вторник, 10 ноември 2009 г.

Двадесет години по-късно. Тъжната ко(н)чина на мускетарите

В дните на голямото юбилейно плямпане, когато наред с искрените спомени на искрени хора от прахта на времето изплуваха всевъзможни чудовища, а хищни коментатори наточиха медийни зъби, да взема да се отчета и аз, преди др. Райчефф отново да е обявил назидателно, че преходът е свършил в някоя отминала събота, някъде около 14.25 между 17-та и 18-та дупка на игрището, начертано от Gary Player.

Преходът е в нас и ние сме в прехода. За мен надали ще свърши когато и да било - с хубавото, с лошото, с тръпките и поривите на младостта, но и с възкиселото усещане за нещата, които някой ми открадна. Жигоса ме от екрана на героичния „Юность” в кухнята в онзи мърляв ноемврийски петък вечер след даскало и ще си го нося до края. Опитвам се да не се спомням последвалите приказки под лукановия храст от 90-та, когато голямото чудене беше дали да изберем шоковата терапия по "полски модел" и да се оправим за 1-2 тежки години или да търсим плавен чалъм, при който трудното ще е по-малко трудно, но пък ще трябва да потраем повечко – 4-5 годинки, преди да ни сервират коктейлите на плажа на Хотел „Рай” в Майорка (помните ли сериала?)...

Двадесет години по-късно от онова време наред сред многото, включително и много хубави спомени, останаха и шокът, и равният старт в различните коридори, и средният пръст на Адам Михник в студиото на о.з. Димитър.
И все пак...

Все пак, да не забравяме.
Вместо понататъшни излишни философствания и равносметки, копирам един коментар, написан преди време във форума на „Дневник” от форумника с ник „Хан Крум”, чиито коментари винаги са били угнетително точни и искрени. Наскоро самият той ми го припомни във форума под една статия на „Капитал”. Когато имате време, прочетете и другите му ударни коментари, по-скоро разкази, на същото място. Вярвам, че няма да ми се сърди, че го цитирам без предварителното му съгласие.

---

Хан Крум:

Когато престарелите утихнали хора тътрят в предпоследни разходки краката си в днешния шум, ревящи коли и мръсен въздух, когато се качват в трамвая на Женския пазар, бързащи по инстинкт да седнат, а седнат ли, бъбрят си - трамваят е често тяхното единствено място за контакт, ти ги гледаш и се питаш: какви съдби са протекли зад сбръчканите лица. Това са те - преживелите в единствения си живот злощастната участ да се родят тук и да изживеят заедно цели шестдесет години в една от най-мрачните дупки в човешката история, в клоаката на комунистическия строй. Докато на Трокадеро техните връстници са се возели на скутери и са бързали да забравят ужасите на нацистката окупация, слушайки джаз през дима на американските цигари; докато новото френско кино и литература са напирали в цветущата атмосфера на мира и красотата на живота, тук в последните магазини са привършвали хубавите платове, обувките със скърцащи подметки са изчезвали постепенно, а нощем камионите са откарвали от хубавите домове ужасените собственици към кланицата на лагерите и са настанявали на тяхно място брадясали зверове с каскети, убийци, препасани с червени ленти над лактите. Често в немия ужас на 45-та сталинистките продажници са трошели главите на жертвите си с кирки, а общите гробове се издигали като гигантски къртичини. Достатъчно било някакъв превъртял садист да посочи някого и да изкрещи: „Дръжте врага” и всички веднага са гледали да се вредят на първа линия в линча, за да не последват в дупката смазаната глава на нещастника. Произволът на първите пет месеца и до днес не е изследван, цялото общество мълчи грозно, защото всеки косвено се е съгласявал и със страха и мълчанието си, с наведената глава е косвен съучастник. Всички българи под ботуша на съветските окупатори са били принудени да сведат глави пред новите господари - комунистите. Те само това и чакали. Нашите комунисти, другарки и другари, са най-гадната порода изверги, появявали се някога тъдява. Кръволоци, крадци, садисти, лицемери, покварени лъжци, те никога не са имали друга цел освен да заживеят по-добре, много по-добре и са виждали единственото възможно средство за това в убийството на „народния враг”, конфискуването на имотите му, както и в заробването на сънародниците си в клетката на комунистическата утопия, експлоатирайки ги зверски в името на своето собствено господство. Разрушаването на нормалния свят, късането на пъпната връв на живота било нещо като главна цел в тяхната идеология. Те извратено карали хората да скандират пред гроба на зачеркнатата си свобода колко щастливи щели да бъдат някога при комунизма. Нямало голям избор, а повод за нови убийства било дори и по-тихото скандиране на комунистическите лозунги. Това общество на нашите сънародници било заченато в греха на братоубийството, лъжата, страха и обезличаването на последните остатъци от човещина. Настъпил сатанински кървав мрак. Хората просто изгубили сетивата си. Те виждали щастие в това да копат с кирки камънаците край бригадирските колички и, предано получавайки мизерните дажби на купонните времена, да работят като луди в името на партийния произвол. Но това не било достатъчно за новите господари - докато по бреговете на западните страни хората танцували по дансингите вечер, докато щастливите младежи и девойки бързали с целувки да наваксат пропуснатите мигове на живота си през войната, тук се провеждали събрания, нарочвали се вътрешни врагове и шпиони, сурови мутри с карабини обикаляли във вечерния час кварталите, а само някоя загубила разсъдъка си девойка да имала глупостта да си сложи червило, веднага я пращали в каменоломната, където след няколко изнасилвания угасвала с кървища по тялото си. Налудничавата саморазправа се прехвърлила в университетите, врагове се търсели дори в семействата.

Нататък историята продължава с дневника на комунистическата проказа. Тя продължава и до днес. Вижте Гоце, вижте диктата на екскомунистическата каста, синчетата, дъщерите, вижте номенклатурата, продължаваща в неистовата си алчност да лочи, вижте ДС-апаратчиците, промъкнали се навсякъде и контролиращи всичко тук от гнездата на птиците до урните на умрелите и ще се отвратите от зловещия конструкт на уродливата метаморфоза на другарите. Те продължават да се наричат помежду си другари. Аз бих заменил тази негодна заради тях дума „другари” със „съучастници”. През целия период те си бяха и са си до днес просто разбойници. Нагли престъпници, кретени, садисти, а съучастничеството като знак за преданост е главната им отличителна черта. Няма морал, няма чест, няма човек, има само ПАРТИЯТА, стръвното забогатяване и плячкосване, тъпченето по главата на жертвите. Целият днешен преход е огледално повторение на предишните изстъпления, а героите на зловещия калейдоскоп са точно същите другари. Точно те откраднаха двайсет и пет милиарда долара, раздадоха си ги, хвърлиха народа си в мизерията на изплащането, разделиха си държавното имущество, заграбиха имоти, курорти, банкови средства, пенсионни фондове, затриха с хиперинфлацията спестяванията на хората, омерзиха надеждите на хората за освобождаване от комунистическия гнет. И всичко това безнаказано. Няма провидение за българския пъкъл. Няма косъм, паднал от главата на поне един от тях. Не. Нещо повече, надигат глави в неокомунистически реваншизъм и искат да се кланяме отново на идолите им. На същите идоли, които обявяваха религията за опиум на народа, а предателството на ближния и убийството класовия враг като висша ценност на социалистическия човек. Хората, преживели ужаса, сами ще се самозаровят, там в самотата на ковчега ще направят своята екзистенциална последна трагична крачка към нищото, урните ще побират червения прах.

А Трокадеро - ами там младите продължават да се целуват, те дори не знаят какво точно е това комунизъм. Фамилиите от ЦК, Иван Славковци, Гоце, Р.Овч и компанията бригадири-генерали знаят.

И още ни управляват.


Снимката е от електронното издание на в-к „Сега”

3 коментара:

САНДО каза...

Страхотен текст! Ще си го отпечатам и запазя като настолно четиво! Благодарско!

Сравнението с Трокадеро е отлично - от площадката на Човешките права се открива най-великолепната перспектива в Париж и наистина си заслужава да целунеш любим човек там!

Belomore каза...

Уви, не съм бил (още) там...

Но поне сега имам възможността, без да трябва да се записвам на екскурзия в "Орбита", ако въобще ме "пуснат" (след подписване на съответните документи, разбира се).

А текстовете на "Хан Крум" са винаги много силни и на място. Една от причините да се поглеждам към изобилстващите предимно от глупости форуми на въпросните два иначе не-глупави (измежду малкото такива) вестници.

Анонимен каза...

ГОЛЯМО БРАВО!