Зимите, които отново ни изненадаха

Ръководителката на столичния инспекторат Веска Георгиева твърди, че фирмите за почистване на София били показали, че при 24-часов снеговалеж могат да се справят.
I don't subscribe to this point of view.
Предлагам на г-жа Веска да дойде да се повеселим заедно из улиците на моя квартал, където последните два дни явно се полагат основите на махленската железница, ако съдим по изумителните коловози.
Можеше да се повеселим и повъртим заедно и последните две вечери на градския карусел по главните булеварди. Поне ми се изясни произходът на думата: сar-у-сел...
Утъпканият сняг обаче има своите предимства. Запушва или поне омекотавя падането в дупките, зейнали последните седмици. Всъщност не знам дали „зейнали” е правилният термин за моя квартал – дупките там си седят там от сумати време, просто сега са се превърнали в миникратери.

Зима покри и земеделието. Министър Мирослав Найденов и шармантната ръководителка на Фонд „Земеделие” Калина Илиева се обидили вчера, че недоволни земеделски производители си искат субсидиите, които им били забавени. Същите двама обаче обещаха гордо в началото на февруари, че субсидиите ще бъдат платени на всички до края на същия месец (т.е. февруари). Сега казват, че ги били платили на огромната част, а за останалите срокът всъщност бил до края на юни. И към момента обаче стотици земеделци, продължават да проверяват всеки ден сметките си с напразната надежда, че парите са дошли. Пари няма, няма и кой да каже кога точно ще дойдат. Съседът отляво получил, съседът отдясно получил, вече купуват торове и фуражи, а някой по средата стои и чака.
А земята, казват, не чакала.

Арктически студ скова и здравеопазването. Така се е заскрежило всичко там, че никой вече не види откъде и накъде се движат едни пари, дето освен всичко друго май ги и няма...

Лед пълзи и към заплатите на депутатите. Антикризисната програма на управляващите достига своя връх. За замръзналото връщане на ДДС и 10 % извънреден данък „криза” всичко е отдавна казано. За замръзналите реформи в митниците и данъчната администрация също. А къде ли зимуват г-жа Мургина, Шперплата, Цайса, Пурата и другите щипкащи герои? Зима е, но май не ще да са „на топло” в желания от простосмъртните смисъл.

Зимата в отношенията с тов. гоцэ изненада и господина Дянков и прекия му ръководител.

С летни гуми през зимата в Пернишкия регион не се пътува.

Застуди и замръзнаха напразните надежди и на всички, които наивно са си мислили, че другата Голяма поразяваща уста в правителството - БДШНИМ, Бранителят на българщината в Македония, наричан понякога фамилиарно и Джаба, може да направи нещо за положителното развитие на отношенията със Скопие. Дано поне оправи батака с гражданството, преди да се върне в Боянския си музей-сарай, ако междувременно астралният му близнак – академикът от Васюковската културна академия в Масква, не му смени местоработата в чисто географски смисъл.

Въобще – зима е. Вънка вие хор от вуци. Пъдаринът ги плаши с оставка. Вуците, и червените, и сивите, се рият у снега от смех, а селяните вдигат яките на кожусите и преглъщат. Добитъкът ближе буци медийна сол.
Всички чакат пролетта. Тогава оцелелият добитък ще преяде с тревичка и ще стане още по-бавен и тромав, та изгладнелите вуци също да понапълнят търбуси. Дано поне тревата стигне...

А после накъде?
Същото съвсем основателно пита и Иван Груйкин. И пак основателно вижда ледниковия период вдясно, но май не иска още да забие пикела във фирма на последния айсберг.

А зимата си пее свойта зла песен и вихровете си гонят тръни в полето.

И студ, и мраз, и хленч без надежда.

Честит празник!

И днес, а сигурно и утре, множество гръмогласни слепци ще видят в датата и мястото само един предварително обречен договор, с който в едно кално цариградско предградие се слага край на една хладно пресметлива война между две империи. Ще обяснят пренебрежително и велемъдро това и онова, ще подметнат за "подарената свобода", която предопределила такива или онакива народопсихологични черти, и ще се подиграят на едно или друго.
За капак, някои, по-снизходителни, изобретателно ще подметнат, че, всъщност, истинският празник трябвало да бъде друг и ще подметнат дежурни идеи втора свежест.
Нека слепците виждат каквото искат, нека пропуснат празника, нека нямат такъв, щом не искат.

Днес аз празнувам и поздравявам всички, които го правят.
Празнувам в почит на свободата и символа, с който живяха, умираха и създаваха поколения българи. Защото - харесва се или не, символът на Сан Стефано предопредели живота на България поне за четири деситилетия напред, поне докато мечтата, родена в цариградското предградие, не рухна в едно друго, този път парижко, предградие.

И до днес няма символ и мечта, които да се сравнят с призрачния блян по Сан Стефано. И това празнуваме или по-скоро почитаме сега, когато си нямаме такива мечти. Почитаме и отминалите мечти, почитаме и хората, живели с тях, почитаме и делата им. А не само един документ, оцелял толкова болезнено кратко.

Но хората, които не могат да разберат въжделенията на българите тогава, няма как да споделят празника им днес.

Атентати, плочи, филми

Не, тук няма да стане дума за тазседмичните резултати от поредицата класации на БНТ за ХХ в., макар че ще ги използвам като информационен повод.
Само накратко ще изразя задоволството си, че въпреки чевръстите си усилия и противно на споделените и от мен опасения на Петър, бригадирите този път не са успяли да изгласуват неатентата срещу иначе изключителния поет Гео Милев за български атентат на ХХ в.

Ще спомена обаче имената на извършителите на два други – „образцови” от гледна точка на дефинициите, атентата – Мара Бунева и Владо Черноземски.

Докато за самия Владо Черноземски и атентата в Марсилия последните две десителития малко или много имаше повече или поне – по-често, информация, личността на Мара Бунева стана позната извън „македонстващите” среди, най-вече покрай тъжната история на плочата в нейна памет, заради която всяка от последните няколко години името на Бунева буни духовете в Скопие около всеки 14.01. – датата на саможертвата й.

Ето как изглежда спорната плоча в памет на Мара Бунева:

Снимка на „ВМРО”-БНД

В това отношение Владо Черноземски поне има земната привилегия плочата в родния му Велинград (тогава с. Каменица) да стои необругавана и да вижда цветя в памет на Владо.
Ето как изглежда тя:


Снимка от Стефан

Освен приликата в цвета, има още нещо общо в двете плочи, което е всъщност на настоящото писание. Това, разбира се, е езикът, по-точно – наличието на нещо особено в езика спрямо средата. Самите особености се различават, разбира се, както и средата.

Надписът на плочата за Мара Бунева, която е поставяна и събаряна неколкократно на каменния мост на Вардар, е на литературен български език, по правилата на българския правопис, нищо, че плочата е предназначена да стои в центъра на столицата на Република Македония, където официалният език – македонският, има други правила и звучене.
Ясно е внушението – Мара Бунева е била (македонска) българка, следователно и надписът на плочата може и трябва да е на литературен български език.

Надписът на плочата за Владо Черноземски пък е на някакъв странен псевдомакедонски диалект, но изписан на българска кирилица, т.е. с използване на „я”, „ъ” и „й”, каквито македонската азбука (т.нар. „коневица”) не познава. Казвам псевдомакедонски, защото словосъчетанието „наша вдъхновение” ми звучи повече от куриозно, особено от гледна точка на езика, говорен в Република Македония.
И тук внушението е ясно – плочата е „од македонските българи” и именно затова надписът може и трябва да е на диалект и с демонстративно неспазване на официалния български правопис.

Внушенията са ясни, но и в двата случая не ми е ясно едно – кому беше нужно?

Кому беше нужно надписът на плочата за Мара Бунева да е на литературен български, че да дразни още повече скопските българомразци?
Не беше ли по-важно плочата да имаше поне теоретичния шанс веднъж барем да осъмне и да постои малко повече от половин ден, пък белки някой се заинтересува коя е била тази жена, какво и защо е направила? А и да изглежда сякаш генезисът й е местен?
Явно някому е било по-важно да има „творческа” провокация и проблем, за да има шумотевица и нетворчески дивиденти.

Кому беше нужно надписът на иначе стилната плоча за Владо да е на този съмнително умилителен квазидиалект, така че от километри да афишира автентичността на произхода й? Дали ако авторите й наистина са македонски българи толкова не са можели и искали, именно бидейки такива, показно да се спазят правилата на литературния български език?
Въобще не ми е убедителна цялата случка...

Вместо отворен финал – малка кино препоръка или просто мнение.
На фона на цялата аватара-бала, предвид горната атентаторска тематика препоръчвам филма „Терористите Баадер Майнхоф” (оригинално заглавие – „Комплексът Баадер Майнхоф” / Der Baader Meinhof Komplex). Чух за него преди година, но мисля, че така и не стигна нито до кината у нас, нито дори до Киномания или София Филм Фест.



До миналата седмица, когато случайно се натъкнах на него в кварталната видеотека (още си имаме такава, ура! Приятели се изненадаха, че въобще съществува още такова нещо някъде)!

След „Крахът на Третия Райх” (Der Untergang), това е вторият германски филм по болезнена за съвременните германци тема, който успява по скромното ми мнение да представи един трезв и изключително балансиран поглед.
Няма забежки, няма крайности – нито левичарско умиление, нито излишно демониризиране.
Добре изградени образи, добре пресъздадена атмосфера, добре разказан истински сюжет и никакви компютърни ефекти.
Какво повече му трябва на човек :)

МНЗ preduprezhdava...

Когато мобилните оператори ме тормозиха в продължение на седмици с SMS-и за игрите си за 500 или 5 000, или колкото там бяха лева, просто въздишах с досада и триех.

Когато вчера oriflame любезно ми предложиха със SMS някаква супер яка промоция на свои продукти, сериозно се притесних от перспективата всички примоции в рОдината да минат през телефона ми.

Днес обаче получих цвета и каймака на SMS-комуникацията – следното съобщение от някои си MZ i NZOK:

Kak da se lekuvame v bolnitsa – nauchete ot lichnia si lekar, regionalnite zdravni i meditsinski tsentrove, RZOK, na www.nhif.bg ili www.mh.government.bg.

Ако правилно съм разбрал, в болницата вече ще си се лекуваме сам сами.

Който се е научил - да се оправя!

Проактивните усилия на посредствеността

Всичко вече е казано и то за по-малко от 24 часа, всичко е ясно, независимо от крайния резултат, който, какъвто и да е, ще е несъмнено краен.

Ще ми се обаче да отбележа няколко по-скоро странични аспекта на казуса с изслушването на г-жа Йелева.

1. Симптомът и суетата в транскрипцията

Проблемът с транскрипцията на името Желева сам по себе си не е чак такъв проблем, ако не беше показателен в едно отношение – непукизмът на всеки озовал се по приумиците на съдбата сред т.нар. (политически) „елит” спрямо всякакви установени по един или друг начин правила.
Бидейки запозната с немския език още от гимназията, г-жа Желева много добре знае, че на този език Jeleva се произнася Йелева, а на английски (с който също донякъде е запозната) се произнася Джелева. Защо един нефранкофон е избрал френската транскрипция можем да гадаем – аз залагам два и пеесе, че е по естетически причини – Jeleva й се е видяло някакси по-хубаво от Zheleva, пък и да не вземе някой да каже „Зелева”...

Хората от Евронюз обаче не знаеха тази подробност и съвсем коректно си наричаха дамата г-жа Йелева.

Горната забележка би била в графата дребни заяждания, ако нямаше една още по-дребна подробност – съгласно приетия не толкова отдавна закон за транскрипцията на българските имена, а и съгласно всякаква нормална съвременна лингвистична логика, „Ж” се изписва като “Zh”.
Така се изписваше и навремето името на президента Желю Желев. Надали и на него му е било приятно да му викат Зелю Зелев, но не си спомням да са го наричали Йелю Йелев при все всичката му франкофония.

Както и да е, това да беше само... Но не е.

2. Немците в българската политика

Известна е теорията, че названието „немци” на германците идва от Русия, където германските колонисти по времето на Екатерина Велика били наричани така, тъй като не знаели чуждия руски език и за местните (те пък незнаещи чуждия германски език) били „неми”.
Още от съвсем малък знам от баба си известната мъдрост, че Jede Fremdsprache ist eine Waffe im Kampf des Lebens („Всеки чужд език е оръжие в борбата на живота”), затова винаги съм се отнасял с известно учудване, да не кажа дори – подозрение, към хората, които за 30 и кусур години не са успели барем и един чужд език да научат (дори и зад „владеенето” на руски от българите в повечето случаи знаем много добре какво се крие).
Като почитател на историята и географията пък, винаги съм смятал, че едно определено равнище на познание относно неголямата ни планета, на която живеем, и, въобще - обща култура, е абсолютно задължително за съвременния цивилизован човек.

Когато се появи новата управляваща „гарнитура” първото нещо, което ми направи впечатление, още преди да почнат да излизат информациите за този или онзи конфликт на интереси беше изобилието от немци на първите линии.
Премиерът ни не знае и един чужд език. Председателят на парламента – също. Повечето министри май и те така. За г-жа Фидосова не ми се и мисли. Можем да продължим изброяването до безкрай.
И за президента си знаем, но не за него иде реч тук.

Толкова „немски” управляващи накуп не сме имали сигурно от 89-та насам. Само по себе си това не е престъпно, не е и задължително лошо, но точно когато сме вече членове на ЕС и НАТО е просто нелепо и смешно.

Затова следва ли да се изненадваме, че г-жа Йелева с двата си езика вероятно веднага е била назначена за двуокия в селото на слепците.
Говорящата сред немците.
За немците това вероятно е достатъчно. За германците – надали.

3. Първото поколение на Изпълнителни директори

Това, което в цялата галимация надали и малцина си дават сметка (въх, че съм откривател и анализатор!) е показателността на г-жа Йелева за едно цяло поколение на определен типаж, и то първото от породата. Фърст едишън...

Иде реч за хората, чиято професионална биография започва с позицията „изпълнителен директор”, „член на надзорен / управителен съвет”, „еди-къв-си главен мениджър / директор” или в най-лошия случай - „управител” (щото ООД-тата са за простолюдието).
Благодарение на някои изисквания на Търговския закон (за начина на управление на акционерните дружества например) и други нормативни актове, в българския бизнес и, особено, в (а) по-сенчестата му част и в (б) тази, свързана с държавата, винаги е имало нужда от хора, подлежащи на вписване – вписване в търговския регистър като изпълнителни директори, управители, членове на разни съвети и прочие.
В повечето случаи тези хора никога не са имали реални правомощия в съответните дружества, а само са служили като пълнеж на фирмени документи – понеже трябва да пишем някого на съответната позиция поради причина, че не можем – с оглед едно или друго, да пишем този, който реално управлява, притежава или просто - извлича облагата. Затова и изискванията към тези хора никога не са били реални – да разбират от съответния бизнес или от каквото и да е, да имат конкретни качества и опит и т.н. Просто трябва някой да фигурира някъде и/или (в определени случаи) да има формално основание да взима едни пари за взимане.

Така се появиха стотици, а може би и хиляди тогава млади, а вече поузрели хора, чиято първа работа е изпълнителен директор и които никога не са изкарали и един лев със собствени усилия и/или умения – не защото трябва по някакви морално-етически или обществени съображения, а защото така се трупа ценен опит – и професионален, и социален, че и точно морално-етически.
Нямам предвид всички онези счетоводители, секретари, офис мениджъри и други работещи хора, които, вършейки съвестно задълженията си, съвместяват на хартия и позиции, които реално не заемат.

Имам предвид онези, които нищо не са работили, а само са подписвали каквото трябва и за разлика от „бизнесмените” от видинския кв. „Нов път” са получавали съществени облаги и позиция в т.нар. ни „общество”.
Пари, офиси, коли, тоалети, телефони, и всички други, най-общо казано - екстри.

Това са хората от фирмите от обръчите – там където са лесните и обилни пари със съмнителен от морален, но не винаги и от законов характер, произход.

Защо въобще говоря за тях ли – защото, когато 15 г. работиш изпълнителен директор и се шеташ от офис на офис, от фитнес на фитнес и от коктейл на коктейл, е съвсем нормално да натрупаш самочувствие. Когато го гарнираш с набор от нищонезначещи изтъркани от употреба фрази като „проект”, „екип”, „проактивност” и прочие, нещата излизат извън контрол.

Това самочувствие сигурно е достатъчно за средата тук, но е явно недостатъчно за средата там и г-жа Йелева продължава да бъде един болезнено красноречив пример за типажа на едно цяло поколение на самоопределил се и повярвал си „елит” - първото поколение на изпълнителните директори.

4. Инатът на Индже

Още когато премиерът ни се появи на политическата сцена, някакси веднага ми се припокри с архетипа „Индже” – разбойникът, превърнал се в народен закрилник.
Знаете как Индже, след метаморфозата си, доказал, че инвентаризацията на кърджалийския и даалийския криминален контингент е приключила успешно – пратил най-личната чорбаджийска щерка с три наниза пендари да занесе пеша стомна вода от Жеравна до Бакъджика и никой не я докоснал с пръст.

Сега Индже е пратил най-личната си мома пеша от Бакъджика до Брюксел, но защо ли му е трябвало да я праща със счупена стомна? Не е ли знаел, а и тя, не е ли усетила, че нещо й капе по чумбера?!

Знаели са, усещали са много добре, но какво от това – където Zh, там и J, на кой му пука, нали Индже я е пратил...

5. Криворазбраната народна солидарност

За финал оставям впечатленията си от някои еднотипни реакции по форуми, коментари под статии, блогове и прочие интернет-паланки, а именно - смешния плач за предателството на Х и У - изложителите на нацията, липсата на национално единство и баналните самосъжалителни заключения за българите в казана на оня свят.

Да не се излагаме пред чужденците...
Да си остане между нас си...

Свърши тая, другари, свърши и няма нищо драматично в събитията. Няма вече чужденци, няма нас си, няма мое, няма твое. И Берое го няма.

Има нашият общ съюз, нашите общи правила, нашата обща етика, нашите общи изисквания и очаквания от нашите общи доста добре платени служители, които ще ръководят нашите общи дела за сметка на нашите общи пари, които поради преждеспоменатите наши общи правила си остават предимно наши общи, но не и наши собствени.

Та нима нелепата английска баронеса, която по логиката на неведомите и нездрави брюкселски коридори на компромиса стана наш общ външен министър, не бе подложена на подобни терзания по време на нейния си разпит най-вече от нейните си собствени сънародници?

Айде нема нужда от поредната смешна и нелепа жал в грохотно, жестоко време.

Тя взе що й се пада.

Болгария в илюминаторе

Какво е общото между следните песни:
- „Земля в илюминаторе” на Машина времени, известна у нас и като песента, след която Заекът се въртеше в симулатора в серията от Ну-погоди в Дома на науката и техниката;
- Две праскови & две череши на Диана Експрес;
- Urgent на Foreigner;
- „Моя страна, моя България”, но поне не на тов. Кобзон;
- „Детелини” на ю-ноу-ху - това парче трябва одма да го лансираме в Македония под заглавието "Death, елини!" ;)
- Big in Japan на Alphaville;
- „Катюша” на хора към МВДРФ;
- Hit the Road Jack на не-знам-чий-е-оригиналът (а и не ме интересува);
- „Среща” на Щурците;
- „Тум-балалайка”, за която всичките й фенове сигурно не знаят, че не е руска, а стара ашкеназка еврейска песен – ако знаеха, надали щяха толкова да се кефят;
- Proud Мери, дет’ колелото й се врътка;
- „Една българска роза”;
- Стоп дет трейн и айде сички се фащаме на влакче;
- Заклех сеееееее;
- Нещо на Бони Ем или АББА, или и двете;
- Парап-парап-парадуемся;
- Веееетрооовееееееее;
- Лимбото, на което настава надпревара във ваденето на колани;
- Chubby Checker, последван от Chubby-Russka (Песничката на Чебурашка)
- да продължавам ли или някой ще подскаже? :)

Не знам какво е общото, ама това е сърцевината на репертоара на неподозирано голяма част от заведенията в България, претендиращи да не са чалготеки и целящи предполагаемо вече достатъчно платежоспособната и все още веселяща се публика във възрастовия диапазон 25 – 39 г., съставена от хора, повечето имали (но не задължително осъзнали) нещастието да израснат сред звуковите издевателства на социалистическото естрадно стопанство.

В тази графа попадат например странният за мен феномен на пръкналите се пиено-барове в столицата (лични вчепетления от Магнито Гранде и Камино), но също и барът на Гранд-хотел "Казанлък" (или подобно име - но сведението е съвсем прясно от проверен другар), и в ... – вече не помня къде ли още не са ме изтезавали с тази стилна комбинация.

Това са хитовете на плейлиста(та), казано на чист новобългарски (жалко, че в изречението няма пълен член, за да го пропусна демонстративно), когато всички се умиляваме - ой нерадост, опустяла младост - късаме си ризите, прегръщаме се в колело и вием прочувствено.
Бива веднъж (годишно?), бива втори път, но всяко нещо си има граници.

Да уточним (disclaimer) - нямам нищичко против повечето от горните песни, изпълнителите и почитателите им, взети поотделно – въпрос на вкус. И за мен някои от тези песни са много хубави, а други просто са за предпочитане пред много други неща на този звуково изтерзан свят, но това натрапчиво соц.-съвпадение, тази еднаквост, всеки път, навсякъде, ми действат леко потискащо.
Понякога имам чувството, че дори и последователността на парчетата е една и съща. Сякаш всички диджеи са презаписвали една и съща касета (Dragor?) и сега я въртят до скъсване на лентата.

Отговорът на всичките ми чуденки е един – това се харесва, това продава, хората се кефят и купонясват (бррр, че гадно звучаща дума...).

Нямам никакъв проблем с този отговор – като не ми харесва, стоя си вкъщи, в колата, у приятели, в бара на Ники, в „Ушите”, когато моите хора пускат музика (все по-рядко, уви), чат-пат некое Мохито (но в малкия салон!), въобще – екстра съм си!

Ще спра обаче дотук и няма да задълбавам в твърде показателното, симптоматичното и всички други извън-музикални аспекти на този миш-маш, кич-маш, миш-борш или каквото е.
То е ясно.
Вместо цветя – кренвирши от края на 80-те.

Носталготеки...
...
..
.

Ноооо, не! No pasarás, другарко Иванова!

Няма да завърша така, не и 2009-та!
Годината, в която ми се случи след повече от 10 г. слушане и ненадяване да бъда на концерт на Ska-P, когато чух отново Контрол с Гилъна на живо и то в компанията на Гюров и Витков, а също така и New Model Army, когато Милена чукна четвърт век на сцената (не е истина... времето...), а пък Депеш - е, почти за малко да повторят ;)

*

Затова - утре вечер Бойко да си пее с новата групировка на Брегович, а нека всички ние да погледнем към небето и нека да забравиме за грижите си тук - в тази година, разбира се, за да посрещнем 2010-та с вярата, че ще е по-добра!

*

Каси, мотори, вериги

Разнообразно е някакси тази година преди Коледа.

От една страна – кризисни приказки и облекчаваща сдържаност в разните безсмислени празнични бюджети за картички, календари и вещи, маде ин Чайна, от друга - безспирни задръствания по пазарища и дюкяни.

От една страна – показната над- и безколедност на някои интернет флагмани на пропагандния вакуум-либерализъм, от друга – неизбежният (въпреки намаляването си) предпразничен спам от медийни текстове, пожелания и размисли.

От една страна – водящи криминални журналисти* доблестно си споделят в радио ефир как веднага след събитието Х на журналиста Y му се обадил факторът Z, за да поясни „правилното” отразяване на същото събитие Х - следват подметка „Дори се сещаме кой” и добре модериран като височина и интензивност дамски смях в ефир, от друга – нито същият този доблестен Y, нито проницателната му събеседничка назовават поименно Z.

От една страна – друг от водящите криминални журналисти жали горките полицаи как, ако не е новият закон за електронното следене (ЗЕС), щели да разследват престъпните мрежи, като за едно СРС трябва да чакат по няколко дена съдията да им разреши, от друга – никой от същите тези журналисти не пита, а не може ли за по-лесно просто да стане така, че съдията да не го чакат по няколко дена.

От една - от друга...
И не знам защо, но се сетих за хубавата стара песен на Милена и „Ревю”:

Личност, пола-панталон,

моди все до умора,

видео - магнетофон,

уиски с лед и „Малборо”,

Каси, мотори, вериги,

New Wave, Punk, Heavy Metal,

плейбои, клюки, интриги,

бар, дискотека, кафета.
...

В края на деня обаче видях една новина, която е наистина хубава и предпразнична – на 15.01.2010 г. след 12 години чакане ще открият новия граничен пункт Златоград – Ксанти. И се сетих за една още по-стара и също хубава песен, която пее баба ми, за един момък, който много си падал по една „скеченска** бяла гъркиня”.

Хубава новина, на хаирлия да е!

ВЕСЕЛА КОЛЕДА НА ВСИЧКИ!

---

* В ефира на Радик, ок. 11 ч. – мисля, че бяха Огнян Стефанов (въпросният „Y”), Слави Ангелов („жалещият” полицаите) и ??? Гайтанджиева („проницателната”) на гости на Нина Александрова.
** Скеча (или Скече) е турското име на Ксанти

P.S.
На днешния ден преди 103 г. загива Даме Груев.


От една страна, именно той, наричаният „Волята на Организацията”, казва:

„Мислехме, че трябва да се тури на дневен ред идеята за освобождение на Македония преди да успее сръбската пропаганда да се засили и раздроби народа.”

От друга, преди няколко дена, на сбирка в Скопие на женската организация към управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ, ръководена от депутатката с антично-македонско име Косана Николич – Мазнева, взели та си пуснали епична сръбска народна песен за Косовската битка...