Тиха нощ...

От край време дните ми са изпълнени с думи.

Работя с думи, развличам се с думи, разпъвам се с думи. Толкова много думи, че понякога ми идват твърде в повече. Хората се научиха да използват думите не като слово, а като слава. Слава, суета и ужасно много лъжи - кога нарочни, кога дори незабелязани.

Празни думи, превърнали се в оръжие, а не в дар. Ужасен безсмислен самоцелен суетен брътвеж, който ни залива отвсякъде. Универсалният заместител на всяка празнота.

Затова в навечерието на най-важната нощ пожелавам на всички, минаващи оттук, спокойствие и тишина, за да могат да чуят истинските думи - думите на най-близките си, далеч от шума и празнословието, които ни заобикалят.

Нека нощта е тиха, за да могат тези, които поискат, да почувстват, че е свята.

Внимавайте в картинката, мушмороци такива…

Не, не мога…

Не мога да не сетя за храбрия борец с престъпността Спартак Дочев, докато чета изобличителния патос на един смел заместник-министър, намерил сили да се изправи срещу клеветниците от котилото на наследниците на Балдуина Фландърски и да ги постави на мястото им извън кабинета си…

И след като си(л)ният език на Брюксел ни удря по джоба, какво ни остава освен да им отговорим по същия начин на тези самозабравили се еврократни ниедни – със същия син, пардон, силен език.

Плюнчим калема и почвам:

Лошите
Брюксел, на центъра
Тук*

Внимавайте с картинката, мушмороци такива!

На първо място, въпросите задаваме ние:
1. Кой е тоя Лий Майкълсън…

И докато чакам Спартак, Савин и Меглевината, пардон – Меглената, да помогнат с текста, виждам, че соцактивът от героичното село Борован мисли за своя президентин и страстта му към козлите, овните и прочие чисти, едри и красиви постсъветски барани – при това на цени, добри за бюджета на едно президентство в условията на световна финансова криза.

Так держать, маладци! Повече барани ни трябват, повече!

---

* или „Там”? Никога не съм разбирал свещения характер на тази бележка, пардон – отметка (на българо-съвецки)…

С Кубадински в сърцето

Скръбна вест за тежко братоубийство долетя от дальный Узбекистан...

Главният ни авджия е посегнал на свой – от Червената книга.
Отдавна знаем, че за родените от Червеното знаме първа радост е да гърмят свои. Това още отпреди да вземат властта го разбраха и Методи Шаторов, горкият Кочо Рацин и много други. За след взимането на властта въобще да не споменаваме...
Ядат се до ден днешен.

Явно за нашенския големец има нещо сюблимно в авджилъка. Някаква комбинация от чувства - останка от гена на волните предци, гърмяли с шишането по каквото пролази селската мера, чувството да разполагаш с нечий живот и неувяхващата мечта на всеки борец срещу капитализма да прави това, което злите капиталисти правят. Като пурите и членството в рицарски орден.
Така легендарният др. Пенчо Кубадински прочистваше серенгетитата, о.з. др. Кюлев биеше карпатски мечки, парвенюто от „Белла...” гърмя белите (не гвардейци, мечки), а от о.з. Гоце психически здрав симитлийски вълк, чакал и лесик не остана.

За досадния ляв депутат от Плевенския избирателен район, почитател на писалката, Запалката и оптични мерници пък да не говорим.

И така до днес. Традициите продължават. Ловните екскурзии също.

Гоце е наш и ние сме Гоцеви

Очакваме средноазиатска заповед за арест за увреждане на природното наследство на Узбекистан. По-вероятно обаче да дочакаме гневно опровержение и кака Бойка бойко да сгрее нечии телефони.

Следите обаче остават, другарю!