Под асмата

Още за глистите в газа

2012-02-02T21:19:00.001+02:00

(или ненужно харакири по никое време)

Навремето, когато по телевизора даваха "Шогун" и на двора се надпреварвахме кой повече японски думи е научил (уакаримас-ка? уакаримасен!), бях много впечатлен от разказа на Ябу сан, който обясняваше, че истинското традиционно харакири на самурая трябва да продължи възможно най-дълго, за да покаже той своята непоколебимост, безстрашие и прочие бушидо качества.

Е, наистина голем самурай си, Иване сан, няма съмнение!

В soft underbellyто си ти отвори такзави люта рана, а Хилари - нека тя само заповяда...

За глистовия газ, яловите матроси и шистовите амбразури

2012-01-21T15:17:00.004+02:00

Тръгнах да пиша коментар под последните думи в блога на Радан (не е тайна, че се познаваме, затова ще си спестя официалностите).

Но понеже стана твърде дълъг, ще продължа тук.

Много пъти съм писал, най-вече при Комитата – презрителното присмиване над Бойко-Божо-Вежди-Цецо-Мецо-и-С-ие е ниска топка за отговорния не само политик, но и пишман активен гражданин въобще.

Славолюби Русеви, Зароцвет Томовци и подобни филипикотворни флагмани на призрачни армади от крайцери с празни трюмове можем намери колкото щеш, но колкото и витиевато да е било, словото на Демостена не успяло нито да погуби Филипа, нито да предотврати прекланянето на свободна Атина пред сина му (разгеле, в суетата си наш Филип не би и могъл да си отгледа син).

Лесно е да откриваш гредите в чуждите очи, трудно е обаче да поставиш две сламки една връз друга, без да паднат.

Казвам го и от личен опит - лесно ми е да критикувам критиците, трудно ми е да предложа как критиката да еволюира в нещо по-смислено.

Не знам как трябва да е, ама така не става.

Последните години и особено най-последната, изборна такава, бяха похабени гигавати и тетраджаули обществена енергия в яростна словесна борба срещу тая или оная глупава реплика, срещу клането на прасета (ах, какъв цивилизационен потрес), срещу парите, крайно нелиберално отпуснати (вероятно користно, да) за ремонт на тая или оная църква, срещу тоя или оня глупав музей или антиколюбив, или пък, не-дай-либерални-Боже, показно патриотарски (о, ужас, черней горо космополитска, плачи сестро глобална) наратив, проект и прочие повърхностни тъпотии.

Biasna strelba, както пишеше навремето около Френската и другаде, но напосоки и нахалос.

Громен с небивал патос беше навред, на всеки фронт и курган, и простият недорасъл народ (впрочем, същият, който ще разкара ББ, както и го докара, от немай къде) - за това, че не гласувал, после затова, че гласувал така, а не (по инерция и заслуги отпреди десетилетие) онака, че не прозрял, че не преодолял, че не узрял за две петилетки толкова, колкото други народи за десетилетия, за това, че не протестирал, после за това, че протестирал, ама неправилно и в грешна посока, за това, че не искал искрено реформи, а искал само да плюска от данъците на другите (каквито данъци НПО- и фрийланс-рупорите вероятно надали и сами плащат, но пък броят свидно), и така до безкрай – винаги има за какво, винаги.

Въобще, хора, бдете, вижте Буда и Пеща горят, фашизмът аха-аха ще дойде и тук до няколко минути на първи коловоз и всички, които не слушат чалга, ще ги товарят в пернишки гоуфове и шлепове с имена на фолкпевици...

А в почти религиозното съзерцание и очакване на неизбежното гражданско мъченичество, някакси е неудобно да се принизяваме до проблемите на плебеите, които няма как да не са заслужили мизерията си.

Свободата, вместо да води Народа, му се обиди и го заплаши, че щяла да емигрира. Никой не искаше да е на къра сред калта и селяните, всички искаха на Олимп, а полето беше оставено на калпави орачи като Цецо и Цецка.

И какво очаквахте да се роди тогава, земята да зачене от погледа свише ли?

Мнозина вярваха и сякаш беше предопределено, че до дни Туркия ке падне и ще моли с поглед към Олимп, дойдите велемъдри и единствени, поемете властта вместо нас в експертното си сияние и избавете ни от собствената ни суета и некадърност. Водете ни, бъдете елегантна глава за туловището ни, вие, които сте само мозък и нямате нужда от тленни тела.

Балсам за наивни очи...

Съзерцавайки интелектуалното си превъзходство опозицията (не броя лявоосъзнатата) - и политическа, и гражданска, забрави, че част от условията на играта, както и във футбола, изисква не само да показваш ловки финтове, докато загряваш „на двайсеиедно” край тъча, а да вкарваш голове в игровото време на шампионата.

И докато гражданята запушваха уши в и оправдана, но и показно претенциозна погнуса пред гърма на чалгата по улицата и с все така запушени уши крещяха колко готини са любимите им джазмени, оказа се, че в по същото време предизборният джем сешън на фаворитите им въобще не е почвал и никой не го е чул.

Така и не разбрахме могат ли въобще да свирят тия хора (съмнявам се).

А точно тогава, сред тонове вяло и неадекватно мрънкане за „Модела Софиянски”, сякаш Софиянски ни управлява, по абсолютно същото време същите тези джазмени в чуден пакет гласуваха „За” продажбата на Булгартабак, чийто истински собственик все още не знаем. Тепърва предстояха изборът на съдебните инспектори и на съдебните заседатели за спецсъда...

Месеци минаха оттогава, но и брюкселската Райна Княгиня още шие байряка си и не е спуснала даже списъка на одобрените членове на Хвърковатата й чета.

А времето продължава да тече, зимата ще свърши, ще дойде пролет, после лято...

И насред тази зимна бяла приказка най-„автентичната” измежду автентичните опозиции реши да оплиска белия сняг с кръвта си, мятайки се съвършено ненужно връз амбразурата на шистовата глупост, сондирайки дълбините на политическото умопомрачение и обществената темерутщина в търсене на глистовия газ на собствената си стерилност и невъзможност да роди каквото и да е друго освен преклонението пред непогрешимостта на идола на експертността си.

Но ще дойде - дали наесен, дали догодина, време за нови избори, и народът пак ще е прост и виновен, хлябът ще е отново от мъката по-чер, а взорът от нийде надежда не ще види...

И единственото, което ще ни остане тогава, наистина ще бъде да палим стърнищата, за да изгорим плевелите, за да има къде да никне новото, което тепърва ще садим и пазим от бурените, докато отминат дните ни в напразни очаквания, но, надявам се, поне в изпълнение на дълга към корените, доколкото съдбата ни позволи.

P.S.

Гоце си тръгва утре, превáлихме зимата.

Посидел на дорожку, както се казваше в руския виц от ранния путинизъм, но нему и безразличието ни се явява незаслужено внимание.

ПЕСовете да го ядат...

Спомен за Таньо Николов

2012-01-19T20:51:00.005+02:00

За пръв път видях тази снимка в една статия преди сигур вейке 20 години.

Тогава още не знаех кой и какъв точно е бил Таньо (Тане) Николов, къде и как е шетал, от Бяло море до Морава.

Но образът и погледът му плениха момчето, което още е някъде в мен.

Години по-късно животът ме срещна (за добро) с пряк потомък на човек, загинал от неговата ръка - в последните часове от трагичния недоизяснен край на войводата, а след още години, съвсем наскоро, случайно разбрах за това.

За света не знам, но България не е голяма и сал едни съвпадения дебнат отвсякъде.

Правил е, каквото е правил, Таньо – кому добро, кому лошо.

Когато трябвало – наказвал доскорошни другари, когато трябвало – подавал ръка на доскорошни първи врагове.

Със сигурност обаче бил истински българин и истински мъж, и в грешките, и в правдите си.

65 години след смъртта му този биологичен вид не вирее вече по тези земи.

Како jе пропао рокенрол

2011-12-31T04:06:00.009+02:00

Отиващата си година в личен план беше, да кажем, сложна.

И понеже е личен, ще спра дотук.

В обществен беше проста. Бая проста.

И понеже е обществен, ще продължа. Ще продължа и за да разкажа как спрях да се ядосвам за политика през същата тази година.

Според четвъртия закон на обществената простодинамика, всяко просто и суетно управление среща равно по простота и суета противодействие.

Суетата е еднакво лош съветник и за простия, и за сложния. Изминалата обществена година беше година на суетата и понеже в повечето случаи суетата е ялова, годината също не беше много по-различна.

И докато едни суетници не спряха суетно да плямпат и творят глупости, други, не по-малко суетни суетници суетно се вторачваха във всяка глупава дума, за да я разнищят показно, изследват, покажат и докажат колко точно глупава е глупавата дума. И така, в шеги и закачки, изненада - годината взе, че мина.

Чудя се, дали показната простота на простото управление не е всъщност гениален прост ход, който просто, но безвъзвратно литна далеч встрани претендиращите за сложност. Дали въобще има по-ефикасно парализиране на противника от това да го оставиш пред огледалото да се любува на превъзходството си, в което вярва толкова искрено.

Както и да е.

Някъде през септември съвсем просто и от само себе си се натрупаха някои наблюдения, а както се казваше в едни стари книги, количествените натрупвания рано или късно водят до качествени изменения.

Някъде там, през въпросния септември, който не беше и не стана май:

- Вики-лики разказа как Нанси, но не Синатра, връчва Грами в категория „Rhythm & Blues” за композицията Blues without Rhythm на сборната формация Сървайвър Коалишън (СК), но новината беше подмината с повсеместно конфузно мълчание;

- Коалиция „Булгартабак” показа как се реформират нереформираните сектори, що е то истински коректив на управлението в действие и как на дела се скъсва с архиврага на реформаторската и автентична десница - модела „Софиянски”;
- след дълго мълчание, мега-гуруто сред „експертите на прехода” - Иван Кръстев, се появи на хоризонта, за да сподели пространно, току пред финалния предизборен спринт, изключително ненужни стари факти относно „е-поколението”;

- след като отмина и универсалното оправдание за всяка импотентност – лятото, симулантите на предизборния терен вече съвсем демонстративно се напъваха да изгубят, ако може, без дори да стъпят на тревата, та да не си оцапат готините обувки;

- на полупразните трибуни цареше такъв хаос, че вече не можеше да се различи в кой сектор са агентите на ОФето, дето подвикват „Смърт на фашизма”, и в кой – тия със „Свобода на народа”.

Някъде там взе да става толкова досадно, че в един момент просто нямаше накъде повече да се ядосвам и реших в съзвучие с простотата на годината, просто да спра да се ядосвам.

И ми олекна.

След по-малко от денонощие Гоце ще ни поздрави за последен път и светът ще бъде поне за малко по-красив и бял.

А след това – нека е щастлива и успешна за всички!

--- --- ---
Како jе пропао рокенрол (Как пропадна рокендролът) - популярен югославски филм от 1989 г., съставен от три независими части.
Герои в първата са баща и син – музиканти. Бащата, условно казано, е чалгаджия с голям успех, синът – изпаднал рокер, който решава да „бие” баща си на неговия музикален терен, като докаже, че може да прави народняци по-добре от него.
Повече - в мрежата.

Нататък

2011-10-31T21:34:00.005+02:00

Благодаря на всички, които си надвиха интелектуалния масраф и осигуриха онези 165 хиляди гласа, благодарение на които ни беше спестено съмнителното демократично удоволствие да имаме стъклен дом, пардон - контрапункт, в президентството.

С оглед разликата - явно упражнението с гласуването си е струвало залога (и компромисите)!

Изборите свършиха, всички обявиха победите си, май само Яне не бе достатъчно нагъл да дотича и той във всеобщия победен строй.

Давайте нататък.

Новият президент, например, може да последва създалата се вече традиция първата му визита след Брюксел да бъде в Скопие - така домакините му ще видят най-добре колко точно потиснато и асимилирано е малцинството им у нас.

Отечественофронтовците - антифашисти от ляво, дясно и централно могат да стягат топли дрехи за гората. Мандрите напоследък се пораздвижиха нещо, но алергичните към растителни масла партизани все пак нека да внимават още със стандартите.

Желаещите да свършат нещо смислено в политиката имат година и половина на разположение. След нощта на тиквите, утре е денят на Будителите - добър повод за стартиране на брояча.
Тик-так, тик-так...

Времето е ваше.

Гласуваш срещу Бойко, получаваш дон Нуцо

2011-10-25T18:10:00.003+03:00

Пиша това, което пиша, от позицията на човек, който никога не е гласувал и не възнамерява да гласува за полицейска партия (ПП) ГЕРБ. В неделя обаче ще отида да дам вота си с най-чиста съвест като равина, намерил в събота жълтица на улицата – пред мен шабат, зад мен шабат, по средата – сряда.

Сигурен съм, че огромната част от негласуващите (никого не упреквам), както и абсолютно всички, гласували за г-жа Кунева, са интелигентни хора, които много добре знаят, че при балотаж с отказа си да изберат, отново избират - макар и два пъти на половина.

Рядко си позволявам лукса да агитирам политически хора извън кръга на най-близките си, затова не го правя и днес тук. Само ще припомня, че отказалите се от избора си явно са съгласни с избора на другите и им е все едно.

Това означава също, че са съгласни с тези думи:

„Да си русофил на първо място означава да обичаш България! Това трябва да бъде ясно на онези, които се страхуват да отидат при партньорите си, за да не им се скарат заради едни или други конкретни стъпки с Русия.

Бъдещето ни минава през дружбата с Русия и аз гарантирам, че ще работя за развитието на нашите взаимоотношения, така както работих за това през четирите години в правителството на Сергей Станишев. Когато правехме всичко, за да се строят АЕЦ „Белене”, най-модерната атомна централа в Европа, „Бургас-Александруполис” и „Южен поток”...”

Това означава също, че самонавиващата се погнуса от „гоцеделчевския комсомолец” и прочие най-страшни от страшните неща - според обилните яростни филипики и антифашистки мантри, е по-силна от погнусата от една „хубава целувка”, макар и с половин уста*, с приятеля на чичо Ламбо.
Ако това е била целта на О(Ф)пълчението срещу страха – няма проблем, да ни е честита Коалицията на страхливите, нацелувайте се хубаво на воля, не е срамно. И това ще мине.

Ваше право, ваш (не)избор. Всяка суета има цена. Само петте години (поне) морал от чичо Ламбо са безценни.

Збогом J

* А както казва един приятел (цитирайки баба си) – който не знае как (точно) да целува в уста, целува в г*з.

Общи приказки

2011-10-18T21:43:00.001+03:00

Едни - срам, други - страх, или - сън, или - строеж, или пък - смях...
След пет дена всички те ще обявят победичките си.

За всички останали - общи приказки в изобилие.
Все повече съм отегчен, отколкото обиден.

Седмицата на един конник

2011-09-07T21:24:00.009+03:00

На всички с отношение към годишнините препоръчвам една прекрасна статия от Калин Донков за в-к „Сега”.

На незапознатите със спецификата на форума на същия вестник горещо не препоръчвам голяма част от коментарите под същата тази статия, въпреки цялата им обичайна обществено-патологична показателност.

От числата пък точно днес аз лично предпочитам 95 вместо 100.

Паметна плоча на ген. Иван Колев на едноименната улица в Добрич. Под портрета са думите му:

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа?

Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

И до днес в града няма традиционен паметник на пълководеца.

Мемориалът в Тутракан

И отново Тутракан...

П.П.

„Още от седмицата” - също така прекрасно продължение, пак от Калин Донков, пак във в-к „Сега”.

Радлери

2011-08-30T18:41:00.009+03:00

Радлер не е радостен йодлер, но през летните жеги радостта наистина блика от него като от вълшебен планински извор, ойларипи, ах!

Радлерът е вид особено приятна за мен лятна бира. Или не – не точно бира, а бира с плодов сок, най-вече цитрусов (лимон, грейпфрут или червен портокал), но по изключение и друг (досега съм регистрирал само ябълка). Идеално средство за утоляване на жажда, при това без неизбежната бирена дрямка, и, разбира се - пръв приятел на шофьора (алкохолно съдържание наполовина – 2-2,5 %)!

Бел.а.: Да не се бърка с Корона и други подобни недоразумения с претенции.

„Прихванах” радлерите от братята хървати, които само за едно лято установили, че след пускането му консумацията на бира сред жените се покачила драстично. Не ми е известно да съм жена, но тук ги разбирам по изключение.

Докато изследвах видовете радлери по югославския Виа Диагоналис - магистралата „Братство & jединство”, искрено страдах, защо същите тия концерни, дето произвеждат и там, и тук, нас така някакси не ни уважа’ат кат’ европейци! Затова бях особено приятно изненадан от срещата си с българския радлер, майна, и приветствам жарко новаторския дух на онази пивоварна, дето от известно време мъжете не знаят защо я е срам да използва кирилица.

Това лято получават от мен червена точка, пчеличка и знаменце и опрощение за слабостите, които ще премълча!

И така, да минем по същество - Словения си е Словения. Златният медал от Радлер-балканиадата отива при Пивоварна Унион за радлера с грейпфрут. Не толкова заради някакви особени качества на бирата, а просто защото грейпфрутът си върви най-много с нея, както знаем и от някои германски състезатели извън класацията. За съжаление не можах да опитам Унион с червен портокал, сал примлясквах, докато слушах за него...

Да поздравим и останалите достойни участници:

От ляво на дясно:

- далечният братовчед на заралийката - Карловачко Радлер Лимун, моята първа радлерова любов...

- Ожуйско Ябука – за разлика от цитрусите ябълката доминира над бирата и категорично напомня на сайдер, но вкусът отново е прекрасен – Жуя йе зáкон, да възкликна по загребачки...

- сръбският Йелен Пиво – не отстъпва по нищо и ефикасно оползотворява изостанали динари (79 на брой в оемвито на Цариброд).

И, докато ехтят тромпетите за финал - густо радлер, при все че... (обещах да си трая и да не се заяждам за дреболии!)

Наистина мирси, майна, и - наздраве, докато е още жега!
Prost, kameraden! (ти на кóго че викаш прост, бе?!)

P.S.

Ако сте от lager-а на светлите пилзенски души, немойте страда за мойта изневяра – отдавна съм се отписал от таз’ ваш’та консервна фракция.

Да крепнат хефетата, вайсовете, дункелвайсовете и прочие нетрудови маргинали!

А, извинение, нещо?

2011-08-10T18:10:00.006+03:00

БСП била поискала собствеността на летящата чиния, пардон, като за тях – тарелка, на Бузлуджа, щото премиеринът бил казáл нещо-си.

Аз пък вече двайсе и кусур години чакам и още си искам извинението от БСП, като правоприемник на БКП и БРП (к) за братството и jединството с друга Тита. Знам, че няма да го дочакам.

Защо се сетих точно за това ли - преди 65 г., на 10. август 1946 г. завършва Десетият пленум на ЦК на БРП (к), на който е обявена прословутата „културна автономия” на Пиринския край.

Година по-късно, пак през август, но на хлад в словенските планини, Тарабата и Суперзвездата с радост наблюдават подписването на Блядьската, опа, извинете пак – Бледската спогодба.

Понякога си мисля - каква ли федеративна идиотщина щеше да се получи?

Дека отидóхме, а, бре, бай Постоле?

2011-08-02T18:56:00.009+03:00

Какви ли ги мислехте, какви станаха, а, бре, бай Постоле... Струваше ли си главите и душите ви, а, бре, бай Постоле...

Много войводи, много комити, но само един е бивал наречен „Слънце” - Ениджевардарското - Апостол Петков. Затова днешния си спомен за Илинден насочвам към паметта на бай Постоль, загинал на същия ден Илинден преди точно 100 години.

Точно това изпълнение на песента, ако трябва да съм искрен, хич не ми е най-любимото, но не намерих по-добро в мрежата.

За пръв път чух песента за Апостол Петков – Ениджевардарското слънце, от край до край, в съпровод на най-обикновена китара и много искрени емоции, в един пловдивски апартамент близо до някогашното кино „Въстаник”. Домакинята ни - уви, вече покойна, беше сама внучка на една от участничките в масовата сватба, организирана от бай Постоль в родното му село Боймица.

Боймица днес е Аксиуполи, в превод „Вардароград” – нищо, че не е на самия Вардар, а само близо до него. Когато бях там преди три години, беше един горещ неделен следобед и по улиците на градчето, придобило от сегашните си стопани сякаш недобре скроен уж-средиземноморски вид, нямаше почти никого. Първите срещнати бяха двама мъже, които по неизбежната ирония на съдбата говореха ... албански.

Боймица (Аксиуполи), 2008 г.

В центъра на Енидже Вардар (днес Яница) пък се издига паметникът на Гонас Йотас (Гоно Йотов), за когото казват, че бил първи братовчед на Постоль... Пак по вездесъщата ирония на съдбата и той, като братовчед си, загива през 1911-та не без помощта на „своите си” за него гърци...

Паметникът на Гоно Йотов на едноименния площад в Яница

(снимката е на Комитата)

И днес в България няма паметник на Апостол Петков (в интерес на истината по-рано тази година обаче поне се заговори) - освен паметника, издигнат му от спомените на съвременниците му, от словото на Свобода Бъчварова в „Литургия за Илинден” и сценария за „Мера според мера”, както и, разбира се, и от играта на Григор Вачков в същия филм...

Бог да ви прости, бай Постоле!

Lijepa li si...

2011-07-16T15:59:00.008+03:00

Не че имам съмнения, но друго си е проверката на място :)))

Пред Задушница

2011-06-10T20:35:00.004+03:00

Потърсих отново къщата.

Намерих я, там си е още, скрита сред неокосените гъсти майски треви. Но вече не е сама – на едва метри от нея, има хубава нова къща, като пример за това, че животът продължава и не търпи старото и забравеното.

Нищо чудно, от предишното ми посещение са минали вече цели четири години...

Макар и със съответно промененото оформление на фасадата, поне църквата си стои здраво – когато и последният камък от къщите отпреди 80 и кусур години падне, тя още ще е там, като последен свидетел и спомен.

Жалко само, че и гръцкият, а и турският ми (често в Беломорието по-възрастните гърци говорят турски – било заради съседните турски или помашки села, било заради собствения си бежански произход от земи в днешна Турция) са в толкова зачатъчна фаза, че не можах да разпитам това-онова възрастните съседи, с които се срещнах и които имаха какво да кажат - и го казаха, ама кой да разбере...

Нямам избор - следващият път трябва да съм по-добре подготвен езиково!

Липсващите паметници на липсващата памет

2011-04-06T14:21:00.004+03:00

Преди точно 70 г. общо 75 българи – 8 от София и 67 от Кюстендил стават първите и, вероятно – най-неизвестните, жертви за страната ни през Втората световна война.

На този ден германските войски навлизат от българска територия в Югославия и Гърция и още същият ден югославската авиация бомбардира в светкавичен отговор изцяло цивилни български обекти в Индустриалния квартал на София и в Кюстендил. Атаката, разбира се, не спира германското настъпление, но... това могли – това бомбардирали, jе*ига!

Още същата вечер атаките се поемат от английската авиация и продължават знаем докога.

Доколкото ми е известно (моля за извинение, ако греша поради незнание), в Кюстендил за тези загинали негови граждани има паметник само в градските гробища, където са погребани загиналите, но не и в самия град.

Не ми е известно и в София да има някакъв особен знак, пък било то и в рамките на мемориал на жертвите от всички бомбардировки, вкл. далеч по-разрушителните по-късни английски и американски атаки. Има паметник на летците – защитници на София. Има отскоро и на едни други летци. Има цял куп други паметници.

Само на жертвите от бомбардировките - още не.

Като дете, от стаята си виждах през вътрешния двор по сградата отсреща дупките от осколки, които бяха останали от въздушните атаки от преди десетилетия. Те бяха моят скромен личен паметник за онези събития.

По едно градоустройствено-инвестиционно чудо въпросната сграда още стои, но надали ще е за дълго.

P.S.

Освен това мисля, че вече става очевадна потребността, Картаген да бъде разрушен, при това немедленно.

Пясъкът между пръстите ни

2011-01-19T20:48:00.006+02:00

Стоя на брега на реката на времето и гледам как шепата пясък в ръцете ми изтича между пръстите. Падат във времето и се губят завинаги образи, спомени, места, хора, моменти, въпроси, отговори. И да се наведа и загреба нова шепа пясък, нито една от песъчинките няма да е същата. Времето ги е отнесло безвъзвратно. Било ли е въобще някога... В нечии шепи и аз съм само просто една песъчинка.

Има толкова въпроси, които не зададох, когато можех, толкова отговори, които не потърсих. Толкова въпроси, на които никога няма да разбера отговора и това ще ме гложди до края. Не основните въпроси на човешкото битие или нечия лична или обществена тайна, а съвсем дребни въпроси за съвсем дребни хора, като пишещия тези редове.

Например – това ли е къщата, в която е родена баба ми?

Дали тази разпадаща се къща на двайсетина километра от Бяло море, която дори не зная дали въобще ще заваря отново следващия път, когато отида да я потърся, е наистина къщата, построена от прадядо ми, след като се е върнал от кървавия път, струвал живота на едно от децата му.

Ако се доверя изцяло на уморената памет на дядо ми – най-вероятно да, това е тя. Избирам да приема, че е несъмнено така, защото от няколко дни знам, че надали някога ще науча истината. Защото вече няма кой да ми я каже и защото не изпълних навреме едно свое обещание.

Преди пет дни баба ми, много вероятно последната останала българка, родена в с. Чадърли, Беломорска Тракия, се представи пред Създателя ни в ръцете на дъщеря си и мъжа си, с когото беше заедно цели 68 години.

Отиде си един тих етнографски паметник на цял един отдавна изгубен свят. Бог беше милостив към нея в земния й път и се моля да е така и в отвъдния.

По-малко приказки, повече Приказки!

2010-12-23T18:31:00.006+02:00

Ден преди Бъдни вечер искам най-тържествено да благодаря на правителството, лично на премиера, на вътрешния министър, депутатите и робокоп, пардон – рабофак, вождката им, на опозицията – открита или пишман такава, както и на вся астальная палитическая и ваапше - апшественная ..., опа, извинете – елит, за това че с непрестанния си поток от словесни и действени глупости не остави на будната обществена съвест в лицето на журналисти, коментатори, анал-лизатори, блогъри и прочие обикновени логъри, да се чуди с какво да си пълни страниците предколедно.

Благодарение на осигурената богата основа за алтернативна писателска заетост, тази година ни бяха спестени много от дежурните моло- и пазаро-борчески, кахърно-разчувствени духовни и антикомерсиални около-коледни писания на погнусени или трогнати от това и онова общественици. Ако не броим някои, които не си струват споменаването, засега сал един Георги Господинов (инак уважаван от мен и като писател, и като публицист) зае жертвоготовна поза на тематичната амбразура. Но има още време, цели петъчно-предпразнични броеве за напълване, да не избързвам с оптимистичните заключения...

На всички, които вярват, че има за какво и искат да празнуват, пожелавам Весела Коледа, съпътствана от по-малко безсмислени приказки, но повече истински Приказки и то с щастлив край!

На останалите – приятни почивни дни.

P.S.

Искам специално да благодаря и на другарите комисари от Брюксел, които показаха, че на чужд гръб и сто, хм, чувала с подаръци са малко.

А данъцих наших ядат камисааары,

И девачек наших ведут в кабинет.

(народна песен, особено популярна във Фонд „Земеделие”, където обаче се пее във вариант, от който не е ясно кой кого всъщност води в кабинета...)

500

2010-09-10T20:37:00.003+03:00

Кой (не) формира бъдещето (си)?!

Под заглавието „Who is shaping tomorrow?” („Кой формира утрешния ден?”) Световната консултантска компания Делойт (Deloitte) публикува класацията си за 2010 г. на 500-те най-големи компании в Централна Европа.

Под „Централна” явно се разбира Централна и Източна Европа (без Русия), доколкото класацията включва наред с безспорните лидери от централноевропейските страни от Вишеградската тройко-четворка и Балтика, също и Балканите (без Гърция и Турция) и Украйна, т.е. бившия соцлагер с присъдружната му бивша Югославия.

Критерият за класацията е обемът на продажбите, което обяснява и предопределя мнозина от участниците – енергийни дружества и големи търговски вериги. По-важни и показателни са останалите. Независимо от относителността на критерия, наблюдението и сравнението на това кои са българските участници и кои - от останалите страни, будят у мен някои тъжни мисли, които не си струва да излагам пространно поради пълната липса на новост и особено откривателско умение...

Та, нека видим кои са „нашите” (по места) и всичко става безпощадно ясно:

47. Лукойл Нефтохим – ясно кой е

77. Лукойл България – също ясно

85. НЕК – и те

139. Аурубис (Aurubis) – разбирай МДК Пирдоп

264. ОМВ България – я. (ясно)

277. Мобилтел – я.

294. ЧЕЗ Електро – я.

347. БТК – я.

386. Метро България – я.

396. Нафтекс – я.

398. Космо България – разбирай Глобул

425. АЕЦ Козлодуй – я.

450. К & К Електроникс – вносители на Самсунг и куп други техники и собственици на веригата магазини „Техномаркет”

478. Е-Он – я.

Единствената загадка е защо ги няма ЕВН, завалиите, но сигурно са „изпаднали” за една бройка...

Лекинка изненада за мен поне са K & K, но не повече от лекинка – бая плоски телевизори се накупиха напоследък...

Не се подвеждайте по участниците от другите страни и не търсете наред с енергийните дружества и търговските вериги нещо като Volkswagen Bulgaria, Nokia Bulgaria, Phillips Bulgaria, Iveco Bulgaria, British-American Tobacco / Phillip Morris Bulgaria, GE Bulgaria, Samsung Bulgaria, KIA Bulgaria и прочие.

То и едно Фантастико даже не мож’ изправи горда снага до словенската Меркатор, литовската Максима (Т-Маркет) или сръбската Делта (собствениците на Пикадили)...

Това е резултатът от епохата „Рекордни инвестиции, рекорден растеж”.

95 години кръгла национална глупост

2010-08-31T20:46:00.003+03:00

Обичам да следвам историческия календар и да отбелязвам разни годишнини.

Днес поводът е такъв, че ме кара да изневеря на „предначертанието”, което отново не успявам да спазя, относно третата и последна част на географско-историческия си пъте-лето-пис относно Югозападна Македония.

Преди 95 г., през 1915 г., на днешната дата България получава трета нота от Антантата, в която й е предложена „безспорната зона” (югоизточно от линията Крива паланка — Струга) от Вардарска Македония в замяна на нейната ненамеса.

Подчертавам – ненамеса.

Малко предистория, обобщена от Агенция „Фокус”:

Първата нота на Антантата е изпратена на 16 май 1915 г., в разгара на водения от Чърчил съюзен десант в Галиполи. В нея се настоява България да нападне Османската империя и да завземе Източна Тракия до линията Мидия - Енос, а след войната ще получи „безспорната зона” във Вардарска Македония и съдействие за Кавала и Южна Добруджа.

На 21 юли 1915 г. е изпратена втора нота на Антантата, която повтаря предложението от май с.г.

Цар Фердинанд І и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна и се предоставят земите, отнети и от съседните балкански държави след поражението и в Междусъюзническата война.

Всичко това гарнирано с пари, много пари – заеми, афери, комисионни и прочие непреходни ценности на българския политически живот.

Следисторията я знаем, уви.

С този тъжен спомен за чутовната и непреходна слепота и глупост е лесно да се правят преценки сто години по-късно, когато не само колата, но и целия път не само се е обърнал, но се е търкалял десетилетия в кръв и кал.

Историята рядко дава шанса да стоиш на първия ред сред зрителите и всички участници да наддават, за да се качиш при тях, в техния ъгъл на ринга.

Още по-рядко обаче историята дава шанса да ти предлагат желани награди, за да си останеш сред зрителите, при това при нулев риск (за разлика от няколко десетилетия по-късно).

Изборът винаги е решаващ - за поколения и десетилетия напред.

Помнете Загоричани...

2010-06-03T19:08:00.013+03:00

Приказки за отрязани глави, забравени войни и изгубени съдби

Закъсняло продължение - част ІІ:

Гласовете им чувам...

Мина доста време, дойде пролетта и пак се обръщам да пуля към село Загоричани, Костурско.

Тъжният залез на един красив език

Предполагам, че на всеки що-годе исторически грамотен българин, кривнал из некурортните дебри на Северна Гърция и попаднал на местните славяноезични гърци, му е направило впечатление прекрасното звучене на езика, който говорят помежду си. Оставяме настрани романтичния гъдел на гадаенето в онези първи секунди преди да разбереш дали си попаднал на „правилния” събеседник и дали разговорът въобще ще потръгне, както и неестественото усещане, когато изведнъж започваш да се разбираш безпроблемно с хората, които в голямата си част не са имали никога досег с каквото и да било българско. Езикът на тези хора е толкова красив – мелодичен, звучен и благ, че от първата секунда те пленява завинаги.

Imagine…

Хубаво е човек да чуе как е звучал българският език преди навлизането на русизмите и европеизмите, преди шаблонизирането му от администрацията, преди огрубяването и ограбването му от формирането на днешните източнобългарски и шопско-софийски градски наречия, преди появата на „батките”, „бацетата”, „майните”, „човечетата”, „меновете” и прочие нарицателни.

Или, погледнато от другата страна, хубаво е да чуеш как е можело да звучи съвременният македонски език, ако не беше минал през грубата мичуринска обработка на сърбо-скопската езикова каменоделна.

Преди, ако...

Днес, без преди-та и ако-та, поне за мен лично няма съмнение, че този език е диалект на българския. Подробният анализ е работа на диалектолозите, но трябва да си глух или прекомерно обсебен от химерите на съвременната политическата коректност, за да отречеш това.

Отново днес, тези разсъждения, за съжаление, имат малко значение, а след само 20-30 години – вероятно никакво. Не е нужно човек да вижда в бъдещето, за да прозре, че този така красив език тлее и си отива. Говорят го все по-малко и предимно по-възрастни хора, а писмена кодификация си няма, няма и никога да проима.

Жалко, защото си отива едно богатство, затворено в обречен шагренов езиков резерват.

За буквите

Неведнъж в разговорите си с хората по селата в Гръцка Македония съм забелязвал изненадата им от това, че някой външен човек, при това от нещо толкова далечно като България проявява интерес към селото им и историческите му или природни забележителности, които понякога са непознати дори и на самите му жители. И още по-голяма е изненадата, когато хората разберат, че посетители като мен нямат никаква родова връзка със селото им, а просто са чели тук-там това-онова. Следва въпросът – „а откъде можем и ние да прочетем / научим?”

Тук идва сложното и то точно в епохата на Интернет, където вече има достъпна информация почти за всичко. Сложно, просто защото мнозинството от хората в тези села не познават кирилицата и не могат да прочетат нищо от обилната информация в българските (или пък дори и в македонските) сайтове. В гръцките надали има нещо извън официалната историография, а да се очаква някой обикновен човек да търси и пресява из информацията на английски е по-скоро цинично. Малцина са тези, учили в Република Македония, които могат да четат на кирилица.

И тук се връщаме години, дори векове назад – до екзотичната идея да се пише на български език с гръцки букви.

Всъщност това е и единственото ми „прозрение” и заключение – ако някой днес в България претендира да търси нещо българско или поне свързано с българското сред местните „славяногласни елини”, то първото и най-важното нещо, което трябва да направи, е да даде едни пари на някого, който го може, за да „препише” част поне от обилната информация в българското интернет-пространство на български език, но с гръцката азбука.

Нека направя задължителното уточнение – целта на подобен проект, както и на каквото и да било действие на българската държава или общество спрямо хората, говорещи същия език в Беломорието, не би била да се гради някакво българско съзнание в Гръцка Македония, което, освен обречено, днес би било нелепо, а да се съхрани едно отиващо си историческо богатство, което е част от миналото и наследството ни и към което, именно по тази причина, имаме някаква отговорност и към предците, и към децата си. Най-добрият вариант би бил, разбира се, ако подобни проекти се развиват в сътрудничество със самата Гърция – в крайна сметка, днес не сме врагове и нямаме какво да делим, напротив - малко и малки жестове от тяхна страна хем биха имали значителен принос към развитието на приятелските ни отношения, хем биха могли да бъдат използвани от тях самите в собствените им търкания с македонистите.

Вярвам ли си сам – не, разбира се, но не пречи да помечтая.

Каквото и да (ако въобще) се направи, разбира се, ще е закъсняло, защото, докато разните професионални патриоти в България броят „десетки или дори стотици хиляди българи” в Гърция и злорадстват над фалиралите византийци по форумите, поддръжниците на македонистката кауза работят. Така, преди броени седмици, местната македонистка партия „Виножито” („Дъга”) в Лерин започна да издава свой вестник – „Нова зора”, списван на гръцки и на скопски македонски.

С това вероятно започва последният етап от „македонизацията” на „славяноезичните”. Не случайно още в първия брой на „Нова зора” присъстваше пространно интервю с един от лидерите на ОМО Илинден – ПИРИН. По нов канал се разширява тезата за сходната съдба на поробените македонци от Пирин и Егея, за нуждата от сътрудничеството между тях в отстояване на асимилаторските попълзновения на върховистите и андартите.

Учудващо, но факт – в Гърция вече има вестник, който говори за ВМРО, за Илинден, за героите на ... македонскиот народ, разбира се! Първият брой беше посветен на годишнината от смъртта на Гоце, а във втория се представя не кой да е, а учителят от българското училище в Костур Лазар поп Трайков.

Ай, да кажим, Бог да прости, Лазо Папатрайков –

първиот и най-големиот костурски началник...

Как да се отнасяме към това развитие предвид повече от деликатната (ни) ситуация? Да се отнасяме ли някак въобще?

От една страна, няма никакъв повод за толериране или неглижиране на подобни исторически паралели (ОМО-Виножито / Пирин-Егей). От друга, именно същите тези македонисти в Гърция са единствените, които работят за съхраняването на езика на сънародниците си. Ако в Гърция се запази нещо славяно-македоно-българско, то заслугата ще е именно тяхна.

Иначе казано - обсебвайки общото ни, те (македонистите) работят за съхраняването на поне част от него. Не давайки другиму същото това общо, но и не правейки нищо за запазването му, ние (българите) го обричаме на гибел и забрава.

И пак се връщам към въпроса, който вече съм задавал – врагове ли са ни македонистите в Гърция? Каква е точно сделката на българските управници с гръцките им колеги? Не може ли да е по-добра за нас?

Кой е добрият, кой е лошият? Кому да помагаме? Трябва ли въобще да мислим за това?

Отговори на държавно равнище няма, поради което приемам, че българската държава, за мое съжаление, е избрала да се дезинтересира почти напълно, като спорадичните й пробуждания досега са изцяло в подкрепа на Атина. Както вече уточних, противното не е задължително да означава конфронтация с Гърция, напротив. Варианти много – стига някой да иска. За момента явно никой. Съмнявам се, че в българското Външно министерство въобще има хора, компетентни по темата (особено, след като се спрели да взимат консултации от о.з. Иван!).

От Загоричани до Мокрени – да преброим Македониите

Ако се върна към пътуването си из Костурско, трябва да продължа разказа си по пътя от Загоричани до Мокрени (днес Варико / Βαρικό) – родното село на слабо познатия в днешна България Никола Милев.

По пътя се минава през изключително живописното село Клисура или Влахоклисура, което, без изненада, е предимно влашко.

В българската история Клисура влиза с превземането му през Илинденското въстание от обединените чети, водени от Васил Чекаларов.

От Клисура пътят се спуска сред красива природа покрай не по-малко красивия Клисурски манастир „Света Богородица”. Вече в ниското, в крайната южна периферия на Леринското поле е и Мокрени.

Повеят на промените и отслабването на хватката на гръцката националистическа пропаганда в Мокрени се вижда с просто око още на селския площад – едно от заведенията там носи старото име на селото – Мокрини.

Мокрени днес е известно с фестивала на боба, който се отглежда повсеместно в Костурско и Леринско (прекрасен много едър боб на цена 4-5 евро килото). Не бях там по фестивално време (август), затова основен център на вниманието ми беше местната стара църква.

Край църквата се запознахме с възрастен човек от местните „славяногласни”.

Не мога да отрека, че контрастът спрямо Загоричани се наби веднага на очи, т.е. – в уши. Докато в Загоричани не усетихме никакво противопоставяне, а със събеседниците си усещаш чувството на общност поради общия език, без да е нужно да се уточнява или разграничава каквото и да било, тук веднага на преден план изплува разделението – ние (македонците), вие (българите) и те (гърците). Вие и те сте съюзници и приятели в НАТО и ЕС. Ние сме други, ваши общи жертви и неприятели.

И всичко това в село Мокрени, което само преди 70 години гръцкият жандармерийски началник в Лерин посочва като едно от селата с „най-голяма концентрация на българомислещи в региона”.

Как и кога стигнахме до тук?

Краят на песента

Ако трябва да поставим смъртна дата на българската кауза в Беломорска Македония или просто вододел, то той би бил някъде във втората половина на 40-те години на миналия век, когато отекват изстрелите от последните екзекуции на водачи и членове на „Охрана” – забравената и непозната дори и в България организация за самозащита на македонските българи от Беломорска Македония, оставени през Втората световна война в германската окупационна зона на произвола на местните гръцки колаборационистки и партизански (леви и десни такива) чети. Заклеймена с етикета на колаборационизма с германските и италиански окупационни сили, „Охрана” е осъдена на забвение, а членовете й - повечето някогашни дейци на В.М.Р.О. – на затвор, репресии и смърт.

Докато отекват последните изстрели от екзекуциите, в Гърция вече гори новата война, която ще реши съдбата на българоезичните жители на македонските й провинции – Гражданската война в Гърция. Като всяко комунистическо дело, най-потърпевши от него, разбира се, са редовите участници, а задължително – и българската кауза.

Със създаването на СНОФ - Славяномакедонския народоосвободителен фронт, като контрапункт на „Охрана”, в Беломорска Македония стъпва и новата идеология на комунистическия македонизъм, търсещ опора, наред с класическите леви идеологически постулати, и в антибългаризма.

Оттам нататък събитията са ясни – гражданската война, партизани, контра-партизани, подпалени села, прогонени и избити жители, отнети и прокудени из цяла Европа деца-бежанци и още повече изгубени съдби.

В Гражданската война гръцките комунисти изгубиха, но гръцката кауза в Македония спечели – в района се утвърди националистическата власт, безкомпромисно поддържащата завета на Мелас „Българин да не остане”. И не остана...

На практика по един и друг начин спечелиха също и югославските комунисти, а и родените от техния полог днешни македонисти – след като българин не остана и връзката на останалите по чудо оцелели от десетилетията огън местни славяноезични с България беше пресечена из корен, те вече нямаха друга опора за отстояване на езиковата и народностната си негръцка самостоятелност извън единствено близката им Република Македония. И затова не бива да се чудим, че дори и извън прегръдката на Тито, македонците във вътрешността на Гръцка Македония също прегърнаха македонизма – за тях алтернатива просто нямаше.

Предполагам обаче, че за тях - местните, е много важно, че днес поне вече могат спокойно да танцуват своите си хора на своята си музика, макар и в типичния за скопските музичари леко "кръчмарски" аранжимент.

Хоро на площада на село Шестеово (Сидирохори), Костурско - родното село на певицата Любка Рондова. Около 2 мин. и 40 сек. след началото на клипа "зашумяват" и добре познатите на всички ни буки...

Може би тук е мястото да направя едно финално (за тази част от повествованието) уточнение – опитах се да проява деликатност и прецизност, като умишлено избягвам да определям еднозначно етнически и национално хората, които и до днес говорят споменатия в началото език и не са гърци по рождение. Затова и използвам неведнъж донякъде безличното „местни” или съмнителното „славяноезични”. Отбягвам, просто защото не знам кое би било най-точно и верното – славяноговорящи гърци, славомакедонци, българоезични гърци с македонско самосъзнание, само македонци?

Наистина не знам.

Да търсим и откриваме днес българи там, при това осъзнаващи се като такива, е наивна самозаблуда. Да, има такива, които помнят някъде в далечината на семейния спомен нещо, свързващо ги с България – братовчеди, невиждани отдавна, спотаени разкази, премълчани истини, но всичко това е обречено от времето и безмилостния ход на историята.

Да кажем, че всички са македонци в смисъла на македонците от Републиката – също би било превратно тълкуване, макар че има немалко хора, осъзнаващи се единствено и точно като такива.

Има и други, въобще избягващи нарочната и недвусмислена национална идентификация с която и да било съседна нация, хора, за които е достатъчно просто, че говорят своя си език и са наистина просто „местни” като контрапункт на по-късно дошлите гръцки изселници от Мала Азия.

Разбира се, има обаче и голяма част, наследници на някогашните гъркомани, които нямат проблем с гръцката си националност съвсем независимо от ясното осъзнаване на факта, че говорят в семействата си на език, очевидно различен от гръцкия.

Колко възможни и реални определения, колко тълкувания, колко въпроси без лесен отговор...

Въобще – колко, в крайна сметка, са Македониите, чийто дух все още диша из прекрасните планини, езера и села във вътрешността на Беломорска Македония?

Докато във въздуха над безбройните паметници на гръцката „Македонска борба” още се носи и отчетливо усеща пепелта на изгорената из основи „Българска Македония”, от север все по-настоятелно подухва повеят на заквасената с Новаковича мая съвременна Македония.

Тъжната истина обаче е, че днешният македонски възел в беломорската си част е само с двама участници и за трети място няма. Страните са ясни – македонизмът срещу елинизма. Наистина, и едните, и другите градят кулите си връз прахта на наши сънародници. Но днес ние сме излишните, освен ако гърците не пожелаят друго.

Всичко това обаче не пречи да понахалстваме още малко, като за последно.

(и пак следва продължение, дано този път успея да е по-скоро...)

Помнете Загоричани...

2010-03-25T18:32:00.008+02:00

Приказки за отрязани глави, забравени войни и изгубени съдби

(част І - Загоричани)

Дали някой от „днешното” време може да предположи каква е тази картичка и по какъв повод е създадена?

Село Загоричани се намира в Костурско, Беломорска Македония, и днес се нарича Василиада. В най-добрия случай някой може да се сети, че там е родено лицето, на което днес е именуван най-големият град на Пиринска Македония.

Преди 105 г., на 25.03.1905 г. (07.04. нов стил) гръцки чети, общо над 300 андарти, нападат село Загоричани и избиват над 100 души беззащитни българи – предимно жени, деца и старци. Предимно, защото повечето мъже вече са тръгнали на гурбет.

По това време Македония и особено Костурско, Леринско, Воденско и Серско са мястото, където се развива една от забравените граждански войни на Европа от 20-ти век – българо-гръцката четническа война за турското наследство. Няма смисъл да се установява кой е спечелил тази малка война, при условие че знаем кой спечели последвалите големи войни за същия предмет – Гърция. Но това не пречи да споменем жестокостта на тази война, по време на която в едно или друго село през ден влизала ту една, ту друга чета и прокламирала върховенството ту на Патриаршията, ту на Екзархията, с поглед я към Атина, я към София... Не пречи, разбира се, да почетем и падналите за нашата кауза, т.е. нашите си...

Да се върнем към днешния ден, през март (април) 1905-та, когато андартите бастисват селото. Бастисват го ритуално, на връх годишнината от началото на „Етерията” – гръцкото въстание за освобождение от Османската империя. Бастисват го на тази дата, защото Загоричани е една от малките „Софии” – трън в очите на гръцката пропаганда в Македония. „Честта” да бъдат наричани така имат само няколко села – Горно Броди в Серско, Екши Су, Леринско, и Велгощи, Охридско.

През същата тази 1905-та, населението на Загоричани намалява с 300 души, за съдбата на сто от които има ясна представа. По-интересното е как същата тази година 500 души изведнъж решават, че вече не са българи, а гърци. Не стотици, а хиляди в цяла Македония са подобните резки промени в националното съзнание през онези кръвопролитни години. За последвалите ги десетилетия на национално изграждане във вече Гръцка Македония въобще и не иде реч.

Когато истината за случилото се в Загоричани стига „стара” България, близо година по-късно, гръцките махали на Анхиало и Станимака лумват в огъня на безсмисленото „възмездие”. Загиват невинни местни гърци, чиято гибел няма как да върне умрелите на стотици километри югозапад...

Сто години по-късно, в Загоричани времето изглежда като да е спряло.

Спряло, някъде около 80-те години на ХХ век. Тогава някъде или дори по-късно е била разрушена къщата, в която е надал първия си вик онзи объркан в идеите и съзнанието си руски възпитаник, известен сред кръвожадните си последователи като Дядото, роден някъде тук:

Според местните, единствената причина за събарянето на къщата е била прекъсването на физическата връзка между името и мястото. Да не остане и спомен...

Селото днес се нарича Василиада – на името на родения в него гръцки митрополит на същото това Анхиало (Поморие) и Смирна (Измир) Василий Смирненски... „Шегите” на съдбата, свързали Загоричани и Анхиало с огъня и една биография...

Днешната Василиада е хубаво, подредено село, като повечето в Беломорска Македония, и се намира на броени метри от главния път от Костур за Лерин (южно) и Кайляри. В чистия и спретнат център на селото има поставен като паметник съвременен изтребител F-не-знам-колко-си, в памет на гръцки летец, загинал наблизо при боен полет през италиано-гръцката война от 1940-та. Безспорно добър пропаганден ход – всяко момче, родено в селото, ще има пример, на който да подражава и, ако иска - да може да стане летец в гръцките ВВС...

Но не всяко момче, родено в селото, би имало по рождение предпоставките да иска да стане гръцки пилот... Защото в селото все още преобладават „местните”, говорещи помежду си някакъв друг, негръцки, език.

Преди шест месеца, когато посетих Загоричани, този език беше все така потискащо близък до езика, на който пиша тези думи. Наречете го както искате, но езикът беше същият. Не го говореше само попът от местната църква, но селяните в кафенето срещу същата тази църква го говореха. Единствената „трудност” в комуникацията се появи, докато разберем, че глаголът „пуля” (невъзвратен) на костурски означава „гледам, виждам”, а не специфичният начин на гледане, означаван със същия, но вече възвратен, глагол в литературния български език...

Отгоре, от хълма над селото се пули най-добре.

От същия хълм селото е обстрелвано неведнъж от зложелателите му – били те турци или гърци. Пак там, на хълма е имало и манастир, изгорен според местните през 1903, по време на въстанието, от който е останал само една стара каменна плоча.

Сега същите тези местни се опитват да облагородят мястото и са построили нова църква и спретната площадка за събори и почивка.

Но да се върнем в селото, където и отблизо имаше също много за пулене.

Дядо поп, чист грък, ни прие с недоверие, което бързо беше преодоляно. Не знам дали е повярвал на приказките ни, че случайно сме разбрали за хубавата стара църква и тя е единственият повод да се отклоним от пътя и да посетим селото. В крайна сметка, отношението постепенно изкласи до доброжелателно и се разделихме с добро и, надявам се, взаимни приятелски чувства.А църквата безспорно е прекрасна и отвън, и отвътре. Неизбежният паметник на гръцките борци за Македония в двора й не поражда особена изненада.

Интересно е и вътре, където се пазят старини и от едновремешната малка селска църква (олтарът й се намира в единия параклис в галерията на втория етаж), на чието място жителите през 1860-61 построяват сегашната голяма, но и донесени от църквите по родните места на гърците, изселени от Егейския бряг на Турция и намерили нов дом чак в Костурско.

Вероятно надписът над входната врата на църквата днес е единственото място, където се споменава старото име на селото.

(следва продължение...)

Какъв човек е германецът?!

2010-03-15T19:47:00.002+02:00

Тази реплика беше една от емблематичните в екранния речник на Петар Попара – Црни, главен герой в югославския филм „Ъндърграунд”. Изразяваше онази смесица от къде стаено възхищение, къде откровена комплексираност, къде лека омраза, къде завист, къде малко страхопочитание дори, което хората на Балканите или поне жителите на бивша Югославия и на България изпитват към германеца.

Немски (германски) марки, немски коли, немски ред – нарицателни понятия от Адриатика до Черно море.

Но да се върна на въпроса – какъв човек е германецът...?

Ами явно не е извънземен и може би не чак толкова много различен от нас – тъпите прости балкански селяндури, както обичат да наричат мнозинството от сънародниците си, онези наши събитийници, гнусливо парадиращи с непринадлежността си към околните скот като скот, хиляди маса народ, обитаващи същата географска ширина.

Защо смятам така – отговорът дава готовността на три четвърти от днешните германци да живеят при социализма, резултат от проучване, цитирано от вестник „Билд”:

„80% от жителите на Източна Германия и 72% от населяващите западните провинции са напълно готови да живеят в социалистическа държава от типа на бившата ГДР, ако им бъде гарантирана работата и имат сигурна социална защита.
...
Всеки четвърти от анкетираните или 23% в Източна Германия и 24% в Западна Германия признава, че "би било добре", ако Берлинската стена, разделяща 40 години Германия, продължава да стои.”

Прави впечатление, че отговорите на въпросите от проучването са сравнително равномерно разпределени и в източните, и в западните германски провинции.
Отговорите са много показателни за най-различни неща – споделеното носталгичарство по ефимерната „сигурност” на социализма, романтизирането на младостта, нездравото толериране на комунистическите режими от западноевропейската интелигенция и въобще - общественост, която упорито държи да си затвори очите за мащабите на извършените на изток престъпления, и така нататък.

Излишно е да припомням, че резултатите от всяко подобно проучване у нас обикновено водят до крайно тежки народопсихологически обобщения най-малкото в минорен, а по-често в откровен нападателно-отрицателен тон.
Не че няма основания, не че прякото сравнение между „там” и „тук” е уместно, ама хайде няма нужда от чак пък толкова много самобичуване и самоунижения и по най-малкия повод.
Всички сме хора и споделяме не чак толкова различни слабости.

В този ред, бих доразвил изключително правилния и навременен въпрос на Комитата „Омръзна ли ни демокрацията?” така:

„Приехме ли за неотменима даденост и свикнахме ли толкова бързо с хубавото сега и забравихме ли толкова бързо лошото тогава?”
Вероятно това въобще не са ненормални ефекти и не знам дали положителният отговор задължително е изцяло лош.
Реално и редно ли е да очакваме от мнозинството от хората повече?
Пак не знам.
А да им се цупим, ако отговорите им на един или друг въпрос не ни харесват?

Тук вече знам, че отговорът е „не”. Който смята, че знае повече от другите, трябва да сподели с тях „върховното” си знание, да ги убеди в правотата му, а не да се сърди на народа, че е прост, а хлябът – от мъката по-чер...

Само понеслият тази неблагодарна задача и отговорност може да бъде и да заслужи да е истински водач и да има претенциите за принедлежност към някакъв истински или въображаем елит, интелигенция и прочие примамливи категории.

Останалото е обикновено дуднене и суета.

Зимите, които отново ни изненадаха

2010-03-10T13:02:00.009+02:00

Ръководителката на столичния инспекторат Веска Георгиева твърди, че фирмите за почистване на София били показали, че при 24-часов снеговалеж могат да се справят.
I don't subscribe to this point of view.
Предлагам на г-жа Веска да дойде да се повеселим заедно из улиците на моя квартал, където последните два дни явно се полагат основите на махленската железница, ако съдим по изумителните коловози.
Можеше да се повеселим и повъртим заедно и последните две вечери на градския карусел по главните булеварди. Поне ми се изясни произходът на думата: сar-у-сел...
Утъпканият сняг обаче има своите предимства. Запушва или поне омекотавя падането в дупките, зейнали последните седмици. Всъщност не знам дали „зейнали” е правилният термин за моя квартал – дупките там си седят там от сумати време, просто сега са се превърнали в миникратери.

Зима покри и земеделието. Министър Мирослав Найденов и шармантната ръководителка на Фонд „Земеделие” Калина Илиева се обидили вчера, че недоволни земеделски производители си искат субсидиите, които им били забавени. Същите двама обаче обещаха гордо в началото на февруари, че субсидиите ще бъдат платени на всички до края на същия месец (т.е. февруари). Сега казват, че ги били платили на огромната част, а за останалите срокът всъщност бил до края на юни. И към момента обаче стотици земеделци, продължават да проверяват всеки ден сметките си с напразната надежда, че парите са дошли. Пари няма, няма и кой да каже кога точно ще дойдат. Съседът отляво получил, съседът отдясно получил, вече купуват торове и фуражи, а някой по средата стои и чака.
А земята, казват, не чакала.

Арктически студ скова и здравеопазването. Така се е заскрежило всичко там, че никой вече не види откъде и накъде се движат едни пари, дето освен всичко друго май ги и няма...

Лед пълзи и към заплатите на депутатите. Антикризисната програма на управляващите достига своя връх. За замръзналото връщане на ДДС и 10 % извънреден данък „криза” всичко е отдавна казано. За замръзналите реформи в митниците и данъчната администрация също. А къде ли зимуват г-жа Мургина, Шперплата, Цайса, Пурата и другите щипкащи герои? Зима е, но май не ще да са „на топло” в желания от простосмъртните смисъл.

Зимата в отношенията с тов. гоцэ изненада и господина Дянков и прекия му ръководител.

С летни гуми през зимата в Пернишкия регион не се пътува.

Застуди и замръзнаха напразните надежди и на всички, които наивно са си мислили, че другата Голяма поразяваща уста в правителството - БДШНИМ, Бранителят на българщината в Македония, наричан понякога фамилиарно и Джаба, може да направи нещо за положителното развитие на отношенията със Скопие. Дано поне оправи батака с гражданството, преди да се върне в Боянския си музей-сарай, ако междувременно астралният му близнак – академикът от Васюковската културна академия в Масква, не му смени местоработата в чисто географски смисъл.

Въобще – зима е. Вънка вие хор от вуци. Пъдаринът ги плаши с оставка. Вуците, и червените, и сивите, се рият у снега от смех, а селяните вдигат яките на кожусите и преглъщат. Добитъкът ближе буци медийна сол.
Всички чакат пролетта. Тогава оцелелият добитък ще преяде с тревичка и ще стане още по-бавен и тромав, та изгладнелите вуци също да понапълнят търбуси. Дано поне тревата стигне...

А после накъде?
Същото съвсем основателно пита и Иван Груйкин. И пак основателно вижда ледниковия период вдясно, но май не иска още да забие пикела във фирма на последния айсберг.

А зимата си пее свойта зла песен и вихровете си гонят тръни в полето.

И студ, и мраз, и хленч без надежда.

Честит празник!

2010-03-03T09:50:00.003+02:00

И днес, а сигурно и утре, множество гръмогласни слепци ще видят в датата и мястото само един предварително обречен договор, с който в едно кално цариградско предградие се слага край на една хладно пресметлива война между две империи. Ще обяснят пренебрежително и велемъдро това и онова, ще подметнат за "подарената свобода", която предопределила такива или онакива народопсихологични черти, и ще се подиграят на едно или друго.
За капак, някои, по-снизходителни, изобретателно ще подметнат, че, всъщност, истинският празник трябвало да бъде друг и ще подметнат дежурни идеи втора свежест.
Нека слепците виждат каквото искат, нека пропуснат празника, нека нямат такъв, щом не искат.

Днес аз празнувам и поздравявам всички, които го правят.
Празнувам в почит на свободата и символа, с който живяха, умираха и създаваха поколения българи. Защото - харесва се или не, символът на Сан Стефано предопредели живота на България поне за четири деситилетия напред, поне докато мечтата, родена в цариградското предградие, не рухна в едно друго, този път парижко, предградие.

И до днес няма символ и мечта, които да се сравнят с призрачния блян по Сан Стефано. И това празнуваме или по-скоро почитаме сега, когато си нямаме такива мечти. Почитаме и отминалите мечти, почитаме и хората, живели с тях, почитаме и делата им. А не само един документ, оцелял толкова болезнено кратко.

Но хората, които не могат да разберат въжделенията на българите тогава, няма как да споделят празника им днес.

Атентати, плочи, филми

2010-02-06T17:36:00.006+02:00

Не, тук няма да стане дума за тазседмичните резултати от поредицата класации на БНТ за ХХ в., макар че ще ги използвам като информационен повод.
Само накратко ще изразя задоволството си, че въпреки чевръстите си усилия и противно на споделените и от мен опасения на Петър, бригадирите този път не са успяли да изгласуват неатентата срещу иначе изключителния поет Гео Милев за български атентат на ХХ в.

Ще спомена обаче имената на извършителите на два други – „образцови” от гледна точка на дефинициите, атентата – Мара Бунева и Владо Черноземски.

Докато за самия Владо Черноземски и атентата в Марсилия последните две десителития малко или много имаше повече или поне – по-често, информация, личността на Мара Бунева стана позната извън „македонстващите” среди, най-вече покрай тъжната история на плочата в нейна памет, заради която всяка от последните няколко години името на Бунева буни духовете в Скопие около всеки 14.01. – датата на саможертвата й.

Ето как изглежда спорната плоча в памет на Мара Бунева:

Снимка на „ВМРО”-БНД

В това отношение Владо Черноземски поне има земната привилегия плочата в родния му Велинград (тогава с. Каменица) да стои необругавана и да вижда цветя в памет на Владо.
Ето как изглежда тя:

Снимка от Стефан

Освен приликата в цвета, има още нещо общо в двете плочи, което е всъщност на настоящото писание. Това, разбира се, е езикът, по-точно – наличието на нещо особено в езика спрямо средата. Самите особености се различават, разбира се, както и средата.

Надписът на плочата за Мара Бунева, която е поставяна и събаряна неколкократно на каменния мост на Вардар, е на литературен български език, по правилата на българския правопис, нищо, че плочата е предназначена да стои в центъра на столицата на Република Македония, където официалният език – македонският, има други правила и звучене.
Ясно е внушението – Мара Бунева е била (македонска) българка, следователно и надписът на плочата може и трябва да е на литературен български език.

Надписът на плочата за Владо Черноземски пък е на някакъв странен псевдомакедонски диалект, но изписан на българска кирилица, т.е. с използване на „я”, „ъ” и „й”, каквито македонската азбука (т.нар. „коневица”) не познава. Казвам псевдомакедонски, защото словосъчетанието „наша вдъхновение” ми звучи повече от куриозно, особено от гледна точка на езика, говорен в Република Македония.
И тук внушението е ясно – плочата е „од македонските българи” и именно затова надписът може и трябва да е на диалект и с демонстративно неспазване на официалния български правопис.

Внушенията са ясни, но и в двата случая не ми е ясно едно – кому беше нужно?

Кому беше нужно надписът на плочата за Мара Бунева да е на литературен български, че да дразни още повече скопските българомразци?
Не беше ли по-важно плочата да имаше поне теоретичния шанс веднъж барем да осъмне и да постои малко повече от половин ден, пък белки някой се заинтересува коя е била тази жена, какво и защо е направила? А и да изглежда сякаш генезисът й е местен?
Явно някому е било по-важно да има „творческа” провокация и проблем, за да има шумотевица и нетворчески дивиденти.

Кому беше нужно надписът на иначе стилната плоча за Владо да е на този съмнително умилителен квазидиалект, така че от километри да афишира автентичността на произхода й? Дали ако авторите й наистина са македонски българи толкова не са можели и искали, именно бидейки такива, показно да се спазят правилата на литературния български език?
Въобще не ми е убедителна цялата случка...

Вместо отворен финал – малка кино препоръка или просто мнение.
На фона на цялата аватара-бала, предвид горната атентаторска тематика препоръчвам филма „Терористите Баадер Майнхоф” (оригинално заглавие – „Комплексът Баадер Майнхоф” / Der Baader Meinhof Komplex). Чух за него преди година, но мисля, че така и не стигна нито до кината у нас, нито дори до Киномания или София Филм Фест.

До миналата седмица, когато случайно се натъкнах на него в кварталната видеотека (още си имаме такава, ура! Приятели се изненадаха, че въобще съществува още такова нещо някъде)!

След „Крахът на Третия Райх” (Der Untergang), това е вторият германски филм по болезнена за съвременните германци тема, който успява по скромното ми мнение да представи един трезв и изключително балансиран поглед.
Няма забежки, няма крайности – нито левичарско умиление, нито излишно демониризиране.
Добре изградени образи, добре пресъздадена атмосфера, добре разказан истински сюжет и никакви компютърни ефекти.
Какво повече му трябва на човек :)

МНЗ preduprezhdava...

2010-01-27T19:27:00.005+02:00

Когато мобилните оператори ме тормозиха в продължение на седмици с SMS-и за игрите си за 500 или 5 000, или колкото там бяха лева, просто въздишах с досада и триех.

Когато вчера oriflame любезно ми предложиха със SMS някаква супер яка промоция на свои продукти, сериозно се притесних от перспективата всички примоции в рОдината да минат през телефона ми.

Днес обаче получих цвета и каймака на SMS-комуникацията – следното съобщение от някои си MZ i NZOK:

Kak da se lekuvame v bolnitsa – nauchete ot lichnia si lekar, regionalnite zdravni i meditsinski tsentrove, RZOK, na www.nhif.bg ili www.mh.government.bg.

Ако правилно съм разбрал, в болницата вече ще си се лекуваме сам сами.

Който се е научил - да се оправя!

Проактивните усилия на посредствеността

2010-01-13T18:35:00.006+02:00

Всичко вече е казано и то за по-малко от 24 часа, всичко е ясно, независимо от крайния резултат, който, какъвто и да е, ще е несъмнено краен.

Ще ми се обаче да отбележа няколко по-скоро странични аспекта на казуса с изслушването на г-жа Йелева.

1. Симптомът и суетата в транскрипцията

Проблемът с транскрипцията на името Желева сам по себе си не е чак такъв проблем, ако не беше показателен в едно отношение – непукизмът на всеки озовал се по приумиците на съдбата сред т.нар. (политически) „елит” спрямо всякакви установени по един или друг начин правила.
Бидейки запозната с немския език още от гимназията, г-жа Желева много добре знае, че на този език Jeleva се произнася Йелева, а на английски (с който също донякъде е запозната) се произнася Джелева. Защо един нефранкофон е избрал френската транскрипция можем да гадаем – аз залагам два и пеесе, че е по естетически причини – Jeleva й се е видяло някакси по-хубаво от Zheleva, пък и да не вземе някой да каже „Зелева”...

Хората от Евронюз обаче не знаеха тази подробност и съвсем коректно си наричаха дамата г-жа Йелева.

Горната забележка би била в графата дребни заяждания, ако нямаше една още по-дребна подробност – съгласно приетия не толкова отдавна закон за транскрипцията на българските имена, а и съгласно всякаква нормална съвременна лингвистична логика, „Ж” се изписва като “Zh”.
Така се изписваше и навремето името на президента Желю Желев. Надали и на него му е било приятно да му викат Зелю Зелев, но не си спомням да са го наричали Йелю Йелев при все всичката му франкофония.

Както и да е, това да беше само... Но не е.

2. Немците в българската политика

Известна е теорията, че названието „немци” на германците идва от Русия, където германските колонисти по времето на Екатерина Велика били наричани така, тъй като не знаели чуждия руски език и за местните (те пък незнаещи чуждия германски език) били „неми”.
Още от съвсем малък знам от баба си известната мъдрост, че Jede Fremdsprache ist eine Waffe im Kampf des Lebens („Всеки чужд език е оръжие в борбата на живота”), затова винаги съм се отнасял с известно учудване, да не кажа дори – подозрение, към хората, които за 30 и кусур години не са успели барем и един чужд език да научат (дори и зад „владеенето” на руски от българите в повечето случаи знаем много добре какво се крие).
Като почитател на историята и географията пък, винаги съм смятал, че едно определено равнище на познание относно неголямата ни планета, на която живеем, и, въобще - обща култура, е абсолютно задължително за съвременния цивилизован човек.

Когато се появи новата управляваща „гарнитура” първото нещо, което ми направи впечатление, още преди да почнат да излизат информациите за този или онзи конфликт на интереси беше изобилието от немци на първите линии.
Премиерът ни не знае и един чужд език. Председателят на парламента – също. Повечето министри май и те така. За г-жа Фидосова не ми се и мисли. Можем да продължим изброяването до безкрай.
И за президента си знаем, но не за него иде реч тук.

Толкова „немски” управляващи накуп не сме имали сигурно от 89-та насам. Само по себе си това не е престъпно, не е и задължително лошо, но точно когато сме вече членове на ЕС и НАТО е просто нелепо и смешно.

Затова следва ли да се изненадваме, че г-жа Йелева с двата си езика вероятно веднага е била назначена за двуокия в селото на слепците.
Говорящата сред немците.
За немците това вероятно е достатъчно. За германците – надали.

3. Първото поколение на Изпълнителни директори

Това, което в цялата галимация надали и малцина си дават сметка (въх, че съм откривател и анализатор!) е показателността на г-жа Йелева за едно цяло поколение на определен типаж, и то първото от породата. Фърст едишън...

Иде реч за хората, чиято професионална биография започва с позицията „изпълнителен директор”, „член на надзорен / управителен съвет”, „еди-къв-си главен мениджър / директор” или в най-лошия случай - „управител” (щото ООД-тата са за простолюдието).
Благодарение на някои изисквания на Търговския закон (за начина на управление на акционерните дружества например) и други нормативни актове, в българския бизнес и, особено, в (а) по-сенчестата му част и в (б) тази, свързана с държавата, винаги е имало нужда от хора, подлежащи на вписване – вписване в търговския регистър като изпълнителни директори, управители, членове на разни съвети и прочие.
В повечето случаи тези хора никога не са имали реални правомощия в съответните дружества, а само са служили като пълнеж на фирмени документи – понеже трябва да пишем някого на съответната позиция поради причина, че не можем – с оглед едно или друго, да пишем този, който реално управлява, притежава или просто - извлича облагата. Затова и изискванията към тези хора никога не са били реални – да разбират от съответния бизнес или от каквото и да е, да имат конкретни качества и опит и т.н. Просто трябва някой да фигурира някъде и/или (в определени случаи) да има формално основание да взима едни пари за взимане.

Така се появиха стотици, а може би и хиляди тогава млади, а вече поузрели хора, чиято първа работа е изпълнителен директор и които никога не са изкарали и един лев със собствени усилия и/или умения – не защото трябва по някакви морално-етически или обществени съображения, а защото така се трупа ценен опит – и професионален, и социален, че и точно морално-етически.
Нямам предвид всички онези счетоводители, секретари, офис мениджъри и други работещи хора, които, вършейки съвестно задълженията си, съвместяват на хартия и позиции, които реално не заемат.

Имам предвид онези, които нищо не са работили, а само са подписвали каквото трябва и за разлика от „бизнесмените” от видинския кв. „Нов път” са получавали съществени облаги и позиция в т.нар. ни „общество”.
Пари, офиси, коли, тоалети, телефони, и всички други, най-общо казано - екстри.

Това са хората от фирмите от обръчите – там където са лесните и обилни пари със съмнителен от морален, но не винаги и от законов характер, произход.

Защо въобще говоря за тях ли – защото, когато 15 г. работиш изпълнителен директор и се шеташ от офис на офис, от фитнес на фитнес и от коктейл на коктейл, е съвсем нормално да натрупаш самочувствие. Когато го гарнираш с набор от нищонезначещи изтъркани от употреба фрази като „проект”, „екип”, „проактивност” и прочие, нещата излизат извън контрол.

Това самочувствие сигурно е достатъчно за средата тук, но е явно недостатъчно за средата там и г-жа Йелева продължава да бъде един болезнено красноречив пример за типажа на едно цяло поколение на самоопределил се и повярвал си „елит” - първото поколение на изпълнителните директори.

4. Инатът на Индже

Още когато премиерът ни се появи на политическата сцена, някакси веднага ми се припокри с архетипа „Индже” – разбойникът, превърнал се в народен закрилник.
Знаете как Индже, след метаморфозата си, доказал, че инвентаризацията на кърджалийския и даалийския криминален контингент е приключила успешно – пратил най-личната чорбаджийска щерка с три наниза пендари да занесе пеша стомна вода от Жеравна до Бакъджика и никой не я докоснал с пръст.

Сега Индже е пратил най-личната си мома пеша от Бакъджика до Брюксел, но защо ли му е трябвало да я праща със счупена стомна? Не е ли знаел, а и тя, не е ли усетила, че нещо й капе по чумбера?!

Знаели са, усещали са много добре, но какво от това – където Zh, там и J, на кой му пука, нали Индже я е пратил...

5. Криворазбраната народна солидарност

За финал оставям впечатленията си от някои еднотипни реакции по форуми, коментари под статии, блогове и прочие интернет-паланки, а именно - смешния плач за предателството на Х и У - изложителите на нацията, липсата на национално единство и баналните самосъжалителни заключения за българите в казана на оня свят.

Да не се излагаме пред чужденците...
Да си остане между нас си...

Свърши тая, другари, свърши и няма нищо драматично в събитията. Няма вече чужденци, няма нас си, няма мое, няма твое. И Берое го няма.

Има нашият общ съюз, нашите общи правила, нашата обща етика, нашите общи изисквания и очаквания от нашите общи доста добре платени служители, които ще ръководят нашите общи дела за сметка на нашите общи пари, които поради преждеспоменатите наши общи правила си остават предимно наши общи, но не и наши собствени.

Та нима нелепата английска баронеса, която по логиката на неведомите и нездрави брюкселски коридори на компромиса стана наш общ външен министър, не бе подложена на подобни терзания по време на нейния си разпит най-вече от нейните си собствени сънародници?

Айде нема нужда от поредната смешна и нелепа жал в грохотно, жестоко време.

Тя взе що й се пада.

Болгария в илюминаторе

2009-12-30T21:59:00.013+02:00

Какво е общото между следните песни:
- „Земля в илюминаторе” на Машина времени, известна у нас и като песента, след която Заекът се въртеше в симулатора в серията от Ну-погоди в Дома на науката и техниката;
- Две праскови & две череши на Диана Експрес;
- Urgent на Foreigner;
- „Моя страна, моя България”, но поне не на тов. Кобзон;
- „Детелини” на ю-ноу-ху - това парче трябва одма да го лансираме в Македония под заглавието "Death, елини!" ;)
- Big in Japan на Alphaville;
- „Катюша” на хора към МВДРФ;
- Hit the Road Jack на не-знам-чий-е-оригиналът (а и не ме интересува);
- „Среща” на Щурците;
- „Тум-балалайка”, за която всичките й фенове сигурно не знаят, че не е руска, а стара ашкеназка еврейска песен – ако знаеха, надали щяха толкова да се кефят;
- Proud Мери, дет’ колелото й се врътка;
- „Една българска роза”;
- Стоп дет трейн и айде сички се фащаме на влакче;
- Заклех сеееееее;
- Нещо на Бони Ем или АББА, или и двете;
- Парап-парап-парадуемся;
- Веееетрооовееееееее;
- Лимбото, на което настава надпревара във ваденето на колани;
- Chubby Checker, последван от Chubby-Russka (Песничката на Чебурашка)
- да продължавам ли или някой ще подскаже? :)

Не знам какво е общото, ама това е сърцевината на репертоара на неподозирано голяма част от заведенията в България, претендиращи да не са чалготеки и целящи предполагаемо вече достатъчно платежоспособната и все още веселяща се публика във възрастовия диапазон 25 – 39 г., съставена от хора, повечето имали (но не задължително осъзнали) нещастието да израснат сред звуковите издевателства на социалистическото естрадно стопанство.

В тази графа попадат например странният за мен феномен на пръкналите се пиено-барове в столицата (лични вчепетления от Магнито Гранде и Камино), но също и барът на Гранд-хотел "Казанлък" (или подобно име - но сведението е съвсем прясно от проверен другар), и в ... – вече не помня къде ли още не са ме изтезавали с тази стилна комбинация.

Това са хитовете на плейлиста(та), казано на чист новобългарски (жалко, че в изречението няма пълен член, за да го пропусна демонстративно), когато всички се умиляваме - ой нерадост, опустяла младост - късаме си ризите, прегръщаме се в колело и вием прочувствено.
Бива веднъж (годишно?), бива втори път, но всяко нещо си има граници.

Да уточним (disclaimer) - нямам нищичко против повечето от горните песни, изпълнителите и почитателите им, взети поотделно – въпрос на вкус. И за мен някои от тези песни са много хубави, а други просто са за предпочитане пред много други неща на този звуково изтерзан свят, но това натрапчиво соц.-съвпадение, тази еднаквост, всеки път, навсякъде, ми действат леко потискащо.
Понякога имам чувството, че дори и последователността на парчетата е една и съща. Сякаш всички диджеи са презаписвали една и съща касета (Dragor?) и сега я въртят до скъсване на лентата.

Отговорът на всичките ми чуденки е един – това се харесва, това продава, хората се кефят и купонясват (бррр, че гадно звучаща дума...).

Нямам никакъв проблем с този отговор – като не ми харесва, стоя си вкъщи, в колата, у приятели, в бара на Ники, в „Ушите”, когато моите хора пускат музика (все по-рядко, уви), чат-пат некое Мохито (но в малкия салон!), въобще – екстра съм си!

Ще спра обаче дотук и няма да задълбавам в твърде показателното, симптоматичното и всички други извън-музикални аспекти на този миш-маш, кич-маш, миш-борш или каквото е.
То е ясно.
Вместо цветя – кренвирши от края на 80-те.

Носталготеки...
...
..
.

Ноооо, не! No pasarás, другарко Иванова!

Няма да завърша така, не и 2009-та!
Годината, в която ми се случи след повече от 10 г. слушане и ненадяване да бъда на концерт на Ska-P, когато чух отново Контрол с Гилъна на живо и то в компанията на Гюров и Витков, а също така и New Model Army, когато Милена чукна четвърт век на сцената (не е истина... времето...), а пък Депеш - е, почти за малко да повторят ;)

Затова - утре вечер Бойко да си пее с новата групировка на Брегович, а нека всички ние да погледнем към небето и нека да забравиме за грижите си тук - в тази година, разбира се, за да посрещнем 2010-та с вярата, че ще е по-добра!

Каси, мотори, вериги

2009-12-23T19:30:00.017+02:00

Разнообразно е някакси тази година преди Коледа.

От една страна – кризисни приказки и облекчаваща сдържаност в разните безсмислени празнични бюджети за картички, календари и вещи, маде ин Чайна, от друга - безспирни задръствания по пазарища и дюкяни.

От една страна – показната над- и безколедност на някои интернет флагмани на пропагандния вакуум-либерализъм, от друга – неизбежният (въпреки намаляването си) предпразничен спам от медийни текстове, пожелания и размисли.

От една страна – водящи криминални журналисти* доблестно си споделят в радио ефир как веднага след събитието Х на журналиста Y му се обадил факторът Z, за да поясни „правилното” отразяване на същото събитие Х - следват подметка „Дори се сещаме кой” и добре модериран като височина и интензивност дамски смях в ефир, от друга – нито същият този доблестен Y, нито проницателната му събеседничка назовават поименно Z.

От една страна – друг от водящите криминални журналисти жали горките полицаи как, ако не е новият закон за електронното следене (ЗЕС), щели да разследват престъпните мрежи, като за едно СРС трябва да чакат по няколко дена съдията да им разреши, от друга – никой от същите тези журналисти не пита, а не може ли за по-лесно просто да стане така, че съдията да не го чакат по няколко дена.

От една - от друга...
И не знам защо, но се сетих за хубавата стара песен на Милена и „Ревю”:

Личност, пола-панталон,

моди все до умора,

видео - магнетофон,

уиски с лед и „Малборо”,

Каси, мотори, вериги,

New Wave, Punk, Heavy Metal,

плейбои, клюки, интриги,

бар, дискотека, кафета.
...

В края на деня обаче видях една новина, която е наистина хубава и предпразнична – на 15.01.2010 г. след 12 години чакане ще открият новия граничен пункт Златоград – Ксанти. И се сетих за една още по-стара и също хубава песен, която пее баба ми, за един момък, който много си падал по една „скеченска** бяла гъркиня”.

Хубава новина, на хаирлия да е!

ВЕСЕЛА КОЛЕДА НА ВСИЧКИ!

---

* В ефира на Радик, ок. 11 ч. – мисля, че бяха Огнян Стефанов (въпросният „Y”), Слави Ангелов („жалещият” полицаите) и ??? Гайтанджиева („проницателната”) на гости на Нина Александрова.
** Скеча (или Скече) е турското име на Ксанти

P.S.
На днешния ден преди 103 г. загива Даме Груев.

От една страна, именно той, наричаният „Волята на Организацията”, казва:

„Мислехме, че трябва да се тури на дневен ред идеята за освобождение на Македония преди да успее сръбската пропаганда да се засили и раздроби народа.”

От друга, преди няколко дена, на сбирка в Скопие на женската организация към управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ, ръководена от депутатката с антично-македонско име Косана Николич – Мазнева, взели та си пуснали епична сръбска народна песен за Косовската битка...

Ако...

2009-11-27T16:45:00.008+02:00

Допреди 65 г. днешната дата е била ден на национален траур. И е имало защо. Само дето имам смътното усещане, че май дори не са подозирали всичкото или точното защо.

В историята няма „ако”, а както казвахме в първи клас, втори срок, „ако цапа гащи и мирише”. Мирише и ако разровиш историята – така съвсем правилно е установил още и заблуденият, но все пак доста талантлив син на баба Елена и дедо Йонката, който преди три дни щеше да навърши сто години (по стар стил)*.

И ако все пак допуснем едно „ако”, дори за секунда, в тази секунда бих казал, че ако на България не й се беше случил Ньой, то нямаше да й се случи и Потсдам. Нали не допускате дори за миг, че чичко Чърчил щеше да остави салфетката да изглежда по същия начин, ако България имаше излаз на Бяло море? А дали въобще щяхме да се набъркаме в хитлеровата каша по точно този начин преди това, ако бяхме запазили поне същия този излаз? А дали въобще щяхме да имаме всички кръвопролития през 20-те, ако предишното десетилетие не беше завършило по малко по-различен начин? Къде ли щяха да бъдат оранжевите, червените, червено-черните, виолетовите, ако...
А дали... ако.. ако... ако...

Днес вече няма значение. Преди 90 г. в онова предградие на Париж съвсем пряко и болезнено е решена съдбата на половината ми род, а вероятно косвено, предвид всичките „ако” – и на другата.

Справедливостта обаче изисква да погледнем трезво и да кажем, че траурен за България е трябвало да бъде не днешният ден, а 14. октомври - денят, в който трагичното съчетание на заслепения и нетърпелив, дори донякъде и незрял, реваншизъм на многото и хладната лична пресметливост и цинизъм на малкото ни вкарва в безумието на Първата световна война. От трите войни в онова кърваво десетилетие, тази навярно е била единствената, която е можело да си спестим.

Излишната война.
Колко щастлив бих бил, ако имената Каймакчалан, Кубадин, Черна, Яребична бяха запазили само географското си значение (Дойран вече е бил „белязан”) и не бяха се превърнали в гроб на толкова хора, вкл. 115 000 българи.
Ако само Добро поле си беше останало добро...

Най-вероятно въобще нямаше да се стигне до появата ми на този свят, макар че неведоми са пътищата Му...

Ако..
Народите са като хората. И за тях важи:

If you can meet with Triumph and Disaster

And treat those two impostors just the same;

If you can bear to hear the truth you've spoken

Twisted by knaves to make a trap for fools,

Or watch the things you gave your life to, broken,

And stoop and build 'em up with worn-out tools.

* P.S.

Като споменах трагичната фигура на Никола Вапцаров, ето на каква изключително интересна информация попаднах наскоро в сайта на Агенция „Фокус”:

Мали Видовданчиньа и големи шанси

2009-11-20T22:23:00.005+02:00

Злорадството не е хубаво нещо, ама как да не се усмихне човек, като види шока и ужаса, в които хвърли македонската общественост подкрепата на сръбския външен министър Вук Йеремич към позицията на Гърция в спора за името на Република Македония.
Разгледайте подробно коментарите във форума на телевизия А 1. Струва си!

Surpirse, surprise!
или
Добро jутро, джезери!

Ама как звучи само – името на държавата, чиято столица е Скопие... Кофти малко, а? Любимият брат се оказва всъщност такъв на единия от двата зли архиврага? Бяхте забравили историята? Или не сте я чели въобще? Или само това, което и само така, както ви се е искало?
Нема везе.
Да оставим брат’чедите да поближат лютите любовни рани во срце и да си погледнем в нашия двор.

Какво се случва тук на фона на тези словесни искри:

В първия ден от седмицата, понеделник, македонският премиер пристига на внезапно и обявено едва в неделя следобед посещение в София. Домакинът му с удоволствие отбелязва, че му идат на нозе и благо отбелязва, че сме братски народи.
Но и че подкрепата ни не е безусловна. Следват дежурните фрази.
Извън това никой нищо друго не разбира.

В последния ден от седмицата, петък, македонският президент звъни на българския си колега. Какво точно са си говорили – отново само те си знаят, но новината е една.
Подкрепяме, но подкрепата ни не е безусловна + дежурното бла-бла.

Същия ден македонският печат съобщава и една друга, много интересна новина отвъд Голямата вода.

Какво следва от всичко това.
Очевидно, притисната от безизходицата преди датата 7.12., докогато би трябвало да има развитие по спора за името, за да получи Македония дата за започване на преговорите за членство в ЕС, от непоколебимата позиция на Гърция и от недотам добрите сигнали от близо и далеч, баба е дошла за огънче.

Както се казва – мораме да ja искористиме ова голема шанса!
Шанса, но не за да се правим на много велики и диктуващи условия, градейки образ за вътрешна употреба, а за да покажем, че наистина сме братски народи и че наистина сме приятели на Македония. Да спечелим малко там, не тук.
И вместо да повтаряме мантрата „Не е безусловна подкрепата, не е безусловна подкрепа, не е подкрепа, пардон – не е безусловна...”, просто можеше само да заявим подкрепата, пък другото да си остане между нас си. И без това вече от година и нещо (от миналото лято, когато Калфин за пръв път почна да повтаря фразата) не сме сменяли тази плоча.
Самочувствие ли градим? Подкрепяме ли? Не подкрепяме ли?

Сега е моментът.

Дано не се окаже, че беше – така, както изтървахме Букурещ, когато тихомълком застанахме по-близо до Гърция.

Двадесет години по-късно. Тъжната ко(н)чина на мускетарите

2009-11-10T12:47:00.003+02:00

В дните на голямото юбилейно плямпане, когато наред с искрените спомени на искрени хора от прахта на времето изплуваха всевъзможни чудовища, а хищни коментатори наточиха медийни зъби, да взема да се отчета и аз, преди др. Райчефф отново да е обявил назидателно, че преходът е свършил в някоя отминала събота, някъде около 14.25 между 17-та и 18-та дупка на игрището, начертано от Gary Player.

Преходът е в нас и ние сме в прехода. За мен надали ще свърши когато и да било - с хубавото, с лошото, с тръпките и поривите на младостта, но и с възкиселото усещане за нещата, които някой ми открадна. Жигоса ме от екрана на героичния „Юность” в кухнята в онзи мърляв ноемврийски петък вечер след даскало и ще си го нося до края. Опитвам се да не се спомням последвалите приказки под лукановия храст от 90-та, когато голямото чудене беше дали да изберем шоковата терапия по "полски модел" и да се оправим за 1-2 тежки години или да търсим плавен чалъм, при който трудното ще е по-малко трудно, но пък ще трябва да потраем повечко – 4-5 годинки, преди да ни сервират коктейлите на плажа на Хотел „Рай” в Майорка (помните ли сериала?)...

Двадесет години по-късно от онова време наред сред многото, включително и много хубави спомени, останаха и шокът, и равният старт в различните коридори, и средният пръст на Адам Михник в студиото на о.з. Димитър.

И все пак...

Все пак, да не забравяме.
Вместо понататъшни излишни философствания и равносметки, копирам един коментар, написан преди време във форума на „Дневник” от форумника с ник „Хан Крум”, чиито коментари винаги са били угнетително точни и искрени. Наскоро самият той ми го припомни във форума под една статия на „Капитал”. Когато имате време, прочетете и другите му ударни коментари, по-скоро разкази, на същото място. Вярвам, че няма да ми се сърди, че го цитирам без предварителното му съгласие.

---

Хан Крум:

Когато престарелите утихнали хора тътрят в предпоследни разходки краката си в днешния шум, ревящи коли и мръсен въздух, когато се качват в трамвая на Женския пазар, бързащи по инстинкт да седнат, а седнат ли, бъбрят си - трамваят е често тяхното единствено място за контакт, ти ги гледаш и се питаш: какви съдби са протекли зад сбръчканите лица. Това са те - преживелите в единствения си живот злощастната участ да се родят тук и да изживеят заедно цели шестдесет години в една от най-мрачните дупки в човешката история, в клоаката на комунистическия строй. Докато на Трокадеро техните връстници са се возели на скутери и са бързали да забравят ужасите на нацистката окупация, слушайки джаз през дима на американските цигари; докато новото френско кино и литература са напирали в цветущата атмосфера на мира и красотата на живота, тук в последните магазини са привършвали хубавите платове, обувките със скърцащи подметки са изчезвали постепенно, а нощем камионите са откарвали от хубавите домове ужасените собственици към кланицата на лагерите и са настанявали на тяхно място брадясали зверове с каскети, убийци, препасани с червени ленти над лактите. Често в немия ужас на 45-та сталинистките продажници са трошели главите на жертвите си с кирки, а общите гробове се издигали като гигантски къртичини. Достатъчно било някакъв превъртял садист да посочи някого и да изкрещи: „Дръжте врага” и всички веднага са гледали да се вредят на първа линия в линча, за да не последват в дупката смазаната глава на нещастника. Произволът на първите пет месеца и до днес не е изследван, цялото общество мълчи грозно, защото всеки косвено се е съгласявал и със страха и мълчанието си, с наведената глава е косвен съучастник. Всички българи под ботуша на съветските окупатори са били принудени да сведат глави пред новите господари - комунистите. Те само това и чакали. Нашите комунисти, другарки и другари, са най-гадната порода изверги, появявали се някога тъдява. Кръволоци, крадци, садисти, лицемери, покварени лъжци, те никога не са имали друга цел освен да заживеят по-добре, много по-добре и са виждали единственото възможно средство за това в убийството на „народния враг”, конфискуването на имотите му, както и в заробването на сънародниците си в клетката на комунистическата утопия, експлоатирайки ги зверски в името на своето собствено господство. Разрушаването на нормалния свят, късането на пъпната връв на живота било нещо като главна цел в тяхната идеология. Те извратено карали хората да скандират пред гроба на зачеркнатата си свобода колко щастливи щели да бъдат някога при комунизма. Нямало голям избор, а повод за нови убийства било дори и по-тихото скандиране на комунистическите лозунги. Това общество на нашите сънародници било заченато в греха на братоубийството, лъжата, страха и обезличаването на последните остатъци от човещина. Настъпил сатанински кървав мрак. Хората просто изгубили сетивата си. Те виждали щастие в това да копат с кирки камънаците край бригадирските колички и, предано получавайки мизерните дажби на купонните времена, да работят като луди в името на партийния произвол. Но това не било достатъчно за новите господари - докато по бреговете на западните страни хората танцували по дансингите вечер, докато щастливите младежи и девойки бързали с целувки да наваксат пропуснатите мигове на живота си през войната, тук се провеждали събрания, нарочвали се вътрешни врагове и шпиони, сурови мутри с карабини обикаляли във вечерния час кварталите, а само някоя загубила разсъдъка си девойка да имала глупостта да си сложи червило, веднага я пращали в каменоломната, където след няколко изнасилвания угасвала с кървища по тялото си. Налудничавата саморазправа се прехвърлила в университетите, врагове се търсели дори в семействата.

Нататък историята продължава с дневника на комунистическата проказа. Тя продължава и до днес. Вижте Гоце, вижте диктата на екскомунистическата каста, синчетата, дъщерите, вижте номенклатурата, продължаваща в неистовата си алчност да лочи, вижте ДС-апаратчиците, промъкнали се навсякъде и контролиращи всичко тук от гнездата на птиците до урните на умрелите и ще се отвратите от зловещия конструкт на уродливата метаморфоза на другарите. Те продължават да се наричат помежду си другари. Аз бих заменил тази негодна заради тях дума „другари” със „съучастници”. През целия период те си бяха и са си до днес просто разбойници. Нагли престъпници, кретени, садисти, а съучастничеството като знак за преданост е главната им отличителна черта. Няма морал, няма чест, няма човек, има само ПАРТИЯТА, стръвното забогатяване и плячкосване, тъпченето по главата на жертвите. Целият днешен преход е огледално повторение на предишните изстъпления, а героите на зловещия калейдоскоп са точно същите другари. Точно те откраднаха двайсет и пет милиарда долара, раздадоха си ги, хвърлиха народа си в мизерията на изплащането, разделиха си държавното имущество, заграбиха имоти, курорти, банкови средства, пенсионни фондове, затриха с хиперинфлацията спестяванията на хората, омерзиха надеждите на хората за освобождаване от комунистическия гнет. И всичко това безнаказано. Няма провидение за българския пъкъл. Няма косъм, паднал от главата на поне един от тях. Не. Нещо повече, надигат глави в неокомунистически реваншизъм и искат да се кланяме отново на идолите им. На същите идоли, които обявяваха религията за опиум на народа, а предателството на ближния и убийството класовия враг като висша ценност на социалистическия човек. Хората, преживели ужаса, сами ще се самозаровят, там в самотата на ковчега ще направят своята екзистенциална последна трагична крачка към нищото, урните ще побират червения прах.

А Трокадеро - ами там младите продължават да се целуват, те дори не знаят какво точно е това комунизъм. Фамилиите от ЦК, Иван Славковци, Гоце, Р.Овч и компанията бригадири-генерали знаят.

И още ни управляват.

Снимката е от електронното издание на в-к „Сега”

Оня списък, тия доклади, едни дискове и некои въпроси

2009-11-06T21:16:00.004+02:00

Пак няма да мога да разкажа това, което исках за някои впечатления от Беломорска Македония, макар че щеше да е съвсем на място в навечерието на Архангелова – Мъжка Задушница. Вместо заслужено да споменавам имената на хора, за чиито души утре е редно да запалим свещ, ще се наложи да се омърся с ченгесарското цунами, която ни заля последните дни.
Неизбежно е обаче, натрупаха се много съвпадения, които не мога да отмина.

Седя си кротко оня ден в колата в едно от многото задръствания и слушам Радик Дарио, в частност – предаването „Афера” на Богдана Лазарова, която ми припомни историята с „Оня списък”. Помните ли я? Какъвто и да е отговорът, прочетете интервютата, много е интересно, струва си.

Слушам и неизбежно се сещам за сегашните течове на крастафицирана информация по нетове, лоялници и премиерски каси. Слушам, сещам се и си мисля – добре, че поне сега нещата не са толкова груби и сериозни като тогава, с „Оня списък”. Голема работа – некой се издрашкал, друг се посертил, трети се нагамизил. Приказки под ушавия храст, нищо съществено, нищо, което да не сме чували – те и те (авторите) сякаш отнякъде нещо чули. Баба бабу сказала.
Голема работа (втори път).

Да, ама май не съвсем.

Половин година по-рано в Македония за кратко се вдигна шумотевица за това как български митничари са задържали голяма пратка с агитационни печатни и мултимедийни материали (дискове) на „Виножито” („Дъга” на един от местните диалекти, на гръцки: Ουράνιο Τόξο - Уранио Токсо) - македонистката партия в Гърция, нещо като гръцко ОМО „Илинден”, истерично подкрепяна от Скопие. За друг разговор оставям малката разлика, че независимо от скопския си „гръб”, „Виножито” е съвсем надлежно регистрирана в Гърция като политическа партия (да, да, няма лъжа, няма измама) и си участва редовно на избори, печели едни 3-4 илядо гласа от македонците с про-скопска ориентация в пограничните райони на Леринско и... толкоз. Голема работа (трети път) - гръцката държава още не се е срутила, нищо че леко, но доброволно, е полегнала като антична Раймонда Диен Милоска връз калните коловози пред талигата на скопската евроинтеграция.
Междувременно и Лерин продължава да си е Флорина. Но не за това иде реч.

Та, разказвах за дисковете на „Виножито”. 15 хиляди броя.
Спрели ги нашите митничари на Кулата, но не кога да е, ами две-три седмици някъде преди изборите за Европейски парламент, на които със свои кандидати – македонци гръцки граждани, участва и „Виножито”.
Официално основанието за спирането било, че имало подозрения за нарушаване на авторски и сродни права, а ние, като страна, бореща се с пиратството, взимаме съответните мерки. В такива случаи, съмнителните стоки се задържат за срок до десет работни дни и, ако лицата, чиито права може да са накърнени, не предприемат определени действия, стоките се връщат на собствениците им, от които са били задържани.
Бравос, лошо няма. Но в случая имаше много съмнителни и въпросителни като например:
- По едно съвпадение, след изтичането на десетте работни дни (2 седмици) изборите вече са щели да бъдат факт, а предизборната кампания – свършила.
- Откога на Кулата отново има рутинен митнически контрол? Нали с приемането ни в ЕС митническа граница между България и Гърция вече няма. Как пък точно тогава са решили да проверят точно тази пратка.
- Граничните мерки за защита на правата на интелектуалната собственост в общия случай се налагат по нечия молба – някой трябва да поиска от митницата да проверява влизащите в страната стоки за пиратски такива, които нарушават правата му. По чие ли искане са били спрени материалите на „Виножито”? Кой е следвало да направи нещо в срока от десет работни дни? Може би митничарите съвестно са решили, че дисковете може да са пиратски записи на холивудски филми? Или пиратски концерти? На кой ли правопритежател са се обадили да му кажат? На Митьо Пайнера – да не би да са нелегални записи на някое турне?
И т.н.
В Македония, разбира се, се вдигна голяма врява.
В България – нищо не се чу – нормално, на кого му пука.

Още тогава си казах – странна работа, понамирисва. Не ще да е самоинициатива на самотен антипиратски рейнджър-митничар това. Несъмнено, работено е „по сигнал”.

Така, връщаме се към докладите.
Шест месеца след случката с дисковете, намерих потвърждението, че съм бил прав относно мириса. Тъй като отново се размириса много и ароматът премина границите на татковината ни, злите империалистически медии не просто не отвърнаха глава със заровен в дантелена кърпичка нос, ами напротив – да вземат, че да се взрат, сякаш си нямат друга работа.
И хоп – ето какво стига до мен пред същите тези македонски медии, само че този път, цитирайки вездесъщата Дойче Веле.
„Бугарските разузнавачи минатата година ги блокирале материјалите на партијата на Македонците во Грција, „Виножито“, се наведува во документите на бугарската агенција за државна безбедност- ДАНС кои протекоа во јавноста.”

Бугарски разузнавач, маскиран като
митничар, бранещ интелектуалната собственост
(колаж Дойче Веле)

Не било минатата година, а баш ова, и не било пред парламентарните избори в Гърция (както пише по-надолу в текста на Д.В.), а пред европейските, но нейсе – случката явно е същата.

Както разбираме от текста в Дойче Веле, в докладите, които доблестно си признавам, че не съм чел и няма и да чета, се осветляват и подробности от работата на българските, се извинувам – бугарските, пардон – болгарско-булгаристанските тайни служби в Македония, включително агентурни имена на техни сътрудници в Републиката.
Не че е кой знае каква тайна какво правят нашите служби там и техните – тук, не че е кой знае каква тайна кой – кому, а вероятно – и колко, ама все пак това далеч вече не са шушу-мушки за енергийни лобисти прочие градски легенди...

И тук се сетих отново за „Оня списък”. И си зададох следните неизбежни въпроси:

- Защо вадим на гърците кестените от огъня? Тъй като е очевидно, че гръцките служби са дали на нашите сигнала, свършил като невинно митническо задържане на въпросните дискове.

- Ако го правим (ваденето на кестени), какво получаваме в замяна? Хубаво е да си сътрудничим със съседите, включително Гърция, още повече, че сме съюзници в НАТО, но в случая правим това с цената на демонизирането ни в Република Македония, където темата е чувствителна и хората с право ще си кажат – „Еве ги бугарите, само комплоти со андартите против Македония праваат”. Поставянето ни в Македония в една редица с гърците като техни съюзници трябва да има своята цена, защото и нашата собствена кауза в Македония, а не само гръцката (гърците всъщност нямат там такава извън бизнес интересите си, пука им, те си пазят тяхното) търпи удари от това сътрудничество. Дали е само защото нашите другари се подмокрят, като се сетят за гръцките (и сръбските) такива? Или има сделки, за които не знаем? Да припомням ли едни думи на др. Виденов от парламентарната трибуна, докато беше премиер?

- Врагове ли са ни македонистите в Гърция? Ако да, само защото са противници на наш съюзник, то защо досега не сме получили от Атина подкрепа по нашите собствени исторически търкания със Скопие.

- Защо Калфин ни лъжеше, колко много сме били подкрепяли Македония за членството й в НАТО, при условие че на всеки позапознат му е ясно, че нашето мълчание и скатаване беше де факто подкрепа за позицията на Гърция. Не коментирам кое е правилно и кое – не, само установявам, че ни лъжат. Нас, не македонците, защото там много добре разбраха, че ги подкрепят Турция, Словения и Чехия, но не и България.

- Защо толкова много българи почнаха да повтарят мантрата „и ние трябва като гърците” – дали в резултат на анализ или някой се опитва да внуши точно това?

- Има ли целенасочена кампания за раздухване на всяка възможна искра и търсене под Букефал теле в българо-македонските отношения и то напоследък откъм София? Държи ли се общественото мнение у нас, водено от няколко о.з. кресльовци по същия начин, по който се държи скопската официална пропаганда? Целенасочено ли е или си е просто все същата некадърност и неадекватност на същите онези „митничари” и техните наставници от славните „патриотични” едновремешни служби, които днешновремешно намериха пристан в ДАНС? Вижте и мнение от другата страна на границата – при Петър.

Не знам отговорите на тези и много други свързани с тях въпроси. Знам само, че се държим не просто неадекватно, а направо глупаво, но с това едва ли казвам нещо ново.
По-зле сме от шестокласник, който дърпа плитките на момичето, което хем понякога много харесва, хем пък се сърди и я тормози, защото тя не му отвръща ентусиазирано на чувствата.

Време е да пораснем, но това няма да стане, ако дърпаме плитките още по-силно.

Подир сенките на облаците

2009-10-29T14:26:00.004+02:00

В същия октомврийски ден, но преди 95 години, един истински мъж, изправил се пред най-тежкия избор, пише следните думи:

Брате Тодоре,

Прости ме, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора.

Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости. Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мен през дни на големи изпитания. Благодаря ти за тия деветстотин лева помощ от Организацията, без които бих умрял от глад, вместо от куршум, както ми приляга.

Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син /аз се считам за неин/ умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета.
И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже:
- Поздрав от нашата майка мъченица, тя вече е щастлива...

Предай моите сърдечни поздрави на домашните си. Горещо стискам ръцете на Христо Матов, Христо Татарчев и Александър Протогеров.

Целувам те.
Сбогом.

Твой Пейо

Роднина, милиционер, роднина, милиционер, но без роднините

2009-10-15T21:24:00.004+03:00

Денеска петок – сабота,
Утре е света недела...

Така започва песента за смъртта на Марко Лерински в село Пътеле, до което при последното си шетане низ Егейскиот дел за малко не стигнах поради липсата на достатъчно време и прекалено амбициозната програма. Нищо, следващия път...
Щях да пиша разни (надявам се) интересни впечатления от района, но като се замисля какво ще се случва во сабота и света недела, ще отложа емоционалните пътеписи за следващата седмица и ще се върна към злободневието, макар и не по-малко емоционално.

И така, какво ще се случва през уикенда:
Твърде грубо, но пък очарователно образно казано, един „македонец” от Русе – бивш сътрудник на „национално-отговорните” кръгове на комунистическите тайни служби и един „македонец” от Карлово - бивш ЗКПЧ от не по-малко „национално-отговорните” кръгове на съответните служби в БНА ще се борят за управителското място на Общо събрание на съдружниците и статистите в „МВРО” ООД.
Накратко - куките се сръфаха над изстиващото тяло или, по-скоро, агонизиращите официални останки на В.М.Р.О.
Още по-накратко – Д(КМ)С в действие.

След 15 г. царуване коронованият крал на „Пиротска” 5, о.з. Иван, идеалният събеседник на Цветелин Кънчев по сутрешни блокове и други ТВ-„Втръсъци” може да се раздели с поста си. Вечният веяч на байраци за щяло и нещяло, стига само да е в кадър, е предизвикан от кмета на Пловдив и духовния му наставник о.з. Бойко Ватев – пак ченге, дългогодишен водач на МВРО – Пловдив.

Какво по-хубаво, би казал някой – да се самоизядат, дано.
Че в МВРО е време за промяна, няма съмнение. Че малцина останаха слепи за лъжите и неотегчени от плямпането - също е верно. Че КК трябва да е щастлив, че времената и способите за конгресни борби на Пиротска са други - както му припомнят и на глас хора, които имат моралното право да го правят, пък е безспорно.
Но, че предизвикателството дойде от някога най-верните му поддръжници от Пловдив, това вече си пада малко изненада. Не може да се отрече постоянството и упоритостта на същото това МВРО – Пловдив, което вече 15 г. се опитва да използва абревиатурата В.М.Р.О., за да спретне популистка политическа партия тип „Атака”, която да влезе в „голямата политика” и да се занимава с всички актуални общонационални проблеми, но не и с Македония. Така навремето се създаде апендиксът БНД - Българското национално движение, формална политическа партия, създадена на Пиротска, чиято регистрация се използва по избори. Затова не се чудете като видите веднъж ВМРО, веднъж ВМРО-БНД. И те не знаят кои искат да са точно.

Пошлата политизация на ВМРО се случва вече от много години насам, но, докато развърташе бизнеса с имотите, събирани от залъка на бежанците, КК поне лицемерно се опитваше да използва македонската романтика помежду два дебата за сектите и циганите.
Но ето че сега, поради унизително слабите изборни резултати именно ултрасите на пловдивската линия, същата която поведе МВРО към незавидното й положение на евтин брокер на 1 % електорална подкрепа, баш те вдигнаха мерника на лидера си.
Те искат повече, искат да играят извън регионалните групи и, естествено, треньорът им е виновен.
Сега искат да доведат клоунадата до победен край.

Но, да се върнем към фактите. Какви са основните задачи, които двамата кандидат-„войводи” си поставят:

КК
Човекът, превърнал ВМРО в ООД щял да връща достойнството на Организацията. Интересно къде ли е избягало то, при условие че от 15 г. именно същото лице е начело. Къде ли не го търси? На Раковска, в Мадрид, на Московска, по Гергьовденските ливади, в Славовица, по линията Самоков – Бобовдол, в Банкя и къде ли още не...
За имотите на Организацията знаем къде отидоха – в частната фондация, ръководена от същия КК.
Запазването на статуквото означава само едно – нищо. Във всеки един смисъл.

Славчо Атанасов
От десетте си прокламирани принципа пловдивският кмет е оставил на Македония осмото място. Толкова заслужава явно сред приоритетите на Вътр.Мак.Рев.Орг. - след всичкото бла-бла-бла от общи приказки без съдържание и с водещ мотив – власт. Местна, централна – к’вот’ дойде, където колкото може. Днес в Пловдив и Банско, утре и в други градове. Важното е избори да има.
А Македония ли... Нея кучетата я яли, като вземем властта, ще я мислим, няма да избяга (а тя отдавна избяга, напоследък с още двадесет години встрани...). Един от основните укори на ЗКПЧ-то към сегашния управител е това, че КК прекалено много залагал на историческите реминисценции и разните там чествания...
От трън, та на Славчо, както вероятно би казал Славчо Трънски.

Както казваше бай Постоль в „Мера”-та - „Куршум за тебе, куршум за нея”...
Патова ситуация. От нийде взорът надежда не види. Който и да спечели, знаем какво е изгубено, при това май безвъзвратно.

Време е Законът за опазване на културното наследство да предвиди забрана за използване на абревиатури с историческо значение с цел предотвратяване на опошляването им, като изрично посочи В.М.Р.О. сред тях.
Щото рано или късно на онези в гробовете ще им писне да се въртят като вентилатори (то затова сигурно в Републиката поне си туриха вентилатор на знамето, да се знае отношението им към дедите) и ще излязат, а дървета – бол.

Дървото, на което Апостол Петков (бай Постоль) Ениджевардарското слънце е бесил андартите във Воденско

Новото гробище край Прилеп

2009-09-28T19:58:00.022+03:00

Не знам и не искам да знам какви велемъдри глупотевини е изприказвал о.з. Гоце във връзка с националния празник на 22.09.2009 г.
Не знам и не искам да знам какви злободневни проблеми е решил да спомене, използвайки повода, б. Бойко.
Не знам и не искам да знам колко много от хората, хванати в крачка на улицата от анкетите на тази или онази телевизия по време на „празничната” им разходка по градинки и молове, отново не са знаели какво точно и защо се празнува на тази дата.

Лично аз, с приятели, отбелязах празника по един по-подобаващ (поне според мен) начин – на гроба на български войници в Македония. Там, където е крушението на въжделенията, родени с обявяването на Независимостта... Така беше и миналата година, когато посрещнахме 22-ри край останките от паметника на полковник Каварналиев край Дойран, навръх 90 години от най-големите сражения в района по време на Първата световна война.
И тази година решихме да отбележим празника по подобен начин, като на връщане от едно изключително интересно пътуване в Костурско, района на Мала Преспа (Гърция) и албанската част на Голяма Преспа (за впечатленията от тези посещения – отделно, при първа възможност, т.е. свободно време) посетихме запазените гробове и паметници на български офицери в двора на църквата на с. Цапари, Битолско, и съвсем наскоро възстановеното германско военно гробище в Прилеп, където почиват и останките на общо 60 български войници.

Цапари

Село Цапари е неголямо, но живописно село, недалеч от Битоля. Измежду по-новите къщи се срещат и повече или по-малко запазени стари къщи, които дават добра представа за облика на селото отпреди век. Цапари е означено на повечето пътни карти на Република Македония и до него се стига по отбивка от главния път Ресен – Битоля, като на табелите на пътя като основна посока е означено близкото село Ротино, а не и самото Цапари, за което има малък знак на второстепенния път.

Без особена трудност, следвайки най-добре асфалтираните улици и минавайки покрай внушителен паметник на жертвите на антифашистката съпротива, се стига до голямата и добре поддържана с помощта на емигранти от селото селска църква „Св. Георги”.

Надписът над входа на църквата и езикът, на който е изписан, говорят сами за себе си.

За съжаление, по време на посещението ни църквата беше затворена, а нямахме време да потърсим у кого е ключа, затова така и не можахме да разгледаме вътрешността на църквата, но на двора й, зад олтара, има достатъчно ценни за всеки българин паметници.
В двора на църквата все още стои изградената през 1906 г. внушителната костница на загиналите през Илинденско-преображенското въстание местни жители.

Гробницата неслучайно е голяма – близо 100 въстаници от селото (от общо няколкостотин!) загиват във въстанието, а самото село е сред взелите особено дейно участие.
Логичен е въпросът защо и кому е било нужно костите на загиналите въстаници да бъдат преместени от костницата, изградена от съселяните им – пропагандните причини в търсенето на приемственост за новата (тогава) държавна идеология прозират зад решението костите да бъдат положени в основата на антифашисткия паметник.

Село Цапари стана известно в България преди няколко години, когато се оказа, че единствените (поне засега) запазени паметници над гробове на български войници от войните в началото на миналия век са именно в това село, в двора на църквата. Става дума за паметниците на 7 погребани там офицери, командвали части на Битолския фронт по време на Първата световна война.

Войнишкото гробище, намирало се близо до селото не е запазено, но мястото се знае и доколкото ми е известно там също вече има паметник. Оказахме се обаче слабо подготвени и решихме да не се лутаме по пътеките в околностите на селото без точна информация.
На паметниците ясно личат имената на загиналите офицери, частите им и мястото, където са срещнали смъртта – Червената стена, кота 1248 – места познати, ако не от друго, поне от едноименните улици из градовете в България.

Спретнатият и добре поддържан църковен двор неминуемо кара посетителя да си помисли, че погребаните тук са късметлии спрямо останалите им загинали бойни другари, чиито имена и гробове са останали запазени само във военния архив...

Прилеп

Прилеп, сам по себе си, винаги си струва да бъде посетен. Родният град на Димитър Талев, прототип на неговата Преспа, е за мен е едно от най-приятните места в Р. Македония - Марковите кули, Чаршията, църквата „Благовещение Богородично”, разбира се, кръчмите и не на последното място – Прилеп е домът на прекрасната бира „Даб”! Поводът за последното ми посещение обаче този път беше друг.

Преди около месец в града беше официално открито възстановеното германско военно гробище, в което, наред с над 1 600 германски войници, загинали на Македонския (Солунския) фронт през Първата световна война, почиват и 60 български войници.
Историята на гробище е твърде показателна - създаден като гробище на разположената в града германска военнополева болница, мемориалът е изграден в първоначалния си вид в началото на 30-те години по силата на договор между Германия и тогавашна Кралска Югославия. След Втората световна война и създаването на Титова Югославия съдбата на гробището е незавидна – местните комунистически власти поощряват разрушаването му и с типичния за породата си скверен плам дори насърчават хората от околните махали да използват надгробните камъни при строежа на новите си къщи! Самото гробище е превърнато първо в тържище за добитък, а накрая, съвсем емблематично - в бунище...

Така до скоро, когато събитията преминават в друга посока – общината получава от Германия сериозна финансова инжекция от (ако не ме лъже паметта) половин милион евро за изграждането на инфраструктура в квартала и местните власти разрешават на германската обществена организация, която се грижи за гробовете на германските войници от двете световни войни из цяла Европа, да възстанови (със собствени средства, разбира се) военното гробище. И прави това по немски, макар и с решаваща информационна помощ от българска страна...

Малко са запазените автентични надгробни плочи от първото гробище и заради това повечето от тях са вградени символично в оградата на гробището. В средата е вдигнат голям кръст с паметна плоча и послание за помирението между някога воювалите помежду си европейски народи.
Особено ефектна е паметната книга с метални страници, на които са изписани имената на всички погребани тук германски войници.

В единия от краищата на гробището, с прекрасен изглед към Марковите кули, е българският „кът” с паметна плоча, върху която са изписани имената на 60 българи, намерили тук вечен покой (като не броим 60 години обругаване).

Запазени са и малко останки от войнишки надгробни кръстове и паметник на български офицер.

Не е много от количествена гледна точка, но изобщо не е малко от качествена.
В Прилеп вече има още едно място за поклонение на българите.

Гатанка с предизвестен отговор и нулев бонус за повишена трудност

Познайте от веднъж дали на паметниците на българските офицери в с. Цапари и на паметната плоча на българските войници в германското военно гробище имаше свежи венци и цветя, поставени на националния празник 22.09. от базирания в недалечната Битоля български генерален консул?
Възможните отговори са:
а) Съвсем не.
б) Ц.
в) Ептен ич.
г) Ти луд ли си, въпросът е риторичен.
Позналите не печелят нищо.

Некои съображения, заключения и предложения

Още преди година на Дойран, където британски войници от международните сили в Косово щъкаха в района на сраженията и очевидно течеше подготовка за обновяване на британските военни паметници в района, си зададохме с приятелите, с които бях там, въпроса – след като македонските власти имат проблем с възстановяването на българските гробища, а с британските очевидно не, не е ли възможно нашето Министерство на отбраната да предложи на колегите си в Лондон изграждането на съвместен мемориален парк там, където още се виждат окопите и бункерите и до ден днешен се намират шрапнели. Не можем ли днес, когато с англичани и французи сме военни съюзници в НАТО - организация, към която иска да се присъедини и Македония, да дадем пример за това как миналото е останало в миналото, а единственото, което искаме днес, е да почетем по човешки паметта на загиналите, без да разсъждаваме прекалено задълбочено за това кой бил крив и кой прав. History is written, както четох някъде наскоро по форумите и нямам друг избор освен да се съглася с тази горчива, но реалистична констатация.
След 9 г. ще отбележим 100 г. от Дойранската епопея – събития, записани във военната история не само на България, но и на Великобритания. Има време, а не е нужно много - само добра воля, инициативност и малко пари. Нещо повече – от изграждането на подобен мемориален парк ще спечелят и местните, тъй като много повече туристи ще се насочат към красивото Дойранско езеро, тъжно навяващо спомен за повяхнала туристическа слава в стил югославски „Балкантурист”.
Колкото и цинично да звучи – от гледна точка на местните едни пари стоят забутани сред гробовете на българските войници в шубраците и тръните на височините край Дойран. Лошото е, че дълго време съответните служби на комунистическа Югославия са пускали буквално същите слухове – че българските войници са били погребвани със златно имане в шинелите си, което е допринесло за бастисването на много от гробовете в района...

И още – в България, а и в международен план, периодично се вдига много шум за отказа на македонските власти да съдействат за възстановяването на българските войнишки гробища. Добрите примери – Цапари, Ново село (Струмишко) и Прилеп се неглижират, а се акцентира върху отказа на македонските власти да разрешат възстановяването на паметника на полковник Коста Каварналиев край Дойран и т.нар. чешма „Фердинандка”, изградена от българските войници в тила на позициите им над града. Дали не можеше да се иска възстановяване не на паметника на българския офицер (при всичкото уважение, което дължим на паметта му), а на намиралото се там войнишкото гробище на 58-ми пехотен полк, в което гробище да бъде поставен и паметникът на офицера, също почиващ там? Дали вместо възстановяването на чешмата в чест на един спорен като оценка дори и у нас владетел не може да се иска възстановяването на намиращото се в шубраците на едно недостъпно близко дере гробище, където лежат близо 200 войници?

Питам с ясното съзнание, че вероятно не знам много важни подробности и сигурно бъркам. Питам, не за да се заяждам с когото и да било, а защото съгласно международните конвенции, по които страна е и Македония, местните власти са длъжни да поддържат войнишките гробища, а не паметниците на командирите им. Искаме ли реалното и постижимото или понякога сами търсим отказа и конфликта, акцентирайки върху това, което е ясно, че трудно ще получим? Република Македония е суверенна държава с народ, чието мнозинство има разбирания за историята, с които може и да не сме съгласни, но сме длъжни поне на официално равнище да приемем като факт, без оценки и наставления.
Убеден съм, че днес с подходящия подход може да получим много повече – и за нас, и за съседите, и, най-сетне, за паметта и покоя на загиналите.

Толкова засега. Имам още ужасно много неща за разказване.

Number of the beast

2009-09-09T09:19:00.001+03:00

Честито, другари!

Да не пропуснете празничния Деветосептемврийски концерт довечера:

Звярът номерата си върти (666 / 9.9.9.), нрава си – никога...

Трима дебели германци

2009-08-28T19:24:00.006+03:00

По соцвреме имаше някакъв тъп виц за „трима дебели германци”. Вече не помня вица, но помня, че беше доста тъп.
Сетих се за него днес, когато прочетох една новина и подсъзнателно преброих три германски нишки в събития от отминалата седмица.

Първото събитие се случи миналата неделя - поредният събор на социалистите в прослава на героичната Жабокрекска акция на Рило-Пиринския партизански отряд. За пореден път сума ти народ – цели две хиляди ... (попълнете епитет според вътрешното усещане), се събрали да бастисат по някое кебапче в памет на избиването на дузина и половина зли хитлерофашистки инвалиди и обслужващите ги монархофашистки невъоръжени санитари, както и изнасилването на дъщерята на главния инженер на близката ВЕЦ. Даже имало и горд участник в събитията – с извинение, партизанин.

Както и друг път съм казвал (без претенция за уникалност) - каквото името на местността, такъв и подвигът.
Не зная какво трябва да стане, за да престанат тези празненства на безсрамието и лъжата.

Второто събитие е предстоящо, утре. В Прилеп ще открият възстановено германско военно гробище от Първата световна война. За щастие в него ще има и малка част, където почиват близо 60 български войници, чиито гробове доскоро са лежали под градското сметище. Добре, че местните власти правят мили очи на германските, та и ние да се „вредим”, защото трябва да е пределно ясно, че, ако гробището не беше германско, нищо нямаше да бъде възстановено.
Все пак вестта е добра. Ще се постарая при първа сгода да мина оттам.

Накрая, преди малко видях новината, че в Германия са арестували бивша активистка от някогашната крайнолява терористична група „Фракция Червена армия” заради участие в организирането на политическо убийство отпреди 22 (двадесет и две) години.
„Какво нещо е германецът...” казваше с въздишка Петар Пóпара Црни в „Ъндърграунд”. У нас обаче, обяснимо по-популярна си остана само репликата с „...майку фашистичку” накрая.

А жабите крякат ли, крякат... Жаби, какво да ги правиш.

Сенките на забравените прадеди (закъсняло продължение)

2009-07-23T00:08:00.019+03:00

Ще започна оттам, където свърших предишния път.
Хората ги има, докато е жив споменът за тях. Със смъртта на спомена настава забвението, което живите рядко могат да предотвратят, но поне могат да отложат.

Заедно с хората умират и изчезват завинаги и свързаните с тях пресечни точки на времето и пространството – дух, имена, дела, бит, идеи, та дори и цели населени места. Ако възкресим и поддържаме жив спомена за тях, не само почитаме паметта на предците, но и продължаваме, колкото можем, съществуването им. И не само това – не само отдаваме почит, не само удължаваме материалните измерения на духовни категории, но и умножаваме собственото си знание, разширяваме собственото си така ограничено от битието съществуване, предаваме миналото на бъдещето, ставаме не само обекти, но и субекти - проводници на времето. Напук на всички, които се опитват да ни убедят, че паметта е вредна, споменът – излишен, а историята – достигнала своя край. Наскоро, макар и в съвсем друг контекст, Templar го описа достатъчно добре и за пореден път не виждам смисъл да преразказвам думите му (вижте т. 3).
Вярвам, че всеки може да направи нещо. Вярвам, че духът на предците ще оцени стореното и ще намери покой поне за миг, дори и само за броените минути, отредени на една единствена свещ да изгори. Вярвам също, че ако сторим това на място, конкретното място, вероятно го правим още по-добре.

Затова от известно време имам слабост към историческия туризъм в изгубената България. Доживяната свобода на придвижването, съчетана с удобството на неголемия необходим бюджет ме кара да очаквам с нетърпение следващото посещение по инак безвъзвратно изгубени паметни места, свързани с недалечната история на България. Там, където нищо българско, освен духът на предците, не е останало, се чувствам далеч по-уютно отколкото сред шумните (и по правило – лицемерни) глашатаи на показното родолюбие и родохвалене. Чувствам се далеч по-добре, когато търся и откривам гаснещите следи на изгубеното време и име в някое забравено село, когато викам духовете на изгубените и ги споменавам там, където сигурно още витаят.

Редно е вече да преведа това протяжно лирико-носталгично начало „на говорим език”.
От известно време с група приятели (и съмишленици) обикаляме из Република Македония и днешна Северна Гърция по места, за които сме чели и чували. Съвсем различно е усещането, когато стъпиш на същата земя, на която се е случило едно или друго, за което си чел, или пък нищо кой-знае-какво не се е случило, освен това, че едни хора, които отдавна вече ги няма, са живели и са се радвали и страдали и докато са се радвали и страдали, са говорили на езика, на който говорим ние. Днес, особено в Северна Гърция, за която ще иде по-подробно реч тук, този език е забравен и вече почти не се чува по същите тези места. Затова е хубаво от време на време там да се появи някой, който да проговори на езика, разбираем за духа на предците, и да изрече забравени имена. Добре би било по възможност това да не е само гласът на някой изнурен гастарбайтер, който дори не знае къде точно по българската топонимия се намира и какво се е случвало там преди има-няма стотина години.
За да не бъда разбран погрешно, нека отсега кажа, че когато отивам там, не отивам с чувство за реваншизъм или нездрави мераци. Каквото било – било, каквото станало – станало, изгубеното – изгубено. Факт. Това не пречи да почетем и да си спомним пък макар и в една, за съжаление, не винаги приятелски настроена от гледна точка на днешните реалности среда. Напротив – ровейки се в кървавите дири на историята, доброжелателният и обективен наблюдател открива това, което нашите собствени пропагандни клишета понякога гузно подминават. Това обаче е друга тема.

А сега - конкретно:
В края на май имах удоволствието на участвам в една кратка обиколка на района северно от Серес – т.нар. Мървашки край, известен в миналото с рудничарските и ковашките умения на населението си. Освен изключително красивата природа на планините в района (Славянка, Шарлия, Змийница и т.н.) посетихме и някой от по-известните, някога български, а сега, разбира се, вече не, села в района. За три от тях ще спомена малко по-подробно.

Горно Броди

До Горно Броди (днес Ано Вронду - Άνω Βροντού) се стига лесно по пътя от границата при ГКПП Илинден в посока Серес. Пътят е планински, много живописен и като повечето пътища в Гърция – в добро състояние. Всъщност, убедихме се неведнъж в едно – дори черните пътища в уж слабо развитата за атинските стандарти Северна Гърция са по-добри от повечето първокласни републикански пътища в рОдината!
Има (поне) три причини да се отбиете в Горно Броди:

Внушителната стара камбанария (цяла кула), построена преди повече от 130 г.

Недалеч от кулата са останките от полуразрушената стара голяма селска църква. Това, което е останало, свидетелства за някогашните й размери, а оттам – и за развитието на днес малкото село.

Непосредствено до старата църква е селското футболно игрище.

Нямаше да споменавам това монументално спортно съоръжение, ако под перфектно поддържаната трева на игрището (колко ли градски стадиони у нас могат да се сравнят?!) не се намира някогашното гробище на тогава голямото и чисто българско село.
От него днес няма и помен. Запалихме свещ за душите на всички онези под игрището и продължихме нататък.

Баница

На средата на пътя от границата към Серес вдясно има отбивка за черния път към село Орини (Фращани) – на някои карти пътят, макар и черен, е означен. Съвсем близо до шосето черният пък минава край останките на село Баница, в което на 4.05.1903 г. е убит Гоце Делчев. Единствено самотната, по чудо оцеляла, камбанария сочи, че купчините обгорели камъни наоколо са всъщност останки от къщи, а многото орехи, са орехите, хвърляли сянка над дворовете на местните.

Ако човек знае накъде да погледне, камбанарията се вижда от шосето за Серес. В основата й някой (може и да е от Републиката, иска ми се да мисля, че не е така) е вградил малка паметна плоча на Гоце.

Точно под покрива на камбанарията се вижда друг, не по-малко важен, паметник - изненадващо запазена насред заличеното минало следа – надпис на български, оставен от строителя – „Мастора Георги Диму Жилюв”. Който и да бил той, добре си е свършил работа – истински „мастор”!

Под пътя са останките на църквата, зад чиито олтар е бил първият гроб на Гоце – докато не пренасят останките му в София, в Македонския дом на Пиротска 5 (днес търговска площ на МВРО ООД на о.з. Иван), откъдето аверите на Зайков и Станишев старши ги предават на титовите бандити.

Днес костите на Гоце са в двора на някогашната сърбоманска църква „Св. Спас” в Скопие. Шегите на съдбата...

Баница е тъжен спомен, символ на всичко това, което писах в началото. Призрак – паметник на призраци...

единственият жив обитател на с. Баница

Крушево

Не това не е онова Крушево от песента, в Битолско, а Серско Крушево (днес Ахладохори, пътят към него тръгва от Сидирокастро / Демир Хисар / Валовища).
Селото е показателен пример за това как изглеждат „затънтените” села в Гърция. Добре, вярвайте ми, съвсем добре. В селото още могат да се срещнат по-възрастни хора, които говорят чист български, но от това не следва да се правят каквито и да е изводи.
На около 6-7 км от селото, по поредния крайно равен черен път се стига до пещерата Капе в южните склонове на Али Ботуш (Славянка). Същото място, за което разказва Яворов и където през февруари 1903-та е направена ето тази снимка

В пещерата има прекрасна скална църква със стари стенописи (за съжаление надписите не се четат с просто око), като цяло добре поддържана от местните, които отбелязват в нея празника на селото – Свети Спас.

Природата в района е изумителна, а споменът за онези от снимката прави усещането още по-така...

Аху-ихи отклонение

А сега малко по-друга романтика:
Окупацията на серските кафани е неизбежна част от всяко високопатриотично дело, а подхранването на местната обслужваща сфера – задължение на всеки милеещ за благосъстоянието на европейската икономика и добросъседските отношения гражданин на ЕС. Няма да се спирам на вероятно съвсем прясно замразените морски дарове и неизбежното ципуро (силна, но пивка анасонлийка – както казват местните, "узото е химия за туристи"). Ще спомена само прекрасния бар „Goya” в центъра, чието меню с непознати бири от непознати видове от цял свят (двойно, тройно, че и четворно силни, с бутилки като за шампанско и т.н.) още ме кара да потръпвам в умиление. Ако имате път към Серес, не пропускайте най-добрия начин да оползотворите всяка наличност, кратна на пет евро!

Епичен финал

Вместо финал ще кажа следното – отидете, вижте, запомнете, разкажете.
Малцина подозират колко много красота се крие на четвърт резервоар разстояние. Гърция не е само плажовете на Халкидики и таверните. Кривнете от пътя, насладете се, научете, спомнете, пълният пансион няма да избяга!
Този призив важи с многократно по-голяма сила за всеки, който в миг на патриотично умиление разказва, че (пра)дядо му или (пра)баба му бил(а) от не-знам-къде-си, ама той не знаел от кое точно село, щото хората си отишли, а пък мама / тате с промития от шумкарите мозък така и никога не попитали... Разпитайте, проучете, отидете, обогатете се! Направете го заради онези, които някога са предпочели името и езика пред дома и имането, направете го заради себе си, направете го най-вече заради децата си, за да им дадете още едно място, което да чувстват близко, пък било то и толкова далечно.

Втори финал

Тази, а и други подобни прекрасни разходки нямаше да станат възможни, ако не бяха анонимните герои, които тихо, кротко, но изключително обективно и професионално попълват страниците на Портал „Македония” в Уикипедия. Не познавам лично никой от тези достойни хора, но това, което правят, заслужава най-искрените ми признателност и възхищение.
Покорно им благодаря за къртовския труд!

Послепис

Ако някой има път към Серес и иска да види Баница или пещерата Капе, нека даде знак, за да дам по-подробни указания.

Сенките на забравените прадеди

2009-06-05T22:53:00.008+03:00

Пиша тези думи в навечерието на Задушница, но съвпадението е по-скоро случайно.

Прииска ми се да ги напиша още преди месец, на Гергьовден - най-големият (извън Коледа и Великден, разбира се) празник за семейството ми. Тогава имаме имен ден и аз, и дядо ми, на когото съм кръстен, а пък и майка ми, и баба ми по неведома тяхна логика се присламчват към нашия си имен ден.

Дядо ми е бежанец от Беломорието, на свой ред кръстен на чичо си Георги, който, точно когато дядо се родил, бил мобилизиран от гръцката армия и изпратен заедно със стотици* други български момчета да възстановява славата на Византия из пустошта на Анадола. Никога не го видели отново, върнали се единствено двете думи „безследно изчезнал”. Както почти всички други българи, участвали по абсурдните прищевки на съдбата в една малко позната у нас война, променила съдбата, ако не на целия ни полуостров, то поне на южната му половина. Сред безследно изчезналите бил и друг мой роднина, пак Георги, вуйчо на баба ми. Малцината оцелели измежду мобилизираните българи разказвали, че всички са били изпращани направо на първа линия, буквално срещу огъня и щиковете на кемаловата армия. Само този спомен останал...

Когато няколко години след края на войната, семейството на Георги, комуто косвено съм кръстен, събирало покъщнината си, за да напусне завинаги селцето си, намиращо се през един баир от Бяло море, горките хора явно още са имали някаква надежда, че детето им ще се върне, че може би ще се появи отнякъде, само позабавил се по пътя от малоазийските дебри към дома. И понеже нямали какво друго да сторят, оставили на свой познат – грък от съседното село, 20 кози, така че, ако Георги все пак върне и не завари своите близки, вече поели пътя на север, да има барем нещо, с което да се прехрани на първо време. Милите...

Но той не се върнал, а козите станали част от семейните легенди - най-вече повод за закачки с дядо ми.

Когато на Гергьовден неволно разлях чашата с вино на масата и веднага беше споменато обичайното - че на някого (от покойните) му се е допило, а баба ми и майка ми започнаха да споменават всички онези прекрасни лели и чичовци от детството ми, с екзотични за съвременните българи имена, аз знаех чий дух търси споменуване. На онези двамата чичовци. И тогава, сред почетната шумотевица за Деня на храбростта и развяването на знамената, отново си спомних за тези стотици трагични войници българи, останали в Анадола и забравени във всяко отношение.
Блажени сигурно са загиналите в победоносните войни – тяхната памет се чества от благодарните потомци. Блажени сигурно са и загиналите достойно, защитавайки родината в загубените войни – с каквито историята ни изобилства, за тях остава споменът за достойната им загуба и почитта към жертвата им. Дори и гробовете им да са незнайни, дори хора, носещи същата кръв, днес да се опитват да заличат спомена за тях, той ще остане още малко жив. Дори и без имена. Дори и днес, когато всяка ценност се топи и все по-малко хора спират, когато зазвучат сирените.
За онези изгубени деца на България обаче надали има кой да се сети. Вероятно дори и роднините им днес не познават съдбата им, тъй като в бежанския въртоп лесно се губят и имена, и образи.

Затова, споменавайки имената им утре, ще си мисля за всички онези като тях. Защото хората ги има, докато го има споменът за тях. Рано или късно и той умира и всичко отива в забвение, но ние, живите, можем да отложим този миг доколкото зависи от нас. Дължим им поне това.
Бог да ги прости!

* Семейните спомени говорят за хиляди, но не съм убеден, че мярката е реалистична. Някой ден ще напиша вежливо писмо до съответните архиви на Гърция, където, вярвам, се пази точна информация и надали ще ми откажат справка - кой, къде, кога.

Това би било най-малкото, което мога да направя наместо сълзливи писания из мрежата.

Сарко, Барко, Туркия и евроизборите

2009-05-11T13:55:00.004+03:00

Така.
Остана един месец до изборите за европейски парламент. До момента са видими следните послания:
- БСП вече пусна своята заявка за почетно място сред „Комиците” и „Царете на комедията” под формата на умилителни себепохвални клипове и вестникарски карета. В тях обаче не се споменава и дума за евроизборите, а се диплят единствено наболяли вътрешнонационални проблеми;
- Десницата на свой ред продължава (макар и не по своя воля) с новите серии на „Али Макбийл” и „Адвокатите от Бостън”, по сценарии от DS Productions, като междувременно повтаря очевидната мантра, че е време всички лоши да си ходят;
- Yaneto е ясно;
- останалите (вкл. партията на "бъдещия премиер") или мълчат, или се задоволяват с това да разглеждат европейските измерения на наболелите национални въпроси в присъствието на някой евродепутат.

Тук идва въпросът – да си представим, че евроизборите не бяха генерална репетиция за един твърде важен вот за национален парламент. Ако успеем, нека си зададем въпроса – кой какво ни предлага за европейските избори. Какви позиции, какви предложения по конкретни европейски въпроси.
Знае и казва ли някой въобще кои са тези въпроси. Нужно ли е да знаем или още сме в състоянието, за което споменах още в първото си писание в този блог - България е в Европейския съюз, но българите още не сме.

Да започнем с питане твърде елементарно, емблематично и лесно за коментиране (отбелязвам - лесно не за задълбочен анализ, а просто за коментиране, вкл. на маса), а именно – перспективите за европейското членство на Турция.

През последните няколко месеца можем да отбележим следните събития, пряко свързани с темата:

1. Суперреформаторът отвъд Голямата вода направи знаково посещение в Анкара, в което косвено потвърди, че реформи относно американската позиция за подкрепа на членството на Турция в ЕС няма да има. Чичко Обама дори в пряк текст „посъветва” европейците да не се чудят и маят много, ами да се прегърнат с аркадашите си, защото, както ние много добре знаем, пътят към Голяма Европа минавал през Мала Азия.
Интересно е да отбележим тук, че Обама беше избран и с голямата поддръжка на гръцкото лоби в Америка. В предизборната кампания имаше много срещи с влиятелни фактори от гръцки произход, което подхрани гръцките надежди за подкрепа към Атина по отношение както на проблемите със Скопие, така и относно някои от висящите проблеми с Турция. По скопската тема засега нищо ново.
Един от конкретните проблеми, по който гърците очакваха подкрепа, например беше възстановяването на духовната академия на Вселенската патриаршия в Халки. Засега обаче по-вероятно остава откриването й в Халкидики, но не и в Халки. Да, Обама спомена нещо за Халки по време на посещението си, но като краен резултат в медиите въпросът беше някакси, неясно защо, обвързан с някои питания относно статута на турското малцинство в Беломорието, т.е. успешно замотан.
Накратко - гръцките надежди за подкрепа от Вашингтон си остават засега надежди, докато Турция получи поредното здраво рамо откъм Вашингтон в посока Брюксел.

2. Френският президент Никола Саркози веднага реагира на приказките на Обама и кратко и ясно отбеляза, че единствено ЕС ще решава кого да приема. И потвърди позицията си за привилегировано партньорство, но не и членство за Турция.
Преди дни тази позиция беше отново потвърдена и от германския канцлер Ангела Меркел.

Както казват голф-предприемачите: Къде сме ние?
Чули ли сте в рамките на европейската кампания някой да спомене нещо по въпроса?
Чули ли сте в обществото ни да има дебат по тази така важна за нас самите тема. Като казвам важна, нямам предвид само наслоенията от миналото, вкл. неразрешените въпроси като обезщетенията на наследниците на бежанците от Одринска Тракия. Имам предвид конкретни практически въпроси от кратко-, средно- и дългосрочно естество, като например (но наистина само например):
- какво предпочитаме да сме – външна или вътрешна граница на ЕС (поне в посока Азия, вярвайки, че един ден и Сърбия и Македония ще намерят мястото си в съюза)? Защо? Кое е по-изгодно за икономиката ни? За геостратегическото ни положение и т.н.?
- като членове на ЕС, абстрахирайки се от собственото си минало, доколкото това е възможно, какво смятаме принципно относно разширяването на ЕС – докога, докъде, как? Това, че минахме метър и получихме „уайлд кард” не означава, че трябва да мълчим гузно в кьошето и да оставим другите да решават вместо нас.
- а какво смятаме конкретно спрямо Турция? И защо? Смятаме ли, че е нормално границата на ЕС да опре библейски до Реках Вавилонских? Смятаме ли за необходимо в ЕС да влезе още една голяма държава, която тотално ще пренареди административната аритметика? Ако да - защо, ако не - пак защо?
И т.н., и т.н....

Не би било справедливо да кажа, че въобще не сме чували позиции от политическите сили. Напротив.

БСП казва:
Да, Турция трябва да има перспектива за членство и България подкрепя това членство - обаче така и не казва защо (най-вероятно щото така казват от Партията на европейските социалисти и от коалиционния им партньор).

ДСБ казва (чест им прави, че са единствените със сравнително ясна, пък макар и отчасти аргументирана позиция - отчасти, тъй като не виждам икономически анализ):
Не, Турция не трябва да става член на ЕС, защото не е усвоила европейските ценности, а пък и Анкара подкрепя ДПС, намесвайки се във вътрешните ни работи.

ДПС и Атака са ясни по default, а от останалите нищо смислено не съм чул.

Като усмихната черешка на тортата можем да добавим дребно-психологическия факт, че именно гласоподавателите на БСП при евентуален референдум по въпроса сигурно единодушно биха гласували срещу приемането на Турция в ЕС, а евентуалната подкрепа (извън ДПС) би дошла единствено откъм по-либерално настроените привърженици на ДСБ и десницата въобще.

Да обобщим - дебат по темата в обществото ни до момента не се е състоял.
Може би няма нужда от него, може би позицията трябва да се изгражда в кабинетите по министерствата, по университетските центрове (кои баш точно е друг въпрос) и т.н. – но това също е част от дебата – да го има ли или не.
Да се скатаваме и да оставим на германци, французи, австрийци, белгийци и холандци да се оправят с турския парещ картоф – това също е позиция (нещо подобно прави Гърция – благо подвиква на съседа отстрани „Машалла”, но всъщност съвсем неприкрито, дори съвсем откровено са оставили въпроса на „големите недоволни”).
Нека поне обаче знаем коя е позицията ни, а и защо.

Евроизборите идат, а мълчанието остава.
Ще благоволи ли някой да изсимулира барем за спорта някакъв дебат и кампания?

P.S.
Поводът да напиша горното е не само личното ми убеждение за необходимостта от такъв дебат, но и напомнянето на Й, който преди време разви интересна дискусия с Димо под един мой емоционален отзив на съвсем друга тема (вижте в коментарите най-долу).

Благодаря на Й за напомнянето в коментарите на предишното ми писание и се надявам и Димо да си припомни обсъжданията им, вкл. относно новия външен министър Ахмет Давутоглу.

Борци безчет

2009-04-22T20:27:00.008+03:00

В България има 2 500 (две хиляди и петстотин) партизани.

Това не е статистиката към дата 9.9.44, а към днешната – 22.04.2009 г.
Или поне така твърди цоциалисткият депутат Захари Георгиев от високата (над 550 м надморска височина) трибуна на парламента, който се занимава тия дни с явно спешния и належащ проблем дали участниците в „антифашистката съпротива (1939-1945 г.)” да бъдат признати за ветерани от Втората световна война.

Не ми се коментират терминологичните и моралните аспекти на въпроса.
Замислих се обаче за цифрите...

Ако днес има още живи 2 500 „участници в антифашистката съпротива”, то колко ще да са били те по време на самата „съпротива” и за кой чорт им е трябвало да чакат освободителната Червена армия?

Памет за хората в Страстната седмица

2009-04-16T15:14:00.007+03:00

Позволявам си да използвам без предварително разрешение заглавието на Templar по повод днешната годишнина. Написал го е достатъчно добре, за да си струва да експериментирам и аз по темата.

Освен това Templar е направил нещо, достойно за най-гореща похвала в днешните времена, когато най-лесното е да се зъбим на тирана във форумните и блогови механи. На страницата на „Един завет” можете да откриете списък на пострадалите от атентата.
Сред имената на загиналите видях и това това на ген. Стефан Нерезов – един от командирите на легендарната 9-та пехотна Плевенска дивизия, изнесла под командването на ген. Вазов основната тежест на английските атаки срещу Дойранската позиция през 1918 г. Имах удоволствието миналата година да посрещна там (Дойран) стогодишнината от независимостта на България и да издирвам мемориалната чешма, наречена в чест на генерал Нерезов.

В тази „дойранска” връзка, настоящата година е интересна от съвпаденията на две дати в Страстната седмица.
Първата е днешната, Велики четвъртък, 16.04.
Втората е в неделя, на Великден.
На същата дата – 19.04., но 1941 г., отново на Великден, злите български фашистички окупатори влизат в Македония. Понеже местните са били хитри, решили да започнат съпротивата, като замерят окупаторите с цветя. Лошите окупатори, понеже били още по-хитри, решили да тормозят окупираните, като отделят ок. 40 % от държавния си бюджет за благоустройството на окупираните територии.

Знаем как приключва и тази история.

Каква е връзката между съвпаденията двете годишнини? Паметта за и отговорността към хората – всички онези, с конкретните имена, които днес все повече и повече избледняват и за които все по-често ни убеждават, че няма нужда да се сещаме, защото не е, например, достатъчно постмодерно...

You gotta keep 'em separated

2009-03-30T20:35:00.005+03:00

Вие ме познавате...
Това май беше нагъл слоган от кампанията на няк’ъв боклук. Или на някой, който имаше взимане-даване с боклука? Или пък доказал, че не е боклук?
Абе боклучава работа някаква беше, но точно за боклука ще иде реч тук.

Та, казвам, вие ме познавате... Верно е - ако живеете на моята улица, значи 100 % ме познавате. Аз съм ненормалният, дето през сутрин се изтъпанчва пред кофите за разделно събиране на отпадъци и идиотски губи поне 5 минути от живота си, за да разпредели съдържанието на една торба из трите шарени контейнера. Дори когато в контейнера за хартия е пълно с торби с разнообразно битово гюбре, дори когато от жълтата кофа преливат кашони с изгнил зарзават от близкия плод & зеленчук, тогава аз, като един същи Гюро Михайлов на разделното събиране, пак стоя на своя пост и разделям, ли разделям... Направо разпределям и дистрибутирам (това последното за да звучи по-чисто на български).

Трудно ми беше, съвсем в началото, да осъзная в колко опакован свят живеем...
Кротко и търпеливо убедих семейните си в смисъла от безсмислието на действията си. Преглътнах доводите на съседката, че няма никаква полза, тъй като тя била виждала, че всички контейнери се събират от един и същи камион.
Заниманието бе прието за част от тихите ми лудости и домашните дори взеха да ми угаждат, пълнейки надлежно нарочната торба.

Забавлението ми не остава обаче без коментар от страна на минувачите.
Трима направо се спряха при мен и ме заприказваха:

Първа сцена
Достолепна, спретнато облечена дама в третата възраст. Видимо образована, „от добро семейство”, навяваща деликатна буржоазна носталгия.
Приближава се ненатрапчиво, някакси от нищото, леко заговорнически навежда напред глава и казва тихо с най-приятния любезен тон:
„Господине, Вие нали знаете, че те всички отпадъци накрая ги събират на едно място...”

Втора сцена
Характерно опърпана в облеклото си дама от ромски произход. Върви по средата на улицата с торби и видим интерес към сектора на улицата, окупиран от всякакви шарени и нешарени контейнери за отпадъци. Приближава се към мен с бодра стъпка, усмихва се отдалеч и се провиква:
„Ееей, най-накрая да видим един блъгáрин да си фърли разделно боклука...”

Трета сцена
Твърде зле облечен господин с типично неустановими възраст, произход и други външни белези, видимо подлежащ на определяне като „клошар”. Поглежда в кофите, не, вероятно не е от инспектората на почитаемата община. Изчакваме се вежливо, на раздяла се обръща и казва:
„Браво, браво, ей така всички ако правеха...”

Има една категория ноо широко скроени хора, които напоследък ýмрат да правят народопсихологически заключения за „българина” от всичко – от избора с есемеси на това, на онова, от реакцията на тоя на това и на оня на онова. С удоволствие бих им предоставил възможността да направят възможно най-есенциалистки заключения. Понеже не съм нито толкова ентюлюгентен, нито толкова космополиран, няма да направя никакви заключения.

За какво ви разказвах обаче... А, да, за боклука.
Та боклукът е хубаво да бъде разделян, да не мешаш огризките със стария вестник, или найлона с бутилката от виното, дарило ти хубави мигове предишната вечер. Обидно е някак си...
Да не говорим, че, ако юрнем всичко в една и съща кофа, общият обем на боклука ще изглежда много повече, но реално не само ще е все същият, а може би дори и малкото възможни ползи, ще бъдат пропуснати.
Само дето концесионерите ще въртят повече курсове.

Въобще, много боклук ни чака това лято... Дано поне в синия контейнер за хартията не метнат прекалено много огризани гюбрета, че ще ухае и той като останалите.

Сирна неделя

2009-02-27T23:46:00.002+02:00

Всяка година, когато наближат Сирни Заговезни, покрай прекрасните семейни традиции на прошките, хамкането и гостуването на близки хора освен да благодаря на Господ, че ме е благословил с това, че съм познал лично тези традиции, си мисля – може ли, трябва ли и редно ли е да се прощава на този, който не иска прошка, който не осъзнава, че е сгрешил. Редно ли е да натрапваме опрощението си и дефиницията си за грях на този, който не съжалява, който може би дори се гордее с извършеното.
Не зная и нямам сили да търся отговора на този въпрос.

Пак всяка година по това време се сещам за и друг път споменавания от мен тук апокрифен филм „Сирна неделя” – създаден през средата на 90те и бързо „забравен” поради неблагоразумието да се занимава с теми, които на безгрешните и непрощаващите не им е приятно да чуват и виждат.
Някъде високо в небето и дълбоко в земята на България обаче продължават да кънтят думите на ослепелия горянин от Пирина:
Да ти прóстим... Нема да ти прóстим... На тебе и Господ нема да ти прóсти...

И пак се питам, как да простиш на тоя, който не се е покаял?
Дано Господ ми прости на мен самия, че си задавам този въпрос.

Хубав филм. Потърсете го, гледайте го.

Весели празници, Честита Баба Марта, Честит 3-ти март и не забравяйте да поискате прошка от близките си, пък и не само от тях! :)

Газ глава затрива

2009-02-09T20:44:00.004+02:00

или „Долу ръцете от Власт 4 ½!!!”

От много време се каня да напиша „Похвално слово за Христо Комарницки” – гениалният (не преувеличавам!) карикатурист от последната страница на притежавания от „Овергаз” вестник „Сега”, последният интимно-закачливо придобил популярност след следящите го по причина на собствеността му като „Газетата”.

Няма по-точен, по-безпощаден и по-актуален публицист в днешна България. Човек, който може с безпогрешно око и ръка да изобрази всичко, което се случва в рОдината ни. От години наред следя вестник „Сега” най-вече заради Комарницки. Неслучайно започвам да чета вестника отзад-напред – не заради крими-страницата на „Труп”, не заради спортната страница на тоя или снимката с голото мясо на оня. Единствено и само заради Комарницки.
Когато видиш негова карикатура, не ти трябва да четеш новини, анализи, критики и т.н. – стига ти една карикатура, за да видиш и новината от предишния ден, и оценката, и присъдата. Последното – за съжаление без връзка с Темида.

Ако не вярвате – убедете се сами. Проверявайте всеки ден – или на последната страница в хартиеното издание, или в раздел „После” на интернет страницата на вестника*.

И понеже от много време почти не останаха (или – все още не се появиха) много качествени публицисти в България, то все си мисля, че Христо Комарницки трябва еднолично да бъде обявен за „Власт 4 ½”.

Обаче настанаха интересни времена. И както не ми остава време да напиша „Похвалното слово”, изведнъж се появи рискът, то да бъде малко пост-фактум.

Когато миналата седмица Газетата пусна известния си разследващ фантаст Б.Б.** да громи кофти-човешкото изказване на Б.Б.***, вероятно надали е и подозирала, че втора поредна седмица ще бъде в центъра на медийното внимание. А тази седмица започва твърде ударно - Газетата директно обвини тов. Пырванов, a.k.a. Гоце, че иска да я спре и с тази едничка цел громи бизнеса на собственика й – „Овергаз”.

Разбира се, там, където става дума за милиони, какво тук значи някакъв си вестник, а и всички от малки знаем, че който си играе с газеничето, почти сигурно накрая ще се опари.
Нямам никакво намерение да размишлявам коя е целта на Гоце, добри или лоши са „Овергаз”, има ли пряка връзка между посредничеството между Газпром и Булгаргаз и бизнеса с газифицирането на страната, кой е собственик на „Овергаз”, въобще – кой е тоя „Овергаз” и кой е оня „Овергаз”, кой е собственик на тоя и кой – на оня, каква е тежестта на „Инк.” и прочие.
Има кой да го прави, че на някого и ще му плащат освен това.

След години следене на вестник „Сега” (и, напоследък макар и затихващо, участие във форума му, понякога с цената на огромни нерви, но и с приятната емоция за немалко хубави хора, срещнати там, сред мнозинството еднокнижници с блеснал поглед) мога спокойно да пресявам положителното и отрицателното, да знам коя статия как да чета и тълкувам и т.н. Знам какво да очаквам и какво не. Предвидимостта и спокойствието създават уют, от който не бих се лишил.
Но знам, че няма да има и нужда - вестникът е преживял и Райчефф, и Стойчефф****, ще преживее и Гоце, и „Овергаз”.

Но няма да преживее и ден без Власт 4 ½, отсега предупреждавам!

---
* Това, разбира се, не е рекламно съобщение, а най-искрената ми препоръка на безкористен почитател!

** Божидар Божков – разследващ журналист и кореспондент на „Сега” в Бургас, известен на читателите на вестника със склонността и способността си да създава сензации там, където със сигурност ги няма.

*** Няма нужда от уточнения.

Броят на звездите не е задължително да съответства на такива от пагон.

**** Известните голф-легенди А.Райчефф и К.Стойчефф бяха собственици на „Сега” преди „Овергаз” и преди да станат собственици на голф игрища.

Броят на звездите не е задължително да съответства на качеството на незавършено голф-строителство или завършени пийпълметрични проучвания.

Новият Тор

2009-01-27T21:00:00.007+02:00

Чудите се къде е Тор Бьорголфсон и защо напоследък не сте чували за някоя нова негова бомбастична инвестиция в рОдината ни?

Много хора, включително в Исландия, се чудят къде е.

Но немойте плака! Иде новият Тор, но този път не на викингски кораб, а с петролен танкер. След СуперБоровец иде ред на КГБ, пардон – КТБ. Дето клиентите й са скъпи. И как няма – чували сме за двама, ама все от сой – Ирена Кръстева и основателят на Новия Епъл Айвън Драшков Джуниър. Като турим Първа атомна и Втора атомна, всичко става от скъпо, по-скъпо! Интересна е сигурно историята на тази така богата и щедра банка. Интересна е сигурно структурата на капитала й. Една такава доверителна... В смисъл - много доверие има заложено, много любов.

Вече знаем коя е новата БРИ-, пардон – СИБанк.
Този филм обаче сме го гледали. В него освен новия рицар, от скоро свенливо отметнал банковия плащ и финансовия кинжал - Цветан Василев, участват още Цеко Минев, Славчо Христов, Петя Славова, Цветелина Бориславова, Георги Крумов, Георг Цветански, Гергов 1, Гергов 2 и прочие знайни и незнайни родени банкери и финансисти, експлозивно изгрели от врящия котел на бумтящата българска кристално чиста пазарна икономика. Периодично изгрява една звезда, после друга, по съвпадение - все петолъчни и все алени.
Помните ли популярната по берово-виденово време фраза „Равен старт”? Е, равно стартирахме, само че по различни пътеки.

Сега чакаме следващия суперпроект, както и рекорден растеж на чуждите инвестиции и БВП, пукай се от яд, Европо, блуднице вавилонска, нека австрийците си плямпат от завист, оле!

P.S.

Иншалла, освен падишаха от Дръндар вече ще си имаме поне един истински султан. Преходът, казва Райчефф ефенди, свърши, кой сля’а от камилата, да сля’а.

Бело море

2009-01-10T13:58:00.005+02:00

Случвало ли ви се е да чуете някоя песен и веднага, от първите звуци, да си кажете - "Това е моята песен, тази песен е написана за мен!"?

Ето я моята песен:

И колко по-голяма е радостта ми, че е на една от отдавна любимите ми групи - македонската дарк легенда (не преувеличавам!) Мизар.
Благодаря на неповторимия Горазд Чаповски за изживяването!

А още по-голяма е радостта ми, че са използвани мотиви от друга моя любима песен от съвсем друг жанр - "Беломорие" на изключителната Любка Рондова.

Понякога се изненадвам от това, как най-ненадейно, и в най-студените и мрачни зимни дни, винаги се появява отнякъде нещо истинско, красиво и разтърсващо, което сгрява сърцето и ти дава повод да се усмихнеш и да си спомниш, кой си, откъде си, какво цениш, какво те радва, какво ти дава сила, че си ще жив, че битът и пустотата не са те победили съвсем.

Нова година, нов късмет, нали?!

Няма нафта, няма газ, Порточа..., пардон, Путин – той си го знае...

2009-01-06T19:44:00.010+02:00

Чудно Богоявление (по наш стил) и Бъдни вечер (по техен стил) ни спретнаха таваришшите из Масквы (пардон - забравих, украинците са виновни, затова че Вовата затворил докрай крана).

Добре поне, че засега нафта май има.

В отговор на газовия подарък, наш Сергей дори бил тропнал с премръзнало краче, но сигурно след като е затворил (или са му затворили) телефона. За глупостите на бракониера няма да говорим.

Въобще - всичко по темата беше написано и описано немедленно по блоговете – и от Радан, и от Templar, и от Комитата, и от Стойчо, Dzver, и кой ли още не...

Затова за себе си ще запазя опита да видя нещо положително в цялата Дед-Морозщина, а то е излазянето на прелюбопитната информация, че доставчик на руски газ в България се оказа не „Газпром”, а три фирми, с които нямам спомен Булгаргаз да (е обявавал, че) е сключвал договор.

В МС бе повикан и шефът на “Овергаз“ Сашо Дончев, чиято компания е основният доставчик на руския газ в страната с 60-65 на сто от количествата. Останалите доставчици са “Газпром експорт“ и “Винтерсхал“. И трите компании са контролирани от “Газпром“.
(от Медияпул)

Та значи, сключваме ние митични договори с Газпром, а пък после хоп – доставчик ни е Овергаз и Винтер-с-праз. Къде ли е уредено това, впрочем (уупс, материята е класифицирана, простете пак!).

Интересно само кой ли плаща комисионните Овергазами - може би Газпром (иззад кулисите се чува нездрав смях)? И в какво точно се изразява заслугата и услугата на Овергаз – притежават някакви тръби ли, нещо, ползват преференциални тарифи, поради които и на нас ни излиза по-йофтино да ни доставят те, или...
Или просто метат едни фактури насам – натам, пък после кесаревото – кесарю?!

Та, както се оказа наистина, Дед Мороз въобще не е Dead, ама си е баш и само Мороз!

Дори вече знаем и коя е Снегурочка.

Dead Мороз & Снегурочка проверяват кой е слушкал през миналата година, за да го накажат най-сурово, та да слушка още повече през новата.

Последната битка на дядо Мраз

2009-01-01T21:04:00.003+02:00

или защо
Дед Мороз is not dead!

Честита Нова Година преди всичко!
Сурва, сурва и за много години!

Наскоро Templar поразрови досието на позабравения съветски секретен сътрудник с агентурно име „Дядо Мраз”. На днешния ден преди 20 години дядо Мраз дойде за последно в България.

Дядо Мраз обаче въобще не си е отишъл кротко в миналото. Просто е свил периметъра и сега работи само в страните, следващи стария стил в църковния календар, които празнуват Коледа (Божик) на 7.01. Като истински комунист, дядо Мраз например продължава да пребивава и работи в Република Македония – поне засега, докато не го сменят с някой вистински македонски античен дедо от фалангата на Александър. Пък и там верно има толкова мразене, че няма как да не е дедо Мраз...

Тия дни обаче Дядо Мраз имаше и друга важна работа на Балканите, същинска битка, в която трябва да го подкрепим!

Ну, давай, дед, u r not dead yet!

Тиха нощ...

2008-12-24T17:02:00.002+02:00

От край време дните ми са изпълнени с думи.

Работя с думи, развличам се с думи, разпъвам се с думи. Толкова много думи, че понякога ми идват твърде в повече. Хората се научиха да използват думите не като слово, а като слава. Слава, суета и ужасно много лъжи - кога нарочни, кога дори незабелязани.

Празни думи, превърнали се в оръжие, а не в дар. Ужасен безсмислен самоцелен суетен брътвеж, който ни залива отвсякъде. Универсалният заместител на всяка празнота.

Затова в навечерието на най-важната нощ пожелавам на всички, минаващи оттук, спокойствие и тишина, за да могат да чуят истинските думи - думите на най-близките си, далеч от шума и празнословието, които ни заобикалят.

Нека нощта е тиха, за да могат тези, които поискат, да почувстват, че е свята.

Внимавайте в картинката, мушмороци такива…

2008-12-08T20:01:00.002+02:00

Не, не мога…

Не мога да не сетя за храбрия борец с престъпността Спартак Дочев, докато чета изобличителния патос на един смел заместник-министър, намерил сили да се изправи срещу клеветниците от котилото на наследниците на Балдуина Фландърски и да ги постави на мястото им извън кабинета си…

И след като си(л)ният език на Брюксел ни удря по джоба, какво ни остава освен да им отговорим по същия начин на тези самозабравили се еврократни ниедни – със същия син, пардон, силен език.

Плюнчим калема и почвам:

Лошите
Брюксел, на центъра
Тук*

Внимавайте с картинката, мушмороци такива!

На първо място, въпросите задаваме ние:
1. Кой е тоя Лий Майкълсън…

И докато чакам Спартак, Савин и Меглевината, пардон – Меглената, да помогнат с текста, виждам, че соцактивът от героичното село Борован мисли за своя президентин и страстта му към козлите, овните и прочие чисти, едри и красиви постсъветски барани – при това на цени, добри за бюджета на едно президентство в условията на световна финансова криза.

Так держать, маладци! Повече барани ни трябват, повече!

---

* или „Там”? Никога не съм разбирал свещения характер на тази бележка, пардон – отметка (на българо-съвецки)…

С Кубадински в сърцето

2008-12-03T21:07:00.005+02:00

Скръбна вест за тежко братоубийство долетя от дальный Узбекистан...

Главният ни авджия е посегнал на свой – от Червената книга.
Отдавна знаем, че за родените от Червеното знаме първа радост е да гърмят свои. Това още отпреди да вземат властта го разбраха и Методи Шаторов, горкият Кочо Рацин и много други. За след взимането на властта въобще да не споменаваме...
Ядат се до ден днешен.

Явно за нашенския големец има нещо сюблимно в авджилъка. Някаква комбинация от чувства - останка от гена на волните предци, гърмяли с шишането по каквото пролази селската мера, чувството да разполагаш с нечий живот и неувяхващата мечта на всеки борец срещу капитализма да прави това, което злите капиталисти правят. Като пурите и членството в рицарски орден.
Така легендарният др. Пенчо Кубадински прочистваше серенгетитата, о.з. др. Кюлев биеше карпатски мечки, парвенюто от „Белла...” гърмя белите (не гвардейци, мечки), а от о.з. Гоце психически здрав симитлийски вълк, чакал и лесик не остана.

За досадния ляв депутат от Плевенския избирателен район, почитател на писалката, Запалката и оптични мерници пък да не говорим.

И така до днес. Традициите продължават. Ловните екскурзии също.

Гоце е наш и ние сме Гоцеви

Очакваме средноазиатска заповед за арест за увреждане на природното наследство на Узбекистан. По-вероятно обаче да дочакаме гневно опровержение и кака Бойка бойко да сгрее нечии телефони.

Следите обаче остават, другарю!

Кажи ми кои са ти в четата, пардон - коалицията...

2008-11-12T18:36:00.003+02:00

Убаво му велехме на пишман-войводата за пишман-коалициите, ама то кой какво си бара, такова ке найде...

Кога напечатиха плакатите, кога обявиха коалицията, кога за гаранция събираха...
Горчиви наистина могат да бъдат шегите на историята.
Най- ми ареса обаче ето този пасаж от статията в Медиапул:

"Твърди се, че лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов миналата седмица трескаво е разпитвал хора от управляващата коалиция за евентуални действия срещу Ковачки."

Късно е, либе, за коалиционна китка...

Блекута, Мекута и Пекута

2008-11-04T20:28:00.008+02:00

Помните ли емблематичния за детството на всеки от моето поколение чешки сериал „Арабела”?

Помните, помните...

А злия магьосник Румбурак? И неговите трима слуги – Блекута, Мекута и Пекута?

Не може при обществената поръчка за разпределянето на прякорите в училище да не сте имали поне една тройка Блекута, Мекута и Пекута?!

Блекута си махаше главата, какво правеха другите двама не помня – сигурно е било също толкова завидно умение, ценно за всеки Румбурак...

Не, не се напъвайте да си спомните какво точно ставаше накрая във филма с Румбурак, Блекута, Мекута и Пекута – те са си тук, сред нас.

Да, няма шега, няма измама. Румбурак се крие в Столична община и, като всеки вълк, върколак и начинаещ магесник, си сменя физиономията, но не и нравът.

Великият екзорсист и Главен вълшебник на образите Христо Комарницки го разкри.

И понеже Румбурак несъмнено се крие в общината, там са и Блекута, Мекута и Пекута. Или всъщност – бяха, а сега остана само един. Трите кита на днешна София, трите вица, пардон вицета, тримата зам-ове, ценни като безценното.

Блекута

Мекута

и

Пекута

Тримата заместник-кметове, които решиха толкова проблеми при предишния мандат на Румбурак (в тогавашния му образ), бяха толкова велики професионалисти и незаменими, че нямаше как и новият образ на Румбурак да не ги остави в свитата си.

Пекута оправи всички проблеми в екологията на града, реши въпроса с боклука, с разделното събиране на отпадъци, зелените площи и т.н.
Когато обаче Пекута разкри от какво смърди край Суходол, тъпата Арабела и другите немагьосници не оцениха труда му и той падна пръв – още през есента на далечната 2006-та.

Останаха Блекута и Мекута.

До вчера, когато на Блекута му падна главата, този път не по негово желание.
Вечната Амгъл, пардон Амбър на столичния транспорт, чиято глава оставаше на раменете, всеки път когато трябваше да падне.
Когато всички се смееха на „Цариградско море”, той нарече това „излишно преекспониране на фактите в отрицателна посока”...
Когато шофьорите попържаха из летните задръствания, причинени от показните ремонти на здрави участъци, Блекута обясняваше как току-що минал лично за пет минути през най-кофти отсечките и всичко било нормално.
И така нататък...

Отиде си и Блекута, но не просто така – главата му падна, обаче той я взе смело в ръце и тръгна по медиите да обяснява, че и неговият труд не бил оценен от тъпата Арабела.

Но ако Блекута няма избор, освен да се прави на неразбран и почтен политически обезглавен труп, то не можах да разбера един друг приказен герой – общинския съветник от партията на много злите червени вещери от изток, маг Жельо Бойчев. Същият той, в присъствието на Блекута, в ефира на едно национално радио обясни, че Румбурак е много лош и именно и само той трябва да понесе политическата отговорност (то и това трябва, ама е друг въпрос), а Блекута, видиш ли, бил просто един технократ, професионалист, който обаче сглупил да отиде на една среща, на която не е трябвало да ходи, но никой не поставял под съмнение неговия принос и прочие глупости.

Блекута – технократът и Жельо. Огън от любов, най-щастливият пожар.
Не повърнах единствено защото щях да си изцапам колата.

А на Румбурак му остана само един-едничък Мекута.
Мекута обаче е нинджа, сървайвър – все пак е бивш спецагент. Бонд от ВИПОНД.

Стани, Давидов, от гроба черен*

2008-10-23T01:59:00.002+03:00

или колко горчиви могат да бъдат шегите на историята...

Просто няма как да подмина датата и да замълча.
Няма как да простя или да забравя, въпреки че искам.

На 23.10.1893 г. в Солун шестима българи основават организация, чието първо име е Български Македоно-Одрински революционни комитети (БМОРК). Организацията мени името си, за да остане в историята като Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), след 1919-та и като ВМРО или накратко - Организацията.
През повечето от 115-те изминали години същата Организация тъче червено-черното си знаме с кръв, пепел и сълзи. Трагичният й път минава през кратки радости и вечна болка, възходи и провали, подвизи и предателства, романтика и обикновен рекет, безпримерна самоотверженост и безсмислени братоубийства, но преди всичко през кръв и преди всичко – своя, българска, пролята от чужди и свои.

Чудя се дали един ден всичката тази кръв няма, подобно на сцена с калпави спецефекти от второразряден филм на ужасите, да избие изпод земята, да разкъса асфалта и изригне на ъгъла на „Пиротска” и „Вашингтон”, за да отнесе цялото котило, узурпирало сградата, известна някога като Македонския дом, а сега като седалище (колко подходящо звучи тази дума в контекста на тези люде) на МВРО ООД...

Вероятно в същата тази сграда преценяват като особено ловък ПР ход да обявят точно ден пред годишнината създаването на новата си коалиция.
МВРО, Ковачки и ЗНС (която и точно земеделска люспа да бяха тия последните)...

Още от миналите избори знаем, че о.з. Иван, като достоен син на о.з. член на Постоянното присъствие на БЗНС (онова отпреди 1989-та) го влече към земеделската кауза. Чудна картинка бяха тогава с Мозер на земеделския събор в Славовица в памет на Стамболийски.
Така че ЗеНеСето не е интересно освен в контекста на питането - защо въобще им е нужно на Иван и Ковачки?

Няма да припомням как през 2001-ва КК прокара пътека до Мадрид, но когато г-н С-К-Готски го подмина, изведнъж стана върл антицарист, или как гласове от четата на Иван подкрепяха парламентарните машинации на БСП около механизмите за гласуване на правителството. Слава Богу, че с клякането си пред Гоце, горите и обещанията за магистрала „Тракия” г-н С-К-Готски ни спести да видим как претендиращите за наследници на Тодор Александров, Иван Михайлов, Жоро Настев, Кирил Дрангов и всички хиляди достойни български патриоти, затрити от комунистите в кървавата вакханалия след 9.9., гласуват за правителство на партията, извършила най-грозното родоотстъпничество.
Няма дори да попитам, знае ли някой за какво се харчат парите от имотите, създадени от залъка на бежанците, за да подкрепят каузата на свободата на българите в Македония.
Въобще даже не се замислям как така стана, че „съмишлениците” на Владо Куртев, който стоеше в основата на спасяването на българските евреи, на Иван Михайлов, чиято кауза беше защитавана от помашките чети на ВМРО, на влаха Питу Гули, днес използват за основна своя политическа стратегия надвикването с дон Цеци и гей-активисти по сутрешните блокове.
Не се изненадвам, че т.нар. „войводи” са били щатни и нещатни четници на службите, избивали истински такива, само защото са защитавали достойнството си като българи.

Предвид всичко дотук не ме учудва и, че Иван се съюзява с човека, купувал гласове за Доган и крупен инвеститор в Сърбия (но не в Западните покрайнини, да не си помислите) и че същият Иван е готов да даде единия си процент и четирите букви, чиито изключителен дистрибутор се явява, за легитимация на вот-шопинга, който предстои.
Бизнес, какво да се прави. Нищо повече от баналността на гнусотата, която се кани да ни управлява.

Малко успокоение е, че годишнината на ВМРО беше посрещната със съизмерим цирк и в Република Македония, където да кажеш истината, пък било то и с половин уста, все още е повод за медиен линч. Друг е въпросът имаме ли право да очакваме от другите да изчистят Авгиевите си обори, след като при нас Авгий ръководи ХЕИ.

* „Стани, Давидов, от гроба черен” е песен, посветена на поручик Тома Давидов, загинал като охридски войвода на ВМРО.

Чудя се понякога, нима трябва някой да стане от гроба черен, та да си прибере вересиите от „Пиротска”?