Помен – верую за българския национализъм

И така - с безсрамието на днешното си време, в неделя превалихме тъжната стогодишнина от „престъпното безумие”.

Кавичките и курсивът не са смислови или оценъчни, а най-обикновени - означаващи цитирането на изтърканата, но изключително точна откъм съдържанието си фраза.

Най-тъжната измежду всички тъжни за българите дати на тъжния ХХ век, който за нас, с типичното ни закъснение спрямо европейския календар, започна някъде около 1908-ма и завърши през 2007-ма с единственото хубаво нещо, случило ни се през същия този ХХ век (ако не броим спасяването на българските евреи).

Сто години носим греха на горделивостта и самонадеяността, на гнева и на алчността и го изкупуваме, без дори да съзнаваме какво и защо правим. От много време насам ме е обзел небивал исторически мистицизъм (или, може би – мистичен историзъм?) и ставам все по-убеден, че през 1913-та народът ни пое връз леко позаякналите си юношески плещи небивалия товар на страшен грях – заченат може би поне година по-рано, но изконсумиран точно тогава, на онзи проклет 16-ти юни...

Кешки да беше се затрил тоя ден някъде покрай смяната на календарите!

Не, не става дума за това, че – някой би казал – дедите ни посегнаха надменно и себелюбиво на съюзниците, тези наши (с горчив смях) славянски и православни „братя”.

Не, те посегнаха и на волята Му, отхвърлиха отреденото от Него и (полу)съзнателно жертваха братята си - защото само заслепеният в гнева и горделивостта си не би си дал сметка за съдбата, отредена на тракийските българи в същия онзи 16. юни.

Не постигнаха невъзможното спасение на македонските българи, но успешно обрекоха на жертва и тях, и тракийските...

Мога дълго да разсъждавам за фаталните последици от този грях, за грешния път, по който пое България през юни 1913, а после направо се и затича през октомври 1915-та. Оттам към 19-та, 23-та, 25-та и всички други години до 44-та и след нея, та до този ден и този час.

Или пък за това, че именно ние можехме да спестим на християнска Европа удоволствието сто години по-късно да разсъждава какво точно да прави с Турция, която можеше да присъства на континента само за цвят с едно туристическо петно край Босфора.

Няма „ако”, това е положението. 

Приготовления за заупокойната молитва
в памет на загиналите във войните
за национално обединение -
16.06.2013 г., село Бов

Не за миналото от 1913-та да мислим обаче, а за настоящето, за 2013-та.

През тази нова 13-та година, сто години след началото на крушението, комай окончателно и безвъзвратно беше евтаназиран българският национализъм.

Изненадващо твърдение, нали?

Годината, в която сделаният изборен и следизборен водевил, наречен Атака, можеше да отече в канала, но не би, даже напротив – не отече, а направо бликна като канализация, „върнала” уханно при задръстването й с поройните води на летния дъжд.

И докато Атака затвърждава цирковите си умения, НФСБ май окончателно проходи, а пък вечната о.з. Амбър от Пиротска не само доведе МВРО до заветната субсидия, но дори надхвърли обичайния си брокерски 1 %.

Лоши новини за българския национализъм, много лоши.

Кресливите посредствени комици, брандирали се като патриоти и националисти, се разпиляха като рой скакалци във всички посоки по хармана на българската политика и този път вече вероятно нищо няма да остане след тях.

Свенливи бивши родолюбци пък предпочетоха три пъти да се отрекат от риска да бъдат причислени към лошите патриотари.

Понеже националистите и патриотите ни са калпави, нека отречем патриотизма и да погребем за пореден път национализма. Вместо да ги презрем защото са калпави, да ги заклеймим, защото са националисти. И за да не се посрамим и да не ни заклеймят, нека се наредим в редиците на заклеймяващите.

Всеки умерено трезвен нормален човек обаче би трябвало (би, ама дали... или не би...) знае много добре, че никой от тях не е български патриот или националист, а само лош актьор, заработващ хонорара в читалищен спектакъл.

И че българският патриотизъм и българският национализъм не са и не могат да бъдат всички тези самодоволно възседнали го гротескни създания, нахлузили върху себе си с готовност за късане чужди ризи.

Затова пишещият тези редове - прилично образован, доскорошен ... разни неща, но днес, според огледалото и статистиката - (все още) нормален глава на средно българско семейство, вече гонещ средната възраст, средна класа, средна ръка, не само, че не се свени, а дори изпитва вътрешната потребност да заяви себе си като български националист.

Бях такъв, съм и ще си остана, като вярвам убедено в каузата на Българска България в Европейска Европа - обединена Европа на Порасналите и Помъдрели Европейски Нации, които не се срамят да се нарекат Европейци от една възпитана и учтива към всички, но Християнска по традициите и душата си Европа, която за цвят е хубаво да остане по-дълго точно такава сред милиардите нетакива хора и части на света Божи.

На първо място, вярвам, че има такава кауза.

На второ място, вярвам, че тя си струва.

На трето място – знам, че е трудна и немодерна кауза, в която демагогията и посредствеността си подават услужливо ръка.

Не зная кое е името й – християндемокрация, консерватизъм, друго?

Ако някой знае, нека помогне, нямам претенции.

Знам само, че национализмът - сам по себе си, не може да бъде нито партийна, нито икономическа, социална или прочие платформа. Той може да бъде единствено духът, който води и критерият, който ни помага да изберем.

Пораснах и не вярвам вече в съществуването и искреността на националистически партии, чиято платформа е единствено национализмът per se и които да претендират за монопол или лиценз над националните въпроси. Сам, национализмът не може да даде отговор как ще се решат едни или други икономически или социални въпроси, той може да даде само целите, които искаме да постигнем.

Пътищата могат да бъдат различни, но каузата - Целта, е една - България да бъде добро място за приличен, почтен и справедлив живот на българската нация, осъзнаваща се като съставена от българи, български турци, български цигани, арменци и евреи, носещи заедно общо духовно и родово наследство (в което освен имагинерни активи има и съвсем реални пасиви).

Не просто резерват за доизживяване на етновида българи, а добро и свободно място за живеене.

Но и не само добро място за живеене на който се случи да е тук, а именно на гореизброените, в горепосоченото им качество със съзнанието им за това.

Няма България без българи, това географско име инак би ми било чуждо, няма българи без България, това групово самоопределение би било няма статистическа графа.

Не вярвам в утопията за Гражданария, страната на гражданите, където всички са граждани по гражданство и по произход, различни само по хобитата и вкусовете си.

Обособяващите белези днешно време се окрупняват, но в хоризонтите ни обособеността остава. 
Затова заставам зад разнообразието на национално равнище и българите като защитен вид.

Ето защо за мен е важна Целта, която е зададена, и само тя може да бъде моят критерий за избор в спектъра, в който вярвам, че са възможни решенията за постигането й.

Но може да има не само (условно казано) десен национален път, може да има ляв национален път или среден, или друг, нека всеки избере своя, стига Целта да е същата.

И също затова пишещият тези редове вярва, че именно сега има въпиюща нужда от това възприемащите се за интелигентни и модерни български националисти, патриоти или както-там-който-иска-да-се/ни-нарича, да заявят, че ги има, какви са и за какво се борят, че са други, а не като тези, шумните от първите редове на цирка.
Именно сега - и заради разветите по улиците български знамена, но и заради това, че предстои преструктуриране и на дясното, и на лявото, които ще се дооформят в поредицата изборни години.

Защото междувременно ни узурпираха национализма и след като го употребят, ще го изхвърлят – омърсен, смачкан и непотребен.

А българският национализъм не е панаирско кречетало, клоун на три морета, товарна ракета за Сатурн, приставка за електромера или пенсионна осигуровка.

Той е непоносим товар, който трябва да бъде пренесен от миналото в бъдещето, панихида и молебен едновременно.

Отговорност пред тези, чиито имена още стоят над нас, там горе.

Да си върнем... национализма!

Не съм сам, нали?! :)

Прасета в Космоса

Не за пръв път пиша тук под това заглавие.

Наистина съжалявам, че се налага пак, но нашите космонавти този път наистина достигнаха Края на Вселената.

Има прасета, има свине, но има и свине, които не са просто свине, а свИни.

Към тях ще се обърна днес - кратко и ясно:

"Свини! Вечно ли искате да свинствате?!" 

(По Фридрих Велики, краля на Прусия, преди битката при Лойтен — 1757 г.)