ти я предлага една лига, която лигави българското здравеопазване вече толкова време и все още не го изяла окончателно?
Има ли значение дали Гоце е хванал хламидии или буби?
Има ли значение дали Боце е бил мутра или охранител, след като го чакат да си побъбрят с него тарикатски на некой Европейски съвет, бате?

Има ли значение, че това изброяване може да бъде безкрайно?

Не и нищо поотделно няма да има значение, докато живеем в лъжа, докато живеем в грях.
От много време досаждам на близките си с тезата, че ние – българите, сме хора, които живеят в лъжа, а това значи в грях и затова сме наказвани, не, не – не от световната конспирация, жидовете, мириканците и другите врагове на космически избраната ни нация, а от себе си, от лъжите и греховността си.

Живеем в лъжа вече повече от шест десетилетия.
Живеем в лъжа за въпросните шест десетилетия.
Живеем в лъжа заради същите шест десетилетия.

Големите майстори на лъжата, родени от червеното знаме, създадоха паралелните светове на обществените метаприказки и публичната индивидуална реалност – светове, в които от една страна, всички знаем за какво става дума, но никой не го казва. Създадоха пластелинена история, която да моделират както искат и да покриват с каквото искат, за да я забравим, за да не ровим, за да не помним.

Най-важното – създадоха убеждението, че сами, всеки за себе си, можем да живеем добре сред лъжата, че алибито на всеобщата лъжа оправдава нашите собствени малки лъжички.
Че всички са / сме маскари и затова маскарадът трябва да продължи.

Затова днес текстът на Солженицин е повече от актуален.
След четири десетилетия, след ‘сичката уж-демокрация и след приемането ни в Европейския съюз.

Затова днес трябва да спрем да живеем в лъжа.
Разчупим ли оковите на греха, само тогава имаме надежда да бъдем свободни.

Не го ли сторим, по-добре отсега да приготвим пепелта за туряне и да поемаме към музея на съвременното изкуство в Правец, за да последваме величавата повеля на един друг лауреат на почетната значка:

След като поубият един елен, след като поиграят малко голф и като изпият една водка, на туристите ще им се прииска да видят и нещо духовно.

Мацата, Тарабата, Сергей и дон Нуцо ефенди

Коце Маца като Георги Димитров...
Ние това много добре го знаеме! Едновремешните тараби отдавна се преродиха в маци. Хубаво е, че рано или късно все опират до германския съд.

За храбрия пирински орел – следовник на делото на тарабите, кумец на кумеца си, президент на президентството си и т.н. много се писа, но историческия паралел, тънката червена линия покрай тарабата на историята ни, нямаше как да пропусна. От тарабата през жалона на соц-а – легендарният мотел с кореком Църна Маца, та до Коце такава.

Тънкият ред лайн ми напомни и за един друг емблематичен образ, който олицетворява още по-добре развитието на родените от червеното знаме* от тарабата до мацата, че и до други висоти.
Другарят Сергей. Не, не този, когото Ъпсурт пророчески възпяха**, а истинският, вечният и святият. От "най-българския" сериал, по думите и акъла на човека, написал една радио-реклама.
Да, Ламбо, Мастера и прочие, или с думи прости – н.а. мин. Стефан Данаилов, известен понякога в Италия и като Stefano Danilov.

Той започна като др. Сергей и бързо стана майор Деянов.
После, в средата на 90-те някакси естествено и нормално стана мафиотски бос със звучното име дон Нуцо.
А накрая, по време на мандата на ДПС, съвсем логично – турски паша.

Всяка прилика на професионалната му биография с действителни лица, партии и събития от историята на България е, можете да бъдете сигурни, напълно неслучайна.

Весел празник!

-
* вж. предишния ми матр’ял :)

** „И тази вечер лифтът е едноседалков,
Чекай, чекай малко, чекай, чекай малко...”

Е в Сочи верно си отчака човекът, ама явно си е струвало...

Тях червеното знаме роди ги...

Тях не ще ги уплаши смъртта...
Особено чуждата.

Днешната светла за НРБ и КНДР дата няма как да остане неподмината.
Разбира се, не заради кръглата 60-та годишнина от Ким-Ир-Сен-овата декларация за особена народодемократичност, а заради невзрачната поради геометричната си некръглост 64-та такава от нашенския преврат.
Виж, догодина ще е ноо яко – 9.9.9-та + кръгла 65-ка, т.е. фатална 13та петилетка!
За кого ли...

Преврат е много хубава дума, особено когато говорим за 9.9.44. Превъртели са се много неща, превърнали са се едни в други, трети в небитие и прочие. И много хора покрай тях се превъртели и хоп – в небитието.

Не се съмнявах, че templar не ще пропусне датата и, сменяйки малки консервативни памперси :) , ще се обърне поне за малко към пълните със съсиреци памперси на историята.
За днешните пълни с трагикомични red-лайн пеленки пък споменава накратко (то повече не си и струва) Радан.
В този повивъчен ред на мисли, най-истинските 9-то септемврийски памперси обаче са тези, които ведри мои съседи упорито хвърлят в канализацията до окончателното й задръстване. Ще кажете – каква пък е връзката?! Ами такваз една – деветосептемврийска. И тогава е имало тежък цивилизационен сблъсък с канализацията.
Тъй е отсекла историята - red line води до задръстване!

Днес сигурно има много други, много и всякакви коментари.
Много думи, затова се опитвам да бъда кратък, въпреки че въобще не ми се отдава...

На днешната дата се сещам за няколко картини от семейната памет, която, за щастие, далеч не е познала цялата ужасна сила на вихъра, помел десетки хиляди български семейства:

Северна крайдунавска България.
Черни автомобили обикалят по тъмно града. Където минат, хората се чудят чий ли ред е дошъл.
В селата зли кулаци още пият кръв и не подозират, че ще има да се търкалят в бъчви по склоновете, за да се запишат доброволно в кооперацията.

Беломорието
На площада на един град гневен партиец - функционер на новата власт, обяснява разпалено на българското население (завърнали се през 1941-ва бежанци), че нямат никаква работа по родните си места и който ги е докарал, да си ги връща обратно.

Неизменно се сещам и за две реплики* от два нови български филма, едни от малкото стрували си гледането.

Единият („Подгреване на вчерашния обед”) го даваха наскоро и по БНТ. Та там, старият комита казва на прясно взелия властта млад партизанин, дошъл да конфискува с цел унищожаване църковната и фашистката книжнина:
- Вие не сте от майка раждани, вие сте от дявола раждани...

От апокрифния (защо ли...) за т.нар. ново българско кино филм „Сирна неделя” пък още ехтят в ушите ми думите в затвора на ослепелия войвода на горянската чета**:
- Да ти прóстим... Нема да ти прóстим... На тебе и Господ нема да ти прóсти...

Всичко друго за днешната дата е написано от Христо Троански в книгата „Убийствено червено”.

Пожелавам на всички сила до тройната*** 9-9-9 догодина да я изчетат докрай!

-
* цитирам по памет

** да бе – имало и такива хора, ама кой да ни каже?! По-лесно е да обясняваш за Будапеща 1956, Прага 1968, Гданск 1980 и че не сме народ, а мърша. Да убеждаваш, че всичко е било по мед и масло и съпротива не е имало, сещай се, щото въобще не е било толкова лошо / страшно, колкото лъжат недоубитите фашисти...

*** барем Тройната няма да го изкара до тройната... :)

Да ýмреш за наденица

Нещата някакси се насложиха от само себе си.
Преди няколко седмици в приповдигнат от употребените увеселителни напитки тон разпалено клеймях на маса някои недостатъци в творческата част на българския рекламен бизнес. Обяснявах как крайният му продукт е функция на определени слабости в личните качества на хората от този бизнес – най-вече липсата на естетически критерии, иначе казано – вкус, чувство за мярка и необходимата на всеки, произвеждащ публичен продукт, минимална доза гражданска отговорност. И прочие субективни глупости, които не си заслужават да се ровя в често незаслужено тормозената си памет.
На сутринта с насмешка си спомних за патоса си и се упрекнах за морализаторското си критикарство, склонността към излишни обобщения и вероятно неоправданото светоусещане, позволяващо коментари от пиедестала на проповедник от еснафска епархия.
Както и да е...

След известно време epistemic murk сподели серия от свои впечатления, изцяло съвпадащи с моите, относно съвременната реклама – не само българска, но и „вносна” (отделните статии вижте тук, тук, тук и тук).
Недалеч смислово е и видяното от Иван Бедров.

Отдавна си мисля, че всяка работеща в България (независимо от собствеността – българска или чужда) рекламна агенция има компютърна програма генерираща автоматично рекламите – задаваш продукта, предлагащия го на пазара, таргет аудиторията и някой друг параметър, програмата се замисля и след малко ти дава да си избереш от следното меню:

Кликнете върху предпочитаната матрица:
1. Ърбан сайънс фикшън лайфстайл
2. Пички (с премиум пакет според бюджета – певачки)
3. Стари български филми
4. Който играй - пичели
5. Драм-кръжок към читалище „Светлина”.

Рекламният гений мисли, избира, кликва и получава готова реклама.
Х дена по-късно от телевизора / билборда / ефира ни се усмихва Пепи, тръгнала на лов за спомени аха-аха да спечели поредната голяма награда насред сезона на дините и т.н.

В повечето случаи качеството на рекламата отговаря на качеството на продукта – така, както пещерският спирт, пардон - „Флирт”, се отнася като качество към J&B, Smirnoff, така се отнася и пещерският лов на спомени към Nightology, рекламите на Bacardi и т.н.
Вероятно това не е проблем, а аз съм мнителен застаряващ соц-дънер.
Сигурно бърка или умишлено подвежда от конкурентна завист и Ели Герганова – човек с опит в големия рекламен бизнес, председател на УС на Обществения съвет по саморегулация в рекламата (по темата - последните два въпроса в нейно неотдавашно интервю за „Дневник”).

Нямаше да напиша обаче и ред от всичко това, ако наскоро, някъде около Илинден и поредната, тази година – сто и пета, годишнина от едноименното въстание, не преля капката под формата на втората „серия” от телевизионната реклама на една марка македонска наденица, пунтираща (визуално несъмнено добре, от диалектологическа гледна точка – не дотам) с безспорно чувство за хумор легендарния епос „Мера според мера”. Първата серия беше забавна, докосвайки закачливо мерата на приемливостта.

Когато обаче чух финала на втората серия (цитирам по памет) – „...и избухна въстанието, ама за какво беше – за свободата ли, за наденицата ли, така и не се разбра”, се замислих – колко ли пари трябва да е взел човекът, написал тези редове от сценария, за да упражни чувството си за хумор върху паметта на загиналите – застреляните, закланите, изгорените, изнасилените, осакатените, отвлечените, прокудените, всички онези загинали 994 въстаници, 4694 убити цивилни и 3122 изнасилени жени и момичета.

Браво, майсторе, алал ти вера!

105 години не са малко, но не и чак толкова много. Зад всяка от студените цифри на статистиката стои жена, дете или мъж - конкретни хора, с конкретни, белязани от насилието, лица и конкретни прекъснати съдби, братя и сестри на нашите собствени прадядовци и прабаби.

По същото време Петър писа за „Забравения Илинден”.