Нашата малка страна

Поздравявам всички съпреживяващи актуалните събития в Олигархостан с една чудесна песен на хърватските турбофолк пънкари „Бркови”, които буквално преди дни имаха прекрасен първи - измежду, силно се надявам, много предстоящи - концерт в София.

 

Под клипа ви предлагам и скромния си превод на текста, в процеса на чиято адаптация, разбира се, бяха неизбежни някои несъответствия спрямо оригинала на хърватски.

 

Бъдете снизходителни! J

Nasa mala zemlja   Prijavljen na minimalac a lova se pere vikendica nije moja vec od moje zene   Gradiliste nije moje vec od moga brata u selu od mene nema vecega Hrvata   Karijera napreduje da kucnem u drvo na izbornoj listi moje ime uvijek prvo   Auto na povlasticu dzabe pijem, zderem drzavnom se aparatu u carapu serem   Obitelji sve dugujem bez njih ne bi dis'o maloga sam bez prijemnog na pravo upis'o   U radnoj sobi visi slika pokojnoga djeda dok na tajne mi racune dirivenda sjeda   Ne moze mi niko nista najveca sam faca svaka bolja sponzorusa na me oko baca   Mnogima sam pomogao i svi mi se dive zele biti poput mene da lagodno zive   Ref. 3x Ova je nasa mala zemlja u totalnoj banani nista se nece promijeniti bice isto kao lani

Нашата малка страна   Осигурявам се на минимално, пере си се парáта. Тая вила не е моя, а е на жената.   И строежът не е мой - той пък е на моя брат, в своето си село най-голям съм демократ*!   Кариерата се движи, нека чукна на дърво. В изборната листа   пак съм номерът едно.   Колата ми е с пропуск, пия, плюскам на аванта, а държавната машина - бóли ме за тая кранта.   Всичко ми е от родáта - близките помагат здраво. Сина без изпити записах, нека следва право.   В кабинета ми виси портретът с дядовия скромен лик, докато по тайни сметки мушкам всеки сочен плик.   Не смее никой да ме пипне, тука аз съм баш-пашата. Всяка сгодна мъжеловка погледи ми мята.   И на хората помагам много, всички ми се възхищават. Искат да се като мене, майсторски да се оправят.   Припев: Това е нашата малка страна в цялата си красота. Нищо няма да се промени, чак до края на света.     * в оригинала е „хърват(ин)”



Je suis Armenian

Братя и сестри,

Вие, които познавате страдание, десетократно по-голямо от страданието, което познаваме ние,

които бяхте осъдени да гледате Арарат през граница, да не знаете къде почиват предците ви,

които познахте века на своята самота,

които и сега продължавате да търсите мир за себе си и децата си,

вие нямате нужда от думите ни, за да помните и знаете как да наречете случилото се,

и затова вярвам, че ще ми простите изкушението на изтърканата от актуалната си свръхупотреба схема на заглавието,

така, както вероятно ще простите и на онези, които днес нямаха мъжеството да нарекат истината с името й, а се скриха зад удобната неутралност на термините, за да избягат от куража на мнението,

но дали самите ние удобно и бързо ще забравим срама?
Всъщност надали има смисъл да питам.

Няма, защото се оказа, че разигралата се бурлеска има значение само за една трета от българите.

Останалите две трети вероятно не разбират за какво точно се говори днес – защото, оказа се, просто не знаят.

 

Никога не съм подозирал, че залезът на българската нация може да бъде толкова жалка картина.

Четвъртинка история

(щрихи връз перманентната абстиненция на българина)

Преди 25 години съчетаващата селска хитрост и селска наивност България се позавъртя на ъгъла на историята - между неона на Запада и чугуна на Изтока и някакси неизбежно лесно беше зарибена от всевъзможни дилъри.

Всеки получи своята доза, своята „четвъртинка” – с различно качество и различни примеси.

Държавата и народът получиха четвъртинка век история с разнородно действие - редуващо кратки моменти с ефект на умерена еуфория и дълги периоди на маниакална депресивност. Резултатът към днешна дата е сериозен дефицит на много неща, най-вече на справедливост и чест(ност), така че нищо учудващо няма в общия външен вид на обществото (държавата, народът, все тая) – като на изпаднала задруга друсалки, кой от добро средно семейство, кой от депото в Столипиново, които изкарват нелоши пари със законна просия по брюкселските улици, но ги снасят светкавично бързо на шанаджиите от съответния клан на Корпорацията.

При отделните народоединици, а.к.а. граждани и формираните от тях групи, ефектите бяха доста по-индивидуално разнообразни.

На някои им подариха качествени стимуланти и една част от късметлиите постигнаха нелоши лични резултати във времена на занижен допинг контрол. Друга част пропиля шанса си, но всички от късметлиите изпитват тежка абстиненция – искат още и още подаръци, без значение какви странични вреди причиняват на околните си. Егоизмът им отдавна е изкристализирал до степен превръщане сам по себе си в стимулант. Погледът остава бистър, дори усилен – разпознаващ и улавящ всеки шанс за още и още, но съзнанието помътнява до окончателно минаванe от Тъмната страна…

Немалка група здраво зоби калпава химия и е в перманентно рейв парти – тематично, за всекиго по нещо. Абстиненцията е брутална, а психоефектът – непоправим. Има дизайнерски хапчета за всеки – със сърп и чук или със старс-енд-страйпс, със знака на Дуло или на звезди подредени в кръг, с лика на Айн Ранд или на Вовата – с ореол или рога, наистина – всякакви за всеки. Ефектите са предимно халюциногенни, гарнирани със свръхактивност, и включват разнообразни видения от / за / без ХХХ (попълнете по избор и въз основа на лични впечатления), но винаги - предимно от един спектър, за сметка на тотално ограничаване на периферното зрение и усещания. Характерен страничен ефект след края на активното действие е загубата на цвят в зрението – потърпевшият вижда само в черно и бяло, но без да осъзнава това.

Има и такива, които карат вече дълго време на умерени здравословни дози лека дрога – джиткат си, смеят се до премала, огладняват, преяждат с каквото намерят подръка - а то пък в такива моменти изглежда толкова вкусно, после малко ежедневие, после пак и така в шеги и закачки минават десетилетия, а могат да минат още много… Рано или късно някои ще минат на твърдо и ще затънат, други ще се откачат, трети ще откачат, а четвърти ще са си така докрай – една ведра раста-комуна, която вижда хубавото в ямайските плажове, но предпазливо извръща поглед от бордеите на Кингстаун.  

Някои изтеглиха късата клечка с много кофти примеси. Положението там е страшно и засега дори и малцината, обхванати от скромната до стиснатост метадонова програма, не дават признаци за трайно подобрение.

Общото между всички преждеизброени и добре обособени и разделени една от друга групи са географското им съвпадение, общият исторически произход и пълната липса на интерес към бъдещето, съчетана с още по-пълен мрак за посоката му.

А, да – и взаимното презрение между групите – всяка смята себе си за еталон на нормалност, а може би дори и за положителност, докато другите са не просто кофти парчета, а и виновни за лошото качество на всичко.  Как да не ги намразиш, ве?!

При тази нерадостна картинка е твърде належащо да се зададе основополагащият за всеки пристрастен въпрос – докога може да я караме така?

Немного, струва ми се. 

Die Uhr läuft, Herr Kessler*…
( * "Времето напредва, г-н Кеслер" - "култова" реплика от "Европа" на Ларс фон Трир)

Затова, мисля, с риска да бъркам, че е крайно належащо да се опитаме да потърсим поуката в случващото се тези дни и да престанем с вторачването в миналото като основа за колективни присъди днес. Няма да скъсаме с болшевизма, докато се държим като болшевики.

Понякога наистина не е лошо да си господар на мълчанието, защото от много крясъци отдавна вече не се чува нищо.

Не приканвам към оптимизъм или толерантност, а единствено към зрялост.

Времето тече – измина четвърт век.

В кочината грухтят прасета, които не са хранени с фуража на ТКЗС „ДС” - нищо че технолозите са от тази селскостопанска академия, а с най-модерни евросертифицирани смески. Вероятно биха били много щастливи, ако всички пуритани извън кочината продължат да си взимат „лекарствата” редовно и да търсят вещици за горене на виртуалните си клади.

Трябва да излезем от сценката – общата и всяка своя лична. Затова нека, вместо да сочим с пръст алените букви, изобилстващи сред нас, да подкрепим опитите за градивност, дори когато са не само неумели, но дори и откровено дразнещи, дори когато от началото е ясно, че успехът може да бъде само частичен...

Затова лично аз ще премълча критиките си към това или онова около съставянето на новото правителство и ще отбележа с известно доволство – но не и злорадство! – положителното в компромисите, които всички трябваше да направят в търсене на път през изпитанието, което простият народ постави на политиците с резултатите от последните избори. И нека всички, направили и приели компромисите сега, не се срамуват от тях, защото те могат да се окажат истинско постижение, а не задължително отстъпление, както изглежда.

Историята може пък и да ги оправдае.

Дано не ни е нужна още една доза от четвъртинка век, за да разберем, защото рискът от предозиране е очевиден.

Поздрав към всички от поколението ми.

„Цъфтежът” ни съвпадна с прехода, дано мутациите са обратими. Опасявам се обаче, че ще се окажем от онези, които трябва да си останат в пустинята.

P.S.
Някой има ли телефона на дилъра на президента?
Вероятно по горноджумайска линия му носят най-доброто от Петрич.
Защо нормални хора се опитват да се самоубият публично с напълно ненужна логорея и суета?
Последният въпрос твърде често може да бъде задаван и на реформаторите.

Деклозиеровият поток

...и Соболевият реактор (или обратното, няма никакво значение)

Държавата България е доказала, че не се чувства комфортно в положение, когато от нея зависи нещо и когато има между какво да избира. Когато за нея има залози от няколко страни, когато е ухажвана или заплашвана или двете едновременно. Когато я искат за съюзник (или доверен слуга, ако съдим по крайния резултат).

България не умее да играе хазарт и със сигурно не може да печели от хазартни ситуации. Посредствена във всичко (това не е задължително да е само лошо), държавата България е посредствен играч – посредствено играе и посредствено губи. България не умее да търси ползи, а късогледството (на елита) й не позволява да вижда силуета на рибата в мътната вода.

България не е Гърция и затова толкова много й завижда.

Това лято Европа отбелязва 100 г. от началото на Първата световна война.

Атентатът в Сараево – популярна илюстрация от епохата

Преди сто години България разумно изчака цяла година, но само за да вземе накрая своето погрешно решение. За сравнение, Румъния изчака две години, взе решение, което първоначално й костваше скъпо, но в крайна сметка й се отблагодари още по-скъпо. Гърция пък изчака три години, за да вземе джакпота, който впоследствие твърде лесно пропиля.

Сега около България отново ухае на рози от недодялани ухажори от близки степи и далечни прерии – и всички са леко уморени, леко изнервени, леко нетърпеливи да консумират това, което явно трябва да е ясно, че им се дължи.

Годината отново е Четиринадесета, над Европа пак е напрегнато - макар, за щастие не и като преди век. България си е все така средно богата страна, в която благодарение на крадливите си до безсрамие управления, вегетира мизерстващ полународ.

И отново вървят септемврийци... пардон - и отново шестват аферисти и контрааферисти, изкупуват, разпродават, кешират, профитират, стресово тестират всинца ни. Самото неизменните жертви народни – безброй, са си все толкова.

Лятното “последно десет” с развъртане на потоци и американски реактори, които даже май не са точно американски, неминуемо засилва асоциациите с едно друго лято, отпреди сто без едно лета – т.нар. „Българско лято” на 1915-та, когато тече наддаването, кой ще обещае повече, за да привлече България на своя страна в започналата Европейска война. Летят подаръци, обещания, разчертания по карти, летят и парите на френския търговец Фернан Деклозиер, дал име на цяла афера...

Сега аферите са нещо ежедневно - летят тръби и други летливи неща, лети мирният атом и липсващите му бунища, летят ескадрони и дрони, летят измислени и реални милиарди, най-паче летят едни пари по едни джобове, едни грами по едни канали и едни приказливци по други канали... Летят като градушката, която ни опука битово, летят и не спират да вредят, едри парчета замръзнали политически голи води, способни само да дупчат, не и да градят – град като градушка, не и като градеж.

Как ли пък за миг не се наядоха след всичкото това ояждане? (Нека си се изокам, инак ясно осъзнавам безсмислието и нулевата продуктивност на емоционалния патос, все пак не съм професионален интелектуалец от Портал Култура).

Летучество...

И след Четиринайста идва Петнайста и след летния летеж иде есен, и предстоят отново избори, в разни смисли и разни измерения.

Така, а сега стигаме до поантата по същество.

Изминалите дни доказаха крайно ясно, че властовата абстиненция не се отразява добре на определени лидери, връз чиито широки рамене историята по ирония е стоварила още по-широка отговорност. Както и че смирението и търпението не вървят задължително с натрупването на опит.

Неадекватното поведение на водача на Голямата дясна партия по време на банковия стрес-тест, остави сериозни съмнения за нещо много повече и много по-неприятно от прибързана реч, финансово-икономическа тромавост и белотаджийски опортюнизъм.

Верни или не, съмненията показват и доказват едно – не може да се залага само и изцяло на Голямата дясна партия, тя не заслужава Голямо доверие, Големи надежди и Голям шанс, защото на Голямата партия са й много мънички, т.е. – слаби, и ангелът, и интегритетът, та бая лесно се подава на изкушения...

Затова, преди отново да назначим Голямата дясна партия за главен изпълнител и да я пуснем обратно на обекта отново да гради България, ние, нормалните трезво мислещи нелеви (по българските критерии) хора, в качеството си на миноритарни акционери в инвеститора на проекта, трябва да сме сигурни, че сме си осигурили добър и качествен строителен надзор – онази фигура, която не е нужно да има мускули и да носи по две торби цимент под една мишница, но е жизненоважно да има остър поглед и да се стреми да спазва закона поне от приличие пред Камарата на строителните надзорници със седалище в Брюксел.

Мнозинство на Голямата дясна партия с подкрепата (явна или скрита) на някой от Боянските пълномощници, няма да доведе до нищо добро за общия проект, затова е нужно да бъде назначен надзорник на управлението със сигурен мандат – така че да не може да бъде (лесно) заобиколен и заменен с удобен делови партньор, готов да разпише всичко в строителните книжа срещу поредния транш от хонорара си.

За мен е несъмнено, че в момента такава фигура на желан надзорник може да бъде само и единствено онази причудлива пъстроцветна творческа дружина под името Реформаторски блок.

Да, тази наистина объркана и вътрешно противоречива трупа, в която пърхат червени кукувици, лаборанти протягат костеливи ръце, млади и стари революционери пишат борчески проекти за следващи грантове в долари, докато всички тайно получават многомилионни субсидии в лири с автограф лично от Ердоганя. 

И прочие, и прочие.

Дори всичко да е вярно изцяло (щото частично може и да е), пак бих казал същото – дайте да си ги назначим за надзорник, щото по-добър наоколо няма, а без читав надзорник, общият ни проект ще си остане на равнището на оня гьол край Дунава -  с много разходи и нулев прогрес.

И тук искам да призова всички гнусливи и претенциозни пуритани, свикнали да се докосват само до най-чистото и най-непоквареното измежду чистото и непоквареното в политиката и живота, да помислят дали кукувицата е толкова по-лоша от свинята, дали крайно изнервящият хипарски ляв либерализъм като любима поза на пубери в климактериума е по-страшен от боянския хидроинженерен либерализъм и новия ляво-дясно-народнорепубликански-консерваторо-демократизъм в действие, дали кухите тенекии на интербригадистите, готови да тръгнат още утре да преборят с хаштагове и проекти северноазиатския демон, са по-лоши от пълните джобове на енергийните брокери.

Помислете - когато от нийде взорът надежда не види, може би пък трябва да си сверим надеждомера - дали пък не залагаме твърдо много очаквания и изисквания, дали не сме склонни от близките си да изискваме повече, дори когато сме наясно със скромните им възможности, а в същото време прощаваме грешки на чуждите, само защото и без това не очакваме от тях кой-знае-колко.

Нека дадем шанс на Реформаторския блок и на усилията на говорителя му (малцина усещат с какво се е нагърбил), да бъдем по-снизходителни към пропуските и понякога откровените глупости на тоя или оня пишман революционер, антиклерикал и мултикултуралист, да преглътнем възраженията си към кукувицата, лаборанта в кулисите, празнословните презиращи простолюдието елитаристи, либералния-мартир-енергетик-дето-не-е-ясно-какво-работи-вече-повече-от-две-години, сичкото досаден кандидат-освободител-на-европа-от-северноазиатските-орди и прочие персонажи, които щяха да бъдат крайно комични, ако фактът, че се налага да ги изтърпим на сцената, не беше достатъчна драма сам по себе си.

Бъдете малко по-търпеливи, трезви и склонни да прощавате. Тия работи са отвъд лесните категории и действия в стилистиката Like vs. Unlike.

Да почакаме, да дадем шанс и да стискаме палци, че кандидат-надзорниците ще устискат до октомври, без да си направят сами ритуално харакири за радост на прасетата. Пък ако / когато прекалят с глупостите и се появи по-добър надзорник, тогава бъдете така любезни да игнорирате съобщението ми и се чувствайте свободни да ми се присмеете на воля, както вероятно ще сторя при първа възможност сам.

Дотогава – дано ни оставят поне малко на мира това лято, че от толкова хиперактивност и бутане гушещите се инак прасета ще съборят цялата кочина. 

Uvijek vjerni tebi...

Успех на хърватските ногометаши, нека "шаховницата" се вее гордо следващия месец...

Стискам палци и на Б-и-Х, дано отборът им донесе радост на хората в измъчената си и опустошена от наводненията страна!

Зустрічайте The Ukrainians

Помня ясно лятото на 1998-ма, когато се отбих при приятеля си С. в кабинета му в Министерството на образованието. В същата стая беше и негов колега, който отговаряше за сътрудничеството с българите в Бесарабия и неотдавна се беше върнал от Украйна.

Още с влизането си ми направи впечатление музиката, която звучеше – нещо хем традиционно, но не съвсем, хем съвременно, но не съвсем, с текст, от който хем разбирах нещо с руския си на равнище стар зубър, но не съвсем всичко... Убеден любител на умерената еклектика в музиката, мелодията ме грабна и веднага попитах „А тези кои са?”.

„Някакви украински емигранти – май във Франция, пеят на украински” – толкова научих тогава, но на тръгване вече носех в джоба си драгоценната касетка, която беше надлежно презаписана (ех, времена...) и върната на любезния първоизточник.

Същото лято лентата се въртя в уокмена ми повече от всичко друго, но така и не разбрах кои са тези хора - впрочем, благодарение на които имах пръв пряк досег с украинския език.

Десет години по-късно лентата отдавна вече беше наизустена и в повечето време почиваше във Вечните ловни полета, пардон – шкафове, на класиката от музикалната ми младост. Някъде сигур по това време в битието ми се появи феноменът Ю Тюб, за който в началото даже и не подозирах какви дарове ми е приготвил.

И така до денят, в който ме осени идеята да потърся старите си украински приятели в „Тубата”. Обаче как като не знаех за тях нищо, освен че са „украински емигранти – май във Франция”???

Както се казва, не били компютри, а компоти или, по-точно – не били точно емигранти, а наследници на емигранти, и не във Франция, а в Англия.

Открих ги по началото на най-любимата ми песен – (в)Ставайте, козаки...

Всъщност, първите опити не бяха успешни – много казаци, много ставане из нета... Но в разгара на откривателския си огън, реших да пробвам и с друго:

Через речку, через хай...

Опа – как ли се пише това на украински – я да пробваме на латиница, все пак сме в Тубата..

Cherez rechku cherez hai… да добавим и едно ukrainian song… Хм, май не било rechku, а richku...

Я! – ето ги, при това на концерт!

След толкова очакване, така най-накрая се запознах с The Ukrainians – запознайте се и вие, моето чакане си струваше!

А от няколко седмици, благодарение на чудесата на съвременната онлайн търговия и услугите на Пощата на Н.В., повече от 15 години след първата ни среща, най-сетне вече имам и съвсем оригинални техни записи.

Наливаймо, братя!

Няма нужда да преразказвам тук историята на The Ukrainians – всеки желаещ може да я прочете или на собствената им интернет страница, или в Уикипедия.

Ще отбележа само, че украинското музикално наследство и личният досег на музикантите със звука на 80-те (и мелахонличната мелодика на The Smiths) - този така плодовит и любим период в историята на музиката въобще, са родили комбинация изцяло по мой вкус, дет’ се вика – ‘се едно за мен са я правили! J

Или както кратко и пределно точно е казал незнайният (между)народен уикигений:

The Ukrainians are a British band, which plays traditional Ukrainian music, heavily influenced by western post-punk.

Малко повече може да иска меломанът, обичащ историята и музиката на Европа!

Тук трябва да спомена изрично кавърите на хитове от епохата, преведени на украински (с характерния за групата емигрантски акцент) и изпълнени в украински стил.

Разбира се - Смитс

Но и - Never Mind the Cossaks, Here’s The Ukrainians! J

И още много чисто украински хитове:

Закачливи

Епични

Драматични

И тъй като всяка подборка би била несправедлива, затова спирам тук и пожелавам приятен път с Київський Експрес - от Донецк, през Харков, Киiв, та до Лвiв!

Заговяването на разума

Гледайки мрака, който се разстила не само над любимата ми (по ред причини) Украйна, не само над Изтока на Европа, но и над целия свят на (условно) „белия човек”, усещането за Залеза на Запада придобива толкинови измерения.

Двете кули на умопомрачението, стиснали останките на Европа и агонизиращата й цивилизация в клещите на слепотата и декадентската наслада на самоунищожението, явно са готови на всичко, само за да видят, че другият пада пръв, пък дори само секунда преди собствения финал...

За да се насладиш максимално на утрешния триумф, постарай се да убиеш днес вдругиденшния си жизненоважен съюзник.

Или както би казал съвременният Лука Нотарас:

По-добре китайска чалма, но не и... (попълнете съгласно геополитическите си предпочитания):

А.        Атлантическа бейзболна шапка;

Б.        Сибирска ушанка.

Къде изчезна разумът, къде изчезна човешкият облик, къде изчезнаха и търпимостта, но и търпението, смирението и вярата в нещо извън всепоглъщащата суета и омраза.

В неделя е Месни Заговезни, после идат Сирни, но дали ще има и може ли да има Прошка?

От тази седмица стана прекалено очевидно, че явно пръв разумът е заговял.

Това е най-осезаемо около Черно море – явно наистина оттук е тръгнал Потопът, явно наистина някъде на дъното му, а не на Арарат, под дебел слой сероводород лежи и Ноевият ковчег.

Комично-истеричният поход на дъгоцветния боен пряпорец срещу олимпийския краснознаменен флаг на източния бряг беше последван от трагедията навътре в северния, чиито финал тепърва предстои.

На южния пък, докато търсеха новия си „Великолепен век”, се оказа, че са обърнали цяла Анатолия на декор от нов сезон на „Долината на вълците” (популярен турски криминален сериал, показващ наличието на няколко паралелни „държави”, контролирани от различни кланове на турските спецслужби).

Само на западния бряг няма нищо ново – у нас Великите пости на разума продължават вече повече от година, да не кажа години, и няма изглед скоро да свършат.

В царството на интригите, истеричността, коварството, шикалкавенето, липсата на решимост, умереност и реализъм ожидаемият уровен е като нивото на река Дунав в сантиметри – сан шанжман.