Намерих я, там си е още, скрита сред неокосените гъсти майски треви. Но вече не е сама – на едва метри от нея, има хубава нова къща, като пример за това, че животът продължава и не търпи старото и забравеното.
Нищо чудно, от предишното ми посещение са минали вече цели четири години...
Макар и със съответно промененото оформление на фасадата, поне църквата си стои здраво – когато и последният камък от къщите отпреди 80 и кусур години падне, тя още ще е там, като последен свидетел и спомен.
Жалко само, че и гръцкият, а и турският ми (често в Беломорието по-възрастните гърци говорят турски – било заради съседните турски или помашки села, било заради собствения си бежански произход от земи в днешна Турция) са в толкова зачатъчна фаза, че не можах да разпитам това-онова възрастните съседи, с които се срещнах и които имаха какво да кажат -и го казаха, ама кой да разбере...
Нямам избор - следващият път трябва да съм по-добре подготвен езиково!
Преди точно 70 г. общо 75 българи – 8 от София и 67 от Кюстендил стават първите и, вероятно – най-неизвестните, жертви за страната ни през Втората световна война.
На този ден германските войски навлизат от българска територия в Югославия и Гърция и още същият ден югославската авиация бомбардира в светкавичен отговор изцяло цивилни български обекти в Индустриалния квартал на София и в Кюстендил. Атаката, разбира се, не спира германското настъпление, но... това могли – това бомбардирали, jе*ига!
Още същата вечер атаките се поемат от английската авиация и продължават знаем докога.
Доколкото ми е известно (моля за извинение, ако греша поради незнание), в Кюстендил за тези загинали негови граждани има паметник само в градските гробища, където са погребани загиналите, но не и в самия град.
Не ми е известно и в София да има някакъв особен знак, пък било то и в рамките на мемориал на жертвите от всички бомбардировки, вкл. далеч по-разрушителните по-късни английски и американски атаки. Има паметник на летците – защитници на София. Има отскоро и на едни други летци. Има цял куп други паметници.
Само на жертвите от бомбардировките - още не.
Като дете, от стаята си виждах през вътрешния двор по сградата отсреща дупките от осколки, които бяха останали от въздушните атаки от преди десетилетия. Те бяха моят скромен личен паметник за онези събития.
По едно градоустройствено-инвестиционно чудо въпросната сграда още стои, но надали ще е за дълго.
P.S.
Освен това мисля, че вече става очевадна потребността, Картаген да бъде разрушен, при това немедленно.
Стоя на брега на реката на времето и гледам как шепата пясък в ръцете ми изтича между пръстите. Падат във времето и се губят завинаги образи, спомени, места, хора, моменти, въпроси, отговори. И да се наведа и загреба нова шепа пясък, нито една от песъчинките няма да е същата. Времето ги е отнесло безвъзвратно. Било ли е въобще някога...В нечии шепи и аз съм само просто една песъчинка.
Има толкова въпроси, които не зададох, когато можех, толкова отговори, които не потърсих. Толкова въпроси, на които никога няма да разбера отговора и това ще ме гложди до края. Не основните въпроси на човешкото битие или нечия лична или обществена тайна, а съвсем дребни въпроси за съвсем дребни хора, като пишещия тези редове.
Например – това ли е къщата, в която е родена баба ми?
Дали тази разпадаща се къща на двайсетина километра от Бяло море, която дори не зная дали въобще ще заваря отново следващия път, когато отида да я потърся, е наистина къщата, построена от прадядо ми, след като се е върнал от кървавия път, струвал живота на едно от децата му.
Ако се доверя изцяло на уморената памет на дядо ми – най-вероятно да, това е тя. Избирам да приема, че е несъмнено така, защото от няколко дни знам, че надали някога ще науча истината. Защото вече няма кой да ми я каже и защото не изпълних навреме едно свое обещание.
Преди пет дни баба ми, много вероятно последната останала българка, родена в с. Чадърли, Беломорска Тракия, се представи пред Създателя ни в ръцете на дъщеря си и мъжа си, с когото беше заедно цели 68 години.
Отиде си един тих етнографски паметник на цял един отдавна изгубен свят. Бог беше милостив към нея в земния й път и се моля да е така и в отвъдния.
Ден преди Бъдни вечер искам най-тържествено да благодаря на правителството, лично на премиера, на вътрешния министър, депутатите и робокоп, пардон – рабофак, вождката им, на опозицията – открита или пишман такава, както и на вся астальная палитическая и ваапше - апшественная ..., опа, извинете – елит, за това че с непрестанния си поток от словесни и действени глупости не остави на будната обществена съвест в лицето на журналисти, коментатори, анал-лизатори, блогъри и прочие обикновени логъри, да се чуди с какво да си пълни страниците предколедно.
Благодарение на осигурената богата основа за алтернативна писателска заетост, тази година ни бяха спестени много от дежурните моло- и пазаро-борчески, кахърно-разчувствени духовни и антикомерсиални около-коледни писания на погнусени или трогнати от това и онова общественици. Ако не броим някои, които не си струват споменаването, засега сал един Георги Господинов (инак уважаван от мен и като писател, и като публицист) зае жертвоготовна поза на тематичната амбразура. Но има още време, цели петъчно-предпразнични броеве за напълване, да не избързвам с оптимистичните заключения...
На всички, които вярват, че има за какво и искат да празнуват, пожелавам Весела Коледа, съпътствана от по-малко безсмислени приказки, но повече истински Приказки и то с щастлив край!
Под заглавието „Who is shaping tomorrow?” („Кой формира утрешния ден?”)Световната консултантска компания Делойт (Deloitte) публикува класацията си за 2010 г. на 500-те най-големи компании в Централна Европа.
Под „Централна” явно се разбира Централна и Източна Европа (без Русия), доколкото класацията включва наред с безспорните лидери от централноевропейските страни от Вишеградската тройко-четворка и Балтика, също и Балканите (без Гърция и Турция) и Украйна, т.е. бившия соцлагер с присъдружната му бивша Югославия.
Критерият за класацията е обемът на продажбите, което обяснява и предопределя мнозина от участниците – енергийни дружества и големи търговски вериги. По-важни и показателни са останалите. Независимо от относителността на критерия, наблюдението и сравнението на това кои са българските участници и кои - от останалите страни, будят у мен някои тъжни мисли, които не си струва да излагам пространно поради пълната липса на новост и особено откривателско умение...
Та, нека видим кои са „нашите” (по места) и всичко става безпощадно ясно:
47. Лукойл Нефтохим – ясно кой е
77. Лукойл България – също ясно
85. НЕК – и те
139. Аурубис (Aurubis) – разбирай МДК Пирдоп
264. ОМВ България – я. (ясно)
277. Мобилтел – я.
294. ЧЕЗ Електро – я.
347. БТК – я.
386. Метро България – я.
396. Нафтекс – я.
398. Космо България – разбирай Глобул
425. АЕЦ Козлодуй – я.
450. К & К Електроникс – вносители на Самсунг и куп други техники и собственици на веригата магазини „Техномаркет”
478. Е-Он – я.
Единствената загадка е защо ги няма ЕВН, завалиите, но сигурно са „изпаднали” за една бройка...
Лекинка изненада за мен поне са K & K, но не повече от лекинка – бая плоски телевизори се накупиха напоследък...
Не се подвеждайте по участниците от другите страни и не търсетенаред с енергийните дружества и търговските вериги нещо като Volkswagen Bulgaria, Nokia Bulgaria, Phillips Bulgaria, IvecoBulgaria, British-American Tobacco / Phillip Morris Bulgaria, GE Bulgaria, Samsung Bulgaria, KIA Bulgaria и прочие.
То и едно Фантастико даже не мож’изправи горда снага до словенската Меркатор, литовската Максима (Т-Маркет) или сръбската Делта (собствениците на Пикадили)...
Това е резултатът от епохата „Рекордни инвестиции, рекорден растеж”.
Обичам да следвам историческия календар и да отбелязвам разни годишнини.
Днес поводът е такъв, че ме кара да изневеря на „предначертанието”, което отново не успявам да спазя, относно третата и последна част на географско-историческия си пъте-лето-пис относно Югозападна Македония.
Преди 95 г., през 1915 г., на днешната дата България получава трета нота от Антантата, в която й е предложена „безспорната зона” (югоизточно от линията Крива паланка — Струга) от Вардарска Македония в замяна на нейната ненамеса.
Първата нота на Антантата е изпратена на 16 май 1915 г., в разгара на водения от Чърчил съюзен десант в Галиполи. В нея се настоява България да нападне Османската империя и да завземе Източна Тракия до линията Мидия - Енос, а след войната ще получи „безспорната зона” във Вардарска Македония и съдействие за Кавала и Южна Добруджа.
На 21 юли 1915 г. е изпратена втора нота на Антантата, която повтаря предложението от май с.г.
Цар Фердинанд І и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна и се предоставят земите, отнети и от съседните балкански държави след поражението и в Междусъюзническата война.
Всичко това гарнирано с пари, много пари – заеми, афери, комисионни и прочие непреходни ценности на българския политически живот.
Следисторията я знаем, уви.
С този тъжен спомен за чутовната и непреходна слепота и глупост е лесно да се правят преценки сто години по-късно, когато не само колата, но и целия път не само се е обърнал, но се е търкалял десетилетия в кръв и кал.
Историята рядко дава шанса да стоиш на първия ред сред зрителите и всички участници да наддават, за да се качиш при тях, в техния ъгъл на ринга.
Още по-рядко обаче историята дава шанса да ти предлагат желани награди, за да си останеш сред зрителите, при това при нулев риск (за разлика от няколко десетилетия по-късно).
Изборът винаги е решаващ - за поколения и десетилетия напред.
Приказки за отрязани глави, забравени войни и изгубени съдби
Закъсняло продължение - част ІІ:
Гласовете им чувам...
Мина доста време, дойде пролетта и пак се обръщам да пуля към село Загоричани, Костурско.
Тъжният залез на един красив език
Предполагам, че на всеки що-годе исторически грамотен българин, кривнал из некурортните дебри на Северна Гърция и попаднал на местните славяноезични гърци, му е направило впечатление прекрасното звучене на езика, който говорят помежду си. Оставяме настрани романтичния гъдел на гадаенето в онези първи секунди преди да разбереш дали си попаднал на „правилния” събеседник и дали разговорът въобще ще потръгне, както и неестественото усещане, когато изведнъж започваш да се разбираш безпроблемно с хората, които в голямата си част не са имали никога досег с каквото и да било българско. Езикът на тези хора е толкова красив – мелодичен, звучен и благ, че от първата секунда те пленява завинаги.
Imagine…
Хубаво е човек да чуе как е звучал българският език преди навлизането на русизмите и европеизмите, преди шаблонизирането му от администрацията, преди огрубяването и ограбването му от формирането на днешните източнобългарски и шопско-софийски градски наречия, преди появата на „батките”, „бацетата”, „майните”, „човечетата”, „меновете” и прочие нарицателни.
Или, погледнато от другата страна, хубаво е да чуеш как е можело да звучи съвременният македонски език, ако не беше минал през грубата мичуринска обработка на сърбо-скопската езикова каменоделна.
Преди, ако...
Днес, без преди-та и ако-та, поне за мен лично няма съмнение, че този език е диалект на българския. Подробният анализ е работа на диалектолозите, но трябва да си глух или прекомерно обсебен от химерите на съвременната политическата коректност, за да отречеш това.
Отново днес, тези разсъждения, за съжаление, имат малко значение, а след само 20-30 години – вероятно никакво. Не е нужно човек да вижда в бъдещето, за да прозре, че този така красив език тлее и си отива. Говорят го все по-малко и предимно по-възрастни хора, а писмена кодификация си няма, няма и никога да проима.
Жалко, защото си отива едно богатство, затворено в обречен шагренов езиков резерват.
За буквите
Неведнъж в разговорите си с хората по селата в Гръцка Македония съм забелязвал изненадата им от това, че някой външен човек, при това от нещо толкова далечно като България проявява интерес към селото им и историческите му или природни забележителности, които понякога са непознати дори и на самите му жители. И още по-голяма е изненадата, когато хората разберат, че посетители като мен нямат никаква родова връзка със селото им, а просто са чели тук-там това-онова. Следва въпросът – „а откъде можем и ние да прочетем / научим?”
Тук идва сложното и то точно в епохата на Интернет, където вече има достъпна информация почти за всичко. Сложно, просто защото мнозинството от хората в тези села не познават кирилицата и не могат да прочетат нищо от обилната информация в българските (или пък дори и в македонските) сайтове. В гръцките надали има нещо извън официалната историография, а да се очаква някой обикновен човек да търси и пресява из информацията на английски е по-скоро цинично. Малцина са тези, учили в Република Македония, които могат да четат на кирилица.
И тук се връщаме години, дори векове назад – до екзотичната идея да се пише на български език с гръцки букви.
Всъщност това е и единственото ми „прозрение” и заключение – ако някой днес в България претендира да търси нещо българско или поне свързано с българското сред местните „славяногласни елини”, то първото и най-важното нещо, което трябва да направи, е да даде едни пари на някого, който го може, за да „препише” част поне от обилната информация в българското интернет-пространство на български език, но с гръцката азбука.
Нека направя задължителното уточнение – целта на подобен проект, както и на каквото и да било действие на българската държава или общество спрямо хората, говорещи същия език в Беломорието, не би била да се гради някакво българско съзнание в Гръцка Македония, което, освен обречено, днес би било нелепо, а да се съхрани едно отиващо си историческо богатство, което е част от миналото и наследството ни и към което, именно по тази причина, имаме някаква отговорност и към предците, и към децата си. Най-добрият вариант би бил, разбира се, ако подобни проекти се развиват в сътрудничество със самата Гърция – в крайна сметка, днес не сме врагове и нямаме какво да делим, напротив - малко и малки жестове от тяхна страна хем биха имали значителен принос към развитието на приятелските ни отношения, хем биха могли да бъдат използвани от тях самите в собствените им търкания с македонистите.
Вярвам ли си сам – не, разбира се, но не пречи да помечтая.
Каквото и да (ако въобще) се направи, разбира се, ще е закъсняло, защото, докато разните професионални патриоти в България броят „десетки или дори стотици хиляди българи” в Гърция и злорадстват над фалиралите византийци по форумите, поддръжниците на македонистката кауза работят. Така, преди броени седмици, местната македонистка партия „Виножито” („Дъга”) в Лерин започна да издава свой вестник – „Нова зора”, списван на гръцки и на скопски македонски.
С това вероятно започва последният етап от „македонизацията” на „славяноезичните”. Не случайно още в първия брой на „Нова зора” присъстваше пространно интервю с един от лидерите на ОМО Илинден – ПИРИН. По нов канал се разширява тезата за сходната съдба на поробените македонци от Пирин и Егея, за нуждата от сътрудничеството между тях в отстояване на асимилаторските попълзновения на върховистите и андартите.
Учудващо, но факт – в Гърция вече има вестник, който говори за ВМРО, за Илинден, за героите на ... македонскиот народ, разбира се! Първият брой беше посветен на годишнината от смъртта на Гоце, а във втория се представя не кой да е, а учителят от българското училище в КостурЛазар поп Трайков.
Ай, да кажим, Бог да прости, Лазо Папатрайков –
първиот и най-големиот костурски началник...
Как да се отнасяме към това развитие предвид повече от деликатната (ни) ситуация? Да се отнасяме ли някак въобще?
От една страна, няма никакъв повод за толериране или неглижиране на подобни исторически паралели (ОМО-Виножито / Пирин-Егей). От друга, именно същите тези македонисти в Гърция са единствените, които работят за съхраняването на езика на сънародниците си. Ако в Гърция се запази нещо славяно-македоно-българско, то заслугата ще е именно тяхна.
Иначе казано - обсебвайки общото ни, те (македонистите) работят за съхраняването на поне част от него. Не давайки другиму същото това общо, но и не правейки нищо за запазването му, ние (българите) го обричаме на гибел и забрава.
И пак се връщам към въпроса, който вече съм задавал – врагове ли са ни македонистите в Гърция? Каква е точно сделката на българските управници с гръцките им колеги? Не може ли да е по-добра за нас?
Кой е добрият, кой е лошият? Кому да помагаме? Трябва ли въобще да мислим за това?
Отговори на държавно равнище няма, поради което приемам, че българската държава, за мое съжаление, е избрала да се дезинтересира почти напълно, като спорадичните й пробуждания досега са изцяло в подкрепа на Атина. Както вече уточних, противното не е задължително да означава конфронтация с Гърция, напротив. Варианти много – стига някой да иска. За момента явно никой. Съмнявам се, че в българското Външно министерство въобще има хора, компетентни по темата (особено, след като се спрели да взимат консултации от о.з. Иван!).
От Загоричани до Мокрени – да преброим Македониите
Ако се върна към пътуването си из Костурско, трябва да продължа разказа си по пътя от Загоричани до Мокрени (днес Варико / Βαρικό) – родното село на слабо познатия в днешна България Никола Милев.
По пътя се минава през изключително живописното село Клисура или Влахоклисура, което, без изненада, е предимно влашко.
В българската история Клисура влиза с превземането му през Илинденското въстание от обединените чети, водени от Васил Чекаларов.
От Клисура пътят се спуска сред красива природа покрай не по-малко красивия Клисурски манастир „Света Богородица”. Вече в ниското, в крайната южна периферия на Леринското поле е и Мокрени.
Повеят на промените и отслабването на хватката на гръцката националистическа пропаганда в Мокрени се вижда с просто око още на селския площад – едно от заведенията там носи старото име на селото – Мокрини.
Мокрени днес е известно с фестивала на боба, който се отглежда повсеместно в Костурско и Леринско (прекрасен много едър боб на цена 4-5 евро килото). Не бях там по фестивално време (август), затова основен център на вниманието ми беше местната стара църква.
Край църквата се запознахме с възрастен човек от местните „славяногласни”.
Не мога да отрека, че контрастът спрямо Загоричани се наби веднага на очи, т.е. – в уши. Докато в Загоричани не усетихме никакво противопоставяне, а със събеседниците си усещаш чувството на общност поради общия език, без да е нужно да се уточнява или разграничава каквото и да било, тук веднага на преден план изплува разделението – ние (македонците), вие (българите) и те (гърците). Вие и те сте съюзници и приятели в НАТО и ЕС. Ние сме други, ваши общи жертви и неприятели.
И всичко това в село Мокрени, което само преди 70 години гръцкият жандармерийски началник в Лерин посочва като едно от селата с „най-голяма концентрация на българомислещи в региона”.
Как и кога стигнахме до тук?
Краят на песента
Ако трябва да поставим смъртна дата на българската кауза в Беломорска Македония или просто вододел, то той би бил някъде във втората половина на 40-те години на миналия век, когато отекват изстрелите от последните екзекуции на водачи и членове на „Охрана” – забравената и непозната дори и в България организация за самозащита на македонските българи от Беломорска Македония, оставени през Втората световна война в германската окупационна зона на произвола на местните гръцки колаборационистки и партизански (леви и десни такива) чети. Заклеймена с етикета на колаборационизма с германските и италиански окупационни сили, „Охрана” е осъдена на забвение, а членовете й- повечето някогашни дейци на В.М.Р.О. – на затвор, репресии и смърт.
Докато отекват последните изстрели от екзекуциите, в Гърция вече гори новата война, която ще реши съдбата на българоезичните жители на македонските й провинции – Гражданската война в Гърция. Като всяко комунистическо дело, най-потърпевши от него, разбира се, са редовите участници, а задължително – и българската кауза.
Със създаването на СНОФ - Славяномакедонския народоосвободителен фронт, като контрапункт на „Охрана”, в Беломорска Македония стъпва и новата идеология на комунистическия македонизъм, търсещ опора, наред с класическите леви идеологически постулати, и в антибългаризма.
Оттам нататък събитията са ясни – гражданската война, партизани, контра-партизани, подпалени села, прогонени и избити жители, отнети и прокудени из цяла Европа деца-бежанци и още повече изгубени съдби.
В Гражданската война гръцките комунисти изгубиха, но гръцката кауза в Македония спечели – в района се утвърди националистическата власт, безкомпромисно поддържащата завета на Мелас „Българин да не остане”. И не остана...
На практика по един и друг начин спечелиха също и югославските комунисти, а и родените от техния полог днешни македонисти – след като българин не остана и връзката на останалите по чудо оцелели от десетилетията огън местни славяноезични с България беше пресечена из корен, те вече нямаха друга опора за отстояване на езиковата и народностната си негръцка самостоятелност извън единствено близката им Република Македония. И затова не бива да се чудим, че дори и извън прегръдката на Тито, македонците във вътрешността на Гръцка Македония също прегърнаха македонизма – за тях алтернатива просто нямаше.
Предполагам обаче, че за тях - местните, е много важно, че днес поне вече могат спокойно да танцуват своите си хора на своята си музика, макар и в типичния за скопските музичари леко "кръчмарски" аранжимент.
Хоро на площада на село Шестеово (Сидирохори), Костурско - родното село на певицата Любка Рондова. Около 2 мин. и 40 сек. след началото на клипа "зашумяват" и добре познатите на всички ни буки...
Може би тук е мястото да направя едно финално (за тази част от повествованието) уточнение – опитах се да проява деликатност и прецизност, като умишлено избягвам да определям еднозначно етнически и национално хората, които и до днес говорят споменатия в началото език и не са гърци по рождение. Затова и използвам неведнъж донякъде безличното „местни” или съмнителното „славяноезични”. Отбягвам, просто защото не знам кое би било най-точно и верното – славяноговорящи гърци, славомакедонци, българоезични гърци с македонско самосъзнание, само македонци?
Наистина не знам.
Да търсим и откриваме днес българи там, при това осъзнаващи се като такива, е наивна самозаблуда. Да, има такива, които помнят някъде в далечината на семейния спомен нещо, свързващо ги с България – братовчеди, невиждани отдавна, спотаени разкази, премълчани истини, но всичко това е обречено от времето и безмилостния ход на историята.
Да кажем, че всички са македонци в смисъла на македонците от Републиката – също би било превратно тълкуване, макар че има немалко хора, осъзнаващи се единствено и точно като такива.
Има и други, въобще избягващи нарочната и недвусмислена национална идентификация с която и да било съседна нация, хора, за които е достатъчно просто, че говорят своя си език и са наистина просто „местни” като контрапункт на по-късно дошлите гръцки изселници от Мала Азия.
Разбира се, има обаче и голяма част, наследници на някогашните гъркомани, които нямат проблем с гръцката си националност съвсем независимо от ясното осъзнаване на факта, че говорят в семействата си на език, очевидно различен от гръцкия.
Колко възможни и реални определения, колко тълкувания, колко въпроси без лесен отговор...
Въобще – колко, в крайна сметка, са Македониите, чийто дух все още диша из прекрасните планини, езера и села във вътрешността на Беломорска Македония?
Докато във въздуха над безбройните паметници на гръцката „Македонска борба” още се носи и отчетливо усеща пепелта на изгорената из основи „Българска Македония”, от север все по-настоятелно подухва повеят на заквасената с Новаковича мая съвременна Македония.
Тъжната истина обаче е, че днешният македонски възел в беломорската си част е само с двама участници и за трети място няма. Страните са ясни – македонизмът срещу елинизма. Наистина, и едните, и другите градят кулите си връз прахта на наши сънародници. Но днес ние сме излишните, освен ако гърците не пожелаят друго.
Всичко това обаче не пречи да понахалстваме още малко, като за последно.
(и пак следва продължение, дано този път успея да е по-скоро...)
